Розата и херцога

Глава 32

Приятно му беше да се върне отново в абатството.

Стивън вървеше по пътеката, която лъкатушеше из градината на имението, като се наслаждаваше на скърцането на чакъла под подметките на обувките си. Това беше може би любимото му място тук. Едни от най-ранните му спомени бяха от игрите в градината. Никога не му се беше струвала по-красива, отколкото днес. Ярките цветове на растенията се поклащаха морно под слънцето и въздухът бе изпълнен с упоителния им аромат.

Но как бе възможно да е в Ашбъртън през лятото? Той беше в Лондон и беше есен. Намръщи се и спря, за да се огледа. Всичко му се струваше напълно нормално, включително тялото му, облечено в обичайните дрехи и ботуши за езда.

Само дето не усещаше болка. Това вече не беше нормално.

Озадачен, тръгна отново. Някога градината е служила за гробище на манастира. Четирите края бяха ограничени от по една отворена каменна арка. В отдавнашни времена монахините от абатството се бяха разхождали тук. Съвременните му обитатели продължаваха да правят същото. Закритите алеи му доставяха особено удоволствие в дъждовно време. Тогава старите камъни го пазеха, докато само няколко крачки по-нататък дъждът се лееше като из ведро.

Луиза също обичаше много това място. В хубави дни тя прекарваше часове наред в градината или под закритите алеи, когато времето не беше хубаво.

Всъщност сега я видя, седнала върху каменната пейка, да бродира старателно както винаги. Гледката бе толкова обичайна; беше му необходимо известно време, докато се досети, че на това място нямаше пейка.

И още повече време да си спомни, че Луиза бе мъртва.

Това сън ли беше? Нямаше друго обяснение. Никога обаче досега не бе сънувал нещо толкова реално.

— Луиза? — възкликна неуверено той. Приближи се.

Тя вдигна очи и му се усмихна с доброта, която не бе виждал досега. Макар да не говореше на глас, като че ли чу поздрава й в главата си. „Стивън. Очаквах те.“

Младият мъж се отпусна на коляно върху тревата, така че очите им се озоваха на едно ниво. Луиза беше дребна и красива както винаги, но изражението й се различаваше от това, което помнеше. Изглеждаше… достъпна, точно така, ето най-подходящата дума. Невидимата стена, която ги бе разделяла винаги, беше изчезнала.

— Къде съм? — попита херцогът. — И защо съм тук? Тя остави ръкоделието в скута си и го погледна със спокойните си сини очи. „Това е нещо като преддверие към рая.“

Той я изгледа.

— Значи наистина има живот след смъртта?

„Думата смърт звучи толкова окончателно, безвъзвратно. В действителност има само живот. Онова, което наричат смърт, е просто… преход.“ — Усмихна му се.

Стивън си спомни градината от светлина на лейди Уестли.

— Преди няколко дена срещнах една жена и тя ми каза, че е преживяла нещо подобно на това, което ми се случва сега. Аз умрял ли съм? Може би си тук, за да ми помогнеш да направя прехода?

„Не си умрял. Но си толкова близко до това състояние, че булото между видимото и невидимото е станало съвсем прозрачно. Затова си тук. — Усмивката й стана печална. — Колкото до мен… вярно е, че дойдох да ти помогна, но също така и за да поправя грешката си.“

— Грешка ли? Каква? — попита изненадан той. — Ти никога не си ми сторила нищо лошо. Винаги си се държала любезно и мило. Никой не е виновен, че… че не бяхме особено близки като съпрузи.

„Грешиш. Вината беше моя. — Изражението й издаваше дълбоко разкаяние. — Винаги съм знаела, още като малко дете, че не трябва да се омъжвам никога. Но се оставих да ме убедят, че това е мой дълг, защото желаех отчаяно да се върна в Ашбъртънското абатство. Затова се съгласих да ти стана съпруга. За да удовлетворя собствените си нужди, аз те лиших от топлотата, която заслужаваше, тъй като не я притежавах и не можех да ти я дам. Ти си добър, любящ човек. Макар да те направих много нещастен, винаги си се отнасял към мен внимателно и с уважение. Малко мъже биха го направили. Можеш ли да ми простиш това, което ти причиних?“

Младият мъж се отпусна назад силно озадачен. Той, любящ? Никой никога не беше казвал такова нещо преди. По-скоро той беше студен. Дистанциран. Джентълмен до мозъка на костите, отдаден на справедливостта. Добър приятел. Но тези добродетели определено не бяха любов. Той всъщност не знаеше какво е любов.

И тогава се сети за болезненото мълчание в първия си брак. За физическото и емоционалното отчаяние, които го бяха обхващали понякога, и за потискания гняв, който го изгаряше отвътре. Може би всички тези неща бяха признак за любов, която никога не бе имала възможност да бъде изразена. Това бе съвсем нова идея и му се стори доста смущаваща.

Вдигна очи към лицето на Луиза и отново видя съжаление в ясните сини дълбини на погледа й.

— Няма какво да прощавам, скъпа. Аз също имах своите съмнения, когато трябваше да се оженя за теб, но позволих да бъда убеден въпреки инстинктите си. Но… нима и двамата не направихме всичко, което можахме? Ако между нас нямаше любов и страст, поне имаше любезност. — Поколеба се, преди да добави: — И, разбира се, доброта.

Изящното й лице просветна. „Да, имаше доброта, особено от твоя страна. Благодаря ти, Стивън“

Дълбоко в себе си херцогът изпита особено облекчение, когато угризенията и чувството му на вина към Луиза започнаха да се разтварят. И двамата бяха положили усилия. Повече не можеше да се направи.

Луиза наведе отново глава над ръкоделието и двамата поседяха в приятелско мълчание. Никога не се бе чувствал така непринудено и спокойно в нейно присъствие. В градината цареше такова умиротворение, че една от прелестно оцветените пеперуди, които прехвърчаха наоколо им, кацна за момент на дланта му.

Стивън обаче не беше готов за такова пълно спокойствие. Тогава попита, спомнил си първата й забележка.

— Каза, че си приела предложението ми, защото си искала много да се върнеш в Ашбъртънското абатство. Защо? Та ти никога не го беше виждала преди да се оженим.

Младата жена направи последния бод и отряза лъскавия конец. А след това повдигна творението си и пред очите му се разгърна прелестен гоблен, изобразяващ покритата градина. Но не такава, каквато беше сега. Каменните арки не бяха изтъркани, растенията бяха по-различни, а на фона се открояваше четвъртитата форма на камбанарията. Това изображение му напомни старинната гравюра, направена на абатството преди много години. Точно така бе изглеждало Ашбъртънското абатство в дните, когато е било все още манастир.

Луиза разтърси малкия гоблен и внезапно той оживя и ги заобиколи, сякаш се бяха върнали назад във времето. И двамата стояха на кадифената трева, само че сега Луиза беше с тъмни дрехи на монахиня.

Тя вдигна към лицето му спокойния си поглед.

„Много отдавна, в друг живот, съм живяла в абатството и душата ми е била в покой. В този живот бях привлечена към него отново, защото съм търсила инстинктивно това, което е искало сърцето ми. Но когато се омъжих за теб и дойдох да живея тук, разбрах, че не камъните ме бяха зовали. Това, за което бе копняло сърцето ми всъщност, беше общността от вярващи, която бях изгубила.“

Камбаната в камбанарията над главите им призова с дълбокия си тържествен глас към молитва. Луиза наклони за момент глава. „Довиждане, Стивън. Дано Божията милост бъде с теб.“

Обърна се и си тръгна, а дългата роба се плъзгаше безмълвно след нея по тревата. Херцогът забеляза, че в другия край на градината се движеше редичка от облечени по подобен начин жени. Луиза се присъедини към края на процесията, все така свела глава, със скрито под покривалото лице.

Първата монахиня мина през вратата, водеща към параклиса. Една по една жените се скриваха от погледа му. След Луиза вратата се затвори безшумно и младият мъж остана сам.

По същия беззвучен начин, по който Луиза бе общувала с него, той осъзна, че някога тя е била част от духовната общност, която бе живяла и се бе молила тук в продължение на векове. Обречена на безбрачие и преданост към Бога, тя се бе чувствала цялостна и щастлива. Но тъй като не бе намерила това усещане за цялостност в съвместния си живот с него, тя се бе изпълнила с дълбока тъга, която ги бе разделяла по-сигурно от каменните стени.

И сега бе отново щастлива. Стивън затвори очи и отправи благодарствена молитва заради нея. Първата истинска молитва в живота му.

Ако беше жив. Животът беше Розалинд, не някакъв празен двор, който се бе превърнал отново в градината, която познаваше и обичаше.

Огледа се неспокойно. Сърцето му спря да бие за момент, когато видя Розалинд, която приближаваше по една от диагоналните пътеки, хванала под ръка някакъв мъж.

Но… но тази жена не беше Розалинд. Очите й бяха сини, а не кафяви, беше малко по-ниска. С невероятно спокойствие и примирение осъзна, че това бяха София Уестли и нейният съпруг, Филип Сен Сир. Граф и графиня Дю Лак.

София му се усмихна така, сякаш го познаваше от години, и му предложи ръката си. Тя беше топла, твърда и съвсем реална. Херцогът се наведе над нея, за да я целуне. Когато се изправи, осъзна изумен, че всъщност тя беше по-млада, отколкото бе Розалинд сега, а съпругът й беше само с няколко години по-голям от нея. И по-млад от Стивън.

София продължаваше да го държи за ръката и в съзнанието му започнаха да се появяват ярки картини. Видя възрастна жена, която вървеше, препъвайки се, из гората, стиснала в ръце някакво ужасено дете. Криеше се от войниците и използваше малкото си пари, за да купува храна от селяните и да плаща за превоза с каруци. И най-сетне, когато стигнаха до някакво морско пристанище, но не беше ясно дали във Франция или Белгия, тя купи с последните си останали пари билет до Лондон. Стивън имаше странното чувство, че София и Филип бяха съпровождали дойката и малката й повереница през целия път, като ги бяха пазили, доколкото могат.

Но не бяха успели да спасят възрастната жена, когато претовареното й сърце не издържа на лондонския кей. Стивън видя как униформеният пазач посегна към Розалинд, видя как тя побягна ужасена и малките й крачета я отведоха сред вонящия лабиринт от улички зад пристанището.

София и Филип не се отделяха от детето и използваха малката власт, която притежаваха, за да го пазят. София търсеше някого, който да може да вземе дъщеря й и да й осигури безопасност, но без успех. Тя беше само един призрак, при това нов и объркан.

Тогава дойде денят, в който София откри Томас и Мария, които излизаха от Лондонската кула, като се смееха и обсъждаха посещението си там. В Мария младата графиня откри духовна близост, така че успя да достигне до нея. И да я подтикне да тръгне из мизерните, злокобни улички на квартал „Сейнт Катрин“.

София успя да заведе семейство Фицджералд където трябва. А Филип пък даде на малката си дъщеричка невидимия подтик, който я изпрати в ръцете на актрисата. И тогава най-сетне граф и графиня Дю Лак бяха свободни да търсят своята Градина на светлината.

— Разбирам. — Стивън се приведе и целуна гладката буза на своята тъща. Филип се ръкува по мъжки с него. Той беше красив тъмен мъж с топли кафяви очи. Очите на Розалинд. — И двамата сте си свършили добре работата.

„Не само ние.“ — Филии направи жест и херцогът вече гледаше към една оградена градина. Една възрастна жена, с излъчващо спокойствие лице, наблюдаваше няколко деца, които играеха на слънцето. Мадам Стандиш, смелата бавачка на Маргьорит.

Старицата вдигна глава и се усмихна на Стивън, а след това насочи отново вниманието си към своите повереничета. И той разбра, че на това място, което не беше земята, но и не беше съвсем небето, тя се грижеше за умрели деца.

Младият мъж погледна отново към София и Филип.

— Благодаря ви — промълви той. — Знам, че не сте спасили дъщеря си заради мен, но аз имах най-голяма полза от вашите действия. Тя беше най-голямата радост в моя живот.

В главата си чу едновременно два гласа: „Кажи на Маргьорит колко много я обичаме. Очакваме с нетърпение деня, в който ще я видим отново.“ После София и Филип се обърнаха и тръгнаха към слънцето, докато изчезнаха в светлината.

Гърлото му се беше свило от силни, непознати му чувства, докато ги изпращаше с поглед. Усещаше как светлината го изгаря, как прониква във всяка фибра от съществото му.

И тази светлина беше любов. Отпусна се върху пейката, на която бе седяла Луиза. Трепереше от връхлитащите го емоции; те изригваха в него едновременно с изгарянето на вътрешните му бариери.

Сега вече виждаше ясно как бе изградил стена около себе си, за да се предпази от мъката на обичта. Конструкцията бе започната още през първите месеци на живота му. Най-ранните му спомени бяха свързани с наказанията, които му бяха налагани заради свободното изразяване на емоциите. Бе прибавял тухла след тухла към стената, когато баща му се скара, задето плака след смъртта на любимото си котенце или когато го наби, защото го завари да играе с деца от имението с ниско потекло. Издигна я още по-високо, когато разбра за изневерите на майка си. Страх, гняв, срам и предателство, тухла по тухла се издигаше стената, докато го раздели от болката на живота.

Но също така, разбира се, и от радостта. Когато приключи с нейното изграждане, той се бе превърнал в образец на английски джентълмен. Хладен, дистанциран, справедлив, никога прекалено страстен в името на приличието. Без да рискува да опита върховите моменти и дълбините на любовта.

Болезнените проблясъци го караха да се чувства като направен от лед, който се пропуква на пролетната топлина. Но обкръжаващата го светлина беше топла и лекуваше ранения му дух с любов. Осъзна, че в живота му винаги бе имало любов, макар да не се бе осмелявал да я нарича с това име. Беше обичал майка си въпреки всичките й недостатъци, и сестра си, която бе свикнала по-скоро да дава, отколкото да получава. Винаги беше обичал Майкъл, макар чувството да бе изопачено от странно съперничество.

Но най-много от всички обичаше Розалинд. Нейната топлина и разбиране бяха осветили тъмните кътчета на духа му от самото начало, и страстта, която бяха споделяли, бе най-близкото до рая от всичко, което познаваше. Фактът, че я беше открил въпреки всички пречки, бе ясно доказателство за съществуването на някакъв Божествен план.

Затвори очи и позволи на благословената светлина да премине през него. Розалинд. Неговата съпруга, неговата любима. Изпита дълбоко усещане на страхопочитание и благодарност, че на прага на смъртта бе открил природата на любовта.

И никога повече нямаше да се страхува от смъртта.