Розата и херцога

Глава 26

Светският им живот започна веднага щом се прибраха от театъра. Вкъщи ги очакваше планина от покани. Очевидно тя бе взела успешно първия си изпит в „Дръри Лейн“.

Те обаче не обърнаха внимание на поканите и си легнаха, макар и не за да се любят. Пламенната сцена в склада за костюми бе изтощила и двамата както психически, така и физически, затова заспаха веднага в обятията си. През последните дни Розалинд се изморяваше лесно. Издръжливостта на Стивън също намаляваше, но за нея избягваха да говорят. Макар да се бяха договорили да бъдат напълно откровени по въпроса за болестта му, скоро си бяха дали сметка, че най-добре беше да избягват тази тема.

Спаха цял следобед. По-късно, докато пиеха кафето си в библиотеката след спокойния обяд, младият мъж прегледа поканите. Сортираше ги с бързина, която можеше да се добие само след дълга практика.

— Барнам, не. Уиглър, не. Манингъм, не. Стратмор, да. Хилингфорд, не. Девъншир, може би.

Розалинд го наблюдаваше като хипнотизирана, подпряла лакът върху бюрото с брадичка върху дланта си.

— Какви са критериите, според които приемаш или отхвърляш?

— Тъй като желанието ни е да те представим на обществото, избирам най-престижните домакини и събития.

Отдели още три покани.

— Вземаш ли предвид какво представлява самото събитие?

— Донякъде. — Погледна следващата покана. — Ето например венецианска закуска. Прекалено студено по това време на годината, а и домакинята не е от елита. Отива при отказите.

Розалинд се разсмя.

— А аз си мислех, че не си сноб.

— Животът във висшето общество е най-вече игра. Ако човек ще я играе, трябва да знае правилата и да умее да побеждава. — След като отхвърли още четири покани, той спря. — Сейнт Обин, да. Той и съпругата му са ми особено добри приятели.

Младата жена поклати жално глава.

— Всички тези домакини на светски събития биха получили разрив на сърцето, ако видеха как се отнасяш към поканите им.

— An contraire5. Повечето от тях биха се изпълнили с възхищение от безмилостно високите ми критерии и биха потърсили начин да се присъединят към групичката на одобрените.

Розалинд отпи от кафето си.

— В играта на обществото да бъдеш херцог, трябва да е като да държиш в ръка само валета, попове и дами.

Той й се усмихна.

— An contraire И така, моя херцогиньо, ти играеш със същата ръка.

„Не съвсем, но доста близко до истината“ — помисли си младата жена. Поне докато съпругът й бе до нея.

— Не приемай прекалено много. Желая да се запозная с повече хора, но искам да прекарвам и известно време насаме с теб.

Спря рязко, осъзнала, че висшето общество бе неговата естествена среда и той може би желаеше да види колкото се може повече от своите приятели преди… преди да е станало прекалено късно.

Но Стивън очевидно споделяше мнението й.

— An contraire. Напълно съм съгласен с теб, но от друга страна е много важно да се запознаеш с някои от най-близките ми приятели. По този начин по-късно ще можеш да се обръщаш към тях, ако искаш да се движиш из обществото.

— An contraire. Най-високопоставените сред тях няма ли да ме сложат в черния списък с отказите?

— Не и тези, които са ми истински приятели. — Разсеяно изравни купчинката от отхвърлени покани. — Някога се отнасях към светските си задължения по-сериозно, тъй като смятах, че това е мой дълг. Никога не ми мина през ума, че в действителност мога да избирам. През последните седмици научих, че много малко неща си заслужават да ги приемаш сериозно.

Настъпилата неловка пауза бе нарушена от Поршия, която влетя в стаята като черно-оранжева ракета. Спря рязко, хвърли подивял поглед към младата двойка, след което изпълни някаква луда комбинация от странични скокове и задни премятания през глава. И двамата се засмяха, а в това време котето излетя отново от библиотеката.

— Ако трябва да избирам между смеха и благопристойната сериозност, предпочитам да се смея всеки ден — промълви тя. — Все пак съм прекарала почти целия си живот в професията на забавлението.

Стивън кимна.

— Първата вечер, когато те видях във Флечфийлд, забелязах две възрастни сестри, които чакаха да си купят билети за представлението. Явно подобно нещо беше рядко и много ценено събитие в техния живот, което след това обсъждаха и помнеха с години. Доставянето на такова удоволствие е работа, на която трябва да се гледа сериозно. — Вдигна друга покана, след което я изхвърли през рамото си. — Но не и ходенето на сбирка, организирана от най-амбициозния в социално отношение човек в Англия. — Отвори следващото послание, този път писмо, и го прегледа. — Това е от братовчеда Куинтъс от Норфолк. Информира ме, че мисис Рийз, официалното име на Ели Уордън, и нейното бебе, са се настанили удобно и че главният коняр я ухажвал. Конярят е добър човек, а както изглежда момичето също си падало по него. Пита дали имам нещо против да се оженят.

Розалинд се усмихна мрачно.

— Имаш право. Братовчед ти е решил, че Ели ти е била любовница и синът й е твое извънбрачно дете. Предполагам нямаш нищо против брака й.

— Абсолютно нищо. Конярят е наистина добър човек. Надявам се да се разбират. — Отвори последната карта. — Лейди Касъл организира музикална вечер. Не я познавам добре, но обичам музиката, а тя винаги наема превъзходни изпълнители.

— Прието — заяви херцогинята. — Аз също обичам музиката. Бихме могли все пак да направим нещо просто защото искаме.

Младият мъж се засмя и прибави поканата към купчината на приетите.

— Ако изпратя карета, дали родителите ти биха могли да пристигнат в Лондон за един-два дена? Искам да споделя с тях идеята си за „Атиниум“, тъй като нямам намерение да го купувам, ако това не ги интересува.

Хареса й как той не решаваше автоматично, че семейство Фицджералд ще приеме задължително неговия подарък.

— Би трябвало да могат да се измъкнат, но тяхното отсъствие ще ограничи пиесите, които трупата може да изпълнява. Да запазя ли стая в една от близките странноприемници.

Стивън повдигна вежди.

— Мислиш ли, че ще откажат да отседнат под моя покрив?

Тя се поколеба, но реши да каже истината.

— Няма да искат да те притесняват.

Думите й видимо го нараниха.

— Знам, че ме мислиш за сноб, но не бих бил никакъв джентълмен, ако не зачитам родителите на съпругата си. Освен това искам Томас и Мария да дойдат тук. Липсват ми.

— Добре тогава — отвърна тя. — Каретата може да ги докара право в Ашбъртън Хаус, за да не им даде друг избор.

Херцогът посегна към перото си.

— Освен това ще призова секретаря и личния си камериер от абатството. Те сигурно се чудят какво е станало с мен.

Розалинд го изгледа.

— И през всичките тези седмици не си писал нито веднъж до дома си, така че прислугата там да знае как си и къде се намираш?

— Не — отговори простичко той. — Много ми беше приятно да се измъкна така инкогнито. Но не бих имал нищо против да разчитам отново на услугите на личния си камериер. Научих, че мога да се справям сам, ако се налага, но сега, след като съм доволен от резултатите, с удоволствие бих прехвърлил тези задължения отново на Хъбъл.

Младата жена поклати глава и се усмихна. Определено различни светове.

— Без самодоволни усмивчици — заяви строго съпругът й. — Трябва да наемем камериерка за теб. Ще имаш нужди от такава.

Херцогинята въздъхна, но се съгласи. Все пак опитите й да се влее във висшето общество не бяха заради нея самата, а заради Стивън и детето, което носеше. Заради тях бе готова да изиграе най-великата роля в живота си.

Свикнаха бързо с новото дневно разписание. Сутрините Стивън посвещаваше на деловите си занимания. Следобедите прекарваха заедно, като разговаряха, четяха или се смееха на чудатостите на Поршия, а вечер излизаха. Всеки ден беше различен и, както бе отбелязала Розалинд след венчавката, опитваха само от каймака. В този факт се криеше болезнена ирония. Повечето младоженци скоро след сватбата започваха да полагат основите на бъдещия си съвместен живот. А техният брак нямаше да продължи много повече от медения месец.

А те действително живееха все още в меден месец, с цялата романтика, която включваше това понятие. Всяка сутрин тя намираше безупречна червена роза във вазата на тоалетката си. Червена роза за страстта помежду им.

Новият й гардероб започна да пристига — по няколко тоалета всеки ден. Нищо не можеше да накара една жена да се почувства на върха, както изумителната дреха. Приятелите му се държаха прекрасно с нея. На всичкото отгоре светските събития, които избираше Стивън, бяха неизменно много приятни. Въпреки пренебрежителното му изказване за светската игра, той очевидно бе решил да не прахосва малкото останало му време в неща, които не му харесват.

Една от темите, по които не разговаряха, бе неговата първа съпруга. Когато Розалинд бе изказала възхищението си от прелестната бродерия на покривката върху масата в нейната дневна, той бе отвърнал троснато, че е дело на Луиза. След този случай младата жена бе започнала да се заглежда в забележителните бродерии из къщата — възглавници и седалки за столове, прекрасни пердета, разделител за книга.

Розалинд се вгледа в бродерията, когато откри разделителя в една Библия, и проследи с върха на показалеца си отделните бодове на деликатните цветчета. Поставеният в рамка портрет на стената показваше как бе изглеждала нейната предшественица. Луиза бе притежавала истинска, в известна степен — неземна красота, и малки, сръчни ръце.

Понякога младата жена се питаше дали болестта на Стивън не бе всъщност резултат от мъката му, породена от смъртта на Луиза. Розалинд знаеше за случаи, когато смъртта на единия от свързаните от здрава любов съпрузи водеше не след дълго до кончината на другия. Подозираше, че когато единият от родителите й починеше, другият нямаше да го надживее дълго. Просто не можеше да си представи Томас и Мария един без друг.

Върна бродираното парче плат в Библията на Луиза, поставено на двайсет и втория псалм на Давид: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мене.“

Гърлото й се стегна. Стивън се страхуваше. Той не говореше никога за това, но тя усещаше тъмното присъствие на ужаса, разпознаваше го може би защото тя самата бе живяла в ужас. И как нямаше да се страхува, щом не вярваше в нещо по-велико? Розалинд също се боеше, но притежаваше и вяра, станала част от нея. Спокойствието на Стивън бе доказателство за достойната му за възхищение смелост. Той намираше радост в живота, когато това бе възможно, и изтърпяваше болката без да се оплаква.

Решително прогони тази мисъл и остави Библията. След това легна на дивана и затвори очи. Скоро щеше да стане време да се облича за музикалната вечер на Касъл. Както винаги преди светско събитие, тя използваше един от триковете на Мария и в продължение на няколко минути се подготвяше да бъде много чаровна и красива.

Толкова малко можеше да направи за Стивън. Поне бе в състояние да се държи така, че той да се гордее с нея.

Докато каретата ги отнасяше към дома на лейди Касъл, Стивън се запита мрачно доколко вярно бе пресметнал в ума си броя на дните, които му оставаха. Беше си мислил, че три месеца е минимумът и най-вероятно ще живее по-дълго. Сега започваше да се съмнява сериозно, че ще изкара и до края на третия месец. Докато бе здрав, бе смятал тялото си за нещо непоклатимо. Но вече усещаше остро вътрешните си ритми и функции и западането на физическата си форма.

Скоро щеше да премине през невидимата граница, когато здравословното му състояние щеше да се влоши толкова, че да не бъде повече в състояние да поддържа илюзията за нормален живот. А ако болката продължаваше да се увеличава, в крайна сметка смъртта щеше да му се стори като благословия.

Но той не искаше да умира. Не искаше да умира. Погледна към ясно очертания на фона на прозореца профил на Розалинд. Искаше да научи още толкова много за нея. Още толкова много да направи за нея и с нея. Денят му започваше със сънената й усмивка сутрин и приключваше с тихата й въздишка, когато се сгушеше до него в леглото. От посещението в квартала „Сейнт Катрин“ в погледа й забелязваше някаква сянка, но тя намираше винаги усмивка за него. Винаги даваше, винаги излъчваше топлина. Неговата съвършена роза.

Трийсет и един дни, може би някой и друг ден повече или по-малко. „Моля те, Господи, ако те има — нека бъдат повече.“

Каретата спря пред Касъл Хаус. Бяха закъснели и когато икономът отвори вратата, отвътре долетяха звуци на клавесин. Графът и графинята бяха приключили с посрещането на гости и бяха тръгнали към салона, където започваше концертът, но се върнаха любезно да поздравят новодошлите.

Лорд Касъл се представи на Розалинд, докато съпругата му, висока петдесетгодишна жена с изтънчен вид, подаде ръка на Стивън.

— Ашбъртън, толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Понижи глас шеговито. — Умирам от желание да се запозная с новата херцогиня. Всички говорят за нейната красота и чар.

— Всяка дума е вярна — поклони се Стивън над ръката на своята домакиня. — Съжалявам, че закъсняхме, Касъл. Ще ни бъде ли простено и ще бъдем ли приети?

— Един херцог може да закъснява почти навсякъде, освен в свещените предели на Олмак — заяви със сух хумор лейди Касъл.

— Така е, но закъснението е нещо толкова невъзпитано. — Обърна се към Розалинд, която се смееше на нещо казано от графа. — Ела да се запознаеш с нашата домакиня, скъпа.

Младата жена се обърна с усмивка. Облечена с коприна в кехлибарен нюанс, тя имаше особено сияещ вид тази вечер.

— За мен е удоволствие да бъда тук, лейди Касъл. Клавесинът звучи божествено.

Графинята вече бе вдигнала ръка и изведнъж я отпусна. Лицето й доби мъртвешки блед цвят, когато се взря в своята гостенка. И изведнъж политна назад в несвяст.

Стивън, който се намираше само на крачка от нея, успя да я прихване, за да не се нарани при падането на мраморния под.

— Ана! — извика съпругът й и се спусна към нея.

Клепачите й потрепнаха и се отвориха.

— Аз… добре съм, Роджър — прошепна тя. — Помогни ми да отида в библиотеката. Ашбъртън, ела и ти. — Погледна към Розалинд и по цялото й тяло премина тръпка. — Със съпругата си.

Херцогът се спогледа стреснато със своята любима, а след това помогна на Касъл да отведе развълнуваната неизвестно от какво графиня в библиотеката. След като я настаниха на дивана, икономът наля чаша бренди и се оттегли при даден от своя господар знак.

Лейди Касъл изпи глътка от алкохола и цветът на лицето й се върна.

— Съжалявам, че ви изплаших всичките. — Погледът й се насочи към Розалинд. — Вие приличате, и то невероятно, на по-малката ми сестра София. Моминското ми име е Уестли. Възможно ли е да сме роднини?

Младата жена настръхна.

— Аз… не знам. Аз съм намерено дете. Осиновили са ме, когато съм била на три години.

— Кога? Къде? — попита остро графинята. Розалинд се отпусна на един стол и вкопчи пръсти и страничните му облегалки.

— Намерили са ме на една крайбрежна улица тук, в Лондон, през лятото на 1794 година.

В настъпилата тишина от салона долетяха отчетливо подобните на камбанки звуци от Моцартова соната.

— Боже мой! — Лейди Касъл притисна длан към гърдите си и вдигна поглед към своя съпруг. — Мислиш ли, че е възможно, Роджър?

Неподвижността на Розалинд напомни на Стивън за заек, опитващ да избегне вниманието на приближаваща лисица. Затова застана зад нея и постави безмълвно длан върху рамото й.

— Разкажете ни за вашата сестра — обърна се той към домакинята.

— София се омъжи за французин, Филип Сен Сир, граф дю Лак. И двамата загинаха по време на Режима на терора. Имаха дъщеря, Маргьорит, която по онова време беше на около три годинки и половина. Предположихме, че детето също е мъртво. — Лейди Касъл се приведе развълнувано напред. — Вие приличате много на София, херцогиньо, само че имате кафяви очи, също като съпруга й Филип. Спомняте ли си как сте се озовали в Лондон?

— Не.

Силно пребледняла, младата жена се отдръпна назад, като поклащаше леко глава напред-назад. Темпото на мелодията от далечния клавесин се увеличи, нотите заваляха като дъждовни капки.

Без да отделя разтревожения си поглед от своята съпруга, Стивън обясни:

— Очевидно е преминала Ла манша заедно с някаква възрастна жена, която умряла веднага след като слезли в Лондон. Розалинд преживяла в продължение на няколко седмици, като се хранела с това, което успеела да намери в боклуците. За щастие била осиновена от една млада двойка, Томас и Мария Фицджералд. Съвсем неотдавна научих, че говори малко френски в просъница, макар никога да не го е учила.

Лейди Касъл остави брендито с трепереща ръка.

— Макар да имаше проблеми със сърцето, нашата стара дойка, мисис Стандиш, замина във Франция със София, тъй като сестра ми искаше детето да говори и английски. — Гласът й изневери за момент. — В последното писмо, което получих, пишеше, че дъщеря й говорела много добре и английски, и френски. Толкова… толкова се гордееше с ума на момиченцето си.

— Възможно е да е съвпадение, Ана — рече лорд Касъл, като оглеждаше лицето на Розалинд. — Не си виждала сестра си от почти трийсет години. Може би преувеличаваш приликата.

Може би, но Стивън забелязваше сходство между своята съпруга и графинята — и тя имаше изправена осанка, косата й беше смесица от сребристо и светлокестеняво.

Ръката му натежа върху рамото на Розалинд, когато отговори вместо нея.

— Моята съпруга не помни почти нищо от времето преди своето осиновяване. Но си спомня детската си кърпичка, бродирана с цветя, инициала М и стилизиран лъв в двата противоположни края.

— Лъвът от герба на Сен Сир! Майка ми избродира две такива кърпички за бебето на София. — Със сълзи в очите, лейди Касъл протегна ръка. — Скъпото ми момиче, ти си моята племенница. Мисис Стандиш очевидно те е спасила и те е довела у дома, в Англия. Маргьорит…

Младата жена, която досега бе стояла неподвижно като статуя, извика:

— Не ме наричайте така!

— Защо? — попита тихо Стивън.

Силата на носещата се от салона музика нарастваше. Херцогинята се изправи и закрачи неспокойно из стаята.

— Когато избягахме, ни преследваха войници. Бяха… бяха ме предупредили никога да не си казвам истинското име. Никога.

— От Пале дю Лак ли избягахте? — попита нейната домакиня. — Това беше домът на семейството ти в покрайнините на Париж. Беше огромен дворец, построен от бял камък, с кули и езеро с лебеди.

— Лебеди. О, Боже, спомням си лебедите. Обичах да ги храня. — Розалинд спря рязко, сякаш я бяха ударили. След това наведе глава и притисна пръсти към средата на челото. — Аз… Помня как изтичах до детската стая, за да намеря Станди. Пищях и тя ме зашлеви през лицето, за да ме накара да спра. Каза да не издавам и звук. Но самата тя плачеше. Никога не я бях виждала да плаче.

— Какво стана, какво те накара да крещиш? — попита колебливо лейди Касъл. — Да не би войниците да са стори ли нещо на хора от двореца?

Без да отговори на въпроса, Розалинд продължи напрегнато:

— Със Станди слязохме долу по задното стълбище. Смрачаваше се. До задната врата бяха оставени слугински наметала. Тя взе две. На тръгване минахме покрай езерото. Войниците бяха застреляли лебедите и телата им плуваха по водата. — Младата жена си пое на пресекулки въздух. — Бягахме дълго, докато болката от едната ми страна стана толкова силна, че не бях в състояние да тичам повече. Но все още чувахме виковете на мъжете, затова Станди ме взе и продължи с мен. Повтори отново, че не трябва да казвам на никого истинското си име. И трябва да бъда много, много добра, така че никой да не ни обърне внимание, докато се връщаме в Англия. Но не преставаше да плаче.

— Момичето трябва да е видяло и други ужасни неща, Ана — обади се лорд Касъл толкова тихо, че Розалинд не успя да чуе думите му. — Не я питай повече.

Напълно съгласен с това, Стивън се приближи до своята съпруга и обгърна напрегнатите й рамене. След това я поведе към един диван и седна до нея. Тя скри лице в гърдите му и заплака безутешно.

— Какво ли е станало със София и Филип — прошепна графинята; лицето й бе посивяло.

— Нещо бързо и ужасно — отвърна мрачно съпругът й. Можем да бъдем благодарни поне за бързината.

Стивън притискаше Розалинд към гърдите си, като се питаше какви ли кошмари още бяха заключени в съзнанието й. Нищо чудно, че приличащият на войник униформен пазач на лондонския кей я бе накарал да побегне. Нищо чудно, че се бе научила така добре да се абстрахира от болката и се бе превърнала в съвършена осиновена дъщеря, в съвършена съпруга.

Беше приел с готовност великодушието й, защото това улесняваше нещата за него. Господи, какъв егоист беше! Защо не се вгледа в нея по-съсредоточено, след като откри, че всяко споменаване на произхода й й причиняваше болка? Трябваше да купи всички театри в Лондон за семейство Фицджералд в знак на благодарност за онова, което бяха направили за Розалинд. Не само защото я бяха осиновили, а за непрестанната любов, с която бяха излекували много, ако не всичките й емоционални рани.

В салона избухнаха бурни аплодисменти. След като затихнаха, зазвуча нова творба, този път — изпълнена с щастие.

Риданията на младата жена стихнаха. Стивън постави в ръката й носната си кърпа и попита с безкрайна нежност:

— Да те заведа ли вкъщи, скъпа?

— Не още. — Надигна се, седна и се изсекна. Лицето й беше като вкаменено, но очите й изглеждаха спокойни. — Съжалявам, лейди Касъл. Иска ми се да можех да си спомня повече.

— Скъпо мое момиче, аз трябва да ти се извиня, задето събудих такива ужасни спомени. — Усмихна й се тъжно. — Но ние те намерихме и това е голяма благословия.

Херцогът прибра внимателно мокрите кичури коса от лицето на съпругата си.

— Значи Розалинд е графиня Дю Лак. Има ли много роднини от френска страна?

— Братовчеди, струва ми се. — Лорд Касъл присви замислено очи. — Сега, след като Бонапарт си отиде и френският крал се върна на трона, съпругата ви е вероятно доста богата наследница.

Може би. Стивън обаче се съмняваше, че на цялата земя можеха да се намерят достатъчно пари, за да изкупят преживяното от Розалинд.