Розата и херцога

Глава 34

На следващата сутрин Стивън се събуди изненадващо свеж. Може би се дължеше на факта, че Розалинд все още спеше в обятията му. Дори Поршия се бе промъкнала до тях и бе прекарала нощта свита на топка върху леглото. Добро котенце.

Когато Розалинд се събуди, болката вече беше започнала да го разяжда отново, но намаля, след като тя му даде още две хапчета опиум. После го убеди да изпие едно яйце, разбито с топло мляко и мед. Изпи сместа предпазливо на малки глътки, но течността остана в стомаха му.

Прекосяването на стаята беше толкова над неговите възможности, че дори не помисляше за такова нещо, но се чувстваше достатъчно силен, за да се надигне и седне в леглото. Поканиха Катрин и прекараха приятна сутрин заедно. Младият мъж се чувстваше удобно, облегнат на планината възглавници, които бе струпала зад гърба му Розалинд. Говореха главно жените. За него беше достатъчно, че е с две от съществата, на които държеше най-много на този свят.

Херцогът се питаше безстрастно колко ли още ще оцелее тялото му. Един ден, може би два. Най-голямото му желание беше брат му да пристигне преди края.

Тогава в стаята се появи Хъбъл. Винаги непроницаемото му лице сега бе разкривено от изненада.

— Ваше височество, тук са лорд и лейди Херингтън. Тя настоява да ви види.

Розалинд ахна, а Катрин, която седеше от другата страна на леглото, едва не изтърва чашата си с чай. Не по-малко изненадан, Стивън отвърна:

— Покани ги.

Клаудия и съпругът й Андрю влязоха само след секунди. Графинята замръзна, когато видя брат си. Явно някой й беше казал за болестта му, но въпреки това действителността я бе сварила неподготвена.

Тя се овладя, поне външно, и се приближи до леглото.

— Трябваше да дойда, Стивън.

— Радвам се да те видя. И теб също, Андрю.

Ръкостискането на зет му беше кратко, но сърдечно. Той беше добър човек.

Розалинд наблюдаваше посетителите като лъвица, пазеща болното си малко, но Катрин рече любезно:

— Добър ден, Клаудия. Вярвам, че всички вкъщи сте добре?

Изражението на графинята се смекчи както винаги, когато станеше дума за децата й.

— Много добре, благодаря. А твоите син и дъщеря?

— Също са добре.

Разговорът замря, но Стивън побърза да добави:

— Можете да поздравите също и нас с Розалинд.

— О… но това е прекрасно. — Клаудия изглеждаше изненадана, но и искрено зарадвана. Бебетата открай време бяха най-краткият път към нейното добре оградено със стени сърце. — Трябва да се грижиш много добре за себе си, Розалинд.

— Така и възнамерявам да правя — отговори младата жена.

Тъй като нямаше сили за леки разговори, Стивън промълви:

— Розалинд, ако нямаш нищо против, може би Клаудия би искала да се види насаме с мен.

— Да, но първо… — Графинята хвърли изпълнен с мъка поглед към съпруга си. Той докосна леко лакътя й. Очевидно това й даде сила и тя продължи задавено: — Розалинд, Катрин, искам… искам да се извиня за миналото си държание и към двете ви.

Сега вече наистина изумена, херцогинята рече:

— Извинението е прието. Напълно естествено е да се притесняваш за брака на брат си.

В очите на лейди Майкъл проблеснаха иронични светлинки, но и тя каза няколко помирителни думи. Устните на Клаудия потрепериха.

— И двете сте по-великодушни, отколкото заслужавам.

— Не желая да се карам с вас, лейди Херингтън — заяви с достойнство Розалинд. — Никога не съм го желала.

След това хвърли поглед на етърва си и размени няколко думи с лорд Херингтън, след като излязоха от спалнята.

Клаудия не седна; закрачи неспокойно из стаята. Беше уморително дори само да я гледаш.

— Радвам се, че дойде — изрече Стивън. — Не мислех, че ще те видя повече.

— За малко да стане точно така. — Графинята не смееше да срещне погледа му. — Съпругата ти дойде да ми каже за твоята болест. Държах се отвратително с нея.

Стивън трепна, защото си представи много добре сцената.

— Езикът ти винаги е бил зъл, когато си разстроена. Какво те накара да промениш мнението си и да дойдеш?

Сестра му се приближи към прозореца и погледна навън. Непреклонният й профил напомняше на стария херцог.

— След като съпругата ти си тръгна, Андрю влезе в салона и ме завари да плача. Не… не мисля, че ме е виждал да плача досега. Разбира се, поиска да разбере какво става. Обясних му, очаквайки да одобри позицията ми към твоя брак, убедеността, че никоя актриса не е достойна да бъде херцогиня Ашбъртън.

— Той не се ли съгласи?

Клаудия поклати глава.

— Намръщи се и рече, че вманиачаването ми по темата за рода Ашбъртън вече излиза от контрол. А после заяви нещо, което ми напомни току-що казаното от твоята Розалинд: че каквото и да правя сега, няма да получа одобрението на баща ни. — В очите й заблестяха сълзи, но не закапаха. — Че трябва да уважавам тази, която си избрал за съпруга, и да престана да упреквам и теб, и Майкъл, че сте мъже, а аз не съм.

На Стивън никога не му беше минавало през ума, че вечното недоволство на сестра им можеше да се дължи на нещо подобно. Това обаче звучеше съвсем логично. Андрю бе наистина проницателен човек.

— Ако животът беше справедлив, ти щеше да бъдеш син, Клауди — отвърна той, като използва умалителното име, с което се бе обръщал към нея в детството им. — От всички ни ти се приближаваше най-много до идеала на баща ни за това, какво би трябвало да представлява един херцог Ашбъртън. — Въздъхна, като си помисли за многобройните случаи, в които бе предизвиквал безмилостното презрение на баща си. — Но той беше несправедлив към всички нас, както знаеш. Тъй като ти беше момиче, не ти отделяше вниманието, от което се нуждаеше и което заслужаваше. Мен пък не ме харесваше, защото не притежавах съсловното високомерие, на което държеше толкова, а Майкъл направо го малтретираше. — Не беше необходимо да й напомня причината. — Трудно ми е да му простя това, което причини на брат ни. Но доколкото разбирам, той, прилича много на своя баща. Бил е отгледан с вярата, че подобно поведение е единствено правилното.

— И както каза, аз приличам много на него. — Графинята сведе мрачно глава. — Нямах представа колко много завися от подкрепата на Андрю; разбрах го едва сега, когато я изгубих. Знам, че имам труден характер, но Андрю винаги е бил до мен, въпреки всичките ми недостатъци. — Преглътна с усилие. — Не се харесвам особено, Стивън, но не знам как да се променя. Ако не съм дъщеря на баща си, коя съм тогава?

— Ти си също така съпруга, майка, сестра — отвърна тихо херцогът. — Да не говорим, че си графиня Херингтън. Колкото до Андрю… очевидно съпругът ти те разбира много добре. Наистина ли мислиш, че ще престане да те обича, след като, както каза сама, винаги е бил наясно с несъвършенствата ти?

— Той не ме обича. Как би могъл да ме обича някой? — извика отчаяно тя.

Ужасяващи, безмълвни сълзи потекоха по бузите й.

Не можеше да гледа мъката й. Спомни си как, когато беше много малък, тя го викаше, за да го прегърне. Младият мъж каза:

— Аз не мога да дойда при теб, Клауди, така че ще трябва да дойдеш ти, ако искаш да се прегърнем.

Винаги, когато го бе викала, той се бе устремявал право в обятията й. Графинята се усмихна през сълзи и приседна на ръба на леглото.

— Съжалявам, Стивън — промълви тя, като избърса очи. — Ти си тежко болен. Би трябвало аз да ти предложа утеха, а не да искам ти да ме утешаваш.

Той я потупа по дланта.

— Всъщност открих, че умирането е проста работа. Животът е далеч по-сложен.

От лешниковите й очи потекоха отново сълзи.

— Не мога да понеса мисълта да те изгубя, Стивън — промълви тя. — Аз съм по-голяма от теб — не е справедливо да съм жива и здрава, макар и толкова лоша, а ти, който си много по-добър от мен, да умираш.

Младият мъж се усмихна.

— Може и е вярно, че само добрите умират млади.

Клаудия притисна длан към устата си.

— Точно това ми каза Розалинд, когато дойде у нас. О, Стивън, цял живот съм допускала само грешки.

Херцогът я хвана за ръката и я притегли към себе си, за да може да я прегърне през раменете. Лейди Херингтън завря лице в рамото му и заплака. Само отчасти заради него, беше му напълно ясно. Повечето от тези сълзи бяха от съжаление — за бащата, когото обожаваше, но на когото така и не бе успяла да се хареса, заради безуспешните опити да живее според някакви невъзможни стандарти.

— Не бъди толкова лоша към себе си, Клаудия. В детството ти беше любимият ми човек. Ти ме изслушваше. Караше ме да се чувствам обичан. Винаги си била прекрасна с малките деца. — Усмихна се. — Ако не беше графиня, от теб щеше да излезе прекрасна бавачка.

Тя щеше да бъде като мисис Стандиш, да рискува живота си, за да защити повереното й дете, което и да е то. Графинята се изсмя през сълзи.

— Вероятно щях да се справя много по-добре.

Имаше чувството, че ако каже каквото трябва, щеше да й помогне, но не беше сигурен какво точно беше то. И тогава му дойде наум нещо.

— Защо се омъжи за Андрю? Имаше по-добри предложения. Можеше да бъдеш маркиза, не само графиня.

— Ами защото той ми харесваше най-много, разбира се. Когато бях с Андрю, винаги се чувствах хубава и умна. Желана. — Въздъхна. — Беше чудесно да бъдеш желана, въпреки че така и не разбрах кое пораждаше тези чувства у него.

— Съжалявала ли си някога за брака си?

— Никога — отвърна веднага тя.

— С други думи, ти го обичаш и винаги си го обичала. Казвала ли си му го някога?

Тя се изправи и започна да приглажда роклята си.

— Той знае, че… че не ми е безразличен.

Стивън не се изненада, че сестра му не можеше да използва думата любов. Той самият се бе държал така почти през целия си живот. Всъщност до предишния ден, когато бе напуснал за малко живота.

Сега вече знаеше от какво се нуждаеше сестра му. Стивън рече:

— Старият херцог ни научи на своя вариант на основните добродетели, Клаудия. Гордостта и благоприличието се намираха на най-горното място в неговия списък. Любовта не фигурираше изобщо. Всъщност, макар по тази тема да не се казваше нито дума, ние научихме, че да обичаш е признак на слабост. Достойно за презрение. — Спря за малко; трябваше да почине, преди да продължи. — Баща ни беше обърнал нещата с главата надолу. Любовта е най-голямата добродетел, това, заради което си заслужава да се живее. Гордостта и благоприличието са само пепел. Кажи на Андрю, че го обичаш, Клауди, както заради него, така и заради себе си. Кажи го и на децата си. — Усмихна се слабо. — Дори да ти се струва, че езикът ти ще се схване, докато изречеш тази дума.

Лейди Херингтън го погледна неуверено.

— Мислиш ли, че биха искали да го чуят?

— Според мен да. Не гледай с такова неодобрение на всичко, което си, Клауди, защото в характера ти има много възхитителни неща. Ти си смела и почтена и обикновено вършиш всичко с любов, макар не винаги да го казваш.

— С любов? Аз?

Тази идея очевидно я изненадваше не по-малко, отколкото бе изненадала преди време него самия.

— Да, ти. Зад хапливия си език винаги си криела добро сърце. — Отпусна се назад на възглавниците; чувстваше се прекалено уморен. — Само не забравяй следващия път, когато си на път да се разфучиш, да си отхапеш езика, ако трябва.

— Аз… ще опитам. — Погледна го, изражението й беше мрачно. — Довиждане, Стивън. Никога не съм предполагала колко ще ми липсваш; осъзнах го една сега, когато е вече прекалено късно.

Той й се усмихна уморено.

— Ще се видим отново. Тя сбърчи вежди.

— Наистина ли го вярваш?

— Знам го — отвърна той и дочу в гласа си ехо от думите на лейди Уестли.

— Моля Бога да си прав. — Наведе се и го целуна по бузата. — Аз… обичам те, Стивън. — Усмихна се криво. — Езикът ми не се схвана.

Младият мъж се засмя.

— Аз също те обичам, Клауди.

Толкова лесно беше да изрече тези думи. Защо подобно нещо му се бе струвало невъзможно през по-голямата част от живота му?

Когато сестра му излезе от спалнята, херцогът се обърна на една страна с уморена въздишка. Замисли се и си даде сметка, че още не беше казал на Розалинд колко много я обича. А като се обърнеше назад, беше съвсем ясно, че се влюби в нея почти от първия път, когато я видя. Какъв невероятен глупак беше, щом го разбираше едва сега. Но той беше Кениън и думата любов я нямаше в речника му. Предишната нощ, когато езикът му най-сетне се бе отвързал, двамата имаха нужда да си кажат толкова много други неща.

Докато потъваше в сън, Стивън си повтаряше, че това, което трябва непременно да направи преди да умре, е да сподели с Розалинд какво изпитва към нея.

Тик-так. Тик-так. Тик-так. Часовникът върху полицата над камината в спалнята тракаше прекалено силно в тишината. Пред Ашбъртън Хаус бе разпръсната слама, за да приглушава звуците от уличното движение, и това средство действаше забележително.

Розалинд прокара неспокойно длан по завивките върху леглото на Стивън. Беше късно следобед и той бе заспал веднага след тръгването на сестра си. Ядоса се, че Клаудия бе използвала толкова много от бързо топящата се енергия на съпруга й.

Но обляната в сълзи графиня се държа неочаквано сърдечно на сбогуване и се вкопчи някак отчаяно в ръката на съпруга си. Трудно беше да повярваш, че е същата жена, която помнеше Розалинд. Стивън сигурно я бе омагьосал. Розалинд се надяваше, че магията ще трае вечно.

Катрин дежуреше заедно с нея край леглото на болния, шиеше безмълвно стари вещи, които се нуждаеха от кърпене. Икономът се ужаси, че лейди Майкъл ще се занимава с подобна слугинска работа, но младата жена искаше да заеме с нещо ръцете си.

Розалинд предпочиташе да наблюдава лицето на спящия си съпруг. Той изглеждаше спокоен и щастлив в съня си.

Тик-так. Тик-так. Тик-так. Всеки звук отмерваше неумолимо последните мигове от живота на Стивън.

Неспособна да понася този звук и секунда повече, Розалинд се изправи и се приближи до камината. Разбиването на позлатения часовник в тухленото огнище щеше да й донесе огромно удовлетворение, но проклетото нещо струваше цяло състояние, а и най-вероятно беше семейна реликва. Затова предпочете да го отвори отзад и да спре махалото.

Благословена тишина. Приближи се до прозореца и погледна навън. Смрачаваше се и се сипеше ситен, силен дъжд. Подходящо неприятен ден.

Дали Стивън щеше да бъде все още тук призори? Или на следващата сутрин?

— Радвам се, че спря този часовник — промърмори зад гърба й Катрин. — Определено ми действаше на нервите.

— Така ли? А аз мислех, че ти нямаш нерви. Изглеждаш толкова спокойна в болничната стая.

— Имам голям опит, но е много трудно, когато пациентът е близък, скъп човек. — Въздъхна и потри слепоочията си. — А Стивън ми е много скъп. Винаги се държал приятелски с мен и с дъщеря ми. Ейми ще бъде съсипана.

— Може би е егоистично от моя страна, но се радвам, че си тук — усмихна се плахо Розалинд. — Мислех да помоля майка си или сестра си да дойдат. И двете обаче губят самообладание, когато някой се разболее. Поради тази причина аз се грижех за нараняванията на хората от трупата.

— Изглежда, че си поемала всички задачи, с които не са се справяли темпераментните ти колеги — заяви развеселено лейди Майкъл. — И с мен винаги е било така. Талантът е чудесно нещо, но някой трябва да кърпи и чорапите.

Усмивката на нейната събеседница се стопи. Тя подпря чело на студеното стъкло.

— Катрин, толкова се срамувам от себе си, но част от мен желае това мъчение да свърши. И в същото време не знам как ще го понеса, когато приключи.

— Нормално е да искаш край на страданията, както за Стивън, така и за теб самата — отвърна тихо младата жена. — Колкото до това, как ще го понесеш… ще го правиш миг по миг, защото си длъжна. Заради детето.

Припомни си, че Катрин е погребала двамата си родители и съпруга си и изпита срам от собствената си слабост. Трябваше да бъде силна заради бебето — най-важното наследство на Стивън.

В този момент болният я повика немощно. Тя се обърна веднага й се приближи до леглото.

— Как се чувстваш?

Той сви рамене.

— Достатъчно добре.

С други думи, болеше го, но нямаше намерение да се оплаква. Как можеше да бъде толкова спокоен, толкова уравновесен? Беше го помислила за герой, когато спаси Брайън, но проявената тогава смелост бледнееше многократно пред сегашната.

Даде му безмълвно още две таблетки. След като ги преглътна, тя го целуна по челото.

— Искаш ли да пийнеш още яйце с топло мляко и мед? Или може би бульон?

— Яйце с мляко звучи добре.

Младата жена се обърна към каната, която готвачката беше приготвила преди около час и поставила в легенче с натрошен лед. Докато му пълнеше чашата, той промълви:

— Исках да ти кажа нещо.

Тя го погледна с усмивка на лицето, точно навреме, за да види как изведнъж цялото му тяло се стегна и той възкликна:

— Дяволите да го вземат!

Сгърчи се на леглото и затвори очи. Връхлетя го нов пристъп, доста силен. Стисна ръката му, а вътрешно се разяждаше, защото не можеше да му помогне с нищо.

Спазъмът премина бързо, тъй като дори болестта се нуждаеше от повече сили, отколкото имаше херцогът. След минути той застина, отново изгубил съзнание. Двете жени смениха безмълвно изцапаните завивки и чаршафи.

Когато приключиха с това и Розалинд започна да бърше лицето на Стивън с мокра кърпа, Катрин възкликна:

— Нека да извикаме един лекар, когото познавам.

Розалинд вдигна поглед.

— Знаеш, обещала съм му да не допускам подобно нещо.

— Иън Кинлок не е като другите лекари — отвърна лейди Майкъл. — Познавам го от армията. Той е блестящ, изключително квалифициран и като специалист по вътрешни болести, и като хирург, Спаси живота на Майкъл, когато другите хирурзи се бяха отказали да правят каквото и да е. Всъщност една от главните причини Майкъл да тръгне да търси брат си беше желанието му да го заведе при Иън.

Розалинд се поколеба, разкъсвана между даденото обещание и отчаяното желание да се вкопчи във всяка надежда, колкото и малка да бе тя. Усетила колебанието й, Катрин продължи:

— Нека поне го прегледа. Иън ще уважи желанието ти да не се увеличават страданията на Стивън. — Затвори очи и притисна китка към челото си. — Моля те, позволи ми да го повикам. Трябва да направим нещо.

Херцогинята въздъхна изтощено.

— Добре. Изпрати да го повикат.

Лейди Майкъл напусна стаята почти бежешком. Розалинд спря да бърше лицето на своя любим. Оправи завивките му и го целуна.

— Обичам те, Стивън — прошепна тя. — Винаги ще те обичам.

Той може би нямаше да я чуе. Но тя трябваше да изрече тези думи.

Хъбъл беше благодарен, че има какво да свърши, когато го изпратиха да намери Иън Кинлок. Бяха му необходими няколко часа, докато го открие и заведе в Ашбъртън Хаус. По това време Стивън вече дишаше по-леко. Розалинд стоеше до него и го държеше за ръката, вперила поглед в лицето му, сякаш чрез тази концентрация можеше да го задържи сред живите.

Вратата се отвори и Катрин скочи на крака.

— Иън, слава Богу, че дойде.

Херцогинята вдигна очи. Етърва й прегръщаше широкоплещестия мъж с непокорна бяла коса, който беше влязъл току-що в спалнята. Хвана го под ръка и го поведе към ложето на болния.

— Розалинд, представям ти моя приятел и чудодеец Иън Кинлок. Иън, херцогиня Ашбъртън.

— Ласкателствата няма да ти помогнат да стане чудо, Катрин — отвърна с отчетлив шотландски акцент новодошлият. — Това е приоритет единствено на Господ и той го прави доста пестеливо. — След това кимна на домакинята и остави лекарската си чанта край леглото. — Разкажете ми за заболяването на вашия съпруг, херцогиньо.

Лекарят се оказа по-млад, отколкото бе предположила в началото, на не повече от четирийсет години, въпреки белите си коси. Излъчваше интелигентност и невъзмутимо спокойствие. Радостна, че се бе съгласила да го извикат, младата жена отговори:

— Доколкото знам, болките са започнали в края на пролетта или началото на лятото. Той каза, че неговият лекар диагностицирал тумор на стомаха и черния дроб.

— Това е по-скоро описание, отколкото диагноза — изръмжа Кинлок. — Какви са симптомите?

Тя му отговаряше, доколкото можеше, изпълнена със съжаление, че не бе разпитвала по-подробно Стивън. В това време Катрин се оттегли. Кинлок започна прегледа. Опипа старателно корема на болния и измърмори:

— Туморът е или твърда маса, или подуване. Не усещам нито едното, нито другото, но определено се забелязва чувствителност.

Беше абсолютно прав. Макар да бе в полусъзнание, Стивън стенеше под ръцете на лекаря. Розалинд потрепваше заедно с него.

— Това означава ли, че не е толкова болен, колкото си мислим? — попита с надежда тя.

— Ашбъртън е в критично състояние, няма две мнения по въпроса. — Кинлок бръкна в чантата си и извади от нея игла. — Но трябва да призная, че съм дълбоко озадачен относно причината на неговото страдание.

Херцогинята прехапа долната си устна, когато Иън заби иглата насред дланта на съпруга й. Той почти не реагира, но Розалинд потрепери цялата.

Стивън не бе искал да страда от лекарска намеса. Но докато наблюдаваше безмълвно действията на медика, тя си спомни думите на съпруга си, че би опитал всичко, което му кажеше всеки знахар в Англия, ако имаше шанс да се излекува.

Какъвто и да е шанс, дори най-минимален, бе по-добре от нищо.