Розата и херцога

Глава 8

Розалинд оглеждаше десетината души, които се навъртаха из малкия театър, когато срещна погледа на Стивън.

— Можеш ли да ми помогнеш с тези декори, Стивън?

— Разбира се. — Приближи се до нея и вдигна имитацията на прозорец от пода. — Къде искаш да го сложа?

— Тук, ако обичаш. Точно където спи Алоишъс. Той винаги избира място, където ще пречи най-много. Това си е истински талант.

Розалинд наблюдаваше с усмивка как младият мъж убеждава хрътката да се премести. Веднъж бе чула арабската поговорка, че ако носът на камила се покаже в палатката, останалата част на камилата със сигурност ще го последва скоро. И макар да не беше красиво от нейна страна да сравнява аристократичния му нос с камилски, той определено се бе намърдал много ловко в палатката през последната седмица. В случая палатката беше театралната трупа „Фицджералд“. Наистина помагаше при пренасянето на декорите, беше кочияш на един от фургоните, когато бяха на път, изпълняваше незначителни роли, предимно на статисти, и обучаваше Брайън на латински, когато Томас беше особено зает.

Раната на главата му бе зараснала и най-вероятно продължаваше да стои с тях просто защото му беше приятно. Сега разположението на духа му определено беше много по-добро, отколкото при пристигането му.

Младата жена се сещаше често и с копнеж за прекрасната им целувка, при спомена за която и досега й се разтупкваше сърцето. Но оттогава и двамата бяха избягвали да остават сами. Иначе често разговаряха на всякакви теми и същевременно упорито не обръщаха внимание на прекалено силното привличане, което витаеше между тях.

Когато херцогът постави и последната част от декорите там, където му бе посочено, Розалинд се запита колко ли време ще остане при тях. Изпитваше суеверен страх, че ако засегне тази тема, той ще се почувства задължен да се върне към нормалния си начин на живот. Този ден несъмнено щеше да дойде, и то съвсем скоро. Но тя не искаше да допринася за това.

Стивън се обърна към нея.

— Нужно ли е нещо друго, госпожо сценичен управител?

Тя огледа всеки детайл от декорите, осветлението и местата за сядане.

— Всичко изглежда наред.

Херцогът почеса Алоишъс по ушите.

— Коя пиеса ще се играе тази вечер?

— „Изабела или Фатален брак“. Страшно емоционална творба за предадената невинност, която завършва с жестока смърт. — Младата жена се изсмя. — Една от най-добрите роли на майка ми. Тя направо побърква публиката и разплаква всички присъстващи жени. За първи път я видях да играе Изабела точно тук, в Уиткъм. Бях на четири-пет години и се спуснах с вик към сцената, защото помислих, че умира наистина. На публиката това й хареса. Винаги играем тук тази пиеса.

Събеседникът й повдигна тъмните си вежди.

— Сега се шегуваш, но сигурно е било доста страшно преживяване за едно малко дете.

Розалинд замря, защото думите му пробудиха неочаквано силни чувства в нея. Вцепенена, тя притисна длан към гърдите си, като си спомни миговете, в които бе повярвала, че любимата й майка умира. Ужасът и мъката й бяха неописуеми…

Херцогът я хвана притеснен за ръката.

— Добре ли си?

Върната обратно към настоящето, тя се засмя смутено:

— Странно. Кой знае защо думите ти върнаха преживяното и ми се стори, че всичко се случва в момента. Колко глупаво от моя страна.

— Изобщо не е глупаво — промълви той. — Изгубила си родната си майка. Очевидно е било ужасно да помислиш, че и жената, която те е осиновила, също умира. Все едно, че е настъпил краят на света.

— Точно така се почувствах.

Нещо тъмно и ужасяващо се раздвижи в дълбините на съзнанието й. Смъртта на майка й. Краят на света.

Младата жена потръпна и избута насила нежеланата мисъл обратно в мрака. Странно, че Стивън бе разпознал връзката между двете събития веднага, докато тя самата никога не си бе давала сметка за това. Всъщност се опитваше да не мисли за живота си преди срещата със семейство Фицджералд.

Херцогът стисна окуражително ръката й.

— Опитвала ли си някога да си спомниш как изглеждате родната ти майка?

— Да, но безуспешно. Мария казва, че трябва да е била добра майка, тъй като съм била добре възпитано дете. — Обезпокоена от посоката, в която бе поел разговорът им, Розалинд се огледа. — Едмънд го няма тук, нали? Трябваше да репетираме едноактната пиеска след главното представление. Не сме я играли напоследък.

Младият мъж отпусна ръка, приел промяната на темата.

— Как се нарича?

— „Мнимият любовник“. Глупава е, но смешна. Приятна смяна на настроението след мелодрамата на „Изабела“.

Намръщи се, като видя точно в този момент влизащия Томас.

— Татко май е ядосан, че Едмънд не се появява.

Фицджералд удари с дланта си по листовете, които държеше, после се завъртя на пети и се приближи към сцената.

— Стивън, налага се ти да изиграеш ролята на подлия любовник в едноактната пиеска. Репликите са малко, от теб се иска главно да имаш безчестен вид и да легнеш с не която жена трябва.

— Моля? — попита стреснато херцогът.

Розалинд се засмя. Думите на баща й бяха възвърнали доброто й настроение.

— Ще играеш Клаудио, порочният херцог, който си пада по Анабел, добродетелната девица, представена от Джесика. Ти заплашваш да екзекутираш баща й, ако тя не ти се отдаде. Анабел се съгласява, при условие че отидеш при нея по тъмно, за да не накърниш репутацията й. Тогава тя и нейният любим Антон решават да помолят нейната не толкова невинна приятелка Етел, т.е. мен, да заеме мястото й. Аз съм изоставената любовница на херцога, която все още копнее за него, затова се съгласявам да участвам в измамата.

Стивън повдигна вежди.

— Очевидно мога да направя добра кариера, като играя различни херцози.

— Имаш доста подходящ вид — отвърнаха едновременно баща и дъщеря.

Тримата се спогледаха и избухнаха в смях.

— Осъден на херцоговщина — произнесе с крива усмивка Стивън. — Тук ли е сценарият?

Томас му го подаде.

— Диалогът не е особено остроумен, така че е напълно допустимо да импровизираш, ако не се сетиш за точните думи. Важното е да играеш с чувство. Дръзко, но не вулгарно.

Херцогът кимна и започна да разучава своята роля, докато Томас събираше другите актьори. Когато всички бяха готови, Стивън вече бе запомнил по-голямата част от репликите, не дума по дума, но достатъчно добре, за да може да репетира. От него се искаше най-вече да се държи арогантно и настойчиво, което той направи със смущаваща лекота. Освен това прояви неочакван комичен талант, когато загледа похотливо Джесика. Тя играеше своята Анабел с непогрешим артистичен нюх.

Репетицията течеше гладко, прекъсвана от време на време от Томас с молба да променят нещо в начина си на говорене или в движенията. Розалинд се забавляваше толкова много, че пренебрегна опасността, която криеше кулминацията на фарса, сцената с голямата измама. Стивън влезе на пръсти в това, което трябваше да мине за тъмна беседка, и извика:

— Къде си, сладка гълъбице?

Розалинд изчурулика:

— Тук, Клаудио! Тук! Тук!

Вече се готвеше да го прегърне, когато се сети, че този път ролята се играеше от Стивън, а не от Едмънд. Милувките с Едмънд бяха просто игра. Но със Стивън…

Той явно почувства същото, тъй като спря на метър от нея, а изражението му се смени от преувеличена похотливост във вцепенение от ужас.

— Какво чакаш? — попита нетърпеливо Томас. — Целуни я.

Младият мъж си пое дълбоко въздух и излезе от образа на похотливия херцог.

— Съжалявам. Никога не съм целувал жена пред публика, още по-малко пред баща й. Надявам се, че не криеш камшик зад гърба си?

Томас се засмя.

— Не съм се сетил за това, но мога да те разбера. — Обърна се и повика съпругата си, която бъбреше с няколко жени на един от задните редове. — Ела тук, скъпа, за да покажем на този младеж как се прави това.

— Литвам към теб, герою мой! — възкликна Мария.

Докато майка й се качваше на сцената, Розалинд опитваше да прецени дали е развеселена или притеснена. Щеше да се получи неловко, ако непреодолимото физическо привличане ги връхлетеше на сцената. Но в същото време ситуацията бе толкова комична, колкото и пиеската, която репетираха.

Когато Мария се скри в беседката, Томас се понесе по сцената, като загука:

— Къде си, сладка гълъбице?

— Тук, Клаудио! — Мария се хвърли в обятията му. — Тук! Тук!

Последвалата целувка беше изключително драматична, подсилена от коментара на Клаудио. Той шепнеше колко била красива и как имал чувството, че я е познавал винаги, което със сигурност било знак от небето, че са предопределени един за друг. Мария не падаше по-долу и скоро всички, които ги наблюдаваха, се тресяха от смях.

Когато демонстрацията приключи, Джесика заяви с шепот, който обаче достигна до всички ъгълчета на залата:

— Родителското тяло пак започна!

Последва нов пристъп на веселие, след което дойде ред Розалинд и Стивън да изиграят сцената. Когато двамата застанаха един срещу друг, тя му намигна и промълви:

— След като нямаме избор, поне да извлечем максимално удоволствие.

Очите му светнаха развеселено. Той прегърна своята партньорка и я наклони силно назад.

Тя се вкопчи инстинктивно в него, забравила да използва преувеличените движения на комедията. Но щом преодоля объркването си, младата жена усети главозамайващо удоволствие от прегръдката му. Нищо нередно не можеше да се случи пред публика. А тъй като героите, които изобразяваха, трябваше да действат в тъмнина, като актриса тя се почувства в правото си да прокара ръце по широките му рамене и стегнатите мускули. Можеше да се взира в сивозелените дълбини на очите му и да гали строгите, красиви черти на лицето му. Прокара върховете на пръстите си по устните му, както би сторила една влюбена жена в мрака, и рече гърлено:

Нямаш представа колко съм копняла за този миг, любими.

— Аз те сънувах, скъпа моя любов. — Очите му я изгаряха с желание. — Мечтах за тебе в самотната тишина на нощта.

Изражението му я изпълни с желание, чувстваше, че думите му бяха искрени.

Докато си разменяха цветистите реплики, Стивън я изправи и я премести леко така, че публиката да вижда ясно лицето й. Розалинд си помисли, че ако на негово място беше Едмънд, той щеше да се постарае към публиката да бъде обърнат неговият благороден профил, а тя да се озове с гръб към нея. Но Стивън не изгаряше от типичната за повечето артисти жажда за внимание.

Тя потърка нежно буза в лицето му, неспособна да прецени доколко действията й бяха игра и доколко — истина.

— Обещай, че няма да ме забравиш, любими…

— Как бих могъл да забравя подобна нежност, подобна страст?

Целувката му можеше да разтопи и камък. Тя й отвърна. В този момент Томас изрева:

— Пусни най-сетне тази жена, подли херцоже!

Двамата актьори подскочиха, сякаш ги бяха залели с леденостудена вода, и това бе само отчасти игра. Младата жена усети как цялото тяло на партньора й се напрегна, след това се отпусна, когато вдигна поглед и видя качващият се на сцената Томас, съпроводен от двама слуги, чиито факли трябваше да осветят тъмната беседка.

— Това е архиепископът! — извика ужасено той. После се вгледа в жената в обятията си. — И Етел! — Отскочи назад, сякаш тя внезапно се бе превърнала в пепелянка. — Уличница! Как смееш да ме мамиш! Какво си сторила с моята обожавана Анабел?

Точно в този момент влязоха Джесика и Уил Ландърс, хванати за ръце и видимо много доволни от себе си. Архиепископът заяви гръмко, че току-що бе оженил младата двойка. А заради злия си нрав херцогът трябвало да бъде предаден на палача и екзекутиран.

Розалинд падна на колене пред Томас и вдигна в драматичен жест стиснатите си длани.

— Моля ви, ваше преосвещенство, пощадете живота на моя любим! Той наистина е грешил, но сърцето му не е зло. Страда само от прекалено много богатство и власт!

Последното изречение винаги бе разсмивало публиката, която в по-голямата си част радушно би приела да страда от прекалено голямо богатство и власт. После младата жена се обърна към неверния си любим.

— Не мога да те накарам да ме обикнеш… Но, скъпи мой херцоже, целувките ми не ти ли харесаха, когато ме мислеше за друга?

Стивън потрепери драматично и вдигна очи към небето. След дълго, напрегнато мълчание, той отговори:

— Да, наистина ми харесаха, Етел. — Хвана я за ръката и я накара да се изправи, изражението му беше образец на разкаяние. — Прости ми, вярна моя любовнице, за начина, по който се държах към теб. Не ме забравяй, когато ме постигне съдбата, която заслужавам.

След това й целуна ръка, много ефектен сценичен трик, за който се бе сетил сам. Поне Розалинд сметна така. Усети целувката до върховете на пръстите на краката си.

Задоволен от разкаянието на херцога, архиепископът му даде прошка и веднага го ожени за Етел. Джесика вече отвори уста, за да запее закачливата финална песничка, когато се чу вик:

— По дяволите!

Всички се обърнаха, за да видят как Едмънд Честърфийлд затръшна вратата и тръгна по средната пътека в залата към сцената.

— Как смееш да даваш моята роля на този… на този безполезен дилетант. Нямаш право!

Погледът, който хвърли към Стивън, беше убийствен.

— По традиция на актьорите не се отнемат ролите, с които са свикнали, но само ако изпълняват задълженията си — отвърна сухо Томас. — Но ти прекали с отсъствията си по време на репетиции.

Розалинд знаеше, че баща й ще прости на Едмънд, ако той се извини за закъснението си. Вместо това обаче младият мъж избухна:

— Ти… ти, тщеславен, жалък стар тиранино! Тъй като ти самият все не можеш да си запомниш репликите, изискваш непрестанни репетиции, за да малтретираш по-добрите актьори. Завиждаш ми, тъй като си се провалил напълно като артист и единственият ти шанс за оцеляване е бил да създадеш собствена трупа!

Томас и Мария пребледняха, останалите актьори зяпнаха, а лицето на Джесика придоби убийствено изражение. Розалинд направи стъпка към баща си в желанието си да го предпази от жестоките, незаслужени обиди, защото знаеше колко много го нараняват те.

— Имаш маниери на кутре, което още не е научено да ходи по нужда само навън, Честърфийлд — заяви сухо Стивън. — Томас Фицджералд е един от най-добрите актьори, които е виждала Англия. Ако не признаваш авторитета му, поне уважавай таланта му. Наистина за това трябва да имаш поне малко честност.

Сега бе ред на Едмънд да пребледнее.

— Самонадеян паразит! Видях как се промъкна с хитрост в нашата трупа, но изобщо не те бива за актьор. Видях и как се увърташ около Джесика. Но тя никога няма да се хване с един стареещ развратник като теб!

Розалинд стисна юмруци, изпълнена с инстинктивното желание да се нахвърли отгоре му. Как смееше този човек да говори толкова злобни и неверни неща!

Стивън умееше да се владее, а и нямаше актьорски амбиции, така че обидите не го смутиха ни най-малко. Нещо повече, той се усмихна лекичко:

— Страхувам се, че не можеш да кажеш нещо, с което и ме разстроиш, мистър Честърфийлд. Нямам никакво желание да бъда артист, нито пък съм се навъртал около Джесика, както се изрази най-вулгарно. — Хвърли ироничен поглед към Розалинд. — И наистина остарявам. Всички остаряваме. Изкриви устни. — Това е по-добрият вариант; и ти не би предпочел неговата алтернатива, нали?

Побеснял дотолкова, че да изгуби изцяло контрол, Едмънд отсече:

— Чашата преля! Напускам още днес. Управителят на Кралския театър в Бат отдавна ме умолява да се присъедини към неговата трупа, но от лоялност останах при тази безнадеждна групичка пътуващи бездарници. — Завъртя се на пети и заяви с треперещ глас: — Бъдете проклети всичките.

Направи десетина крачки към вратата, преди Стивън да наруши напрегнатото мълчание, като рече сухо:

— Човек не може да му отрече, че се оттегля с достойнство.

От напрежението не остана и следа, тъй като всички присъстващи се разсмяха. Едмънд им отправи един последен вбесен поглед и изскочи от залата.

Когато смеховете утихнаха, Томас каза:

— Изобщо не съжалявам, че няма да работим повече наедно, и това е самата истина. Момчето има известен талант, но е страшно недисциплинирано.

Джесика изсумтя презрително и допълни:

— Плюс маниерите на кутре, което още не е научено да ходи по нужда само навън.

Томас въздъхна; този път в него заговори загриженият театрален директор:

— Неговото напускане обаче ни поставя в непривична ситуация. — Събра за момент вежди. После погледна към Стивън. — Ела да пийнем по чаша в хана. Бих искал да поговоря с теб.

Стивън се съгласи, макар и леко притеснен. Розалинд ги проследи намръщено с поглед, като се питаше какво ли ще му каже баща й.