Розата и херцога

Глава 22

Розалинд гледаше през прозореца на каретата към многолюдните улици.

— Не съм идвала в Лондон от детството си. Мислех, че спомените ми са преувеличени, оказва се обаче, че не са. Градът е дори по-голям и оживен, отколкото си го спомням.

Стивън се усмихна.

— Невъзможно е да се преувеличи нещо, свързано с Лондон.

— Или миризмите в него.

Младата жена набърчи нос; надяваше се, че „Мейфеър“ нямаше да бъде толкова шумна. Отпусна се назад и хвана отново съпруга си за ръката. Изпитваше желание да го докосва при всяка възможност, сякаш това щеше да го запази завинаги до нея. За щастие докосванията очевидно му доставяха не по-малко удоволствие, отколкото на нея самата.

Въпреки променливото есенно време се радваха на чудесен меден месец. Изпълнените със смях дни се следваха от нощи на изумителна страст. Може би интензивността на всеки миг се дължеше на съзнанието, че времето им заедно бе силно ограничено. Розалинд плачеше понякога при мисълта колко безмилостно течаха минутите. Но никога пред Стивън.

Той бе понесъл стоически още няколко пристъпа, макар не толкова силни както първите два, на които бе станала свидетел. През повечето време бе възможно да се преструват, че всичко е наред, макар след първата им брачни нощ помежду им да бе останала лека, непреодолима хладина.

Но и двамата не желаеха да говорят за това. Предпочетоха да се разхождат покрай древните стени на Йорк, посетиха една от най-величествените катедрали във Великобритания. Лейк Дистрикт4 оправда напълно репутацията си — приказна земя, осеяна с хълмове и спокойни езерни води. Наеха един лодкар да ги прекара от другата страна, в Уиндърмир; стори им се, че се плъзгат по стъклената повърхност, заобиколени от безмълвната мъгла. Стивън се прехласваше по всичко. Подобен интерес към света Розалинд бе виждала единствено у малки деца. Само че съпругът й виждаше всичко за последен, а не за първи път. Изглеждаше доволен, че има с кого да сподели своите открития. Колкото до младата жена, за нея бе достатъчно да бъде до него.

Каретата спря с трясък. Поршия, застанала на дръжката на едната вратичка, се приземи на крака. През последните две седмици бе пораснала забележимо и постоянното пътуване очевидно й харесваше.

Херцогът вдигна котенцето, погали го нежно и го прибра в кутията.

— „Гровнър Скуеър“. Пристигнахме — обяви той.

Кочияшът отвори вратата и Стивън помогна на съпругата си да слезе. На помръкващата дневна светлина къщата изглеждаше огромна. Розалинд разбра, че започваше нов период в живота й. По време на сватбеното си пътешествие се бяха представяли като мистър и мисис Кениън. Към тях се бяха отнасяли с дължимата на един благородник и съпругата му учтивост, но никой не им бе обръщал особено внимание. И това я бе устройвало чудесно. Но сега вече бяха в Лондон. Стивън ставаше отново херцог Ашбъртън, а тя се чувстваше съвсем не на мястото си като херцогиня.

Наложи си да се усмихне.

— Къщата е величествена.

— По-скоро потискаща. — Младият мъж вдигна кутията на Поршия в едната си ръка, а другата подаде на Розалинд и се заизкачваха заедно широките стълби. — Ще бъде приятни да се установим на едно място за няколко нощи подред. От друга страна обаче, нямам търпение да се върнем в абатството веднага щом приключа с делата си тук.

Искаше да умре в Ашбъртънското абатство. Беше й го казал, когато бяха посетили кралските гробове в двора на Йоркската катедрала.

Най-сетне вратата отвори облечен в ливрея лакей; лицето му замръзна, когато видя кой стои на прага.

— Ваше височество! Не ви очаквахме.

— Знам. Ще останем тук поне две седмици, Милтън. Искаме лека вечеря и гореща вода за къпане, колкото се може по-скоро. Придърпа съпругата си напред. — Това е новата херцогиня Ашбъртън. Подчинявай й се във всичко. — Подаде му кутията с Поршия. — Котенцето на херцогинята. Моля ти се, отнеси го в нашите покои.

Милтън едва не изтърва кутията, когато Поршия измяука гневно отвътре. После побърза да изпълни поръката, като държеше кутията изключително внимателно. Младият мъж се обърна и вдигна Розалинд.

— Време е да те пренеса през втория праг.

Тя се засмя, докато я внасяше на ръце вътре.

— Остават още три, тъй като реших да мина без ловджийската хижа.

— Разумно решение. — Пусна я да стъпи на блестящия мраморен под и сля устните с нейните, докато коленете й омекнаха. След това вдигна глава и й се усмихна. — Добре дошла в Ашбъртън Хаус, херцогиньо.

Внезапно я прониза мисълта, че един толкова жизнен човек може да умре. Разтърси глава, за да се овладее. Не трябваше да си позволява да плаче в негово присъствие.

Той я поведе към стълбището.

— Ако Едмънд Кийн играе в „Дръри Лейн“ утре вечер, би ли искала да го видиш?

— Би било прекрасно!

Стараеше се да изглежда в добро настроение. Но докато оглеждаше позлатеното величие около себе си, младата жена се помоли наум да тръгнат по-скоро за абатството. Подобен дворец не беше мястото, където една провинциални актриса би могла да играе дълго ролята на херцогиня.

През първото утро в Лондон Стивън се събуди от шума на почукващия по прозорците на спалнята есенен дъжд. Той нямаше нищо против, след като Розалинд бе сгушена до него, притиснала гръб към гърдите му. Ценеше подобни моменти не по-малко от умопомрачителната страст, която споделяха в нощната тъмнина. Тъй като спяха притиснати един до друг, нямаха нужда от нощници, за да им бъде топло.

Погали косите й, отново смаян от чудото, че я бе открил. Слънчевата й природа бе превърнала последните няколко седмици в най-щастливите в живота му. Тя нямаше нищо общо с първата му съпруга; разликата беше от земята до небето. Нито веднъж двамата е Луиза не бяха споделяли едно легло за цяла нощ. Мислеше за първия си брак със съжаление и с известно чувство на вина. Дали ако беше положил повече усилия, нямаше да открие скрита страст зад благоприличието държане на Луиза? Или може би друг мъж би успял да я направи щастлива. Никога нямаше да разбере.

Решил да не мисли повече за покойницата, херцогът целуна Розалинд по косата. Поради общественото си положение бе отгледан от гувернантка французойка и говорещи френски със същата лекота, както и родния си език. Но определено му бе по-лесно да произнася любовни слова на френски.

— Скъпа моя херцогиньо — промълви той. — Ти ме очароваш.

Клепачите й потрепериха.

— Ти си ми най-скъп — отвърна тя с безупречно произношение.

Младият мъж се смая и продължи да говори на същия език, а тя му отговаряше с лекота. Розалинд отвори очи и му се усмихна чаровно. Все още бе сънена.

— Добро утро — промълви на английски тя.

— Добро утро. — Нави около пръста си кичур от косата й. — Не знаех, че говориш френски.

Тя се засмя.

— Та аз не говоря. Татко, който е получил добро възпитание, знае езика, но ние сме научили само няколко фрази от различни пиеси.

Разговорът, който бяха провели преди малко, сочеше, че тя владее много по-добре въпросния език, така че Стивън повтори една от своите реплики.

Херцогинята събра вежди.

— Какво означава това? Струва ми се, че би трябвало да разбирам, но не се получава.

— Ти отговори на същия въпрос само преди минута, когато беше в просъница. — Прокара език по очертанията на ухото й. — Възможно ли е да си французойка по рождение?

Розалинд се замисли, после поклати глава.

Съмнявам се. Мария казва, че съм говорела добре английски, когато са ме осиновили с Томас.

— Ако си била наистина с добро потекло като мен, може да са започнали да те учат на френски от люлката. — Темата беше интересна, но беше малко вероятно да научат нещо повече за произхода й. Затова пък до него бе прекрасното й тяло, съблазнително и примамливо. Пъхна ръка под одеялото и я плъзна по корема й. — Според мен бракът е добро изобретение, защото съчетава максималното изкушение с максималната възможност.

Розалинд се засмя и се завъртя по гръб, а дланите й започнаха да го изучават.

— Струва ми се, че ти току-що даде дефиниция на един важен принцип. Нека го наречем Аксиомата на Ашбъртън.

Херцогът дръпна одеялото надолу и се наведе да целуне гърдите й. Съпругата му въздъхна блажено и изписка тихичко, когато пое с устните си едното набъбнало от желание зърно.

Той спря веднага.

— Съжалявам. Не исках да бъда груб.

— Но ти не си — увери го тя. — Тази сутрин изглежда съм просто по-чувствителна. — Усмихна му се дяволито. Може би прекаляваш с употребата на някои части от тяло то ми.

— Каква ужасна мисъл. — Опита да пресметне наум колко пъти се бяха любили, откакто се бяха оженили, и понечи да се отдръпне. — Може би е най-добре да ти дам възможност да се възстановиш.

— Да не си посмял! — Ръката й се плъзна по тялото му, докато откри това, което търсеше. — Беше шега, скъпи. Благодарение на практиката съм в чудесна форма.

Дъхът му секна, тъй като тя започна да го гали бавно.

— Благородните ми намерения отидоха по дяволите, лейди Калибан.

Въпреки това, когато започна да я целува по корема, вдигна за момент глава и прошепна:

— Кажи ми, ако нещо друго има опасност да се износи.

Ако се съдеше по учестеното й дишане, всички нейни части бяха в отлична форма. Когато Розалинд започна да се извива под ласките на езика му, той се намести между бедрата й, за да посрещне утрото по възможно най-добрия начин.

Последната му мисъл, преди да се отдаде на страстта, бе колко прав се бе оказал: бракът беше благословен с максимално изкушение и максимални възможности.

След като се любиха, Розалинд заспа отново и се събуди малко по-късно от целувката на Стивън.

— Съжалявам, скъпа — промълви той. — Тази сутрин трябва да посетя адвоката си.

За първи път щеше да се отдели от нея, откакто се бяха оженили. Това определено не й допадна. Всеки меден месец обаче трябваше да свърши рано или късно. Прикри прозявката си с длан.

— Аз може би ще продължа да спя. Утрото е толкова сиво.

— Спи колкото искаш, само се събуди за вечерното представление на „Дръри Лейн“.

Погали почти недоловимо бузата й и отиде да се облича. Младата жена се събуди един час по-късно; чувстваше се страшно изморена. Макар да бе свикнала да прекарва живота си на колела, през последните дни двамата със Стивън бяха изминали доста голямо разстояние. Сигурно на това се дължеше постоянната й умора напоследък. Проля се, провеси крака от леглото и понечи да се изправи, но седна рязко отново, тъй като й се зави свят.

Скоро замайването премина. Стана, този път по-бавно. Надяваше се, че не са първите признаци на есенна настинка. Не искаше да губи безценно време в боледуване. Наметна пеньоара и позвъни да й донесат гореща вода. Щеше да се остави да я поглезят цял ден с надеждата, че до вечерта нямаше да остане и следа от неразположението. Все пак тя цял живот се бе радвала на завидно здраве и издръжливост.

Докато се къпеше, забеляза отново необичайната чувствителност на гърдите си. Наложи се да ги избърше много внимателно, след като излезе от ваната. А и май беше време за месечното й неразположение. Колко ли време беше минало от последния път?

Отговорът я порази като гръм. Винаги беше редовна като часовник и започваше всеки четвърти петък следобед.

Закъснението беше вече една седмица.

Обзе я почти непоносимо вълнение. Опита се да се овладее и да разсъждава логично. В началото на първия си брак беше накарала Мария да й обясни всички ранни признаци на бременността, за да ги разпознае веднага. И през трите години на семейния си живот ги бе чакала с все по-малка надежда.

Но сега бе женена за друг мъж. Пусна хавлията и се приближи до голямото огледало, за да се взре в голото си тяло. Мария беше казала, че промените в гърдите били почти незабавни. Нейните бяха ли уголемени? Може би наистина бяха малко по-налети и определено по-чувствителни, отколкото когато и да било досега.

Какви бяха другите признаци? Майка й бе споменала за остра чувствителност към миризми. Розалинд си спомни вчерашната си реакция към силните лондонски миризми. Дали това не се дължеше на умора? Определено доста необичайна умора. Бе й се завило свят, нещо почти нечувано за нея.

Вгледа се в отражението си в огледалото и внезапно разбра. Разбра. Макар да бяха убедени, че никога няма да познаят радостта от родителството, двамата със Стивън бяха създали бебе в пълния със слънчева светлина и котенца плевник.

Изумена, тя се загърна в пеньоара си и се отпусна на тапицирания с брокат диван, където спеше Поршия. Котето скочи веднага в скута й и се покатери до рамото й. Розалинд погали автоматично меката й козинка. Чувстваше се съвсем различна жена от онзи ден в плевника, но мислеше, че причината за това бяха любовта и бракът. Сега се оказваше, че има и още една, по-дълбока причина. Искаше й се да отвори широко прозореца и да закрещи добрата новина, докато я научи цял Лондон. Когато Стивън се прибереше…

Тази мисъл я отрезви. Беше много рано, за да му казва. Всеки лекар вероятно би се изсмял на описанието на едва доловимите симптоми и вътрешната й убеденост, че в нея расте нов живот. И може би щеше да има право.

Опита да прецени безпристрастно, доколко бе възможно силният й копнеж за бебе да се отрази върху преценката й. Не мислеше, че греши, но ако обяви, че е бременна, а после се окаже невярно, Стивън щеше да бъде съсипан. Затова трябваше да изчака.

Облегна се замечтана на дивана, сгушила Поршия в прегръдките си. След като отдаде нужното внимание на логиката, тя се обърна отново към интуицията. С цялото си тяло чувствайте, че носи дете и че то ще бъде родено живо и здраво. Заради продължаването на рода Ашбъртън щеше да бъде добре да е момче. Но и да беше момиченце, пак щеше да е чудесно.

Радостта й изведнъж помръкна при мисълта, че ако не станеше някакво чудо, Стивън нямаше да бъде с нея, за да види раждането на тяхното дете.

Тогава й дойде още нещо наум. Ако носеше наследника на Ашбъртън, нямаше да е редно да се върне при своето семейство.

Беше се омъжила за него, очаквайки да бъдат заедно до смъртта му и после да се върне при своите. Но едно бебе щеше да я отдели от стария й живот като тежка затворническа врата. Синът щеше да бъде херцог, дъщерята — наследница. Дългът на овдовялата херцогиня Ашбъртън бе да отгледа единственото дете на Стивън по подобаващ за общественото му положение начин. Това означаваше, че ще й се наложи да живее сред аристокрацията.

А единственият й шанс да бъде приета от нея, бе да бъде до съпруга си. Трябваше да се възползва от престоя им в Лондон, за да се запознае с неговите приятели. Надяваше се, че ще продължат да я приемат заради Стивън и неговото дете, ако не заради нея самата.

И дори още по-важно, трябваше да установи връзки с неговото семейство, защото като майка на детето, носещо името Кениън, щеше да се превърне в една от тях. Помисли си за високомерната по-голяма сестра, за страховития по-малък брат и едва не извика на глас. Дори да я приемеха неохотно, вероятно щяха да настояват да прекъсне всякакви връзки с недостатъчно благородните си роднини.

Въздъхна и затвори очи. Щеше да се притеснява за това по-късно. Засега бе по-добре да се съсредоточи върху покоряването на лондонското общество. Първо трябваше да се погрижи за модерни тоалети, по-широки в талията. Трябваше да двамата със Стивън да се появят на някои от светските събития. Важно бе да очарова приятелите му, за да не мислят за нея като за „онази актриса, която хвана Ашбъртън, когато умираше“. Искаше да я оценят като достатъчно благородна жена, достойна да бъде приемана в домовете им. В противен случай детето й щеше да страда.

Ръката й се отпусна на корема и лицето й бавно се разтегна в усмивка. Бъдещето не изглеждаше лесно. Но ако беше права, заслужаваше си да се пребори с всяка трудност.