Розата и херцога

Глава 4

Задъхана от усилието, Розалинд едва догонваше мъжете от трупата, тичащи към реката. Нямаше обаче да успеят да стигнат навреме. Ако не станеше някакво чудо, братчето й щеше да се удави пред очите им. Беше толкова задъхана, че можеше да се моли само наум. „Моля те, Господи, о, мили Боже, моля те, не позволявай да умре…“

И тогава видя как някакъв конник пресече пътя и се спусна към реката. Непознатият скочи от животното, щом стигна до брега, и съблече дрехата си. Огледа напрегнато бурните води, хвърли се в тях и се насочи към Брайън.

Калвин Еймс, кочияш на трупата и момче за всичко, който тичаше след нея, изруга, когато и мъжът, и брат й изчезнаха.

— Проклет глупак. Сега и двамата ще се удавят.

— Не! — извика извън себе си Томас. Дишаше трудно и бе зачервен като рак, но не намали темпото. — Ще стигнем навреме. Трябва.

Непознатият се появи отново, стиснал Брайън под едната си мишница.

— Вижте! — възкликна Розалинд, обсипвайки със страстни благодарствени слова незнайния благодетел, който се бореше с природната стихия.

Но кипящите води бяха безмилостни. Дали щеше да успее този силен мъж да се добере до брега, след като плуваше само с едната си ръка? Засега се справяше, макар бавно и мъчително.

В този момент отново я обзе страх. Към плуващата сред реката двойка устремно се носеше някакъв пън. Скрит почти напълно под разпенените води, той бързо приближаваше. Розалинд извика, за да предупреди непознатия, въпреки че той нямаше как да избегне сблъсъка с дървото, дори да го бе забелязал.

То ги удари и двете тъмнокоси глави изчезнаха.

Измина дълга, сякаш безкрайна минута. И тогава младата жена видя как непознатият изплува отново, все така стиснал здраво Брайън. Най-после късметът бе на тяхна страна. Течението ги бе отнесло в гориста местност. Точно пред тях друга върба се бе надвесила над реката, потопила най-ниските си клони в нея. Мъжът се хвана за тях, без да изпуска момчето. Не направи опит да стигне до брега; очевидно бе прекалено изтощен.

Миг по-късно членовете на трупата стигнаха до върбата. Розалинд установи с ужас, че половината й корени бяха отнесени от течението. Изваждането на двамата от реката щеше да бъде опасно.

Преценил обстановката с един поглед, Калвин заяви троснато:

— Отивам аз. Аз съм най-дребен.

До неподвижните фигури достигаше един дебел клон, увиснал само на трийсетина сантиметра над водата. Калвин се покатери и започна да се придвижва предпазливо напред. Тесните листа на върбата потрепериха и клонът изпука заплашително под тежестта му. Когато стигна достатъчно близо, той извика:

— Брайън, момчето ми, можеш ли да ме хванеш за ръката?

Детето вдигна глава. Очите му бяха като стъклени, но се протегна и се вкопчи в ръката на Калвин. След което се измъкна с известно усилие от хватката на непознатия. Калвин го подаде към брега.

Със стичащи се по лицето сълзи, Томас измъкна сина си от водата и го притисна в обятията си.

— Дяволите да те вземат, ако направиш пак нещо толкова глупаво, аз лично ще те удавя!

Момчето зарови лице в гърдите на баща си, цялото му тяло трепереше.

Изпълнена с благодарност, Розалинд насочи вниманието си към спасителя на своя брат.

— Хей, сър — извика Калвин, — имате ли нужда от помощ?

Никакъв отговор. Мъжът бе все така вкопчен в клона на върбата, тялото му се поклащаше от течението на реката, но не даваше никакви признаци на живот. Розалинд се намръщи.

— Изглежда не ни чува. Сигурно е замаян от удара на пъна.

Измъкна колана на роклята си и го подаде на Калвин.

— Завържи го около него, за да не бъде отнесен, ако се случи нещо.

Кочияшът кимна и запълзя отново по клона, за да увие колана около незнайния благодетел, преметнал другия му край около ръката си.

— Джеремайя — извика той, — можеш ли да ми помогнеш? Този човек е доста едър.

Джеремайя Джоунс кимна. Едър, спокоен мъж, той изпълняваше характерни роли и се грижеше за конете. Придвижи се пъргаво към клона и залази по него. Дървото изпращя и се наклони още повече, но, слава Богу, удържа. Обединили усилията си, двамата успяха да измъкнат непознатия от реката.

Розалинд се отпусна на колене, за да го прегледа, доколкото може. В това време пристигнаха останалите жени от трупата. Алоишъс подскачаше около тях, Мария и хрътката едва не задушиха уплашеното момче, като Мария ту благодареше на Бога, ту мъмреше сина си. Розалинд се усмихна леко, но вниманието й бе погълнато от мъжа, който лежеше в безсъзнание пред нея. Оставил Брайън в прегръдките на съпругата си, Томас се приближи.

— Този смелчага не се е удавил, нали?

Тя поклати глава.

— Пулсът и дишането му са нормални. Но онзи пън го е ударил здравата.

Пръстите й се плъзнаха по мокрите му коси. Сухи те сигурно са тъмнокестеняви, помисли си. На мястото на удара на главата му имаше подутина. След като го опипа грижливо, младата жена заяви:

— Не мисля, че е ранен сериозно, но трябва да го заведем на лекар. Редминстър е най-близо. Можем да му направим легло в един от фургоните и някой да го закара в града, докато другите измъкнат другия фургон от калта. Според теб Брайън трябва ли да се прегледа също?

— Аз съм добре — отвърна с потрепващ глас момчето. — П-погрижи се добре за този джентълмен, Рози. Помислих си, че с мене е свършено.

— Така е — съгласи се Томас. — Ако не беше той… — Гласът му пресекна за момент. — Калвин, доведи коня на човека. Джеремайя, докарай колкото може по-наблизо първия фургон. Роуз, тръгвай с тях и се грижи за него. Ще се видим в „Трите корони“ в Редминстър.

Калвин и Джеремайя тръгнаха да изпълняват задачите си. В този момент се приближи Джесика и погледна към непознатия.

— Боже мили! — възкликна тя. — Та това е мъжът, когото забелязах на снощното представление… красавецът.

Едва сега Розалинд се вгледа внимателно в пострадалия.

— Май че си права. Дръж си ръцете по-далеч от бедния човек, докато дойде в съзнание и бъде в състояние да се защитава, Джес.

Джесика изпръхтя презрително и коленичи до сестра си.

— Може да не е лорд, но със сигурност е смел.

Розалинд кимна мълчаливо в знак на съгласие, като оглеждаше лицето му. Определено беше хубав, но чертите му бяха някак сурови. Чувствените устни издаваха, че притежателят им е способен на силни страсти, а двете дълбоки линии покрай тях — че умее да се контролира. Имаше вид на човек, свикнал да му се подчиняват. И в това нямаше нищо чудно, тъй като такива дрехи можеше да носи само един джентълмен. Но, странно, стройното му силно тяло и мускулестите ръце показваха, че е свикнал на физическо напрежение.

— Защо не видим дали няма документи, за да научим името и адреса му? — предложи Джесика. — Може би е добре да предупредим някой негов близък.

Сестра й се поколеба, после поклати глава.

— Предпочитам да не ровим из вещите му, ако не се наложи. Той сам ще ни каже, когато дойде на себе си.

— И ще разруши загадъчността си — отвърна със съжаление Джесика. — Вероятно ще се окаже, че е прекалено разумен и надут, със съпруга и осем деца.

Не беше изключено. Но докато увиваше внимателно раменете му с широкия си шал, Розалинд си помисли, че това няма никакво значение. За нея той щеше да си остане винаги герой.

Стивън постепенно дойде в съзнание. Клатушкаше се. В кораб ли беше? Не, в някаква карета. Лежеше по гръб и наоколо му нямаше почти никакво място. Тялото го болеше навсякъде.

Боже, да не би да бяха решили погрешно, че е мъртъв, и да го бяха затворили в ковчег? Беше чувал ужасяващи истории за погребани по погрешка живи хора. Отвори рязко очи и установи с огромно облекчение, че се намира в покрит с брезент фургон. Движенията му бяха така ограничени, защото бе заобиколен от сандъци и кутии. Лежеше на мек дюшек и бе завит грижливо с одеяло.

Главата го болеше много. Повдигна несигурно длан към нея, но някой я хвана във въздуха, за да го възпре.

— По-добре не пипайте превръзките — заяви дрезгав контраалт. — Получихте доста силен удар в главата.

Младият мъж погледна вдясно и премигна. До него беше коленичила лейди Калибан. Или по-скоро мисис Розалинд Джордан. Докато поставяше внимателно ръката му върху постелката, лъч слънчева светлина превърна косите й в злато, кехлибар и тъмен бронз. Всички цветове на есента, макар хората без въображение да биха ги нарекли светло-кестеняви. Изражението й говореше за чувство за хумор и за интелигентност. Бе го видял още снощи на сцената.

Но не бе очаквал искрената топлота в тъмнокафявите й очи. Херцогът се взря в шоколадовите им дълбини, хипнотизиран от факта, че всичката тази добронамереност и съпричастност бяха насочени към него.

— Как се чувствате? — попита тя.

Ако очите й бяха шоколадови, гласът й наподобяваше най-хубавото отлежало бренди, една глътка от което можеше да подейства като силен удар. И тъй като към всичко това се добавяше подобната й на сметана кожа, тя определено му напомни за най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си.

Но ако й го кажеше, тя щеше да го помисли за малоумен. Опита да отговори с „Много добре“, но от пресъхналото му гърло излезе нещо подобно на грачене.

Прекрасната непозната посегна към каната, която стоеше край нея.

— Звучи иронично след онова, което преживяхте, но все пак — искате ли вода?

Той кимна. Мисис Джордан вдигна каната и напълни една калаена чаша. Приближи я до устните му, за да може да пие. После седна отново върху петите на сгънатите под тялото си крака.

— Помните ли какво се случи? Реката?

Херцогът се замисли и потръпна при живия спомен за теглещото го течение и буйните води.

— Момчето добре ли е?

— Брайън е в чудесна форма. По-добре от вас всъщност. Той е малкият ми брат. Сега ви караме при лекар, за да се уверим, че не сте ранен сериозно.

— Благодаря — прошепна той; гласът му все още почти не се чуваше.

— Ние трябва да ви благодарим. Цялото ми семейство ще ви бъде вечно благодарно за това, което сторихте. — Мисис Джордан се намръщи. — Във Флечфийлд ли живеете? Може би трябваше да ви откараме там, но Редминстър е по-близо.

Той поклати глава.

— Живея в… западната част на страната — успя да обясни той.

— В такъв случай ще се грижим за вас, докато се възстановите достатъчно, за да отпътувате за дома си. — Постави длан върху ръката му. — Аз съм Розалинд Джордан. Страхувам се, че дори не знам името ви. Аш…

Раздразненото гърло не му позволи да довърши името си.

— Мисис Джордан наклони глава на една страна. Мистър Аш?

Младият мъж опита да я поправи, но точно в този момент фургонът хлътна в дълбоката канавка и Стивън се блъсна в близката греда. Отново изгуби съзнание, но беше щастлив, че лейди Калибан го държеше за ръката.

Тичаше из пълна с цветя поляна, след някаква смееща се жена. Косите й се вееха след нея и искряха във всички цветове на есента, а фигурата и бе прелъстително женствена. Той я хвана и я обърна към себе си, за да я целуне. Цялата ухаеше на диви ягоди. Вплете ръце в косите й и я погали. Дишането й се учести. И както става само в сънищата, изведнъж и двамата се озоваха легнали и тя започна да отвръща на ласките му със страст и нетърпение, не по-малки от неговите.

Придърпа я по-близо и я целуна отново. Сладки диви ягоди. Тя се отдаде на милувките му и отвърна трескаво на целувката му.

И внезапно го блъсна в гърдите и заяви задъхано:

— Очевидно вече се чувствате по-добре.

Сънят му избледня и Стивън си даде сметка, че се взира в две шокирани шоколадови очи, които се намираха само на сантиметри от неговите. Той лежеше на една страна, този път в истинско легло в тъмна, осветена със свещи стая. А Розалинд Джордан лежеше в обятията му, разчорлена, със зачервени от целувките устни, а изражението й беше нещо средно между напушващ я смях и объркване.

Искаше му се да я целуне отново. Но се сбогува неохотно с поляната с цветя и се отдръпна.

— Боже мой, съжалявам, мисис Джордан. Какво… какво стана? Къде се намирам?

Тя се надигна на лакът и прибра кичур коса зад ухото си. Беше напълно облечена и лежеше върху завивките.

— Страхотна болногледачка съм — заяви с крива усмивка тя. — Аз би трябвало да се извиня, че не си върша както трябва работата. Но ми се стори, че вече сте по-добре, затова полегнах да си почина и съм заспала веднага. — Прикри уста с длан и се прозя неустоимо. — Съжалявам. Денят беше изморителен. Намираме се в „Трите корони“ в Редминстър. Прегледа ви един лекар. Каза, че ще имате главоболие и ще трябва да полежите ден-два, но нямате никакви сериозни наранявания. Как се чувствате?

С надеждата, че гласът му звучи нормално, той отвърна:

— Докторът е имал право във връзка с главоболието, но във всяко друго отношение съм добре, мисис Джордан.

— Наричайте ме Розалинд. Всички ме наричат така. Освен когато ми викат Роза. — Надари го с прелестна, слънчева усмивка. — След тази целувка формалностите ми се струват неуместни.

Стивън се изчерви и измърмори ново извинение. Младата жена се прозя пак, след това спусна крака на пода от другата страна на леглото.

— Искате ли супа? Собственичката на страноприемницата изпрати цяло гърне в пълна със слама кошница, така че би трябвало да е още топла. Има и кана с мляко, в случай че предпочетете него.

Напоследък храната не му се бе услаждала особено, но внезапно си даде сметка, че тази вечер умираше от глад.

— С готовност бих си хапнал супа.

Надигна се предпазливо и седна, като се облегна на таблата на леглото. Зави му се свят, но замайването премина бързо. Интересно кой му бе облякъл нощницата.

— Аз ли си въобразявам, или тази ситуация наистина е доста неблагоприлична?

Младата жена се засмя.

— Струва ми се, че е неблагоприлична, но ние, хората на театъра, не се стряскаме чак толкова. — Тя се поколеба и го погледна внимателно. — Може би трябваше да ви предупредя. Баща ми е собственик и директор на театралната трупа „Фицджералд“.

Очевидно в миналото я бяха подигравали заради заниманието на семейството й. Тъй като искаше да върне усмивката й, херцогът отвърна:

— Знам. Гледах „Буря“ във Флечфийлд. Изпълнението беше забележително.

Притесненията й се стопиха.

— Аз също мисля, че представлението е чудесно. Просперо е една от най-добрите роли на татко. Всеки път, когато казва, че ще хвърли в морето книгата си с магии, по гръбнака ми пролазват тръпки.

— Точно такъв беше ефектът и върху мен. Уловил е същността на отричането, когато човек се отказва от това, което е същността на живота му. — Стивън се поколеба; опасяваше се да не би гласът му да издаде прекалено много от това, което чувстваше. Продължи с по-лек тон: — Всички бяха добри, особено Миранда и Ариел. А вие сте най-необичайния Калибан, когото съм виждал.

Тя стана и прекоси стаята. Високата й, прелестно закръглена фигура беше точно толкова красива, колкото и в съня му.

— В маймунския костюм всеки може да играе тази роля. Всъщност, тази вечер Калвин, нашият продавач на билети, точно това и прави. — Започна да сипва с черпак супа в дълбока купа. — Не искахме да ви оставяме на грижите на непознат.

— Всички сте страшно мили — промълви херцогът; искаше му се да може да намери по-силни думи.

— В никакъв случай не повече, отколкото заслужавате. — Подаде му купичката и една лъжица. — Та вие спасихте живота на Брайън и едва не погубихте собствения си. Вие сте герой.

Стивън опита супата — говеждо и зеленчуци. Беше много вкусна.

— Нищо подобно. Щом видях как изглежда реката, за малко не се обърнах и не се върнах при коня си.

— Но не го направихте — отговори тя и в красивите й тъмни очи проблесна топлота. — Това, че сте се страхували и въпреки всичко сте се осмелили да рискувате живота си, ви прави дори още по-голям герой в моите очи.

Херцогът се размърда от неудобство; знаеше, че възхищението й е неоснователно. Не беше кой знае какво да рискуваш живот, до чийто край така или иначе оставаха само няколко месеца.

Розалинд сипа супа и на себе си и се настани на един стол край леглото.

— Впрочем, конят ви е тук, в конюшнята на хана. — Изразителните й очи проблеснаха шеговито. — Всички се възхитиха на вкуса ви за коне. Багажът ви е там в ъгъла. Страхувам се, че ботушите никога повече няма да бъдат същите, но Джеремайя, нашият специалист по кожите, ги суши навън. Казва, че до утре щели да бъдат годни за носене.

Стивън сви рамене. Тъй като винаги бе имал възможност да си купи всяко нещо, от което се нуждаеше, вещите не означаваха почти нищо за него. Съвсем друго беше положението с коня му. Юпитер беше приятел, не притежание.

— Има ли някой, когото бихте желали да уведомим за инцидента, мистър Аш? — Погледът на младата жена се заби в купата с вдигаща пара супа. — Семейството и съпругата ви сигурно се тревожат за вас.

Той си помисли за прислугата в Аштънското абатство. Беше достатъчно да изпрати бележка, че е пострадал, и набързо щяха да долетят десетина разтревожени слуги за да се струпат около главата му. С не по-малка лекота можеше да събере около себе си роднини или приятели. Но нямаше да липсва истински на никого.

— Благодаря, но вкъщи не ме очакват на определена дата. И не съм мистър Аш.

— Съжалявам — отвърна разкаяно тя. — Как да ви наричам?

Стивън понечи да отговори, но в последния момент затвори уста. В мига, в който се представеше като херцог Ашбъртън, щеше да сложи край на приятелската близост помежду им. Ако беше продажна, Розалинд Джордан щеше да опита да пропълзи отново в леглото му с надеждата да спечели нещо от прелъстяването на херцог. Ако пък беше слънчевата, пряма жена, каквато изглеждаше, вероятно щеше да се смути от ранга му. Сигурно щеше да стане много официална, може би дори щеше да излезе объркана навън.

Младият мъж се вгледа в очите й и разбра, че не би понесъл да се случи подобно нещо.

— Казвам се Стивън — рече той. — Нали ти сама настоя да те наричам Розалинд.

— Много добре. — Тя наклони глава на една страна. — Стивън Аш?

Помисли за момент да й каже истината, че семейното му име е Кениън, но тогава щеше да се наложи да обясни това Аш, което бе измънкал във фургона, и монограма Аш на някои от вещите му. По-лесно беше просто да кимне и да смени темата.

— Казваш, че си дъщеря на семейство Фицджералд. Мистър Джордан член на трупата ли е?

Розалинд въздъхна и лицето й помръкна.

— Беше някога, отдавна. Мъртъв е от години.

— Съжалявам — отвърна Стивън, опитвайки гласът му да звучи искрено, макар в действителност думите й да го изпълниха с удоволствие.

Значи лейди Калибан беше вдовица. Прелестна, необичайна вдовица, която не се бе разстроила никак от това, че бе легнала в леглото на непознат мъж и бе разбудена от целувките му.

Споменаването на покойния й съпруг я накара да се изправи.

— Трябва да те оставя да почиваш. След като вече си толкова по-добре, отивам в моята стая. Но преди да изляза искам да знам имаш ли нужда от нещо.

Херцогът преглътна неприличния отговор, който му дойде наум, и попита:

— Трупата утре ли си тръгва от Редминстър?

— Не, градът е по-голям от Флечфийлд. Ще останем няколко дена. — Усмихна се. — Дори разполагаме с доста приличен театър в залата за събрания, балове и други подобни в страноприемницата „Роял Джордж“.

— Защо не отседнахте в „Роял Джордж“? Смятате, че почитателите ви ще ви досаждат?

— Възможно е. Но истинската причина е, че не можем да си позволим цените там — отвърна бодро тя и отвори вратата. — До утре сутрин, Стивън.

След като остана сам, той се изправи предпазливо на крака. Пак му се зави свят, но премина бързо. Прекоси стаята, като усещаше ясно всяко натъртване от днешното си приключение в реката, и се приближи до багажа си. Измъкна бурканчето с хапчетата на Блакмър. Вземаше лекарството редовно, въпреки че едва ли имаше полза от него. Поне тази вечер опиумът щеше да успокои пулсиращата му от болка глава. Извади две таблетки и ги изпи с чаша вода.

Върна се в леглото. Чувстваше се достатъчно изтощен и несигурен на краката си, за да побърза да легне отново. Въпреки всичко заспа в изненадващо добро настроение.

След като гледа „Буря“, той бе решил, че не желае нито съпруга, нито изкуствената страст на някоя куртизанка. Лесно беше да го кажеш, когато желанието ти е задрямало. Но ето че сега то се бе върнало с пълна сила. Може би нямаше да бъде невъзможно да привлече в леглото си някоя добросърдечна, привлекателна жена, достатъчно свободомислеща, за да приеме с лекота една любовна връзка. Дали Розалинд Джордан беше такава? Искаше му се да го вярва.

Боже, колко му се искаше!

Щом се върна в стаята си, Розалинд откри с благодарност, че сестра й още не се е прибрала от представлението. Отпусна се в леглото, притиснала ръце към устата си.

Както бяха забелязали и двете с Джесика още по време на представлението, Стивън Аш беше… много привлекателен. И не само защото беше висок, силен и красив. Беше се оказала права, когато забеляза страст в чертите на лицето му, докато той лежеше в безсъзнание. Нещо повече, беше готова да се хване на бас, че под фасадата от изпълнена с ирония невъзмутимост се криеше характер с по шекспировски сложна многопластовост. Страст и скрит огън. Тъмни, неустоими течения, които съдържаха… какво? Гняв, мъка, желание? Истински Хамлет, човек с естествен авторитет. И в същото време бе безупречно учтив, нещо, което й допадаше безкрайно.

Освен че, разбира се, целуваше страхотно. Част от нея искаше да бяха останали по-дълго в това нереално, забулено от мъгла състояние между будуване и сън. В обятията му се бе чувствала приютена. Защитена. Желана. И съвсем мъничко притеснена.

Каза си твърдо, че позволява на въображението си да я води накъдето си иска. Двамата с мистър Аш бяха непознати и той й се струваше интригуващ просто защото се различаваше от повечето й познати.

Чергарският й живот бе станал причина познатите й да бъдат предимно актьори и други видове скитници. Обожаваше баща си и повечето от останалите артисти, които бе срещала през годините. Но се бе заклела да не се омъжва вече за такъв човек. Чарлз Джордан бе ослепително красив и, когато решеше, невероятно очарователен. Но също така бе непочтен и на него не можеше да се разчита. Освен това нямаше талант.

Младата жена се изсмя при последната мисъл и легна възнак на леглото си. Очевидно се чувстваше в достатъчна степен Фицджералд, за да смята лошата игра като недостатък на характера.

Но въпреки това се различаваше от останалите Фицджералд. Мистериозните родители, които не можеше да си спомни, бяха оставили своята следа върху й, както на физическо, така и на умствено ниво. Останалите членове от семейството на нейните осиновители изглеждаха доволни от този номадски начин на живот, но Розалинд често се заглеждаше в къщите, край които минаваха, и се питаше какво ли би било да живееш постоянно в някоя от тях. Беше достатъчно да разговаря с хора като Стивън Аш, за да осъзнае, колко освежаващо е да общува с човек без артистичен темперамент. Понякога си мечтаеше да се омъжи за някой добродушен дребен земевладелец и да създаде с него дом и семейство.

Тя въздъхна. Макар мечтите й да не бяха необичайни, със същия успех можеше да пожелае замък на луната и рицар с лъскава броня. Жестоката истина бе, че най-вероятно тя не можеше да има деца и никога не оставаше на едно място достатъчно дълго, за да завърже връзка с типа мъж, който я привличаше.

Освен това, ако някога все пак срещнеше някой такъв солиден, достоен за уважение джентълмен, той щеше да я помисли за порочна актриса. Тази мисъл я разсмя, защото тя не беше нито порочна, нито кой знае каква актриса. Нито пък Стивън Аш беше весел дребен земевладелец.

Смехът бе за предпочитане пред мисълта, че най-интересният мъж, когото бе срещала, щеше да си отиде след ден-два, и тя така и нямаше да има възможност да го опознае.

Стивън бе почти заспал, когато усети първия пристъп на болка в стомаха си. Моментално се разбуди напълно, изпълнен със страх от това, което щеше да последва. Горещината премина в парализираща болка, когато се надигна от леглото. За щастие Розалинд бе оставила една свещ запалена.

Успя да се добере до нощното гърне точно преди да се превие и да изпразни в него цялото съдържание на стомаха си. Остана известно време свит, задъхан, с лепнеща от пот кожа и бясно туптящо сърце. Божичко, как изобщо му бе дошло наум да започва връзка с жена, когато не можеше да има доверие на собственото си тяло?

Изправи се и избърса потното си лице с ръкава на нощницата. Наложи си с мрачна решителност да погледне истината в очите. До този момент не бе приел напълно факта, че умира. Дълбоко в себе си вярваше, че може би е станала грешка. Той беше херцог Ашбъртън и беше в разцвета на силите си. Невъзможно бе да е смъртно болен. Но след тазвечерната атака не можеше повече да вярва в това. Наистина умираше.

Непоносимо му беше да мисли, че рано или късно това щеше да му се случи и пред други хора. Херцог Ашбъртън щеше да се превърне в една плюеща, жалка човешка развалина. Интересно как болестта го бе изправила лице в лице с тази конкретна проява на греха на гордостта.

Макар никога да не бе изпитвал необходимост да парадира със своето богатство и произход, той бе разбрал току-що, че не можеше да понесе да проявява слабост. Фактът, че болестта му скоро щеше да стане видима за света, несъмнено щеше да му даде безценен урок по смирение, но той не гореше от нетърпение да го научи. Колкото повече можеше да отложи неизбежното, толкова по-добре. Щеше да се върне в абатството веднага, щом се почувстваше достатъчно силен да язди. Там поне гледката на отпадащото му тяло щеше да бъде ограничена само до очите на прислугата. И то до колкото се може по-малка част от нея.

Изправи се на крака. Усещаше парене в стомаха и му се виеше свят много повече, отколкото през деня. Нямаше смисъл да взема повече хапчета с опиум — така или иначе нямаше да ги задържи. Но имаше нужда от нещо, с което да задоволи страшната си жажда. Слава Богу, спомни си за изпратеното от ханджийката мляко. То се оказа съвсем прясно и прохладно. В началото отпи колебливо, но започна да пие все посмело, щом усети как течността успокоява разбунтувания му стомах. Винаги бе имал голяма слабост към прясното мляко и бе утроил консумацията му, откакто го бе връхлетяла болестта.

След като изпразни каничката, Стивън си легна отново и придърпа завивките върху потреперващото си тяло. Когато заспа този път, не бе посрещнат от приятни сънища.

На сутринта се събуди, приветстван от слънчевата светлина, но обзет от мрачно примирение. Мислите му за Розалинд Джордан от предишната нощ бяха, меко казано, трескави. Най-многото, което тя можеше да бъде някога за него, бе да изпълва фантазиите му. Беше достатъчно деликатен и, призна си го, горд, за да започне връзка с жена, когато в бъдеще го очакваше само западане и смърт.

Измъкна се уморено от леглото, безсилен, със световъртеж и главоболие. Но като цяло не се чувстваше зле. На другия или най-късно — на по-следващия щеше да бъде готов да си тръгне.

Погледна се в огледалото над умивалника и трепна при вида на лицето си. Това, което се виждаше изпод брадата, превръзките и синините, приличаше по-скоро на лице на разбойник. Отиде да извади бръснарските си принадлежности. След като се избръсна, свали превръзката и огледа раната на главата си. Лекарят бе избръснал косата около пея и я бе зашил. Не се виждаха признаци от кървене или инфекция, затова младият мъж залепи парче пластир и среса косите си така, че да закрият оголеното място. Промяната в прическата му придаваше леко екстравагантен вид, но поне прикриваше раната.

После се облече. Както бе казала Розалинд, ботушите му ставаха за носене, макар че камериерът му би ги изхвърлил незабавно. Но Стивън Аш не беше херцог и нямаше защо да поддържа безупречен вид. Между другото, това действаше доста освобождаващо.

Познатият ритуал на миенето и обличането подобри настроението му. Усещаше стомаха си сравнително стабилен и реши да слезе долу с намерението да закуси. „Трите корони“ беше от онези скромни, чисти страноприемници, които бе опознал при това си пътуване. Спря на последните стъпала. Зад вратата вдясно се чуваше плътният глас на Томас Фицджералд. Семейството очевидно се хранеше в отделна трапезария.

Разбира се, можеше да закуси и сам, но се бе уморил от самотата, а и не смяташе, че има опасност стомашната атака да се повтори скоро. Почука на вратата и влезе, когато Мария се обади отвътре. Около масата бяха насядали и петимата членове на семейството. Всички бяха много привлекателни, но го изумяваше колко се различаваше Розалинд от тъмнокосите си синеоки роднини.

Появата на Стивън бе посрещната от миг на пълно мълчание. После настана суматоха, тъй като всички, освен Розалинд, наскачаха и се спуснаха към него. Дори и дългокраката хрътка се измъкна изпод масата и започна да се върти около него.

Мария Фицджералд стигна първа до младия мъж. Притисна длани към пищната си гръд и заяви с богатия си, изпълнен с емоции глас:

— Розалинд ни разказа всичко за вас, мистър Аш. Благословен да сте, задето спасихте детето ми. Кълна се пред Бога, че отсега нататък животът ми е ваш и можете да правите с него каквото пожелаете.

Херцогът се взря в големите и сини очи, пълни със сълзи. Помисли си, че Мария определено беше великолепна изпълнителка на трагични роли. Но бе сигурен, че под целия този театрален драматизъм тя бе напълно искрена. Ако беше отвърнал, че желае да й отнеме живота, тя със сигурност щеше да му подаде лично някакво смъртоносно оръжие.

Той освободи учтиво ръката си.

— Направих само това, което би сторил всеки, мисис Фицджералд. И не се сещам за по-добър начин, по който бихте могли да използвате живота си, отколкото настоящия.

При тези думи Томас избухна в бурен смях. Пое току-що освободената ръка на Стивън и я разтърси енергично.

— Добре казано, мистър Аш. Но трябва да отбележа, че споделям напълно чувствата на моята съпруга. — Погледна с любов към сина си, който стоеше до него. — Нашият Брайън е невероятен калпазанин, но щеше да ни липсва страшно много.

Джесика Фицджералд разроши косите на брат си.

— В това няма никакво съмнение. На мен например ми е много приятно да го гоня с четката си за коса, когато стане невъзможен.

Като Миранда в пиесата тя бе изумителна. Като сестра беше трогателна.

Брайън се изчерви леко, поклони се и заяви с официален тон:

— Определено съм ви задължен, сър. Признавам, че с безразсъдството си изложих на риск и вашия живот. Безкрайно съм щастлив, че не пострадахте сериозно.

Напълно смутен от всичкото това внимание, Стивън точно се чудеше какво да каже, когато от масата се чу шеговитият глас на Розалинд:

— Притеснихте до смърт бедния човек, когато най-голямото му желание в момента сигурно е да хапне нещо. Чаша чай, мистър Аш?

Херцогът заобиколи с благодарност прекалено емоционалното й семейство и прие вдигащата пара чаша. След една юнашка глътка от чая рече:

— Наистина правите прекалено голям въпрос от това, което извърших. Радвам се, че ви помогнах. Нека не говорим повече.

Но семейство Фицджералд не беше готово да остави току-така тази тема. Докато младият мъж си сипваше бъркани яйца, мажеше препечените филийки с масло, другите започнаха да преживяват отново събитията от предишния ден. Всяка една реакция — на шок, ужас или облекчение, бе обрисувана най-детайлно с жар и устрем.

Макар да си даваше сметка за важността на своята роля в драмата, Стивън бе омаян. Трудно можеше да си представи нещо по-различно от закуските в своето детство. Това бе семейство в истинския смисъл на думата, а не просто сбор от хора, свързани от обща кръв и богатство. Всеки от тях бе сигурен, че е приет и обичан; в замяна той се отнасяше с уважение и обич към останалите.

Единствено Розалинд не се присъедини към ликуващия брътвеж. Без да се натрапва, тя се грижеше всички да бъдат добре обслужени, дори кучето. Херцогът усети, че ако всеки в това семейство имаше някаква роля, нейната беше на логичния, умиротворен център.

Той забеляза също така и други, по-неуловими нейни особености, като например лекия аромат на розова вода, който я съпровождаше при всяко движение. И почти несъществуващото шумолене на полите й, когато стана да позвъни за още чай. Макар да се стараеше да не гледа към нея, не помнеше откога не бе чувствал така остро присъствието на някоя жена.

При завръщането на мястото си Розалинд спря за момент, за да огледа раната на главата му. Докосването на върховете на пръстите й, когато отмести косите му, бе неуловимо и еротично.

— Разрезът зараства добре, мистър Аш — отбеляза тя, — но имате измъчен вид. Надявам се, че ще останете в Редминстър поне още един ден. Пътуването може да се отрази зле на раната.

— Името ми е Стивън, ако си спомняш. И възнамерявам да остана поне до утре.

Топлината в усмивката й прониза сърцето му.

— Много добре, Стивън.

— Вие сте мой гост за целия си престой в „Трите корони“ — заяви натъртено Томас. — Чувствайте се свободен да поръчате пълна с шампанско вана, ако желаете.

Херцогът изпита угризения, че приема гостоприемството на човек, който надали можеше да си позволи подобно нещо, докато той самият можеше да купи странноприемницата само с джобните си пари. Но трябваше да позволи на възрастния мъж да изрази благодарността си. Беше научил това от наблюденията си върху ефекта, който произвеждаше понякога потискащата благотворителност на баща му.

— Би било престъпно прахосничество. Може би ще бъде по-добре по-късно да поръчам шампанско за всички.

— На всяка цена — отвърна Томас. — Аз ще се възползвам от възможността да вдигна тост за вашето добро здраве и дълъг живот.

Тези думи върнаха рязко младия мъж към действителността. Никакъв тост нямаше да му осигури нито живот, нито здраве. Тъй като апетитът му се изпари, той се изправи.

— Мисля да отида в конюшнята, за да видя как е Юпитер.

— Може ли да дойда и аз? — попита Брайън.

— Имаш да учиш уроците си, млади момко — заяви твърдо майка му. — А ти, Томас, трябва да ходиш в театъра с Джесика за репетицията. Роза, защо не заведеш мистър Аш в конюшнята, а след това — в „Роял Джордж“?

Мария поспря за момент и додаде, вече по-свенливо:

— Разбира се, ако желаете да се запознаете по-отблизо с нашата трупа.

— Нищо друго не бих желал по-силно — отвърна искрено Стивън.

Той бе надничал зад кулисите на няколко театъра, но нямаше опит с пътуващите изпълнители. Сега му предстоеше едно приятно развлечение.

Младата жена се изправи и двамата излязоха заедно на огрения от слънцето двор. Щом тръгнаха към конюшнята, очите й блеснаха шеговито и тя попита:

— Надявам се, че закуската в стил „Фицджералд“ не те порази прекалено.

Херцогът се усмихна, колкото на въпроса й, толкова и на гледката на пламтящите от слънчевите лъчи светлокестеняви коси.

— Беше истинско преживяване. Но в никакъв случай не неприятно.

Стигнаха конюшнята и той отвори вратата пред нея. Победен от любопитството, попита:

— Ти определено не приличаш на никой от твоето семейство. Да не би да си открадната от феите и да са те намерили сред дивите ягоди?

— Нищо толкова поетично. — Изражението й стана непроницаемо. — Осиновена съм. Семейство Фицджералд ме откри на една крайбрежна лондонска улица, полумъртва от глад, когато бях на три-четири години. Изглежда съм слязла от кораб с истинската си майка, която умряла малко по-късно. Един Господ знае какво щеше да стане с мен, ако те не бяха минали по една случайност.

Стивън я загледа, ужасен от мисълта за всички опасности, които дебнеха едно изгубено, бездомно момиченце. Особено пък, ако беше и хубаво.

— Историята е невероятна, за да бъде разказвана така между другото. Семейство Фицджералд опита ли да открие кои са истинските ти родители?

— Нямаха много време, тъй като трябваше да отпътуват от Лондон, за да спазят някаква уговорка. Мама казва, че дрехите ми били добре ушити и съм говорела с изискан акцент, така че семейството ми най-вероятно не е било бедно. — Младата жена сви рамене. — Това е всичко, което знам.

Юпитер извади глава от пълния с овес чувал, окачен пред неговото отделение, и изпръхтя повелително. Херцогът го погали по кадифения нос.

— Мислиш ли си понякога за твоите истински родители?

Розалинд се поколеба, преди да отговори:

— Да, въпреки че за нищо на света не бих допуснала мама и татко да разберат. Ще ги заболи, защото сигурно ще го приемат като знак, че не са направили достатъчно, макар че никой друг не би могъл да ме отгледа с повече любов и доброта.

— И все пак е напълно нормално човек да изпитва любопитство — промълви Стивън.

— Ти ме разбираш, нали? — Този път, когато посегна да погали Юпитер по врата, в очите й не видя обичайната веселост. — Напълно възможно е да имам роднини някъде. Преди редовно оглеждах публиката и търсех хора, които да приличат на мен. Понякога се питам какво е истинското ми име и дали някой е очаквал мен и майка ми в Лондон. Оттогава минаха почти двайсет и пет години. Дали някой някъде си спомня за онова изгубило се момиченце?

Вдигна поглед към него; той бе изпълнен с копнеж. Дланта й бе замръзнала неподвижно върху врата на коня и младият мъж я докосна в огромното си желание да й донесе утеха. Пръстите им се срещнаха и той усети лек удар, нещо подобно на статично електричество през зимата. Само че това беше… различно. Отпусна ръка и попита:

— Нищо ли не помниш от времето преди да срещнеш семейство Фицджералд?

— Някакви несвързани образи. Как ме прегръщат. Каменна къща, която ми се струваше голяма, но може би е била такава само в детското ми съзнание.

— И не си спомняш даже името?

В очите й проблесна нещо тъмно и страшно, преди да отклони поглед.

— Даже него.

Беше време да сменят темата.

— Сигурно е странно да не знаеш нищо за собствените си предци. — Херцогът се усмихна криво. — В известен смисъл това е истинска благословия. Според мен много деца биха предпочели да мислят, че са родени от кралски особи, после са били откраднати от цигани и накрая са се озовали по някаква случайност при хората, които са техни родители.

Розалинд се усмихна; всички следи от мрачно настроение бяха изчезнали.

— Човешката природа е най-глупавото нещо, нали? Ние вечно копнеем за онова, което не можем да имаме.

Тези непринудени слова засегнаха някаква особено чувствителна струна в нея. Подобно на стремящ се към тревата от другата страна на плета кон, тя изгаряше от желание за външния свят, този, който нямаше нищо с театъра или трупата „Фицджералд“. Може би именно поради това Стивън й се струваше толкова интригуващ — той бе не само мил и привлекателен, но и принадлежеше на този външен свят.

Всъщност бе дори много привлекателен. Беше се сресал по по-непринуден начин и така много му отиваше. Но не беше за нея. Той беше джентълмен. А тя — пътуваща актриса, при това не особено добра. Поне можеше да играе дотолкова, че да заяви с привидно безгрижие:

— Следващия път, когато започна да съжалявам за изгубеното си семейство, ще си напомня, че по този начин пък съм се избавила от ужасните лели и пияните братовчеди.

— Ако тази липса ти тежи, мога да ти заема няколко карети с противни роднини — отвърна сериозно младият мъж, но очите му светнаха развеселено. — Дребни стари дами, които си наливат бренди в чая и след това псуват като каруцари. Далечни роднини, изгубили всичко на хазарт, които се примъкват и очакват подаяния. Уж набожни лицемери, които проповядват добродетелност, а тайно живеят в порок… имам от всички тях в изобилие.

— Не бих си и помислила да те лишавам от подобни съкровища — отвърна великодушно Розалинд. — Но се надявам, че сред роднините ти има и по-симпатични хора.

— Намират се. По-голямата ми сестра е доста сурова и властна, но има добро сърце и децата й са прелестни. — Стивън извади от джоба си бучка захар и я подаде на Юпитер. — А по-малкият ми брат беше войник. В детството и юношеството не се погаждахме много, но станахме значително по-близки след като напусна армията. Вероятно с годините и двамата помъдряхме.

Младата жена забеляза, че той не спомена нищо за съпруга, но това все още не означаваше, че не е женен. Може би се бе скарал с нея и именно поради тая причина бе тръгнал да поскита сам из Англия. Напомни си, че неговото семейно положение не я засяга, и рече:

— Тъй като Юпитер изглежда доволен от живота, може би сега ще отидем да видим как е трупата?

Херцогът се съгласи и предложи ръката си. Излязох заедно от конюшнята и тръгнаха по главната улица в Редминстър. На Розалинд й беше приятно да усеща силна та му ръка под дланта си. Жените й хвърляха завистлив погледи при вида на красивия й компаньон, а това я накара да се почувства горда. Всъщност тази разходка й доставяше огромно удоволствие. Напомни си, че бяха сами само по една случайност, затова поднови прекъснатия за момент разговор:

— С брат ти приличате ли си?

— Само външно… Майкъл е много по-емоционален от мен — отговори замислено младият мъж. — Дори сега, след като се ожени и се установи, той непрекъснато е нащрек. Може би годините, прекарани в постоянна опасност, си казват думата. Сякаш вижда на километър напред. Предполагам, че именно благодарение на тази си способност успя да се върне жив след дългогодишната война.

— Да виждаш на километър напред — повтори Розалинд. Ще запомня този израз. Може да послужи на някой от актьорите при интерпретацията на подобен характер.

— Това ли означава да бъдеш актриса — непрекъснато да наблюдаваш света, за да изпълняваш по-добре ролите си?

Младата жена се разсмя.

— Аз не съм актриса. Попълвам дупките там, където се налага… дори мъжки роли, ако е необходимо, тъй като съм висока за жена. Джес е талантливата. Повече ме бива като сценичен организатор. Моя отговорност са костюмите, декорите и сценария, благодарение на което работата първи гладко.

— Трупата непрекъснато ли пътува?

Тя поклати глава.

— Не съвсем. През най-студените зимни месеци оставаме в Бирмингам и играем на различни места в региона. Запролети ли се, тръгваме отново. — Кимна към странноприемницата напред. — Ако имаме късмет, играем на място като „Роял Джордж“. Ако ли не — в някой плевник.

— Звучи ужасно — заяви честно Стивън. — И как определяте къде ще ходите? Накъдето ви поведе музата ли?

— Не, имаме си постоянен маршрут. Хората ни очакват и ние сме наясно с какво разполагаме във всеки град. — Стигнаха до хана и тя го поведе към вътрешния двор. — Пътуващите артисти се намират на най-ниското стъпало на театралната стълбица. Лондонските театри са най-отгоре, разбира се. Следват големите провинциални сцени като например тия в Бат или Йорк. Хора като нас гастролират в градчетата, които са прекалено малки, за да си прави някой труда да създава театър там.

— Но твоите родители са изключително талантливи. Те със сигурност са могли да успеят и в някой по-голям театър.

Розалинд се усмихна печално.

— Талантът не е всичко. Баща ми може да играе всяка роля от Лир до Фалстаф, а майка ми може да разплаче възрастни мъже в трагедия като „Изабела“. Това не мина незабелязано и когато бях малка, Джон Филип Кембъл ги покани пробно в „Дръри Лейн“. Останаха обаче само месец. Кембъл завиждал на рецензиите, които пишели за татко. Но от друга страна и баща ми обича да прави нещата така, както той ги разбира. Театралните менажери са арогантно племе и не понасят упоритите.

— Особено ако се отнася за актьор, който не е стоял в Лондон достатъчно дълго, за да си създаде почитатели; иначе Кембъл щеше да понася артистичния му темперамент.

Младата жена кимна.

— Единственото решение беше баща ми да си бъде сам импресарио. Трупата „Фицджералд“ може и да не е прочута, но татко може да прави каквото иска.

Поведе Стивън към голямата зала, пристроена към хана и използвана за балове и други забавления. Докато изкачваха стълбите, от вратата пред тях излезе млад красавец, контешки облечен. Херцогът разпозна Едмънд Честърфийлд, актьорът, който бе играл Фердинанд.

Той се усмихна до уши на младата жена.

— Как си тази сутрин, великолепна моя розо?

— Нито съм твоя, нито съм великолепна — отвърна тя с непосредствеността на стария навик. — Едмънд, това е мистър Аш, който спаси Брайън от удавяне.

Вниманието на Честърфийлд се изостри. Той изглежда оценяваше всеки срещнат като потенциален конкурент или спонсор. Очевидно не видя в лицето на Стивън нито едното, нито другото, защото рече:

— Ти си много смел човек, за да си рискуваш живота за подобно хлапе, Аш. Е, ако ставаше въпрос за пищната Джесика, аз сам щях да се хвърля в реката.

— И да си съсипеш редингота? Съмнявам се — заяви със захарен глас Розалинд.

— Уви, хубава Розалинд, ти познаваш слабостите ми. — Честърфийлд се поклони превзето. — До довечера, жестока господарке.

— Репетицията свърши ли вече? — попита изненадана тя.

— Аз направих това, което е нужно — отговори с гримаса актьорът. — Другите театрални директори не изискват да се репетира непрестанно. Според мен на стария му е приятно да ни изтезава.

— Приятно му е да вижда, че пиесите се изпълняват възможно най-добре — сопна се младата жена. — Твоята игра се подобри значително, откакто се присъедини към нас.

— Може би. Но то беше преди една година. Не виждам никаква нужда да си пилея времето в един хубав слънчев ден, когато знам всичките си реплики безупречно, а навън има толкова хубави момичета, които чакат да ги очаровам. — Актьорът кимна за сбогом и заслиза по стълбите.

— Страхотен екземпляр — прошепна Стивън. — Случайно да изпълнява ролята на Дънкан? В такъв случай заменете дървената кама с истинска.

Усмивка се появи на лицето на Розалинд.

— Едмънд може да е тщеславен и мързелив, но не заслужава да бъде намушкан до смърт от Макбет.

— Имаш право. По-добре да играе Антигонус и да бъде изяден от мечка.

— Познаваш добре Шекспир — заяви одобрително тя.

— Винаги съм обичал театъра, особено Шекспир. Участвал съм в аматьорски представления на негови пиеси. — Отвори вратата към залата пред нея. — Дълго след края на представлението думите на Барда звучат още в главата ми като вкуса на отлежало бренди.

И внезапно няколко от тези думи затанцуваха в съзнанието му: „Тя е красива, следователно трябва да бъде ухажвана. Тя е жена, следователно трябва да бъде спечелена“. Мили Боже, откъде беше това? „Хенри I“, част първа, ако си спомняше правилно, и бе породено от очарователната усмивка на Розалинд.

Пое си дълбоко въздух и я последва в залата. В другия й край имаше подиум, който можеше да се използва като сцена. По него си суетяха няколко души: едни поставяха вторите, а други репетираха под режисурата на Томас.

— Колко голяма е трупата ви? — попита херцогът.

— Осемнайсет души. Около десетина от тях играят, останалите като Калвин Еймс и Бен Брейди, са музиканти или сценичен персонал и изпълняват само дребни роли. — Розалинд се намръщи. — Струва ми се, че Бен има проблеми. По-добре да отида да видя какво става.

Младият мъж я последва към сцената, където актьорите се засипваха с обвинения за предателство и ревност.

— Коя е тази пиеса?

— „Говори призракът“. Ще я играем утре. — Усмихна се закачливо. — Сама но себе си пиесата не е кой знае какво, но ни дава възможност да се възползваме от хубавия трап1 на „Роял Джордж“. Винаги когато дойдем тук, представяме поне една пиеса с призраци.

— Жалко би било да се пропусне такава прекрасна възможност — съгласи се Стивън. — А какво ще гледаме тази вечер?

— „Сън в лятна нощ“. Едно от любимите ми неща. Аз играя първо Иполита, а след това — главната помощничка на Титания. Доста бурно представление.

— Трудна ли е смяната на костюмите?

— Не толкова. В тази пиеса всички носят широки роби в средновековен стил, така че сменяме само наметалото и диадемата за коса. — Свали шала от раменете си и го уви около главата си като средновековна качулка. — Знаеш ли, това, което прави жената, са дрехите — заяви тя с мрачен, заговорнически тон.

— Ти си по-добра актриса, отколкото мислиш — рече Стивън, искрено впечатлен.

— О, просто познавам триковете на занаята. — Върна шала в нормалното му положение. — Мама и татко се погрижиха. Но ми липсва вътрешният огън.

Тя може би нямаше артистичен плам, но Стивън подозираше, че не е лишена от друг, по-интимен огън. Тази красива, пищна фигура бе създадена за страст.

Усетил, че е време да промени посоката на своите мисли, той се загледа в закрепения за едната стена плат.

— Предполагам, че всички декори и костюми се използват по множество най-различни начини.

Младата жена кимна и се качи на сцената. Мина покрай актьорите, които бяха дотолкова погълнати в ролите ги, че не забелязаха нищо.

— Нарисуваното дърво, което държи Бен, хвърля сянка над Макбет и неговите вещици, прикрива хубавия принц Чарли и е преживяло не една буря.

Въпросното дърво очевидно бе видяло и по-хубави дни. Два от разперените му клони бяха счупени.

— Какво се е случило, Бен? — попита Розалинд.

— Несръчният ми помощник го изтърва — отвърна кисело той. — Първо вчерашните вълнения станаха причина да закъснеем, а сега, ето че и дървото е счупено.

Младата жена се намръщи.

— Какво друго трябва да се направи?

Запитаният изреди цял списък от все още несвършени задачи и заключи мрачно:

— Едва ли ще свършат каквото и да е, ако се заловя да оправям дървото, затова май ще трябва да минем без него.

— Аз мога да помогна с декорите — предложи Стивън. — Не разбирам нищо от дърводелство, но мога да нося.

Розалинд се поколеба.

— Но ти се възстановяваш от нараняванията си.

— Обещавам да не нося нищо на главата си — заяви тържествено той.

Преди младата жена да успее да възрази, Бен побърза да се намеси:

— Приеми предложението, Рози. Имаме нужда от помощ, ако искаме да представим както трябва тази пиеса.

— Добре тогава. Но не се пресилвай, Стивън, много те моля.

— Дадено.

Херцогът последва Бен през сценичната врата и се върна натоварен с лъскавите сивосини завеси, които трябваше да бъдат окачени на задната стена. Той позна материята, използвана за пещерата на Просперо. Тя създаваше не по-малко ефектен фон за една вълшебна гора.

През следващите няколко часа той носи, трупа и издига декори под ръководството на Бен, и през цялото време се учудваше, че подобни семпли материали са в състояние да създават такава илюзия.

Прашен и малко уморен, младият мъж тъкмо се наслаждаваше на добре свършената работа, когато чу възклицанието на Мария Фицджералд зад гърба си:

— Мистър Аш е херцогът, Томас!

Объркан, той се завъртя на пети. Не можеше да си обясни откъде бе разбрала, как се бе сетила за истинската му самоличност.

Възклицанието на актрисата накара всички да се заковат на място и да вперят очи в Стивън. Това бе краят на блажената му анонимност.

Без да откъсва от него проницателния си поглед, Томас изрече:

— Той определено има осанка и маниери на херцог, любов моя, и така ще ми спести две смени на костюми, но може би мистър Аш няма желание да се присъедини към нас.

Младият мъж премигна неразбиращо.

— Моля?

Мария го ослепи с усмивката си.

— От вас би излязъл изключително впечатляващ херцог на Атина, мистър Аш. Розалинд каза, че имате опит с аматьорската игра. Бихте ли изпълнили ролята на Тезей в пиесата тази вечер?

Облекчението, че все пак не беше разкрит, бързо бе заместено от шок. Херцог Ашбъртън да се появи в пиеса, изпълнена в кръчма за простолюдието? Неспособен да реагира, той се взираше изумено в Мария. Играта в професионална трупа, дори да ставаше дума за изпълнението на незначителна роля, нямаше нищо общо с театралните забавления, които бе организирал с приятели.

— Не всички мечтаят да се изправят пред публика, мамо — обади се Розалинд. — За повечето хора би било наказание, не удоволствие.

— А мистър Аш все още се възстановява — добави Джесика.

Изражението на Мария помръкна.

— Разбира се. Изобщо не помислих за това.

В този момент Стивън внезапно проумя защо бе направила предложението. За Мария да играе беше щастие. Също като котка, която поставя в краката на любимия си господар убитата от нея мишка, тя бе предложила импулсивно на спасителя на своя син възможността да играе, защото това бе най-голямата награда и удоволствие, които можеше да си представи.

Идеята, разбира се, беше абсурдна. Но след като премина изненадата му, Стивън реши, че се бе държал отвратително.

— После сигурно ще съжалявам, но въпреки всичко бих искал да опитам — рече той и се усмихна. — Стига да сте сигурни, че няма да съсипя постановката.

Лицето на Мария светна, а Томас се засмя звучно и каза:

— Великолепно! И не се притеснявайте. Ролята не е голяма, а с малко помощ от моя страна никой няма да разбере, че сте новак.

Джесика запляска радостно с ръце, а Розалинд му се усмихна топло.

— Добре дошъл в театрална трупа „Фицджералд“, Стивън.

— Само за една нощ — отбеляза той.

Но когато Томас го поведе към сцената, за да започнат работа, установи, че е много доволен от себе си.