Розата и херцога

Глава 25

През първата част от обратния път Розалинд се затвори в онова ъгълче на своето съзнание, където бе научила да се крие по време на детството си. То бе изпълнено със светлина, която я заслепяваше. Нищо не можеше да я нарани там. Постепенно излезе от този вътрешен свят. Помнеше какво се бе случило, но чувствата, които бе изпитала, не можеха вече да я наранят.

Когато си даде сметка, че Стивън я съзерцава с безкрайно съчувствие, тя се усмихна и го хвана за ръката.

— Разкажи ми нещо за корабите, пуснали котва ей там край митницата.

На младия мъж му олекна и започна да й показва с удоволствие това, край което минаваха. Когато се озоваха на най-оживеното място, обградени от лодки и ладии, херцогът рече:

— Ако не си уморена, бих искал да ти покажа едно място край „Ковънт Гардън“.

Тя прие с радост този повод да отвлече мислите си в по приятна посока, и отвърна:

— Ще бъде удоволствие за мен.

Вгледа се дали Стивън не изглежда уморен, но той беше във форма. Очевидно му се отразяваше добре да се разправя с негодници. Слязоха до новия мост „Ватерло“, а слугите продължиха с ладията. Херцогът нае двуколка, която ги понесе към „Ковънт Гардън“.

Когато стигнаха до препълнения с народ пазар, Стивън даде сигнал на кочияша да спре и му плати да ги чака. Двамата се озоваха пред малък театър.

— Театър „Атиниум“ ли? Никога не съм чувала за него.

— Беше затворен години наред. Помислих, че ще ти бъде интересно да го видиш поради историческата му стойност. Той е последният оцелял от лондонските театри, построени след премахването на забраната на пуританите върху театъра. Издигнат е след завръщането на Чарлз II на престола. Другите са или изгорели, или съборени.

Стивън се приближи до малката врата вдясно от главния вход и почука силно.

Докато чакаха, откъм пазара се появи малка цветарка с кошница цветя в топли есенни багри. Тя прецени младия мъж с един поглед и извика:

— Цветя за прекрасната дама, сър? И подаде приготвения букет.

Беше избрала добре целта си. Херцогът плати щедро за цветята и ги поднесе на съпругата си с усмивка:

— Страхувам се, че тук няма рози.

— Един свят, в който има само рози, не би бил толкова интересен. — Скри лице в уханните есенни цветя. — Благодаря ти, Стивън. Толкова добре се грижиш за мен.

Устните му се изкривиха.

— Ако беше наистина така, никога нямаше да те заведа сред онази мизерия.

Розалинд потръпна, тъй като нещо тъмно и заплашително се размърда под грижливо изграденото й спокойствие. Въпреки това поклати глава.

— Добре стана, че отидох. — Усмихна се печално. — Но признавам, че преживяването не беше приятно.

В този момент вратата на театъра се отвори и на прага се появи възрастен мъж с парче сирене в ръце, съпроводи от хрътка с тъжен поглед.

— Да?

— Аз съм Ашбъртън — представи се Стивън. — Съжалявам, че прекъснах обяда ви. Ако вие сте мистър Фарли, пазачът, би трябвало да сте информиран за предстоящото ни посещение.

— О! Да. — Фарли отстъпи встрани, за да направи път на младата двойка. Преди да влезе в бедното фоайе, херцогът разреши на хрътката да го подуши и да даде одобрението си.

— Имате ли нещо против да огледаме сами?

— Както обичате, сър. Аз ще бъда отзад в зимната градина.

Пазачът отхапа от сиренето и тръгна по страничния коридор; хрътката го последва мързеливо.

Розалинд влезе в залата. Тя беше слабо осветена от намиращите се високо над пода прозорци.

— Какъв симпатичен театър — възкликна тя, като оглеждаше с опитно око сцената и седалките. — Достатъчно голям, за да побере внушителен брой посетители и същевременно — не толкова просторен, че да принуждава актьорите да викат. Не е като „Дръри Лейн“, който е красив, но в сравнение с него повечето плевници изглеждат уютни.

— Тъй като „Атиниум“ не е кралски театър, той е сменил множество управители и различни видове забавления.

Младият мъж тръгна по лявата пътека между редиците седалки без облегалки.

— Липсата на някакъв сериозен успех го е спасила от събаряне и изграждане наново като по-голям театър от рода на „Ковънт Гардън“ или „Дръри Лейн“. Винаги ми е било приятно да идвам тук на представления и съжалявах много, когато го затвориха.

Херцогинята кихна.

— Има остра нужда от смяна на мебелите…

— Абсолютно вярно. — Стигна до мястото за оркестъра. Тясна редица от столове покрай стената стигаше до сцената. Обърна се и протегна ръка. — Иполита, ще дойдеш ли при мен?

Животът бе много по-прост, когато той беше мистър Аш, а тя — пътуваща актриса. В желанието си да се върне към това, дори само за няколко минути, тя наметна пелерината си като кралска роба, придоби царствения вид на кралицата на амазонките и пое ръката на съпруга си:

— За мен е удоволствие, скъпи ми Тезей.

Изкачиха се на сцената така, както се появяваха в първи картина на „Сън в лятна нощ“. Стивън обаче смени ролята си и започна да я целува по театралния начин, както бе правил като порочния херцог в „Мнимият любовник“. Само дето сега, в празната зала, целувката бе съвсем истинска. Съпругът й определено се бе възстановил от пристъпа от предишната вечер.

Тя се отпусна в обятията му със смях; страстта бе за топлила тялото й, смразено от сутрешното пътуване в нейното минало. Дланта му обхвана едната й гърда и загали бавно връхчето й с палец. Розалинд затаи дъх.

— Сър, много сте дързък. Забравихте ли, че ни гледа публика?

Младият мъж се усмихна и около очите му се появиха бръчици.

— Само мишки и паяци.

— Не е вярно. — Тя се измъкна от прегръдките му и се завъртя в предната част на сцената. Залата е пълна с призраците на предишни зрители, готови да се смеят, да плачат или да хвърлят изгнили портокали, ако не са доволни.

Направи елегантен реверанс към невидимата публика, като с лявата си ръка държеше полите на роклята, а с дясната — букета цветя.

— Това означава ли, че би трябвало да упражняваме целувката?

Розалинд му се усмихна предизвикателно, но поклати глава.

— Знаеш докъде ще доведе това, съпруже мой. Ще изплашим до смърт паяците.

Стивън се засмя и тръгна към вътрешния край на притъмнялата сцена.

— Ако се съди по декорите, последния път тук са изпълнявали някоя мрачна готическа мелодрама.

На преден план се виждаше изрисуван мрачен замък. Младият мъж го побутна назад по жлеба. Зад него имаше друг декор, изобразяващ огряна от слънцето пасторална сцена, очевидно използвана за щастливия край.

Розалинд наблюдаваше плавните му, грациозни движения и запечатваше и тази картина в сърцето си. Нарече я „Стивън, красив и героичен“. Би могъл да предизвика истинска сензация в черния костюм на Хамлет. Тъмните прилепнали панталони щяха да подчертават дългите му мускулести крака и широките рамене. А предницата на панталоните…

Тази мисъл я накара да се изчерви. Прииска й се да предложи да се върнат веднага в Ашбъртън Хаус, но подобна постъпка нямаше да бъде особено учтива, след като Стивън се бе постарал да уреди посещение в този театър само защото смяташе, че ще й достави удоволствие. Освен това очакването щеше да увеличи насладата.

Помириса букета с усещането, че е наистина обичана. Макар любовта на херцога да бе запазена за първата му съпруга, и втората не можеше да се оплаче.

Той вдигна поглед.

— Предполагам, че тези въжета се използват за имитация на летене?

Младата жена кимна.

— Засега преброих три люка за призраци и други особени същества. На Брайън мястото щеше да му хареса много.

Стивън се ухили.

— Не са нужни кой знае какви сложни съоръжения за имитиране на летене. В Бърн Касъл дори Мария се люлееше по дърветата като маймуна.

Този спомен я разсмя. Квартал „Сейнт Катрин“ и старата Моли избледняха и сякаш се разтопиха като лош сън.

— Ще огледаме ли останалото от „Атиниум“? — Пъхна предизвикателно букетчето в корсажа си. — А след това, уви, ще трябва да се прибера и да полегна малко. Денят беше труден.

— Е, в такъв случай точно така и ще направим. — Кимна сериозно и отвори вратата пред нея. — Трудно беше.

Розалинд се засмя; от него наистина можеше да излезе превъзходен комик. Когато пожелаеше, можеше да направи дяволито всяко изказване.

„Атиниум“ изобилстваше с гримьорни и работилници. Младата жена, която бе израснала в театъра, непрекъснато правеше забавни забележки, които разсмиваха съпруга й. Удоволствието от обиколката се увеличаваше от разменяните погледи и докосвания, които ги караха да пред вкусват с нетърпение онова, което щеше да последва след като се приберат. Когато той отвореше някоя врата пред нея, тя минаваше така, че да отърка предизвикателно в тялото му полите си. Той пък използваше всеки повод, за да я хване за ръката, като при това я галеше по дланта.

Максимално голямо изкушение и максимални възможности.

Огледаха първия етаж и се качиха на горния. По-голямата част от него бе превърната в склад за декори.

— Това е направо нереално — промълви Розалинд, кога то видя недовършените декори насред помещението. — Театърът очевидно е бил затворен съвсем внезапно.

— Точно така. Основният спонсор банкрутира. Собственикът на театъра не успя да намери друг, който да желае да плати съществуващите дългове. Всичко изглежда почти по същия начин както в деня, когато театърът беше затворен.

Повечето други врати водеха към складове, натъпкани до тавана с мебели и декори.

Последната врата бе на хранилището на костюмите. Те висяха на закачалки покрай стените, а по полиците бяха подредени шапки, кралски корони и други подобни аксесоари. Розалинд се приближи до най-близката стена и повдигна кувертюрата, която покриваше костюмите.

— А, това не е ли Хенри VIII? Той винаги се облича точно така, както е изобразен на портрета, нарисуван от Холбайн.

Стивън се усмихна, познал бухналите ръкави с цепки и богатия плат.

— Томас ще изглежда великолепно в тази дреха. Изключително царствено. — Повдигна следващата покривка. — Това изглежда е костюмът на Фалстаф.

— Вероятно. Напоследък се проявява по-голям интерес към историческата точност на костюмите, но трябва да се измине още дълъг път в това отношение. — Вдигна една крещяща бляскава корона с двете си ръце. — Тя също би подхождала на татко. Той възнамерява идния сезон да играе крал Лир. Според него човек трябва да играе Лир, след като навърши поне петдесет години.

Херцогът вдигна замислено един меч от купчината край стената.

— Томас е прав. Младостта се мисли за безсмъртна. В състояние ли е един млад актьор да разбере истински тщеславието и отчаяната лудост на възрастния човек, когато смъртта е неизбежна?

Потрепна, като чу печалните нотки в гласа си. Долови опасна прилика със самосъжалението.

Проряза въздуха с меча, за да изпробва чувството си за равновесие.

— Този меч не става за рязане и на сирене.

Розалинд го наблюдаваше с пламенно възхищение.

— Предполагам, че фехтовката е едно от аристократичните умения, които си усвоил в детските си години.

Съпругът й кимна.

— Бях доста добър. През детството си често си мечтаех да ме предизвикат на дуел, но да мога аз да избирам оръжието и да предпочета меч вместо пистолет.

Спусна се напред, насочил острието към невидим противник.

— Колко кръвожадни са младите мъже. — Херцогинята остави голямата корона и взе друга, по-малка.

— Ще трябва да намеря театрален майстор, за да изработи нова корона на татко. Старата е в жалко състояние.

— По-добре едновременно да купиш корона и за Мария.

— Аз си мислех по-скоро за една наистина пищна, поръбена с хермелин пелерина. — Обходи тъжно с поглед стаята. — Смяташ ли, че този театър ще се върне някога отново към живота?

— Напълно е възможно. — Постави меча на мястото му върху купчината с всевъзможни сценични оръжия. Решил, че е настъпил подходящият момент, той попита: — Мислиш ли, че „Атиниум“ би допаднал на родителите ти?

— О, страшно ще го харесат. Представи си мама, легнала на някой диван като умиращата Изабела, и истерично ридаещата публика. — Младата жена се усмихна замечтано. — Или татко като Лир, как залита сляпо из сцената, воден от Джесика в ролята на Корделия.

— Да им купя ли този театър? — попита с най-непринуден тон Стивън.

Розалинд се бе унесла във фантазиите си, така че й бе необходимо известно време, докато осмисли думите му. Отпусна ръката, в която държеше короната, и го погледна изненадана.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. Мислих и премислях как да подсигуря бъдещето на родителите ти. Какъв по-добър начин от това да притежават собствен театър? Като негов директор баща ти ще може да прави каквото желае. И двамата най-сетне ще постигнат успеха, който заслужават. — Вгледа се в гипсовата колона, на която бе поставен очукан бюст на Юлий Цезар. — Винаги съм обичал „Атиниум“, затова накарах адвоката си се запознае със състоянието му в момента.

— Може ли да се наеме? — попита приглушено младата жена.

— Всъщност театърът, всичко, което се намира в него, и скромната къща зад сградата са за продажба. Реших да подаря собствеността на твоите родители и да платя за реставрирането и новата мебелировка, както и да финансирам разходите за първите две години. — Взе короната от безсилно отпуснатата ръка на своята съпруга и я накриви на една страна върху главата на Цезар. — Тъй като няма да плащат наем, би трябвало да печелят добре от театъра, макар да е малък според съвременните стандарти. За щастие, законите за нелицензираните театри станаха доста по-либерални през последните няколко години. Това е добре дошло — лондонските места за забавление имат нужда от свежа кръв.

Розалинд го гледаше с отворена от смайване уста.

— За покупката и реставрацията на това място ще е потребно цяло състояние!

— И аз го притежавам — отбеляза той. — И то дори няколко, при това не мога да взема нито едно от тях със себе си.

Херцогинята прокара смаяна ръка през косите си.

— Татко е много независим човек. Може да не приеме такъв подарък.

— От зет си? И защо? Той наистина е независим, но не е глупак. — Стивън се усмихна. — Ще представим „Атиниум“ като откуп за булката. Бих могъл да платя с крави или камили, но реших, че един театър е много по-подходящо нещо.

Очите на съпругата му заблестяха, когато започна да осъзнава всички възможности, които предлагаше театърът.

— Ако дойдат в Лондон, няма да се налага Джесика да напуска трупата, за да постигне успех. Нито пък Брайън, когато му дойде времето.

— И ако сестра ти се омъжи за Саймън Кент или за друг актьор, „Атиниум“ със сигурност ще доживее средата на нашия век. Напълно е вероятно децата им да продължат след тях тази традиция. — Усмихна се с копнеж. — Въпреки че аз самият няма да съм тук, за да го видя, много ми допада идеята да подпомогна установяването на театралната династия Фицджералд.

— О, Стивън, никога не съм чувала по-прекрасна идея. А ти си най-прекрасният човек. И не само заради щедростта. — Хвърли се в обятията му и го прегърна силно. — Ти не видя в Томас и Мария просто двойка пътуващи актьори, живеещи ден за ден. Ти прозря тяхната доброта, техния талант, техните мечти. — Вдигна лице към него; очите й бяха пълни със сълзи. — И прие тези мечти достатъчно сериозно, за да им помогнеш да ги осъществят.

Херцогът погледна лъскавите коси и гъвкавата, женствена фигура и се сети отново за ужасеното момиченце в бедняшкия крайбрежен квартал.

— Те са ти спасили живота. Ако не бяха те взели със себе си, щеше да умреш по ужасен начин. Мария и Томас са били млади, без пари и сигурност. И въпреки това са те прибрали и са ти създали изпълнен с обич дом. — Обхвана нежно лицето й между дланите си. — Заради това с радост бих им дал всяко мое пени.

— Театърът е предостатъчен. — Тя се засмя през сълзи, повдигна се на пръсти и го целуна. Устните й казваха повече от всякакви думи. Бавно нарастващото до този момент желание прерасна в гореща, непреодолима нужда. Младата жена прекъсна целувката и заяви дрезгаво: — Да се прибираме.

Очите й бяха потъмнели и станали почти черни, а устните — пълни с чувствени обещания.

— По-късно.

Искаше я веднага. Предишната нощ се бе чувствал прекалено изтощен от болката за какъвто и да било опит за интимност. Всеки следващ ден усещаше напредъка на болестта. Колко пъти още щеше да има сила да я люби? Нима трябваше да започне да брои в обратен ред потенциално възможните съвкупления така, както правеше с оставащите му дни?

Трескаво я притисна към стената между костюмите. Дългата до коленете кадифена пелерина на крал Хенри падна от закачалката на пода. Сля устните си с нейните, а гърдите му смачкаха закаченото на корсажа букетче. Изумлението спря дъха на Розалинд, но тя беше обхваната от не по-малка страст и му отвърна веднага.

Дланта му обхвана гръдта й.

Можела е да умре от глад или болест. Или от ръката на някое чудовище с човешки вид. Боже мили, можеше изобщо да не я познава. Подобна мисъл беше непоносима.

В този момент в съзнанието му прозвуча един стих от Андрю Марвъл: „Ако имахме достатъчно време…“

Но те нямаха време. Дните и часовете отминаваха един след друг. Плъзна длан между бедрата й, загали я. Розалинд изохка, ръцете й се стрелнаха под сакото му и започнаха да милват гърба му с кръгови движения.

„Но зад гърба си чувам непрестанно свистящите криле на времето.“ Вдигна полите й, най-накрая се справи и с многобройните пластове на долното бельо, докато намери това, което търсеше. Пулса на живота.

„Гробът е спокойно, усамотено място, но там не ще имаш любов.“ Сега той беше жив. От кръв и плът. Жив.

Разкопча бричовете си. Повдигна левия й крак, подпря го на кръста си и проникна в нея.

Съзнание, и сърце, и любов. Жив.

Тя си пое рязко въздух. Стивън спря за момент, засрамен от своята грубост и бързина.

„Спокойно, усамотено място…“ Повече не беше в състояние да се контролира, тъй като с Розалинд той беше напълно, отчаяно жив.

„Но там не ще имаш любов.“ Затова пък тук и сега, те се прегръщаха и целуваха, слети в първична, дива връзка. Неговата съпруга, неговата половинка, част от душата му, ако имаше такава. Пробуждаща страстта му и превръщаща я в буен, всепоглъщащ огън. Жив. Жив.

Розалинд извика. Той завря лице в косите й и притисна слабините си в омекналото й тяло. Тя заби зъби в рамото му и потрепери конвулсивно. Нейният оргазъм предизвика избухването на неговия. Животът се разля в нея, мистериозен и разточителен. Малката смърт, която унищожаваше неговото същество и го свързваше дълбоко, макар и за кратко, с нейното. Живот отвъд живота.

И след това, съвсем скоро, оставаше сам. Две отделни същества вместо едно.

Беше се вкопчил в нея. Повдигнатият й крак се плъзна бавно по прасеца му до земята. Остана силно притисната в него, женствено мека. Продължаваше да стои със затворени очи и това като че ли правеше по-силни другите усещания, увиснали насред смълчания въздух.

Толкова малко време им оставаше. Толкова малко…

Дочу скърцане. След това нещо докосна крака му.

Стреснат отвори очи и погледна надолу. Хрътката на Фарли го наблюдаваше с интерес. Кучето се бе качило на горния етаж и бе влязло през отворената врата.

Стивън се усмихна криво.

— Действителността се връща. — Без да пуска Розалинд, за да запази равновесие — не знаеше кой от двамата се нуждаеше повече от това, — той отстъпи от нея и започна да се оправя.

Тя му се стори невероятно, греховно привлекателна, когато приглади полите си и опита да обуздае пръсналите се коси.

— Според мен намерихме прекрасен начин да отпразнуваме повторното раждане на „Атиниум“.

Наметна пелерината върху утринната си рокля.

Обзе го някакъв покой, който замести трескавото му желание. Да, смъртта му беше близка, но животът щеше да продължи, щеше да има нови раждания, нови кризи и триумфи.

Просто му се искаше да присъства по-дълго и да стане свидетел на повече от тях.