Розата и херцога

Глава 2

— Роза! — извика Мария Фицджералд. — Лявото ми крило се разпада!

— Момент, мамо — отвърна Розалинд.

Пъргаво забоде карфицата в края на дългата бляскава синьосива материя и я прикрепи към грубата дървена стена на плевника. Изящно падащите гънки на плата изпълняваха ролята ту на кралски завеси, ту на забулено от мъгла море. Със същия успех пресъздаваха и вълшебни пещери. Закачи другия край на около шест метра по-нататък, огледа внимателно резултата и отиде да помогне на майка си.

В плевника кипеше трескава дейност, тъй като театралната трупа „Фицджералд“ се подготвяше за започващото само след няколко минути представление. Макар да представяха „Буря“ в малко забутано градче и половината от изпълнителите да не бяха истински актьори, всички членове на трупата приемаха съвсем сериозно работата си.

Едно от сребристите криле на Мария бе увиснало. Розалинд измъкна игла и конец и нареди:

— Обърни се.

Майка й се завъртя на токове послушно, за да й даде възможност да направи нужното. Пищните закръглени форми на Мария Фицджералд едва ли отговаряха на представата на Шекспир, когато е създавал образа на изящната елфида Ариел. Полупрозрачните, въздушни катове на сценичния й костюм обаче щяха да спечелят одобрението на мъжката част от публиката, а актьорските умения й позволяваха да превръща всяка роля в своя.

Розалинд прикрепи увисналото крило към корсажа на майка си с десетина бързи бода.

— Готова си, също като нова. Само недей да отлиташ на короната на някое дърво.

Мария се изсмя. В същото време пропя ясен сопранов глас:

— Роза, отчаяно се нуждая от теб! Не мога да открия огърлицата на Миранда.

Розалинд завъртя очи и се спусна към по-малката си сестра. Джесика, родна дъщеря на Томас и Мария Фицджералд, бе наследила красотата и изразителния актьорски талант на своите родители. Пърхайки с тъмните си ресници, тя заяви драматично:

— Ако не окача тези бляскави морски създания около врата си, всички ще гледат Едмънд вместо мен. А това ще наруши равновесието в пиесата.

— Много добре знаеш, че мъжете, които няма да зяпат мама, ще зяпат теб. Колкото до огърлицата, мисля, че е в тази кутия.

Джесика бръкна в скрина, който се използваше и като декор в морската пещера на Просперо. Миг по-късно измъкна оттам почти триметров копринен шнур със закачени по него гледжосани раковини, морски звезди и морски кончета.

— Вярно! Как успяваш да поддържаш ред във всичко?

— Организационните умения са скучната дарба на неталантливите — отвърна Розалинд, докато увиваше дългия шнур с украшенията около стройното тяло на сестра си.

Джесика се засмя и рече:

— Глупости. Ти имаш всевъзможни таланти. Трупата би се разпаднала без теб. — Огледа високата фигура на Розалинд. — И ако не беше този ужасен костюм, мъжете щяха да зяпат и теб.

— Мога да мина и без подобно удоволствие — отговори, докато закрепваше грижливо с карфици дългата огърлица за костюма на сестра си. Не желаеше да се спъне в някоя увиснала морска звезда, както бе станало в Лемстър. Тогава бе паднала право в скута на кмета; не че той бе имал нещо против. — Освен това аз си харесвам ужасния костюм. Трябва да признаеш, че Калибан е чудесна роля за мен. Не изисква почти никаква игра.

Тези думи поразиха Джесика. Тъй като театърът бе нейният живот, през ума й никога не бе минавала мисълта, че осиновената й сестра може да не изпитва същото.

— Ти си доста добра актриса — заяви искрено тя. — Справяш се прилично с всички роли.

— Искаш да кажеш, че произнасям репликите си ясно и не се препъвам на сцената — отвърна бодро Розалинд. — Това не прави от мен актриса, скъпа.

— Розалинд! — избумтя плътен баритон от другия край на плевника. Изплашените гълъби се разлетяха от гредите. — Помогни ми със светлините.

— Идвам, татко. — Младата жена прекоси импровизираната сцена и се приближи към Томас Фицджералд, който, в богатата магьосническа роба на Просперо, нагласяше сценичното осветление. Тя вдигна една от рефлекторните газени лампи и я постави трийсетина сантиметра по-вляво, след което премести другата малко по-вдясно. — Ето, така ъглите ще бъдат по-добре осветени.

— Права си както винаги, скъпа — промълви с пълна с обич усмивка Томас. Посочи към вратата. — Брайън каза, че навън вече се е събрала прилична тълпа.

— Разбира се. Ние сме най-вълнуващото събитие за това лято във Флечфийлд.

Розалинд огледа посипаната със слама сцена. Декорите бяха поставени, всички актьори — облечени. Отвън Калвин продаваше билети. Всичко беше готово за представлението.

Колко подобни сцени бе оглеждала? Неколкостотин? Няколко хиляди? Потисна въздишката си. Беше прекарала по-голямата част от живота си на подобни места. Бе участвала в създаването на изпълнени с вълшебство вечери за местните жители, после си събираха багажа и потегляха към следващия град. Струваше й се, че двайсет и осем години бяха прекалено много за подобен начин на живот, но възрастта очевидно не помрачаваше устрема на нейните осиновители. Те обаче бяха артисти. Докато Розалинд Джордан, намерено дете, вдовица и участник в трупата, не беше. Понякога си мислеше с копнеж, колко хубаво би било да има място, което би могла да нарече свой дом.

Но всички, които обичаше, се намираха под този покрив и това компенсираше и най-уморителните страни на живота по пътищата.

— По местата, моля! — извика тя.

Участниците се спуснаха зад сцената. Щом зае на свой ред мястото си, Розалинд даде знак на малкия си брат Брайън да отвори вратата и да пусне чакащата публика.

Беше време за вълшебството.

Едноседмичното безцелно пътуване бе поусмирило значително яростта на Стивън. Настроението му бе преминавало от крайност в крайност, от гняв към страх и трескава надежда, че Блакмър е сгрешил, макар двата болезнени стомашни пристъпа да бяха направили диагнозата много по-вероятна. За щастие и двете атаки бяха станали нощем, когато бе сам в стаята си в странноприемницата. Молеше Господ да не му се случи такова нещо пред хора, макар че рано или късно щеше да стане точно така. Опитваше да не мисли за това.

С горчив хумор бе решил да брои дните, които му оставаха. При положение че разполагаше най-малко с три месеца, Стивън започна да брои в обратен ред от деветдесет. Ако бе все още жив, когато стигнеше до нула, щеше да започне да брои нагоре, защото всеки следващ ден щеше да бъде нещо като подарък.

Усещайки непрестанно часовника на времето, който тиктакаше неумолимо, той се бе насочил от Ашбъртънското абатство към Марчис, пограничната област, където уелсци и англичани водеха схватки от векове. Когато прекоси стария римски път, водещ на запад към Уелс по протежение на южните брегове, той бе дръпнал юздите на коня си с намерението да отиде на гости на брат си. Майкъл бе воювал и имаше богат опит от многобройните си срещи със смъртта.

Стивън обаче все още не беше готов да разкрие ужасната новина на брат си. Може би защото бе по-голям. Макар през последната година и половина да бяха станали по-близки, не му се искаше да се появи в дома му като треперещ от страх молител. Това вероятно доказваше, че макар да се бе отказал от високомерието, гордостта заемаше все още голямо място в душата му.

Така че продължи на север към Херефордшир, после зави на изток, като се наслаждаваше на уханието и цветовете на късното лято. Беше му интересно да си наема стая в хан, да се пазари за цената й или за цената на обяда. Като благородник към него се бяха отнасяли винаги учтиво. Сега промяната му доставяше удоволствие. Наистина понякога беше страшно скучно да бъдеш херцог.

Пътуването му обаче го караше да се чувства самотен. Винаги бе оставал чужд на бурните, често детински емоции на повечето представители на човешкия род. Но сега понякога му се струваше, че се е превърнал в призрак и само наблюдава действията на смъртните, без да участва в тях. Време беше да обърне коня към къщи и да стане отново херцог. Трябваше да изпълни задълженията си: да осъвремени завещанието си, да уведоми тези, които имаха право да знаят за състоянието му, да реши какво иска да се направи преди имението да премине в ръцете на брат му.

Трябваше също така да посети по-голямата си сестра Клаудия. През последните години двамата не бяха особено близки, но му се искаше да я види още веднъж, преди да умре. Може би щяха да възобновят близостта си, преди да бе станало прекалено късно.

Буреносни облаци бяха надвиснали от небето, когато влезе в малкото градче Флечфийлд. Нямаше желание да се измокри до кости, затова огледа фасадите на двете странноприемници от противоположните страни на пътя и избра „Червеният лъв“ заради поставените по прозорците сандъчета с цветя.

Нае си стая и тъкмо се готвеше да се качи в нея, когато забеляза окачения на стената театрален афиш. Известната театрална трупа „Фицджералд“ щеше да представи Шекспировата „Буря или Омагьосаният остров“ същата тази вечер. Стивън винаги бе обичал театъра, а приказката за херцога-магьосник, който живеел на самотен остров с дъщеря си, му бе особено любима. Но кой знае какви бездарни актьори щяха да играят.

Погледна към ханджията и попита:

— Добра ли е тази трупа?

— Ами, не знам какво би решил благородник като вас, но ние си ги харесваме — отвърна предпазливо той. — Идват всяко лято. И винаги правят чудесно представление. Голяма игра, голямо вълнение. — Усмихна се широко. — А някои много привлекателни дами дават възможност да им зърнем глезените, а понякога — и нещо повече.

Всичко това не звучеше особено обещаващо, но поне щеше да внесе някакво разнообразие в монотонното му всекидневие. Стивън си почина, нахрани се и излезе на главната улица. Беше задушно, но далечният тътен обещаваше охлаждащ дъжд.

Не беше трудно да намери сградата, която щеше да играе временно ролята на градски театър, тъй като голяма част от населението на Флечфийлд се бе запътила натам. Неколцина хвърлиха любопитни погледи към странника, но повечето бяха погълнати от вълненията си от предстоящото представление.

Пред плевника, където щеше да се играе пиесата, чакаха петдесет-шейсет души, а един дребен младеж с лондонски акцент продаваше билети за един шилинг. Тук изобщо не ставаше дума за такива неща като ложи, балкони и галерия.

Стивън чакаше реда си на опашката и се заслуша в разговора на две възрастни дами, очевидно сестри, които стояха наблизо. Дрехите им бяха износени, но много чисти. По-дребната рече:

— Щеше да бъде забавно, дума да няма, но просто не можем да си позволим да дадем два шилинга.

Сестра й, висока и миловидна, рече с копнеж:

— Знам, Фани, знам. По-добре е да се яде, отколкото да се гледа пиеса. Но помниш ли колко хубава беше постановката на „Ромео и Жулиета“, когато преди пет години кокошките снасяха добре и успяхме да отделим малко пари.

— Няма смисъл изобщо да говорим за това. — Фани, очевидно с по-властен характер, хвана сестра си за ръката и я поведе нататък. — Да се прибираме и да си направим ароматен чай от малинови листенца.

В този момент дойде редът на Стивън. Без да помисли, той подаде три шилинга и получи три жетона, които заместваха билетите. Обърна се и побърза да си проправи път през човешкото множество към двете сестри. Поклони се учтиво и каза:

— Извинете ме, госпожи, но бихте ли направили една услуга на непознат човек?

Фани го изгледа скептично.

— Пътя ли искате да научите?

Той поклати глава.

— Трябваше да се срещна тук с двама приятели, с които да гледаме пиесата, но току-що научих, че няма да дойдат. Бихте ли я посетили вие?

И им подаде двете жетон чета.

Очите на по-високата жена светнаха.

— О, Фани!

Но сестра й отвърна троснато:

— Не можете ли да ги върнете?

— Продавачът ми се струва неотстъпчив — отвърна искрено херцогът. — Предпочитам да не влизам в спорове с него.

Докато Фани водеше вътрешна борба, дали е редно да приеме предложението му, погледът й се премести от непознатия към изпълненото с надежда лице на сестра й. Това я накара да се реши.

— Благодаря ви, сър. Много сте мил.

Протегна ръка. Тя очевидно нямаше да приеме милостиня за себе си, но не можеше да лиши сестра си от удоволствието да гледа пиесата.

— Вие сте мила, госпожо.

Подаде й жетоните, поклони се и се отдалечи; чувстваше се стоплен от радостта на двете жени. Всяка година даваше хиляди лири на местната енория и за всевъзможни благотворителни мероприятия — като се започне от поддържането на вдовиците на загинали във войната до създаване на училища за децата на селяните. Но не участваше лично, дори не попълваше саморъчно банковите документи. Двата шилинга, които бе извадил от джоба си, за да достави удоволствие на възрастните дами, му донесоха по-голямо удовлетворение от всички пари, които бе дал досега. Може би трябваше да започне да проявява по-голям интерес към резултатите от филантропската си дейност.

Радостта му се помрачи, като си спомни, че не разполагаше с кой знае колко време да променя навиците си. Все пак му оставаха няколко месеца. Реши да отдели част от това време, за да се увери, че благотворителните му усилия дават възможно най-добри резултати.

Вратите се отвориха широко.

— Дами и господа, заповядайте вътре — извика младежът, който продаваше билети. — „Бурята“ ще започне всеки момент!

Точно в този момент се чу гръм от приближаващата лятна буря. Тълпата избухна в смях и започна да влиза. Всеки получаваше програма в замяна на жетончето. Острият мирис на помещението сочеше, че тази сграда по принцип се обитаваше от крави. Пред импровизираната сцена бяха наредени редици от груби дървени пейки. Светлината идваше от тесните прозорци и от шестте сценични лампи, които отделяха публиката от актьорите.

Плевникът се напълни бързо. Възрастните сестри успяха да заемат места на първата редица. Тъй като нямаше достатъчно пейки за всички, Стивън застана край дясната стена. Там не само бе по-хладно, но и щеше да има възможност да си тръгне незабелязано, ако изпълнението не му харесаше.

Нетърпеливата публика побърза да се настани. Херцогът откри, че споделя всеобщото чувство. В театралната сцена имаше нещо вълшебно, дори при тези примитивни условия. Стивън имаше запазена ложа във всички големи театри в Лондон, но от години не бе очаквал с такова въодушевление театрална постановка. Надяваше се, че изпълнителите нямат да бъдат съвсем бездарни.

В помещението се чу металният звук на изкуствена гръмотевица, в резултат на което няколко по-нервни зрителки изпищяха. Тъмните ъгли на плевника се осветиха от изкуствени светкавици и двама моряци се появиха, накуцвайки, откъм лявото крило и започнаха да говорят за бурята и за опасността, заплашваща кораба им.

Към тях скоро се присъединиха благородните им пътници и всички споделиха ужаса си от предстоящото си удавяне. След като те напуснаха сцената, настана дълго мълчание, преди магьосникът Просперо и прелестната му дъщеря Миранда да се появят от дясното крило. И двамата актьори бяха тъмнокоси и с изумителни сини очи; очевидно бяха кръвни роднини. Стивън погледна към своята програма. Томас и Джесика Фицджералд.

Присъствието на Просперо бе толкова магнетично, че на херцога му бе необходимо известно време, преди да види истински Миранда. Първият поглед бе последван веднага от втори, тъй като момичето бе изумително красиво. Публиката я посрещна с аплодисменти и насърчителни подсвирквания. Миранда се усмихна и изчака да настъпи тишина. Когато всички приковаха вниманието си в нея, тя заговори с чист като кристал глас, който достигаше с лекота до всяко ъгълче на плевника.

Стивън изправи рамене; актьорите бяха успели да привлекат вниманието му. Фицджералд и дъщеря му бяха великолепни, с естествен стил на изпълнение, който подхождаше невероятно на интимната обстановка в импровизирания театър. Стивън не бе виждал по-добро изпълнение на тази сцена.

Следващата поява бе на елфидата Ариел. Тя също бе посрещната с ръкопляскания и подсвирквания. Стивън не се учуди — Ариел беше пищна зряла жена на име Мария Фицджералд, вероятно съпруга на Просперо и майка на Миранда в живота. Тя също играеше умело. Гласът й придаваше трогателност на образа на невидимия дух, който служеше вярно на магьосника от години, но копнееше за свобода.

Стивън кръстоса ръце пред гърдите си и се облегна на стената, завладян от актьорската игра. Природата помогна, като осигури истинска буря и проливен дъжд, така че атмосферата стана още по-достоверна. На публиката в притъмнелия плевник не й беше трудно да повярва в съществуването на далечния остров, обгърнат в мъгла и вълшебство.

Макар останалите актьори да не бяха така талантливи като тримата представители на семейство Фицджералд, всички играеха сносно. Чудовището Калибан разсмя публиката, когато се появи в рунтавия си костюм на човекоподобна маймуна, който скриваше напълно възрастта и лицето на артиста. Красивият младеж, който играеше влюбения Фердинанд, не беше кой знае какъв актьор, но външността му изтръгна не една щастлива въздишка от гърдите на зрителките.

„Буря“ не се отличаваше с особено завладяваща фабула, Стивън обаче имаше слабост към тази пиеса заради начина, по който Просперо прощаваше на брат си опита му да го убие преди десетина години. Светът се нуждаеше от способността да се прощава и именно поради това Стивън бе положил толкова усилия да се сдобри със собствения си брат. И многократно бе възнаграждаван, задето бе изградил мост над годините на неразбиране и гняв.

Когато влюбените се събраха, Ариел бе освободена от службата си към магьосника, а той самият изхвърли в морето своята магическа книга, Стивън се чувстваше така добре, както не се бе чувствал от доста време насам. Трупата на семейство Фицджералд се бе оказала истинско откритие. Той се присъедини към ентусиазираните ръкопляскания след финалната реч на Просперо.

Актьорите се появяваха на сцената един след друг, за да се поклонят. Сега, без да се превъплъщава в ролята си на елфида, Мария Фицджералд имаше царствен вид, докато дъщеря й Джесика бе очарователна кокетка.

И тогава на сцената се появи Калибан и свали косматата маска от главата си. Разкриха се светлокестенявите коси и приятните черти на привлекателна млада жена. Макар да не беше толкова красива, колкото Джесика Фицджералд, нещо в усмихнатото й изражение се понрави силно на Стивън. Прииска му се да се запознае с нея.

Тя погледна към него и той забеляза, че очите й са тъмнокафяви, в поразителен контраст със светлите й коси. Беше по-възрастна от Джесика, може би някъде между двайсет и пет и двайсет и девет годишна. Жена, не момиче.

Стивън погледна към програмата и видя, че ролята на Калибан се изпълнява от мисис Розалинд Джордан. Но никъде сред изпълнителите не се виждаше името на мистър Джордан, Той вдигна очи отново, точно когато актьорите напускаха сцената. За момент си представи, че е в Лондон и като благородник може да отиде в гримьорната и да се запознае със смеещата се светлокестенява дама. Да разбере дали е толкова очарователна, колкото изглежда и каква фигура се криеше под маймунския костюм.

Но тук не беше Лондон и той не беше благородник. Трудно беше да се отдадеш на любовни игрички, когато се бориш за оцеляването си. Сбогом, лейди Калибан.

Предвиждаше се да последва едноактна пиеса, но Стивън реши, че се е наситил на пушека и миризмите на импровизирания театър. Проправи си път към вратата и излезе навън. Бурята бе отминала и бе оставила след себе си лек, подобен на мъгла дъжд и освежителна прохлада. Дните през август бяха дълги и облачният полумрак бе превърнал Флечфийлд в забулена от мъгла приказна страна.

Стивън тръгна по пустата главна улица, като се наслаждаваше на аромата на мокра пръст и буйна растителност, на дивите цветя и лекото ухание на препечен хляб. Приятно му бе да усеща влагата по лицето си и като че ли идващата от друг свят красота, която придаваха на пейзажа дребните, подобни на мъгла капчици. Дъждът бе едно от многото неща, които той оценяваше както никога досега. Единственият положителен резултат от мрачната прогноза на Блакмър бе, че по един странен начин младият мъж се чувстваше сега по-жив от всякога.

Реакцията към Розалинд Джордан му напомни, че макар да умираше, все още не беше мъртъв. Как беше редно да постъпи човек при подобни обстоятелства? Бе възнамерявал да си потърси нова съпруга, но намеренията му бяха пресечени от смъртната присъда, която му издаде Блакмър. Разбира се, някои биха казали, че е негов дълг да се ожени отново по най-бързия начин, с надеждата да създаде наследник. Брат му Майкъл щеше да бъде безкрайно щастлив, ако станеше така.

Но дългогодишният му брак, сключен по задължение, не бе благословен с деца и Стивън не беше убеден, че проблемът за това бе в Луиза. Не беше изключено именно той да е бездетен. Или пък празнотата на връзката им бе направила невъзможно създаването на нещо толкова жизнено като едно бебе.

Мисълта, че може да се ожени само заради осигуряване на наследник, го накара да стисне устни. Веднъж вече се бе женил по задължение и нямаше да допусне това да се случи отново. И нямаше да си търси съпруга.

В такъв случай оставаше вариантът за любовна връзка. В Лондон не бяха малко красавиците, които можеха да създадат убедителна илюзия за страст към мъжа, който би могъл да плати.

Но дали самият той би се съгласил на това? Най-самотните мигове в живота му бяха в леглото на Луиза, където телата им се съединяваха, но липсваше дори една-единствена искрица. Купената любов сигурно бе не по-малко мрачна и безцветна, особено сега, когато страстта не заемаше първо място в съзнанието му.

Не, щом щеше да умре, поне да го направи така, както бе живял — сам. Много мъже, и жени също, посрещаха смъртта с достойнство. И той сигурно щеше да успее да го направи.

Дъждът се засилваше. Вдигна лице към небето и затвори очи, като остави прохладните капки да се стичат по бузите му, докато си мислеше за редовете, които бе чул преди малко в пиесата: „На два метра под земята лежи бащата твой; от костите му овчарчетата пищялки си правят.“ Или може би трябваше да поразмисли над думите от погребалното опело: „Пръст при пръстта, прах при праха.“

С мрачно изражение младият мъж сведе поглед от небесата и продължи нататък под прелестния, самотен дъжд.