Розата и херцога

Глава 7

Джордж Блакмър скочи от двуколката и заизкачва каменните стъпала към къщата на Ашбъртънското абатство. Почука и след като бе приет, рече:

— Уведомете херцога, че съм дошъл да го видя.

Дори безстрастният иконом Оуенс не успя да скрие объркването си.

— Негова светлост… не е тук.

Блакмър свали ръкавиците.

— Ще почакам. Кога го очаквате? — Тъй като Оуенс не отговори, лекарят додаде нетърпеливо: — Хайде, хайде, човече, аз съм лекарят на херцога, не досаден просител. Той ще ме приеме.

Икономът се поколеба още миг, сякаш претегляше в ума си, дали да говори, след което изрече на един дъх:

— Негова светлост не е тук. Тръгна внезапно, без да ни уведоми за плановете си, при това замина сам. Аз… ние сме донякъде притеснени.

Блакмър повдигна вежди.

— Сам ли?

Оуенс кимна.

— На кон, без да вземе дори личния си камериер. Стана веднага след последното ви посещение.

— И нямате никакви вести от него вече две седмици? — възкликна невярващо Блакмър.

— Абсолютно никакви.

— Уведомихте ли някого за отсъствието на херцога?

— На кого бихме могли да кажем? Все пак негова светлост има пълното право да замине, когато и където пожелае, както направи. И въпреки това… — Икономът преглътна мъчително. — Подобно поведение е необичайно за него.

Наистина необичайно. Блакмър познаваше Стивън Кениън от години и се съмняваше, че той някога бе направил нещо толкова непредсказуемо в живота си. Но, разбира се, смъртната присъда можеше да извади от равновесие всекиго.

— Ако се върне — отсече троснато той — или ако научите нещо за него, уведомете ме незабавно. Много е важно да знам.

И си тръгна, като ругаеше под носа си. Проклетият му пациент можеше да се намира във всяка точка на Англия. И бе възможно да му се случи всичко. Общото му здравословно състояние вероятно все още беше добро, но положението можеше да се промени във всеки момент.

Щом се прибра в дома си, Блакмър влезе веднага в библиотеката и започна да крачи напред-назад, докато обмисляше какво да прави. Очевидно персоналът на Ашбъртън не смееше да предприеме каквото и да е от тях да не се разсърди господарят им, но някой трябваше да направи нещо, а само Блакмър знаеше какво се крие зад отсъствието на херцога.

Бе най-логично да пише на брата на Ашбъртън в Уелс. Всъщност може би бе отишъл точно там, за да потърси утеха и да подготви своя наследник за поемането на именията и титлата. Лекарят познаваше съвсем слабо лорд Майкъл Кениън, но знаеше, че той бе суров и опасен човек и ако го информира за случилото се, може да предизвика развихрянето на непредвидими стихии. Може би лорд Майкъл щеше да се зарадва на перспективата да наследи всичко. Или пък да се разгневи и да обвини посланика, в случая — лекаря на брат си. Не беше изключено… Изобщо възможностите бяха многобройни и тревожни.

Но какъв избор имаше? Блакмър изруга отново. След това седна и написа писмо до лорд Майкъл Кениън, като подбираше внимателно всяка дума.