Розата и херцога

Глава 20

Стивън се събуди рано. Розалинд спеше сгушена в него, преметнала ръка върху гърдите му. По прозорците почукваха дъждовни капки. На слабата перлена светлина на раждащия се ден различи светлокестенявите й коси, пръснати по рамото му. Погали я по главата с безкрайна нежност. Тя въздъхна и се сгуши още по-плътно.

Започна да си припомня с безкрайно задоволство събитията от предишния ден. Той бе почти съвършен, с изключение на болезнения пристъп, а първата брачна нощ бе замаяла сетивата му. И сега най-егоистично искаше още един такъв ден. И такава нощ. Още едно подобно утро, в което да се събуди с Розалинд в обятията си и с усещането за безкраен покой. Днешният ден със сигурност щеше да бъде хубав като предишния. И дори още по-хубав.

Задряма. Когато се събуди отново, небето беше просветляло и дъждът бе спрял. Съпругата му продължаваше да спи. „Доказателство за чиста съвест“ — помисли си. Кипеше от енергия, просто му беше невъзможно да остане в леглото. За момент си помисли да я събуди, за да могат да се любят отново, но един влюбен в съпругата си мъж не би нарушил съня й; щеше да я остави да спи и да събира сили за по-късно.

Реши да се разходи. Измъкна се внимателно от обятията на Розалинд и започна да се облича. Тя се завъртя и зае мястото му, а ръцете й обхванаха неговата възглавница. Беше като котенце, и десет пъти по-очарователна.

Тази мисъл му напомни за Поршия, която се бе наместила щастливо в кутията си предишната вечер, след като я бяха нахранили. Тя все още дремеше. Вдигна топлото телце и го намести до съпругата си. Котенцето се прозя юнашки н затвори отново очи.

Не беше взел лекарството си предишната нощ, но не беше случайно; не искаше да рискува опиумът да го приспи без време. Отсега нататък щеше да смени времето за пиенето на хапчето от вечерта на сутринта.

Изгълта една таблетка и се облече, после драсна няколко реда на Розалинд и ги остави на нощната масичка край леглото. Отпуснатото в съня лице и разголените ръце бяха толкова прелестни, че Стивън откъсна листенцата на една розова роза и ги посипа върху младата си жена и котенцето. То отвори очи и размаха лапичка към падащото отгоре му листенце. След това се завъртя на гръб и вирна лапички във въздуха.

Херцогът облече връхната си дреха и слезе на долния етаж. Беше все още рано; от семейство Найланд нямаше и следа. Навън беше хладно, миришеше на есен, а облачното небе бе съвсем малко по-светло от оловносивото море. Приливът бе залял по-голямата част от песъчливия бряг, затова Стивън застана на ниския скалист нос, надвиснал над водата, който продължаваше навътре в Ирландско море. Кожата му настръхна от вятъра и той се почувства по-жив от всякога. Възможно ли бе страстта да излекува болестта му? Засмя се. Щеше да бъде истинска изненада за трезвия Джордж Блакмър.

Радостта му продължи една миля. Поради хапливите морски ветрове единствената намираща се толкова близо до брега постройка бе един древен каменен параклис, останка от отдавна изчезнало рибарско селце. Младият мъж се наслаждаваше на самотата. Тя бе ново удоволствие за него, открито след напускането на Ашбъртънското абатство и армията от слуги.

Почти беше стигнал до параклиса, когато болката го прониза толкова силно и внезапно, че той се олюля. Спусна се към едно приведено от вятъра дърво и се подпря на него. Започна да повръща, но стомахът му бе празен и нямаше кой знае какво за изхвърляне. Притисна чело към стъблото на дървото; грубата му кора бе единственото реално нещо в изпълнения му с всепоглъщаща агония свят.

Болката започна да отзвучава постепенно. Почувства се прекалено изтощен, за да може да ходи, стана му студено. Обърна се и подпря гръб на дървото, опитвайки да се пребори със слабостта и отчаянието. Единственото му усещане в дланите и стъпалата бе едва осезаемо, заплашително тръпнене. Нима парализата щеше да го направи безпомощен още преди смъртта? Божичко. Как бе могъл да повярва, дори за миг, че има някаква надежда.

Неспособен да измине обратния път до Кърби Манър, той се потътри, залитайки, към параклиса, от който го деляха само стотина метра. За щастие тежката врата не беше заключена. Влезе в полутъмното светилище и се от пусна върху най-близката дъбова пейка. Вътре беше студено, но поне беше защитен от вятъра.

Тъй като параклисът се намираше в земите на Кърби Манър, Стивън плащаше за неговата поддръжка. Спомни си, че наскоро бе получил молбата на група методисти да им бъде разрешено да ползват църквата за своите служби. Тяхното писмо бе само едно от потока, който заливаше непрекъснато херцог Ашбъртън. Бе дал позволението си с готовност, тъй като сградите бяха построени, за да се използват. В отговор бе получил страстно благодарствено писмо. То му бе доставило удоволствие в момента, но бе забравил почти веднага за случилото се.

Погледът му обходи прозорците и се спря на олтара, където имаше само един месингов кръст. Очевидно методистите бяха почистили помещението и белосали с вар старите каменни стени, но още не бяха започнали да извършват богослуженията си тук. Само след година параклисът вероятно щеше да има гостоприемен вид, дори когато беше празен. Но сега бе мрачен като гроб.

Всяка сутрин първата му мисъл бе за дните, които му оставаха. Вече започваше да се съмнява, че щеше да доживее дори деветдесетте, които Блакмър му бе гарантирал. Колко щеше да живее още? Четирийсет и пет? Трийсет? Боже, надяваше се с цялото си сърце, че щеше да му бъде отпуснат поне още един месец с Розалинд.

Но какъв месец щеше да бъде това? И защо намесваше Божието име, когато нямаше вяра? Лицето му се изкриви от горчива мъка. Дори тук, в църквата, която вероятно бе виждала плуващите по Дий дълги лодки на викингите, той не усещаше светото присъствие, не чувстваше нито утеха, нито божествения плам.

Отчаянието му бе пометено от пристъп на ярост. По дяволите, не беше справедливо да намери щастието за първи път в живота си само за да бъде покосен веднага в самотния си гроб. Не беше справедливо!

За първи път от години в него бушуваше избухливият нрав на семейство Кениън. Искаше да троши и да унищожава, да накаже несправедливостта на живота. Зави му се свят и се задъха от силните чувства. Кръстоса ръце и се облегна на облегалката на скамейката пред себе си, а след това положи глава на тях, опитвайки да се овладее.

Под нажежения гняв усети студения, настоятелен пулс на страха.

Розалинд се събуди, когато някой я смушка в корема. Отвори очи точно навреме, за да види как някаква черно-оранжева топка излетя от леглото. Поршия. Усмихна се, когато видя как котенцето скокна от шезлонга в един от столовете. Очевидно животното се бе възстановило от пътуването и сега кипеше от излишна енергия.

Но къде ли беше Стивън? Младата жена се надигна и седна, смутена, че бе спала без нощница. Около нея имаше разпилени розови листенца, безмълвен дар от новия й съпруг. Вдигна едно от тях и го потърка в бузата си, като си мислеше за онова, което бе направил той с розата предишната нощ. Споменът я смути.

Забеляза лист хартия на нощната масичка. Протегна се, взе го и зачете: „Излизам да се поразходя. Ще се върна скоро. Кого ще изядем за закуска? С.“

Този път вече се изчерви. Измъкна се от леглото. Огънят бе изгаснал и стаята бе студена, затова се изми и се облече набързо. Слезе в кухнята и помоли за чаша чай притеснената мисис Найланд, която не бе свикнала в обслужваното от нея имение да пребивава херцогиня.

Докато привърши чая си, Стивън все още не се беше върнал, затова реши да отиде да го потърси. Наметна пелерината и се отправи навън. Той със сигурност би се разхождал покрай брега, най-вероятно на север, към примамливо ширналото се море. От другата страна се простираше Ирландия.

Разходката й достави удоволствие въпреки мрачното влажно време, но не видя никъде съпруга си. Трябва да бе избрал друга посока. Реши, когато стигне до малката църквица, да се обърне и да тръгне обратно към Кърби Манър. Той вероятно вече я чакаше там.

Параклисът се издигаше непреклонно срещу силния вятър, доказателство за умението на древните строители. Без да знае защо натисна вратата. Тя се отвори с лекота. Пристъпи в строгото светилище и спря при вида на тъмната, позната фигура, отпусната на задната скамейка. Кръвта й се смрази. Мили Боже, Стивън не можеше да е… не можеше да е…

Преди ужасяващата мисъл да се оформи напълно в главата й, той вдигна глава и я видя. Погледите им се сляха. Трябва да бе преживял друг пристъп, при това доста силен, тъй като очите му имаха безжизнен сив цвят, а той самият изглеждаше с двайсет години по-стар от предишната вечер. Но това, което уплаши Розалинд, бе, че емоционално се бе отдалечил значително и сега сякаш се намираше от другата страна на бездънна пропаст, която тя нямаше да може да прескочи никога.

Мисълта бе не по-малко ужасяваща от страха, който я бе обзел, когато влезе. Като се молеше интуицията й да я лъже, тя бутна качулката назад и тръгна към него с широка усмивка на лицето.

— Добро утро. Аз реших също да се поразходя, с надеждата, че ще се натъкна на теб.

Седна на пейката до него и взе дланта му своята.

Погледът на херцога се премести към олтара. Пръстите му лежаха безжизнено в ръката й. Сърцето й се сви. Предишната нощ се бяха договорили да бъдат откровени един с друг и тя бе нарушила споразумението само няколко часа по-късно.

Може би той усети неизречените й мисли, защото попита мрачно:

— Розалинд, страхуваш ли се от смъртта?

Нуждаеше се от откровеността й точно в този момент.

— Страхувам се от болката — изрече бавно тя. — И тъй като обичам живота и не искам да умирам, някой вероятно би казал, че се страхувам от смъртта. Но, колкото и странно да звучи, не се страхувам от самата смърт.

— Защо? Вярваш ли в рая и ада? В крилатите ангели и злобните демони с вили? — попита саркастично той.

— Аз… не знам. — Младата жена въздъхна. Усещаше, че не оправдава надеждите му. — Иска ми се да имах по-добри отговори, но се страхувам, че никога не съм обръщала особено внимание на религията.

Устните му се разтегнаха в нерадостна усмивка.

— Напоследък се улавям, че мисля много по тези въпроси. Но сякаш мислите като че ли не ти се струват задоволителни.

— Според мен религията е измама. Предназначена е да дава надежда на тези, чийто живот е нещастен. — Стисна устни. — Златото на глупаците, достойно само за глупаци.

— Не съм съгласна — възпротиви се тя. — Много мъдри жени и мъже са били вярващи. Смятам, че светът е прекалено голям и сложен, за да е възникнал по някаква случайност.

Стивън вдигна сплетените им ръце и целуна кокалчетата на пръстите й.

— Дай ми доказателство, че в живота има нещо повече от това, което виждаме около себе си, Розалинд, и ще ти бъда вечно благодарен. — Усмихна се леко. — Не съм го мислил като игра на думи.

Тя притисна дланта му към бузата си. Бореше се със сълзите. Предишната нощ страстта помежду им бе нажежена до бяло, толкова пълна с живот, че им се бе сторила вечна. Тази сутрин той бе белязан от смъртта.

Стивън я пусна и се изправи.

— Трепериш от студ. Време е да те отведа вкъщи, край топлия огън.

Младата жена кимна и стана на свой ред. Той понечи да я последва, но изведнъж се преви и трябваше да се хване за облегалката на пейката, за да запази равновесие. Ужасена, тя възкликна:

— Ти не си добре, Стивън. Ще се върна в имението и ще дойда да те взема с каретата.

— Не! — Изправи се. На лицето му беше изписана непоколебима решимост. — Добре съм.

— Не си! — отвърна тя. Не й се искаше да се възпротивява на желанието му, но си даваше сметка колко е обезсилен. — Почакай тук. Ще се върна с кочияша след половин час.

Погледът му стана леден.

— Бракът беше грешка — заяви рязко той. — Изкарахме чудесен ден. Върни се при семейството си и ме запомни такъв, какъвто бях вчера.

Тя го изгледа изумена.

— Отпращаш ме на следващия ден след сватбата ни?

— Не се притеснявай. Ще изпълня всички обещания, които ти дадох. — Сгъна и разгъна разсеяно свободната си ръка, неспособен да я стисне в юмрук. — Искаш ли Кърби Манър? Стори ми се, че ти хареса. Тъй като къщата не е част от завещаваното само по права линия имущество ни Ашбъртън, мога да ти я оставя без проблеми, заедно с определена сума за нейната поддръжка.

Розалинд умееше да потиска гнева си, но не и този път.

— Как смееш! — избухна тя. — Да не мислиш, че съм се омъжила за теб само заради проклетите ти пари? Ако споменеш още веднъж за това, ще се представиш пред твоя създател много по-рано, отколкото си възнамерявал. — По бузите й потекоха сълзи. Избърса ги разярено. — Дяволите да те вземат, Стивън! Какво съм направила, че искаш да се отървеш от мен?

След като помълча известно време, херцогът пристъпи към нея и я притисна така силно в обятията си, че ребрата я заболяха.

— По дяволите! Извинявай, Розалинд — промълви измъчено той. — Вината не е твоя. Просто… непоносима ми е мисълта, че ще гледаш как се влошава състоянието ми. Казвах си, че мога да го понеса, но колкото повече се приближава реалността, толкова по-омразна ми се струва.

Младата жена скри лице в рамото му. Той беше толкова силен. И бе наистина част от нея, макар само допреди шест седмици да не го познаваше. Изчака да се поуспокои, така че да овладее гласа си, преди да попита:

— Ти не чу ли брачния обет, който си дадохме? В радост и в мъка, в болест и здраве, докато смъртта ни раздели. Аз знаех какво правя, когато се съгласих да се омъжа за теб, както и ти знаеше, когато ми направи предложение. Не позволявай един болезнен епизод да те накара да забравиш. — Отметна глава назад и го погледна. — Освен това сигурно има някакво правило, според което не можеш да казваш на една херцогиня какво да прави.

— Повелителните маниери ти подхождат много. — В очите му проблеснаха весели светлинни, след което изражението му стана сериозно отново. — Искам да бъдеш с мен. Много искам. Но не съм сигурен, че гордостта или чувството ми на справедливост биха го понесли.

— А моята гордост? — заяви със самоирония тя. — Никога не бих преживяла да бъда отпратена от втория си съпруг само след една нощ. На първия ми съпруг му бяха необходими шест месеца, за да му омръзна.

Гласът й изневери и внезапно очите й се напълниха със сълзи. Зарови отново лице в рамото му, с надеждата, че Стивън не е забелязал; той обаче беше проницателен човек.

— Неверността на Джордан ти е причинила много по-голяма болка, отколкото си дала да разберат другите, нали? — попита тихо той.

Розалинд кимна.

— Ако родителите ми бяха осъзнали колко ме е разстроило това, в трупата щеше да настане истински ад. Нищо чудно баща ми да беше убил Чарлз. Със сигурност щеше да го изгони и щеше да се наложи аз да избирам между две възможности — да го последвам като вярна съпруга или да остана със семейството си. Затова прикривах, доколкото можех, забежките на Чарлз и се преструвах, че поведението му не ме притеснява. Мислех, че с времето ще ми стане по-лесно да го понасям. Вместо това ставаше все по-трудно и по-трудно. Изпитах огромно облекчение, когато замина за Ирландия. И… когато го убиха, след което пък ме обзе чувство на ужасна вина.

Стивън я галеше нежно по гърба.

Бракът ти носи само нещастие. Един съпруг, който я е предал, и един, който умира. Ти заслужаваш нещо по добро.

Не можеше да му позволи да се притеснява заради нея, не и когато собствените му проблеми бяха толкова по-страшни. Опита да се овладее и успя.

— Бракът ми е Чарлз е в миналото. Това, което ме интересува, е настоящето, и изобщо не се оплаквам от сделката, която направих, като се омъжих за теб. — Вдигна очи към лицето му и впрегна актьорските си умения, за да излъчва искреност. — Не ни остава много време да бъдем заедно. Това е тъжно, но пък означава, че никога няма да си омръзнем. Ако някой от нас започне да съжалява наистина за този брак, поне няма да трябва да търпи дълго последствията. Няма да ни измъчват обичайните дрязги, които разяждат и най-добрите семейства. Ще усетим само от каймака вълнението и чудото от откриването на другия.

Херцогът повдигна вежди и тя забеляза, че зеленикавите точици се бяха върнали в очите му. Изглеждаше отново силен и жизнен. Беше се възстановил бързо от ужасния пристъп.

— Интересна мисъл — промълви той. — Пренебрегваш факта, че част от този каймак ще бъде вкиснат. Затова пък е вярно, че бракът ни никога няма да бъде отегчителен.

— В такъв случай нека не говорим повече за отпращането ми. — Отдели се от него и вдигна качулката върху главата си. — Няма да си тръгна, да знаеш. Трябва да мисля за репутацията си.

Смехът му беше дълбок и искрен.

— Ти ми действаш по-добре от пълно шишенце с хапчета. Добре тогава, обещавам да не водя този спор с теб поне през следващите две седмици. Междувременно нека се наслаждаваме на каймака. — Предложи й ръката си. — Как можем да оползотворим най-добре времето, което ни остава? Иска ми се да прекараме няколко дни тук, а след това да потеглим за Лондон и да се насладим на някои забележителности, които досега не съм имал време да посетя. Ти имаш ли някакви специални желания?

Розалинд пое ръката му.

— Винаги съм искала да отида в Йорк. Ще бъде ли възможно?

— Разбира се. — Отвори вратата и двамата излязоха от параклиса. — Аз също искам да го видя, но посещението ще трябва да бъде кратко.

Слънцето започваше да се показва иззад облаците. Младата жена го прие като добра поличба. Съпругът й изглеждаше почти така добре, както предишния ден, но помежду им все още се усещаше едва доловима отчужденост. Не толкова голяма, както когато го беше открила в параклиса, но достатъчна, за да я накара да скърби по загубата на близостта от предишната нощ.

Предполагаше, че известна дистанция би му помогнала са разреши конфликта между желанието да се радва на нейната компания и презрението към собствената му слабост. Може би това би помогнало и на нея да се справи с предстоящите трудни седмици.

Въпреки всичко я мразеше.