Розата и херцога

Глава 27

Години наред Розалинд се бе питала кой ли бе очаквал в Лондон момиченцето, така и не успяло да довърши своето пътуване, но никога не бе предполагала, че дама от аристокрацията като лейди Касъл може да е сестра на собствената й майка.

— Моля ви, лейди Касъл, разкажете ми за вашето семейство — помоли тя новооткритата си леля. — Или по скоро — за моето.

— Наричай ме леля Ана — рече графинята, която се върна с видима благодарност от миналото към настоящето. — Аз имам по-малък брат, лорд Уестли. Женен е с четири деца. Семейното седалище е в Лестършир. С Роджър имаме двама синове и една дъщеря, а вече и три внучета. Нашето семейно седалище е в Съфък. — Потупа разсеяно коляното на своя съпруг — явно бе силно развълнувана, по принцип никога не би направила подобен интимен жест пред други хора. — Много братовчеди. И, разбира се, майка ни, вдовицата лейди Уестли. Тя живее в Ричмънд и здравето й е много крехко. Трябва да я посетиш съвсем скоро, Маргьорит.

— Името ми е Розалинд — възпротиви се бурно младата жена; изпитваше отвращение към френското си име. — Така са ме наричали през по-голямата част от живота ми и не желая да го сменям.

— Както искаш, скъпа — рече успокоително леля й. — А сега ми разкажи за хората, които са те осиновили. Фицджералд, така каза Ашбъртън, доколкото си спомням. Това благородното ирландско семейство ли е?

— Моите родители са пътуващи актьори — отвърна без заобикалки херцогинята. — Отгледана съм в театър, с трупата съм пребродила западната част на страната.

— О, Боже! — възкликна безсилно графинята. — Чух слухове, но… Е, сигурна съм, че семейство Фицджералд трябва да са много добри хора.

— Те са моето семейство, лейди Касъл. — Усетила оправдателните нотки в гласа си, Розалинд продължи по-меко: — Когато се възстановя от шока, ще бъда много радостна, че съм ви открила. Често съм се чудила кои са родителите ми. Но моите родители всъщност са Томас и Мария. Те ме отгледаха единствено заради добрите си сърца.

— Гордея се, че са ми роднини — намеси се Стивън.

— В такъв случай и аз се гордея. — Лейди Касъл се приведе напред от стола си. — За майка ми би означавало толкова много да научи, че дъщерята на София е жива. Утре ще иде отида да й го съобщя лично. Ще дойдете ли в Ричмънд вдругиден? Бих искала да поканя също така децата си и семейството на брат си.

Младата жена вдигна очи към своя съпруг, неспособна да вземе решение. Ръката му я стисна с разбиране, когато отговори:

— Ще бъдем там, но моля ви, нека не се събират прекалено много хора.

Розалинд изпита облекчение, че той я разбираше без да има нужда да му се казва. Небеса, тя имаше баба. Лели, вуйчовци, братовчеди, семейни седалища. Това бе повече, отколкото бе в състояние да възприеме. Въздъхна и попита:

— А сега може ли да се прибираме, Стивън?

— Разбира се. — Помогна й да се изправи. После се обърна към своите домакини: — Моля да ни извините. Розалинд има нужда от почивка. Известете ме за времето и мястото в Ричмънд.

Графинята кимна, стана и се приближи до своята племенница.

— Сестричката ми ми беше много скъпа — промълви тя. Нямаш представа колко се радвам, че част от нея е оцеляла чрез теб.

И целуна Розалинд леко по бузата.

Младата жена успя да се усмихне в отговор, но беше прекалено вцепенена за нещо повече. По-късно вероятна щеше да се зарадва за случилото се тази вечер, но не още. Не още.

Слава Богу, Стивън мълча през цялото време, докато се качиха в каретата, изминаха обратния път и след това я съблече нежно. После свали и своите дрехи, духна свещи те и се пъхна под завивките до нея. Тя се сгуши в прегръдките му; докосването до кожата му й подейства успокояващо.

Той я притисна към гърдите си и попита:

— Как се чувстваш?

Търсенето на честен отговор й помогна да събере хаотичните си мисли.

— Смаяна. Празна. Коя съм аз? Оказва се, че не съм Розалинд Фицджералд, а Маргьорит Сен Сир, умряла преди много години.

— Но с абсолютна сигурност си херцогиня Ашбъртън. — Топлата му длан се плъзна надолу по гръбнака й. — И моя съпруга.

Каква щастливка бе, че го има. Ужасът, че я преследват, продължаваше да я обгръща като неприятен сън, но в обятията на Стивън беше в безопасност. Запита се какви ли други спомени бяха заключени в подсъзнанието й, но веднага отблъсна тази мисъл.

— Какво невероятно съвпадение — да срещна така леля си.

— Не съвсем — отвърна невъзмутимо херцогът. — Ако във вените ти не течеше аристократична кръв, нямаше да се налага да бягаш от Франция. Като се има предвид голямата ти прилика с твоята майка, идентифицирането ти беше само въпрос на време, след като се появиш сред висшето общество.

А тя бе решила да го направи заради детето, което носеше. Ръката й политна към корема. Съвсем скоро щеше да е минало достатъчно време, за да може да каже спокойно на Стивън. В този момент й хрумна, че положението е донякъде и забавно.

— Ако съм наистина френска графиня, значи не си се оженил чак толкова зле.

— Знаех, че съм се оженил много добре доста преди тази нощ. — Галеше я от раменете до хълбоците с нежност и всеотдайност, без да иска нищо в замяна. — Надявам се сега, след като узна произхода си, да се излекуваш от мисълта, че си недостойна да ми бъдеш съпруга. Тази идея е била винаги пълна глупост. — Усмихна се едва-едва в мрака.

— Графиня по рождение. Ще ми бъде нужно време, за да свикна с подобна мисъл. Какво ли ще каже моето семейство? — Спря рязко, после додаде: — Какво ли ще каже семейство Фицджералд?

— Те са все още твоето семейство, розичке — заяви тихо Стивън. — Наистина си голяма късметлийка — имаш няколко семейства. Едно — по рождение. Друго — на осиновителите. И трето — по брак.

Новото й обществено положение щеше да я направи по-приемлива за семейство Кениън. Окуражаваща мисъл. Дали Клаудия щеше да омекне? Розалинд въздъхна. Прекалено големи надежди хранеше.

Изтълкувал погрешно въздишката й, херцогът рече:

— Трябва да е тежко да откриеш кои са родителите ти и същевременно да разбереш, че са загинали от насилствена смърт. Но това е станало преди много години. — Целуна я по слепоочието. — Сега родителите ти почиват в мир. Напълно нормално е да скърбиш за тях, но най-хубавият паметник, който можеш да им издигнеш, е собственият ти живот и щастие.

Младата жена знаеше, че съпругът й е напълно прав. В мрака острата болка от новите спомени се сля с непрестанно преследващата я мисъл за предстоящата кончина на Стивън; в резултат се получи нещо непоносимо. Прегърна го. Той беше топъл, силен и много, много жив. Но беше страшно отслабнал — ребрата му се брояха. Колко време им оставаше още?

Не можеше да говори за това, но не се сдържа и прошепна:

— Не искам да бъда сама.

Той целуна нежно пулсиращата артерия на врата й.

— Не мога да бъда винаги с теб. Но съм с теб сега. — Премести устните си върху нейните; те бяха успокояващи, не страстно взискателни.

Херцогинята осъзна, че той тъчеше предпазен пашкул около нея, като използваше силата на своето докосване, за да й повлияе без думи. Боже милостиви, какво щеше да прави без него?

Устата й се разтвори под неговата в безмълвна молба за помощ. Утре, ако бе рекъл Господ, щеше да бъде по-силна. Но тази нощ се нуждаеше от него безсрамно, отчаяно.

Разбрал, младият мъж смени характера на целувките и ласките; вече не беше неин защитник, а любовник. Огънят на страстта започна да затопля ледения мраз в костите й. Миналото избледня, не забравено, но изтласкано достатъчно далеч от неутолимостта на нарастващото желание.

От самото начало телата им бяха разпознали едно в друга своята съвършена половинка. Тази нощ той изтръгна от нея, подобно на виртуозен музикант, прелестна чувствена песен.

И когато дъхът й се учести и стана неравен, Стивън запълни нейната празнота, като я облада с трескава нежност, толкова дълбока, та бе готова да повярва, че е любов. Сливането на телата им започна да лекува новите рани в душата й. Стивън, нейният съпруг. Бащата на детето й. Нейният любим.

Вечният като света танц завърши с екстаз, продължителен и дълбок, който пламтеше във всяка фибра от нейното същество. О, Боже, колко пъти още щеше да го прегръща така и да споделя с него лудостта на сливането и покоя, който следваше? Колко пъти още щеше да вкуси солта на кожата му и да усети неукротимата сила на него вата страст?

Потисна напиращите сълзи. Постепенно учестеното дишане се успокои, а напрежението на телата отмина и те се отпуснаха в нежна прегръдка. Нямаше да мисли за бъде щото зло. Сега, когато се нуждаеше така отчаяно от Стивън, той беше тук.

— Приятни сънища, малка Маргьорит — прошепна той.

Думите, които трябваше да подействат успокояващо, разцепиха задоволството й и пробудиха погребаните спомени. Розалинд чу как една стара англичанка изрича шепнешком същите слова, докато двете с нея се криеха в някакъв плевник. Сега спомените започнаха да препускат през ума й, изгарящи като разтопена лава.

— Мили Боже! — изхълца тя, обзета от ужас. — Мога… мога да видя как са умрели родителите ми.

— Ти си била там? — възкликна остро Стивън. Ръцете му я обгърнаха още по-силно.

Тя кимна; цялото й тяло се бе смразило отново.

— Войниците пристигнаха — мръсни грубияни с бутилки вино в ръцете. Нахлуха в дневната, където мама и татко пиеха кафе след вечерята. Аз трябваше да бъда в детската стая, но вместо това се бях скрила в галерията на трубадурите с куклата си Минет. Правех го често.

— Какво искаха войниците? — попита спокойно и приглушено съпругът й.

Тя се изви в обятията му.

— Те… те казаха, че всички аристократи ги чакала Мадам Гилотина. Татко се възпротиви с думите, че винаги е бил приятел на революцията, но един войник го удари и той падна. Мама извика и опита да отиде при него, но войниците я хванаха. Единият каза: „Tres belle aristo putain“ Започнаха да се смеят. Друг рече: „Защо да я пращаме при Мадам Гилотина? По-добре да видим какво можем да направим за нея тук?“ — Сърцето на Розалинд блъскаше така силно в гърдите й, че заглушаваше външния свят и я изолираше насаме със спомените й. — Те… събориха майка ми на пода и започнаха да й късат дрехите.

Дъхът на Стивън секна.

— Какво проклятие, че си била там и си видяла всичко!

Ужасът, който младата жена бе държала в себе години наред, бликна навън.

— Войниците бяха забравили за татко. Той се изправи, залитайки, и се приближи до една от масите. В чекмеджето й беше скрил пистолет, тъй като знаеше за уличните бунтове. Извади го и каза… — Розалинд започна да се гърчи като хванато в клетка животно. — Той каза: „Дано Господ да ми прости, Софи.“ После… после…

Гласът й пресекна и тя изгуби способността си да говори, докато съпругът й не се обади:

— Не се страхувай, скъпа. Няма значение какво се е случило тогава, сега си в безопасност.

Херцогинята стисна очи. Искаше да се освободи от сцената, белязала съзнанието й.

— Той… той простреля мама в сърцето — промълви обхваната от ужас тя. — Изстрелят беше силен, толкова силен, а димът влезе в очите ми. Не разбирах какво става, дори когато тя се отпусна и престана да се съпротивлява. Лицето й беше умиротворено. Но войниците побесняха. Един от тях изкрещя: „Тази свиня уби уличницата преди да успеем да я имаме.“ — Розалинд си пое на пресекулки въздух. — Извади сабята си и… и преряза гърлото на баща ми.

Стивън изруга отново наум и притисна главата й към гърдите си, използвайки топлото си тяло като щит срещу ужаса в собственото й съзнание.

Съпругата му от своя страна осъзнаваше смътно, че не би могла да си припомни всичко това, ако не се чувстваше така сигурна в неговите обятия.

— Всичко беше в кръв — прошепна тя. — Реки от кръв. Започнах да пищя. Водачът вдигна поглед, видя ме и извика: „Детето на аристократите се нарича Маргьорит. Доведете ми я. Тя ще замести майка си.“ Двама от войниците се заоглеждаха как да стигнат горе до галерията. Един от тях се провикна: „Ето, Маргьорит, идваме.“ В гласа му имаше нещо толкова ужасяващо… — Спря отново, за да си поеме въздух. — Хукнах и открих Санди, и… знаеш останалото.

Беше се притиснала в него толкова силно, че усещаше ударите на сърцето му. Или може би това бяха ударите на нейното сърце.

— Страховита история, розичке. — Нежният глас на Стивън прозвуча като балсам в ушите й. — Сърцето ми се къса, задето си станала свидетел на всичко това. Но все пак… все пак е свършило бързо. Баща ти е имал смелостта и решителността да спаси майка ти от неописуеми страдания. — Погали влажните й коси. — Трябва да я е обичал много, наистина много.

Розалинд се замисли за бързото и ужасно решение, което е бил принуден да вземе баща й.

— Така той спаси не само нея, а осигури и на себе си бърз край — отвърна с потреперващ глас тя.

— Баща ти е бил смел човек — прошепна Стивън. — Не знам дали аз бих имал куража да натисна спусъка.

— Съмняваш се в храбростта си, когато всеки ден се изправяш лице в лице със смъртта с достойнство и самообладание? Ти си най-смелият човек, когото познавам.

— Не най-смелият, а един от най-големите късметлии. — Целуна слепоочието й. — Като си помисля, че те намерих, а можех да тръгна да бродя къде ли не из Англия.

Нежността му бе по-голяма дори отколкото преди малко, когато се бяха любили. Младата жена започна да се отпуска в обятията му.

— Радвам се, че си спомних — сподели тя, като мислеше на глас, изненадана от облекчението, което я бе обзело. — През целия си живот съм чувствала, че в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми се крият чудовища. Сега вече знам за какво става дума.

— Чудовищата не могат да оцелеят на светлината. — Обърна я на една страна гърбом към себе си и я притисна към гърдите си. — Спи, розичке, и знай, че си в безопасност.

Сигурна в силата на неговата обич, младата жена потъна в изтощен, безпаметен сън.