Розата и херцога

Глава 36

Настъпи оглушителна тишина. Шокиран, Стивън даде знак на Розалинд да не му дава засега таблетките с опиум. Ако Кинлок беше прав, не можеше да си позволи да притъпява болката за сметка на яснотата на ума.

— Как е възможно това?

— Абсурд! — извика в същия момент Майкъл. — Че кой може да иска да отрови брат ми?

— Може да не е умишлено. Симптомите са на арсеник, който се използва широко както за приготвяне на лекарства, така и за домашни материали като тапети например, така че отравянето може да е инцидентно. — Впери сериозен поглед в болния. — Ако съм прав за причината, можеш да се възстановиш напълно.

Майкъл ахна, а Катрин промълви:

— Боже милостиви!

Погледът на младата жена политна към девер й.

Да се възстанови. Подобна възможност изглеждаше дори още по-невъзможна от предположението за отравянето. Мисълта да оздравее остави Стивън странно безчувствен. Може би вече се беше приближил толкова до смъртта, че животът не беше възможен. Тогава усети ръката на Розалинд. Обърна поглед към лицето й и видя, как блесна надежда в изразителните й очи. Ако Кинлок бе сбъркал, разочарованието щеше да я смаже.

Херцогът си пое дълбоко въздух, като се молеше лекарят да е прав повече заради своята съпруга, отколкото заради самия себе си.

— Какво е лечението за отравянето с арсеник?

— Ами, пиенето на прясно мляко е най-доброто, което може да се направи. То не само успокоява хранопровода и стомаха, но и се свързва с арсеника и намалява опасността от нанасяне на трайни поражения. — Кинлок въздъхна притеснено. — Ако съм прав в диагнозата си и ако източникът на отровата може да се локализира и отстрани, оздравителният процес ще започне веднага.

Катрин, бившата медицинска сестра, се намръщи.

— Възможно е Стивън да има някаква стомашна треска. Какво те кара да мислиш, че е отравяне?

— Защото съм лекувал два такива случая и приликите с болестта на Ашбъртън не могат да се сбъркат. При единия млада испанка бе решила да се избави от стария си богат съпруг.

Розалинд издаде задавен звук.

— Ако само погледнеш към съпругата ми, Кинлок — обади се предупредително Стивън, — кълна се, ще стана от леглото и ще те изхвърля от къщата. — Тъй като в този момент го проряза познатата болка, той додаде сухо: — Или поне ще кажа на Майкъл да го направи.

Лекарят махна пренебрежително с ръка.

— Според собствения ти разказ си бил болен доста преди да се запознаеш със съпругата си. Имал си някои остри симптоми, но те обикновено сочат хронично отравяне.

— Как е възможно да стане такова нещо? — попита Катрин.

— Случаят на хронично отравяне, който лекувах, беше на дете, което боледуваше заради изпаренията от новите тапети в спалнята си. Има и други видове контакт, способни да доведат до подобни резултати. — Вгледа се съсредоточено в своя пациент. — Но не виждам как е възможно отравянето да е случайно. Ако източникът е в твоето имение, трябваше да се оправиш, след като го напусна.

— Същият аргумент важи и за умишленото отравяне — намеси се Катрин. — Стивън не е бил с един и същи човек през цялото време на своето боледуване. След като е напуснал абатството, той е пътувал седмици наред под измислено име без никой да знае къде се намира. Майкъл не успя да го открие, затова се съмнявам много, че и убиецът би могъл да го направи.

Херцогът се замисли върху развитието на своето заболяване. Нито обкръжението, нито хората бяха едни и същи. А това означаваше, че цялата теория на Кинлок беше погрешна и той все пак страдаше от смъртоносна болест.

И тогава гласът на Розалинд наруши напрегнатото мълчание.

— Лекарството ти, Стивън — промълви с ужас тя. — Хапчетата с опиум.

И разтвори другата си ръка, в която все още стискаше двете хапчета, които за малко не му беше дала.

— Ти пиеш поне по едно на ден от месеци. А напоследък — и повече.

— Откъде имаш тези таблетки? — попита остро Кинлок. Младият мъж се взря в малките дискчета в дланта на своята съпруга.

— Моят лекар ми ги направи. Джордж Блакмър. Лекото поскърцване на вратата прозвуча оглушително в мъртвата тишина, последвала думите му. В стаята влезе Блакмър. Стивън се запита дали не халюцинира, но се сети, че семейният лекар бе придружавал брат му по време на злополучното издирване.

Блакмър спря, усетил тежестта на насочените срещу него погледи.

— Херцогът. Да не би да е…

Гласът му секна и лицето му пребледня.

— Не, не е мъртъв. — Майкъл прекоси помещението като пантера и сграбчи яростно лекаря. — Стивън е отровен от арсеника, който ти си му дал. Копеле!

И го блъсна с всичка сила в стената.

— Почакай! — възпротиви се Иън. — Може би не хапчетата са източникът.

Но Блакмър не направи опит да отхвърли обвинението. Той просто се взираше в своя нападател, а по измъченото му лице се изписаха ужас и вина. Всички присъстващи разбраха безмълвното признание.

— Кажи си молитвата, Блакмър, защото ей сега ще те застрелям — промълви бавно и отчетливо с убийствен глас Майкъл.

Мигновено в ръката му се появи пистолет и той го насочи към главата на лекаря.

Но преди да бе стрелял, Стивън изстена:

— Не! — Гласът му прозвуча като шепот, но въпреки това разсече авторитетно въздуха. — Не го убивай, поне не още.

Брат му се поколеба, после неохотно пусна виновника и отстъпи. Прибра оръжието, без да сваля тежкия си поглед от своята жертва.

Отрова, не смъртоносна болест. Той щеше да живее. Да живее. Стивън едвам успя да осъзнае този факт с уморения си мозък. Кризата трябваше да бъде разрешена бързо. Събра всичките си сили и помоли Розалинд:

— Помогни ми да седна.

— Ти няма да умреш! — прошепна ликуващо младата жена. Подложи ръка зад гърба му, надигна го и натрупа няколко възглавници зад него. — Слава на Бога!

Херцогът я дръпна да седне до него, преди да насочи вниманието си към човека, който за малко не го бе убил.

— Тъй като беше заплашен моят живот, мое е правото да го разпитам. Блакмър, признаваш ли, че опита да ме убиеш?

— Не… не съм имал намерение да ви убивам. — Лекарят си пое на пресекулки въздух. — Всичко започна с лекарството, което ви дадох, когато се натровихте с храна през пролетта. Само около една четвърт от хапчетата съдържаха арсеник, а в тези, в които имаше, количеството беше различно. Опасността да се вземе смъртоносна доза наведнъж беше съвсем малка.

— Но с времето той е получил хронично отравяне, придружено с остри кризи в случаите, когато е поглъщал по-голяма доза — намеси се мрачно Кинлок. — Дяволска работа. Колкото повече хапчета е вземал, толкова повече се е приближавал до смъртта.

— Мили Боже, това можеха да бъдат фаталните таблетки! Розалинд захвърли ужасена хапчетата в огъня и избърса с отвращение длан в роклята си. Майкъл погледна към брат си.

— Негодникът призна вината си — заяви с непринуден тон той. — Мога ли вече да го убия?

— Озапти още малко кръвожадните си инстинкти. Все още не знаем защо го е направил.

Сега, като се върна в спомените си назад, Стивън си припомни, че първите умерени болки действително бяха започнали по времето, когато се бе възстановявал от хранителното отравяне. И пристъпите винаги го бяха поразявали малко след вземането на таблетките. Както бе казал Кинлок, беше дяволски добре замислено.

— Блакмър — попита с леден глас той, — какво, по дяволите, съм ти сторил, че да заслужа подобно отношение?

— Никога не съм възнамерявал това да стигне чак дотам. — Лекарят се облегна на стената, като трепереше видимо. — Аз… смятах да изчакам, докато преживеете няколко лоши пристъпа. И след това щях да ви „излекувам“ като по чудо.

— Значи едва не уби един човек, за да подхраниш амбициите си — възкликна невярващо неговият колега. — Как е възможно лекар да падне толкова ниско? Не го застрелвай, полковник. Той заслужава да му накълцат черния дроб с тъп скалпел.

Стивън се намръщи, опитвайки да разбере. Това не можеше да е всичко.

— Все още не си обяснил защо. Ти си лекар, уважаван в нашия край. Проспериращ. От години си в много добри отношения с овдовялата сестра на викария. Не се нуждаеш от чудеса, за да затвърдиш положението си. — Изведнъж го порази ужасяваща мисъл. — Или си отровил и други твои пациенти под предлог, че ги лекуваш? Божичко, ти лекуваше Луиза, когато умря!

— Не! — възкликна бурно Блакмър. — Кълна се, никога не съм вредил умишлено на друг пациент. Определено не на херцогинята.

Колкото и да беше странно, Стивън му повярва. Ако лекарят беше способен да лъже така убедително, щеше да отрече отравянето.

— Но това отново ме кара да се питам защо само аз съм бил така благословен с твоето внимание. Да не би да си републиканец, който презира аристокрацията като цяло? Или просто мразиш мен самия?

Блакмър бе навел глава, а гърдите му се вдигаха и отпускаха. Но той така и не отговори.

Тежкото мълчание бе нарушено внезапно от Розалинд, която си пое рязко дъх и възкликна остро:

— Блакмър, веднъж съпругът ми ми каза, че си бил намерено дете, отгледано от енорията. Кой беше баща ти?

Той вдигна рязко глава и я загледа. Лицето му беше посивяло.

— Ти… отгатна.

— Само го погледнете внимателно. — Херцогинята местеше проницателния си поглед от Блакмър към Майкъл и Стивън, и отново към Блакмър. — Формата на лицето, ръста и цвета на очите. Същите сивозелени очи като Стивън. Приликата не е така силна както между Стивън и Майкъл, но я има. Бащата на Блакмър е старият херцог.

Думите й изненадаха останалите, всички се умълчаха. И тогава Майкъл се обади с отвращение:

— Тази свиня не ми е никакъв брат.

— Майкъл! — Стивън накара с поглед по-малкия си брат да замълчи. — Премести очи към лекаря, който все още стоеше в сянка, облегнат на стената. — Ела тук.

Блакмър се приближи до леглото с вид на човек, който се качва на ешафода. Майкъл го последва, готов да нанесе удар, ако онзи опита нещо.

Херцогът се взря в лицето му; сега вече виждаше ясно приликата. Както бе казала Розалинд, тя не бе така силно изразена, както между тях двамата с Майкъл, но определено я имаше. Човекът, който за малко не го беше убил, му беше полубрат.

— Какво се надяваше да спечелиш като ме убиеш? Да си отмъстиш заради факта, че аз съм законен, а ти — не? Не аз съм виновен за това. Като ми навредиш, няма да промениш обстоятелствата на твоето раждане.

Тъй като Блакмър не отговори, Розалинд се намеси:

— Той не е искал отмъщение, а внимание, приемане. Коя беше майка ти?

— Доячка, умряла е при моето раждане. Нямала семейство и така и не назовала бащата на своето дете, затова ме предали на енорията. — Блакмър затвори уморено очи. — Бях осемгодишен, когато един ден старият херцог мина на кон край нивата, която плевях. Повика ме и ми каза, че съм негов син и ще се погрижи да получа подобаващо образование и уважавана професия. Освен това добави, че като порасна, ще ме признае публично, но така и не го направи. Когато умря, без да ме нарече свой син, се вбесих. Бях много озлобен. Най-накрая то се превърна в… в нещо като лудост. Разбрах до каква степен съм полудял едва когато ти напусна абатството и осъзнах, че не мога да спра това, което бях започнал. — Очите му се разшириха; сивозеленото бе придобило гранитни отсенки. — Исках да… да бъда от значение за теб. Ако не можех да бъда Кениън, поне можех да бъда блестящия лекар, спасил живота ти.

— Искал е връзка, която да стига много по-дълбоко от професионалните услуги — поясни троснато Розалинд. — Да се отнасяте към него като към приятел.

Блакмър вдигна към нея озадачен поглед.

— Защо ме разбирате по-добре, отколкото се разбирам аз сам, херцогиньо?

— Аз самата съм намерено дете — отвърна тя. — Но съм имала по-голям късмет от теб. Затова разбирам отчаяното желание да принадлежиш към нещо. Да бъдеш част от някое семейство.

— Изключително трогателно — заяви язвително Майкъл. — Въпреки това, Блакмър, за малко не извърши убийство.

— Господ ми е свидетел, че изобщо не съм имал намерение да навредя сериозно на херцога — възпротиви се бурно лекарят. — Защо според теб бях така твърдо решен да го намеря? Исках да сложа край на действието на отровата, преди да е станало прекалено късно.

— Или да се увериш, че той е вече мъртъв — изръмжа Майкъл. — А ако Стивън беше все още жив, да продължиш да го „лекуваш“ лично, тъй като си се опасявал, че ако се обърне към друг лекар, измамата ти ще излезе наяве.

Блакмър въздъхна и потърка чело.

— Няма начин да докажа какво съм имал предвид. Но можете да огледате най-подробно всички случаи в лекарската ми кариера. В нея никога не е имало подозрителна смърт. Както каза Ашбъртън, винаги са гледали с добро око и с уважение на мен.

Херцогът се замисли за болестта на първата си съпруга.

— Когато Луиза умираше, той беше с нея почти денонощно до самия й край. И е известен с това, че лекува всички на територията на енорията, независимо дали могат да си позволят да платят.

Майкъл добави замислено, макар и неохотно:

— Докато пътувахме, се случи така, че едно дърво събори къщата, в която се намираха един мъж и неговото дете. Блакмър рискува живота си и пропълзя сред развалините. Ако не беше той, мъжът щеше да почине от загуба на кръв преди да успеем да го измъкнем. — Намръщи се. — Мога да гарантирам за смелостта му. Смелостта често се среща сред престъпниците.

— Може би. Но е вярно също така, че старият херцог се е отнесъл зле с него — заяви трезво Стивън. — Ти по-добре от всеки друг можеш да разбереш това, Майкъл. Да бъде отгледан от енорията означава, че е бил даван ту на едно, ту на друго семейство, където към него са се отнасяли най-вече като към безплатен слуга.

— Дрипи, побои и студена овесена каша — уточни привидно безстрастно Блакмър. — И… и понякога много по-лоши неща. Едва когато ти наследи титлата, викарият бе натоварен със задачата да се грижи да се отнасят добре към сираците и да им се дава някакво основно образование. Изпитах безкрайно облекчение, когато го направи.

— Избрал си много неподходящ начин да го покажеш — обади се Катрин с каменно изражение.

— Съжалявам за това, което е трябвало да изтърпиш. Към нито едно дете не би трябвало да се отнасят така лошо. — Стивън се размърда, умората започваше да му тежи като огромен камък. — Но защо реши да ме тровиш, за да ми привлечеш вниманието? Трябваше просто да ми кажеш за нашата роднинска връзка.

Лекарят го изгледа с широко отворени очи.

— Щеше ли да ми повярваш?

— Вероятно. Физическата прилика не може да се отрече, а и съм наясно с похотливите навици на баща ми — отвърна сухо младият мъж.

— Никога не съм предполагал, че има смисъл да разговаряме. — Устата на Блакмър се изкриви с горчивина. — Не съм очаквал справедливост от представителите на семейство Кениън.

И така, арогантността и неверността на стария херцог го бяха надживели и едва не бяха причинили смъртта на неговия наследник. Каква горчива ирония имаше във всичко това.

Стивън разтърка уморено корема си. Трудно му беше да си спомни от колко време вече болката бе постоянен негов спътник.

— Какво, по дяволите, да правя с теб, Блакмър?

Настъпи тишина, която бе нарушена от гласа на Катрин:

— Можеш да го предадеш в ръцете на правосъдието, за да бъде осъден и вероятно — обесен. Ако не желаеш да постъпиш така, какво ще кажеш да замине някъде? Например в австралийските колонии? Там имат нужда от лекари.

— Разбира се, стига да може да му се има доверие, че няма да опита да убие другиго. — Лицето на Кинлок също беше като изсечено от гранит. — Този човек е срам за лекарското съсловие, той се е погаврил с дадената клетва.

Стивън погледна към своята съпруга, която стоеше все така вдясно от него.

— Ти какво мислиш?

— Част от мен иска той да страда така, както страдаше ти. След като се погърчи известно време в лапите на непоносима болка, може и да проявя снизходителност. И въпреки това… — Спря да говори за момент, видимо развълнувана. — Кой от нас не е допускал грешки, които биха могли да имат ужасяващи последствия? Когато беше малка, Джесика опита веднъж да изкъпе Брайън. Искаше да помогне, но едва не го удави. Направеното от Блакмър не е невинен инцидент. Но аз му вярвам, че не е имал намерение да те убие.

През годините, през които бе служил като представител на съдебната и изпълнителната власт в своите владения, херцогът често бе раздавал правосъдие и го бе правил добре, но никога не бе решавал въпрос, който да го засяга така пряко. Взря се в изпитото, измъчено лице на лекаря. Неговия брат, който очакваше стоически присъдата си.

Когато бе научил кой е баща му, това вероятно бе отворило в душата му незарастваща рана. Всеки път, виждайки Стивън или Майкъл да минават на кон покрай него, той е страдал от факта, че неговите полубратя живеят, заобиколени от богатство и привилегии, докато той самият е непрекъснато малтретиран и недохранен. А тъй като беше с една-две години по-голям от Стивън, сигурно се е измъчвал още повече от мисълта, че ако беше законно дете, той щеше да бъде следващия херцог Ашбъртън. Бедният, бедният човек!

И въпреки това бе постигнал най-доброто в неговото положение. Беше се възползвал от възможността да учи и бе заслужил да бъде изпратен да следва медицина. Бе първокласен лекар, който не скъпеше времето си и се грижеше за по-онеправданите от него самия. Беше образец на човек, дължащ всичко на собствените си усилия… докато трупалата се с години горчилка в душата му го бе превърнала в отровител.

Стивън погледна към по-малкия си брат. Старият херцог се бе отнасял отвратително и към него, но поне бе отгледан с предимствата, които дава богатството. Бе имал възможност да бяга от абатството, като отиде в Итън и в домовете на своите приятели. Но дори при това положение емоционалното и физическото малтретиране бяха станали причина да се превърне в човек с труден характер и разрушителни инстинкти, докато успя да се помири със собствените си демони.

В действителност всички деца на херцога бяха жертви на неговата грубост и безчувственост. Клаудия се бе превърнала в язвителна, изпълнена с горчивина жена, а Стивън, предпочитаният син и наследник, се бе отдръпнал дотолкова от живота, че се бе изолирал от всичко, което има значение в него. Трябваше ли Блакмър, който бе страдал най-много от всички, да бъде унищожен, защото гневът му бе избухнал по такъв отвратителен начин?

В този момент самият Блакмър наруши напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание, като заяви безстрастно:

— Лорд Майкъл е прав. Макар да не съм възнамерявал да убия, резултатът бе почти такъв. Имаш пълното основание да ме изпратиш на бесилката. — Устата му се изкриви. — Не очаквам прошка. Но трябва заради мен самия, да ти кажа колко много съжалявам. Прости ми, Ашбъртън, задето заради мен преживя целия този ад. — Премести поглед към Розалинд. — И ти, херцогиньо, защото очевидно и ти си страдала. В известен смисъл може би дори повече от твоя съпруг. — После очите му се насочиха към Майкъл. — И ти, лорд Майкъл. Причиних ти голяма мъка и те разделих със семейството ти. Нямало е миг по време на нашето пътуване, през който да не съм съжалявал за това.

Внезапно Стивън се сети за „Буря“, пиесата, която трупата „Фицджералд“ бе изпълнила при първото му посещение. Винаги му бе допадал много начинът, по който Просперо прощава на брат си Антонио опита да го убие преди десетина години. Стивън винаги бе мислил за тази пиеса, свързвайки себе си и Майкъл с двамата герои. Но между тях нямаше истински престъпления за прощаване, само бе съществувала известна напрегнатост в отношенията им.

Херцогът си пое дълбоко въздух. Болеше го цялото тяло, стомахът му изгаряше в огън. В продължение на месеци бе изтърпял ужасни болки заради това, което бе сторил Блакмър. Трябваше да е вбесен, но гневът щеше да му отнеме повече сили, отколкото можеше да си позволи да пропилее.

Винаги бе смятал себе си за справедлив човек. Къде се криеше правдата в този случай?

Факт бе, че лекарят не бе възнамерявал да убива. А опитът на Стивън като представител на съдебната власт го бе научил да прави разлика между истинското и фалшивото, привидното разкаяние. Блакмър се разкайваше искрено и Ашбъртън му вярваше.

Като глава на семейство Кениън, сега бе негов дълг да поправи стореното от баща му престъпление.

— Ако допусна да замине за Австралия, абатството ще остане без лекар, а Блакмър е много добър в своята професия. Предпочитам друг подход. — Със строго изражение на лицето, той впери поглед в очите на своя полубрат. — Даваш ли ми думата си като Кениън никога повече да не вредиш на никого?

Блакмър премигна невярващо, а след това заекна:

— Аз… да, давам я.

— В такъв случай се върни в дома си и към лекарската си практика. — Тонът на Стивън стана сух. — И макар да не вярвам, че някога ще направиш друго престъпление, вероятно ще разбереш предпочитанието ми да намеря друг лекар за своето семейство и прислуга.

— И… и ще ме пуснеш да си вървя? — попита смаяно Блакмър. — След всичко, което направих?

Херцогът постави длан в ръката на своята съпруга. Това докосване му вдъхна нови сили и му помогна да разбере защо гневът му бе толкова слаб.

— Макар да не бих избрал да ме тровят, в крайна сметка спечелих безкрайно от това. — Вдигна очи към младата жена, която го наблюдаваше със сериозно изражение. — Ако не го беше направил, никога нямаше да открия Розалинд.

Нито пък духовната вяра, която сега бе част от него и даваше ново дълбоко измерение на живота му. Фактът, че бе намерил радостта в резултат на трагедията, правеше състраданието изненадващо лесно.

Отново погледна към своя полубрат.

— Ще те призная като син на стария херцог. Няма да имам нищо против, ако желаеш да вземеш името Кениън. Някой ден ще бъда готов да те опозная по-добре. Но не още.

Тук стоицизмът на лекаря се пръсна на милиарди парченца.

— Мили Боже! Великодушието ти прави това, което сторих, дори още по-ужасно. — Закри очи, като опитваше да се овладее, след това отпусна ръце и промълви: — Кълна се да… да вървя напред и да не прегрешавам повече.

Херцогът погледна към Майкъл.

— Ще приемеш ли моята присъда? Не те моля да ставаш приятел с Блакмър, а само да не го убиваш.

Младият мъж въздъхна.

— Забележката на Розалинд за това, че всички грешим, ми припомни какви огромни грешки съм допускал аз самият. И след като съм се възползвал толкова пъти от прошката на моите приятели, нямам право да се сърдя, че си избрал да бъдеш снизходителен. — Прегърна Катрин и я привлече към себе си. — Най-важното за мен е, че ти ще оздравееш. Но все пак мисля, че ще оставя ролята на светец на теб и на моята съпруга. Това никога не е бил моят стил.

Прекалено уморен, за да може да мърда друго, освен очите си, Стивън премести поглед към Иън Кинлок.

— Ти си единственият присъстващ, който не е член на семейството. Съгласен ли си да не говориш за случилото се?

— Така мисля. — Кинлок погледна намръщено към своя колега. — Иска ми се само да беше адвокат. Тогава злобата ти нямаше да ме изненадва. Очаквах обаче нещо по-добро от един лекар.

— Ако това ще донесе някому утеха, знайте, че аз самият никога няма да си простя, задето престъпих лекарската си клетва — заяви без капчица милост към самия себе си Блакмър. — Но наказанието сигурно изглежда леко в сравнение с моето престъпление. Уверявам ви обаче, че въпреки всичко това е много сериозно наказание.

Кинлок се взря в лицето му и кимна мрачно, видимо задоволен.

Розалинд огледа строго събраните около леглото хора.

— Ако всичко важно вече е казано, време е да напуснем тази стая и да оставим Стивън да си почине.

— Всички, освен теб — прошепна херцогът. Сега, когато кризата беше преминала, гласът му вече почти не се чуваше.

Кинлок погледна към болния.

— Много почивка, много прясно мляко и никакъв арсеник повече. Ще намина пак да го видя.

Прибра инструментите в лекарската си чанта и излезе. Катрин погледна към Блакмър.

— Ще наредя да ти приготвят една стая — заяви без особен ентусиазъм тя.

Той наклони глава.

— Много сте мила, лейди Майкъл, но мисля, че ще бъде по-добре да отседна в някой хан.

Тя кимна и целуна бузата на Стивън.

— Иън каза, че не може да направи чудо, но го направи — прошепна. — Да благодарим на Бога за това.

Майкъл постави ръка върху рамото на брат си. Това кратко, безмълвно докосване издаваше по-добре от всякакви думи чувствата му. После двамата излязоха от спалнята, хванати за ръце. Блакмър понечи да ги последва. Изглеждаше разбит и трагично самотен.

Спомнил си вида на Майкъл, когато бе по-млад и преживяваше дълбока вътрешна криза, Стивън събра сила за едно последно усилие.

— Не можеш да промениш миналото, Блакмър, но можеш да промениш бъдещето си. След като твоят баща те предаде, създай семейство, което ще ти донесе по-голямо удовлетворение.

Лекарят спря.

— И аз исках, но ми се струваше… недостойно. Не е редно да предложа брак на Джейн. Тя е дъщеря и сестра на духовни лица, а аз съм копеле, непризнато дори от собствения си баща.

— Ожени се за нея, Блакмър. Макар никога да не съм се срещала с дамата, сигурен съм, че е приела факта на твоята незаконороденост. Иначе нямаше да бъде с теб — обади се отривисто Розалинд. — Стивън ти дава втори шанс. Използвай го добре.

Лицето на лекаря просветна леко.

— Може би… ще го направя.

И излезе, като затвори внимателно вратата след себе си.

Изтощението, което се бе носило над херцога, се спусна и го обгърна като тежка лондонска мъгла. Той се завъртя на една страна и дръпна ръката на съпругата си, за да я накара да седне на леглото.

— О, Розалинд — прошепна той. Искаше да й каже колко много я обича, но бе изразходвал силите си докрай. — Роза…

С блеснали от сълзи очи, младата жена се изтегна до него върху завивките и го прегърна, като притисна главата му към гърдите си.

— Спи, любов моя — промърмори тя. — Спи и оздравявай.

Стивън въздъхна доволно, отпусна се в благословията на нейната прегръдка и се остави мракът да го обгърне.

Младата жена се събуди, когато Стивън я целуна под ухото. Отвори очи и му се усмихна лъчезарно. Беше сутрин, стаята беше залята от светлина и двамата лежаха лице в лице, увили ръце един около друг като бръшлян. Веднага щом видя изражението му, тя разбра, че бягството му от долината на смъртта не беше сън. Той наистина щеше да живее. Щеше да живее.

— Няма да питам дали си спал добре — промълви мързеливо тя, — защото мисля, че не помръдна дори веднъж през цялата нощ.

— Вероятно не. — Той погали нежно гърдите й. — Като стана дума за спане, как се озова в тази нощница? Може би си я носила снощи по време на цялата драма и аз съм пропуснал да забележа?

Розалинд се усмихна.

— По някое време през нощта станах и се преоблякох, но ти така и не помръдна.

— Нямаше да усетя, дори да бе марширувал цял полк край леглото ми. Затова пък не съм спал така добре от месеци. — Стисна няколко пъти ръце в юмруци. — Вече се чувствам по-добре. Безчувствеността в дланите и стъпалата ми намалява, а болката в стомаха е почти поносима.

— Прекрасно! — Младата жена се протегна радостно. — Толкова съм щастлива, че бих подскачала като малко момиченце, ако не беше толкова по-хубаво да си остана в леглото. Ти трябва да си дори още по-щастлив.

— Странно, снощи, когато научих, че няма да умра, се чувствах… някак си вцепенен. Изглежда така бях свикнал с перспективата за предстоящата смърт, че ми беше нужно известно време, докато приема идеята за продължаването на живота ми. — Усмихна се широко. — Тази сутрин положението е съвсем различно. Вече не се страхувам от смъртта, а съм невероятно щастлив, че още не е настъпил моментът да напусна тази земна суета. — Прокара бавно длан по едната страна на тялото й, от рамото до бедрото. — Промяната в перспективата обаче означава, че ще трябва да преосмислим брака си.

Тя го изгледа, усещайки, че сърцето й се превръща в буца лед.

— Какво имаш предвид?

— Ако си спомняш, когато ти направих предложение, аз наблегнах на факта, че дори да не си подхождаме, не рискуваш нищо, тъй като няма да ти досаждам повече от няколко месеца. По твоите думи щяхме да вземем само каймака от брачния живот. — Ръката му се спря върху бедрото й, затопляйки кожата й през тънкия плат на нощницата. — Сега се оказва, че си се свързала с мен завинаги, което означава не само каймак, а и мляко, сирене и други земни неща.

— Негодник такъв! — извика тя, когато сърцето й започна да бие отново. — Трябваше да те съборя от леглото. А аз си помислих, че искаш да се отървеш от мен, за да си намериш някоя по-подходяща съпруга.

Херцогът я изгледа почти стреснато.

— Като изключим факта, че е почти невъзможно да се отървеш от една съпруга, дори да искаш, а аз определено не желая такова нещо, каква жена би била по-подходяща от теб?

След като вече бе заговорила, трябваше да продължи.

— Ами такава, която да прилича повече на Луиза. — Преглътна с усилие. — Съпруга, която би могъл да обичаш.

След като помълча известно време, Стивън заяви почти тържествено:

— Аз не обичах Луиза, нито пък тя ме е обичала. Всъщност бракът ни не бе щастлив въпреки усилията ни да се получи нещо.

— Май… изглежда съм изтълкувала неправилно думите и мълчанието ти за първия ти брак — отвърна изненадано Розалинд. — Мислех, че си я обичал страшно много и никоя друга жена не би могла да бъде за теб нещо повече от партньорка в леглото.

— Мислиш, че гледам на теб само като на партньорка в леглото? Дължа на Джордж Блакмър и на долината на смъртната сянка дори повече, отколкото смятах. — Приглади назад разпилените по лицето й коси. — Понеже съм Кениън, според мен любовта не беше част от света, докато не ми се яви онзи сън или посещение от небето, или каквото беше там. Тогава осъзнах, че любовта е същината на съществуването. — Очите му потъмняха, толкова бяха силни чувствата му. — Пожелах те в мига, в който те видях. Харесах те, още щом заговорихме, и разбрах, че трябва да те задържа, щом станахме интимни. Но едва когато се приближих до смъртта и достигнах състояние, в което не можех да изпитвам повече никакво желание, си дадох сметка колко много означаваш за мен. — Протегна се и я целуна с безкрайна нежност. — Обичам тялото ти, обичам ума ти, обичам душата ти. Не бях в състояние да ти го кажа по-рано, затова сега го изричам. Обичам те, Розалинд. Никога досега не съм го казвал на друга жена.

Очите й се разшириха.

— Никога ли?

— Е, вчера го казах на Клаудия. — Усмихна се. — Но значението не е съвсем същото, когато става дума за сестра.

Младата жена усети топлина, която започна от сърцето и бързо се разпространи по цялото й същество, прогони загнездилите се по ъгълчетата студени сенки, за чието съществуване не бе имала представа до този момент.

— Аз също те обичам — прошепна Розалинд. — В началото не смеех да го призная дори пред себе си, а после не говорех за това, тъй като не смятах, че е редно да те обременявам още повече. Но истината беше непрекъснато в сърцето ми. Обичам те сега и ще те обичам винаги.

Стивън я целуна отново.

— Ти си моето сърце и моята любима. Заслужаваше си да стигна границата между живота и смъртта, за да те открия, моя съвършена розичке.

Съвестта обаче не й позволи да замълчи.

— Тъй като очевидно е настъпил моментът на истината, трябва да ти призная нещо — аз не съм съвършена, макар, Господ ми е свидетел, да се опитвах с всички сили. Стараех се да бъда съвършена дъщеря, съвършен сценичен директор. Исках да ти бъда съвършена съпруга, вечно любяща, топла и разумна. — Погледна го с лека тревога, чувстваше се глупаво, но имаше нужда от успокоение. — Мислех, че ще успея да поддържам илюзията, ако бракът ни трае само няколко месеца, но не мога да го правя години наред. И аз имам своя темперамент, и аз съм егоистка и никога няма да бъда съвършена. Реших, че трябва да те предупредя, преди очакванията ти да са станали прекалено големи.

Херцогът се разсмя и я прегърна силно, така че да усети меките извивки на тялото й. Жалко, че неговото тяло не беше достатъчно силно, за да изрази буйната страст, която бушуваше в ума и душата му. Колко ли време щеше да мине преди да се възстанови достатъчно, за да може да я люби?

Не много, ако съдеше по начина, по който се чувстваше вече.

— Ще променя малко думите си. Ти не си съвършена. Сигурен съм, че ако помисля седмица-две, все ще успея да намеря пет-шест примера за несъвършено поведение от твоя страна. — Понижи глас до шепот. — Но ти си съвършената жена за мен.