Розата и херцога

Глава 33

Розалинд остана просната на леглото дълго след като изплака всичките си сълзи, измръзнала, но прекалено безсилна, за да помръдне. Болестта на Стивън напредваше с ужасяваща бързина, много по-бързо от способността й да я приеме.

Но нямаше избор. Той беше неин съпруг и тя му дължеше цялата си обич, независимо дали означаваше да го придумва да се храни, или да не допуска лекарите до него. Но нямаше да позволи собствената й мъка да я обезсилва и осакатява.

Светлината чезнеше постепенно. Беше тук от часове. Трябваше вече да смени Хъбъл, който стоеше неотлъчно да херцога.

Поршия, сгушена до нея като мъничка черно-оранжева топчица, се размърда и отвори големите си зелени очи. Това котенце беше истински гений, когато ставаше дума за промъкване през врати, и очевидно бе успяло да последва Розалинд в апартамента на лорд Майкъл. Цял следобед бе правило безмълвно компания на своята господарка.

Розалинд се усмихна и погали с пръст вратлето на животинчето. Сватбеният подарък на Стивън, избран така, че да носи удоволствие дори в най-мрачните часове. Изборът му беше изключително успешен. Невъзможно беше да видиш чудатостите на Поршия или да усетиш грапавото й езиче на ръката си, и да не се почувстваш малко по-добре.

Младата жена чу като през мъгла някакви звуци от долния етаж. Може би посетители. Наистина трябваше да стане, да си измие лицето и да добие по-представителен вид. Все пак беше актриса. Можеше да владее емоциите си и да играе ролята на силната, достойна господарка на дома. И точно така щеше да направи, след още няколко минути, когато събереше достатъчно сили.

Някой мина през вратата към дневната, чуха се енергични стъпки. Миг по-късно вратата към спалнята се отвори широко.

Розалинд се надигна рязко и се озова лице в лице с най-красивата жена, която бе виждала. Новодошлата имаше тъмни коси, безупречно лице във формата на сърце и изглеждаше невероятно елегантна дори в семплия пътнически костюм.

Херцогинята въздъхна сподавено. Плъзна се от леглото и се изправи, облегнала ръка на едната от неговите колони, като усещаше болезнено сълзите по бузите си.

— Добър ден. Вие трябва да сте лейди Майкъл. Аз… съжалявам, че ме намирате във вашата стая.

— Няма нужда от извинения. Никой не ме очакваше. А вие трябва да сте… — Лейди Майкъл наклони глава на една страна. — Новата съпруга на Стивън?

Младата жена кимна.

— Казвам се Розалинд.

Лейди Майкъл погледна през рамо и се обърна към своята камериерка, която я бе последвала:

— Можеш да си вървиш, Моли. — Прекоси стаята с усмивка. — Удоволствие е да се запозная с вас, Розалинд. Наричайте ме Катрин.

Щом пое протегнатата ръка, херцогинята изтърси неочаквано и за самата себе си:

— Аз носих една от вашите рокли през втората си вечер в Лондон. Стивън се закле, че не бихте се разсърдили, но аз все още не знам доколко да му вярвам.

Новодошлата се изсмя.

— Непременно му повярвайте. Стивън има неизменно право. — Обърна се и свали първо шапката, а след това пелерината. — Той сега вкъщи ли е?

Очевидно не знаеше за състоянието на своя девер. Розалинд си пое дълбоко въздух, за да овладее емоциите си.

— Тук е, но е много болен. Днес следобед получи ужасен пристъп и сигурно още спи.

Катрин се завъртя рязко на пети, видимо смаяна.

— Значи е вярно? Неговият лекар Блакмър писа на съпруга ми преди няколко седмици, за да каже, че Стивън не е добре и заминал неизвестно къде без нито един слуга. Майкъл тръгна незабавно да го търси. И оттогава продължава да го търси. — Прехапа долната си устна. — Тъй като разбрахме, че Стивън се жени и бягаше така бързо, та Майкъл все не успяваше да го догони, аз реших, че Блакмър е сгрешил. Аз… аз… не исках да повярвам, че е сериозно болен.

— Лорд Майкъл е търсил брат си ли? — попита Розалинд, изненадана. — Стивън не предполагаше, че някой ще се разтревожи толкова от отсъствието му. Просто искаше за известно време да избяга от обичайния си начин на живот.

— И го направи с изключителен успех. — Катрин завъртя очи. — Моят съпруг, който никога не се е отличавал с търпение, се ядоса много. Най-сетне ми писа от Шотландия, за да ми каже, че се отказва, и предложи да се срещнем тук, в Лондон.

— Шотландия ли? — попита невярващо херцогинята.

— Очевидно двамата с доктор Блакмър, който е с него, са проследили карета, в която пътувала двойка, с подобно на вашето описание, почти по целия път до Единбург.

Розалинд премигна.

— О, Боже! Не знам дали да плача, или да се смея.

— По-добре се посмейте — заяви прагматично етърва й. — По-приятно е.

Тя имаше право, но в момента на Розалинд съвсем не й беше до смях.

— Кога би трябвало да пристигне в Лондон съпругът ви?

— Утре или вдругиден, струва ми се. — Катрин въздъхна и запали една лампа, тъй като ставаше все по-тъмно. — Имам чувство, че не съм го виждала цяла вечност.

— Колкото по-скоро дойде Майкъл, толкова по-добре. Дори два дена може да се окажат прекалено дълъг срок.

Катрин вдигна шокирана поглед от лампата.

— Толкова лошо ли е състоянието на Стивън?

Розалинд се отпусна немощно върху крайчеца на леглото.

— Критично, Едва не умря днес. Аз… страхувам се, че може да си отиде всеки момент.

Дъхът на лейди Майкъл секна.

— Какво казва лекарят?

— Стивън не ми позволява да извикам лекар. Очевидно баща му е страдал ужасно от лечението, предписано му от различни лекари преди да умре, и съпругът ми не желае с него да се случи същото.

— Трудно е да се обори подобен аргумент — съгласи се Катрин. — Може ли да го видя? Имам доста голям опит в гледането на болни и ранени. Това може да се окаже полезно.

— Разбира се.

Розалинд я поведе по коридора към стаите на херцога, които се намираха в другия му край. Спалнята на болния беше уютна, затоплена от запаления огън и осветена от няколкото запалени свещи. Край леглото стоеше Хъбъл със строг вид.

Стивън лежеше така неподвижно, че съпругата му бе обхваната от ужас, преди да види лекото повдигане и спадане на гърдите. Катрин трепна, като видя девера си. Измършавялото му лице и хлътналите бузи можеха да принадлежат наистина на един намиращ се пред прага на смъртта човек.

Херцогинята се приближи до него и прошепна:

— Буден ли си, скъпи?

Клепачите му потрепнаха и той отвори очи.

— Смърт, не се гордей, макар някои да те наричат всемогъща и страховита, тъй като не си такава — промълви той. — Кратък сън и се събуждаме за вечността.

За момент сърцето на младата жена спря да бие, защото реши, че той бълнува. Но погледът му я успокои веднага. Тя се усмихна с облекчение.

— Сигурно се чувстваш по-добре, щом цитираш Джон Дън.

— Наистина съм по-добре. Съжалявам, че те разстроих днес. — Усмихна се с безкрайна нежност. — Трябва да говоря с теб, но… в момента съм уморен.

— Защо не си починеш още малко? — предложи тя. — Изглеждаш много по-добре, отколкото преди. Още сън ще ти се отрази още по-благотворно.

Но той беше не само по-силен, а и по-различен, по начин, който тя не можеше да определи. Стивън кимна немощно.

— По-късно, тогава.

Сега вече Розалинд осъзна, че това, което съзираше в очите му, беше умиротворение. Дори щастие. Скритият страх и гняв от предопределената му съдба, които бяха част от него, откакто го познаваше, бяха изчезнали. Дори за това бе дълбоко благодарна. Но същевременно си даваше сметка, че приемането на смъртта го отдалечаваше с още една стъпка от нея.

Прогони тази мисъл и заяви с усмивка:

— Имаш посетителка.

Снаха му се приближи от другата страна на леглото.

— Здравей, Стивън.

— Катрин. — Лицето му светна. — Майкъл също ли е тук?

— Не, но ще пристигне скоро. — Тя се наведе и целуна го по бузата. — Много лошо от твоя страна да се разболяваш така. Не одобрявам.

— Аз също. Дяволски безотговорно от моя страна. Както разбирам, двете със съпругата ми сте се запознали вече.

Катрин се засмя.

— О, да. Имам намерение двете с Розалинд да си поделим една бутилка вино и да сравним записките си за съвместния живот с мъж от семейство Кениън.

Той потрепери преувеличено.

— Слава Богу, че няма да чуя това.

— То само щеше да увеличи още повече аристократичната ти самомнителност — отговори Розалинд, силно развълнувана, че той все още можеше да се шегува.

Младият мъж погледна към тъмния прозорец.

— Двете би трябвало да слезете да се нахраните. Катрин сигурно е гладна, след като е пътувала.

— Добре. — Розалинд взе бурканчето с хапчета от масата. — Още лекарство?

Той кимна.

— Две, ако обичаш.

Херцогинята отброи две таблетки в дланта си и след това му занесе чаша прясно мляко, за да ги изпие. Целуна го и притисна за миг бузата си в неговата. Кожата му беше хладна, но не лепнеща от студена пот както преди няколко часа.

После уведоми Хъбъл, че ще го отмени по-късно. Когато излязоха от стаята и заслизаха по стълбите, етърва й рече:

— Писмата на Майкъл бяха пълни с всевъзможни възбуждащи парченца информация за неговите търсения и ме изпълваха с такова любопитство, че само дето не умрях. Както разбрах, вие сте актриса и Стивън се присъединил за известно време към семейната ви трупа? Много ми се иска да чуя цялата история, ако нямате нищо против.

Херцогинята въздъхна; питаше се дали Катрин нямаше да реагира като сестрата на Стивън.

— Не съм се омъжила за него заради парите.

Събеседницата й повдигна тънките си вежди.

— Това е повече от очевидно, достатъчно е човек да ви види заедно.

Младата жена си отдъхна.

— Радвам се, че го виждате. Клаудия определено не е на това мнение.

— А, Клаудия — промълви сухо лейди Майкъл. — Мен тя никога не ме е нападала директно. Почти. Но това се дължи най-вече на факта, че не понася да се намира в една стая с Майкъл. Освен това смята, че той заслужава едно такова грубо и вулгарно създание като мен.

— Тя не ви одобрява?

— Клаудия рядко одобрява някого, а аз на всичкото отгоре й давам пребогат материал да не го стори. — Очите на младата жена заиграха. — Вдовица с дъщеря на ръце, жена, грижила се за голи мъже, следвала частта на мъжа си из целия Пиренейски полуостров… Истински ужас! Нито една действително благородна дама не би издържала на такъв живот.

Розалинд се засмя.

— Струва ми се, че ни свързват доста неща, Катрин.

— Определено. — Хвана под ръка новата си етърва. — Ела сега да опустошим кухнята, докато ми разкажеш всичко.

Херцогинята точно това и направи. В трапезарията вечеряха скромно със супа, хляб и сирене, а Розалинд разказа как мистър Аш бе спасил Брайън от удавяне. Как бе станал част от трупата. И за венчавката на поляната. Накрая я запозна със собствения си произход.

В замяна научи много за обожаваните деца на Катрин и за дома й в Уелс. Беше ясно, че обожаваше и съпруга си, което достави истинско облекчение на Розалинд. Ако Катрин го обичаше, значи не бе възможно да е чак толкова ужасяващ.

След като си поделиха каничка кафе, херцогинята каза:

— Сега се качвам горе, за да отменя Хъбъл за през нощта. Ще се постарая да бъда добра домакиня, но се страхувам, че ти знаеш по-добре от мен как да управляваш домакинство.

— Вероятно. Изобщо не се притеснявай. — Новодошлата прикри с длан прозявката си. — Готова съм да си лягам. Пътуването беше бързо и уморително. Но първо искам да ти задам един последен въпрос. — Поколеба се, преди да добави: — Случайно да си бременна?

Розалинд я загледа със зяпнала уста.

— Явно си превъзходна медицинска сестра.

— Някои жени придобиват особено изражение — обясни етърва й. — Значи е вярно?

Младата жена кимна.

— Почти съм сигурна.

— Алелуя! — Катрин сияеше. — Толкова се радвам. Стивън сигурно е на седмото небе.

— Още не съм му казала. Смятам да го направя тази нощ, ако е буден.

— Да се молим да е момче.

— Стивън твърди, че Майкъл не искал да бъде херцог. Но като майка ти не искаш ли това за сина си? — попита любопитно Розалинд.

— Не съвсем. Не се съмнявам, че като порасне, моят малък Никълъс ще може да се справя с всичко. Майкъл обаче за нищо на света не би искал да бъде херцог, а пък моето желание е да не го виждам нещастен. — Усмихна се. — Или прекалено зает, за да няма достатъчно време за мен.

Херцогинята подозираше, че никой мъж не би бил толкова зает, че да няма време за Катрин Кениън. Любопитството й обаче все още не беше задоволено, затова попита:

— Защо му е толкова неприятно на лорд Майкъл да стане херцог?

Етърва и се поколеба и отвърна, като премерваше всяка своя дума:

— Никога не съм виждала стария херцог, но знам, че се е отнасял отвратително със съпруга ми. Той няма нито един хубав спомен от Ашбъртънското абатство, като се изключат някоя и друга момчешка лудория със Стивън. Няма нищо против да ходи там от време на време, но не желае да има нищо общо нито с имението, нито с титлата.

Розалинд кимна; това вече можеше да го разбере. Изправи се и постави внимателно ръка върху корема си.

— Ще се постарая и заради двама ви.

Катрин стана и я прегърна.

— Толкова се радвам, че Стивън те е намерил.

Херцогинята се отпусна за момент в прегръдките й. Осъзна, че с майчинския си характер й напомня за Мария.

— Аз също — отвърна тихо тя. — Въпреки всичко, аз също се радвам.

Когато се събуди, Стивън видя съпругата си, седнала тихо до леглото, с кръгове под очите.

— Защо, за Бога, седиш на стол — промърмори той, — когато имаш на разположение половината от това голямо легло?

Тя премигна сънено насреща му.

— Наистина ли искаш да си легна в него? Не ми се ще да ти причиня болка.

— Не смятам, че болката ми ще се увеличи, ако спя със съпругата си. Всъщност предполагам, че дори ще се почувствам по-добре. — Поколеба се. — Освен ако ти е неприятно да бъдеш толкова близко до човек в моето състояние.

Младата жена отвори широко очи.

— Идиот. Как можеш да си помислиш, че не искам да бъда с теб? — Излезе с прозявка от стаята. — Идвам веднага, само да си облека нощница.

Той въздъхна, идеята за нощницата не му допадаше. И двамата щяха да бъдат прекалено облечени. Но някоя искрено желаеща им доброто душа можеше да дойде, за да види в какво състояние се намира той. Вече бе научил, че намалената възможност за усамотение бе част от цената, която се плащаше за умирането.

След няколко минути Розалинд се върна в спалнята, облечена в нощница с деликатни бродерии, а дългата й коса бе сплетена на плитка на гърба. Тя изгаси свещите, като остави само една на скрина и се приближи до леглото.

— Още лекарство?

— Не. Само теб.

Не искаше да губи безценно време в упоен сън.

Младата жена се плъзна под завивките до него. Той привлече мекото й тяло в обятията си и това му достави толкова голямо удоволствие, че почти го заболя. Колкото и парадоксално да беше, това същевременно намали вътрешната му болка или поне му помогна да не я забелязва дотолкова.

— Прекрасно е да те усеща човек — прошепна Стивън.

— Ммм. Мога да кажа същото за теб.

Издиша бавно и топлият й дъх затопли врата му. Лежаха така безмълвно в продължение на няколко минути. Накрая Розалинд започна свенливо:

— Имам добра новина. Изчаках, за да бъда сигурна. Изглежда… изглежда ще имам бебе.

Стивън затаи дъх; страхуваше се да повярва. Но сърцето му се изпълни с радост, която преля и се разпространи из цялото му тяло.

— Това е прекрасно! — Прилив на енергия му позволи да се надигне на лакът. На лицето на Розалинд бе изписано същото задоволство, което цъфтеше на лицето на всяка жена от Ева насам, съобщила току-що на съпруга си, че ще го дари с дете. Херцогът приглади светлокестенявите й коси. — Какво умно момиче си само.

— Ти също имаш принос в тази работа. — Засмя се и постави дланта му върху корема си, който все още не разкриваше своята тайна. — Мисля, че е станало първия път, когато се любихме, в плевника.

— Това е чудо, Розалинд. — Отпусна се отново върху възглавниците, без да отделя ръка от корема й. — И двамата се мислехме за бездетни. Но заедно създадохме нов живот.

Живот, който той нямаше да може да види. Ето я горчивата мисъл. Може би, подобно на София и Филип, щеше да има възможност да ги посети поне веднъж. Но нямаше да бъде същото като да държи бебето в ръцете си или да търси по лицето му следи от Розалинд…

Отпъди решително тези мисли. Сега беше тук, с Розалинд, и току-що бе научил радостна вест. В замяна той пък трябваше да й предаде посланието, което му бяха поверили за нея.

— Днес, след пристъпа — започна той, — се случи нещо невероятно.

Описа й посещението в абатството, което не бе извършил с физическото си тяло. Не спомена думите, които бе казала Луиза по повод брака им, тъй като му се струваше, че те засягаха само тях двамата, но пък сподели обяснението й за смъртта като преход. Освен това разказа за срещата си с родителите на Розалинд и за това как бяха бдели над нея.

Завърши с думите:

— Родителите ти казаха да ти предам, че те обичат много. — В настъпилото мълчание той се запита дали съпругата му няма да го сметне за луд. В този момент се чу задавен звук и младият мъж разбра, че плачеше, завряла лице в рамото му.

— Розалинд? Не съм луд, да знаеш. — Целуна я по слепоочието. — Вероятно съм имал просто много реалистичен сън.

— Сигурно се дължи на бременността. Струва ми се, че сега всичко ме кара да плача. — Избърса очи с крайчето на чаршафа. — Ако е било сън, е бил истински. Когато ми разказваше как моите родители са били заедно и са бдели над мен, приех думите ти с цялото си сърце.

Потърка бузата си в неговата. Стивън мислено благодари на Хъбъл, който го бе избръснал привечер.

— Веднъж ме попита защо вярвам, че животът не е само това, което виждаме около нас, и аз не можах да ти отговоря. Но ти току-що обясни защо. Моите родители са мои ангели хранители. Осъзнах го още щом изрече тези думи.

И ако София и Филип бяха заедно, със сигурност един ден и той и Розалинд щяха да се съберат. Погали я по гърба; чувстваше се близко до нея не само физически, а и емоционално. Работата беше там, че му се искаше да бъде дори още по-близко. Искаше да се слее с нея, да чуе вика й на блаженство, да усети разтърсващото удоволствие…

Преглътна с усилие.

— Никога досега не съм си давал сметка до каква степен желанието идва от съзнанието, а не от тялото. Толкова ми се иска да те любя. Но не мога. — Устата му се изкриви с горчивина. — Просто не съм в състояние да го направя.

— Всичко е наред, Стивън — прошепна младата жена. Дланта й се плъзна надолу по тялото му и спря върху слабините му с изпълнен с безкрайна нежност жест. — Не знам… не знам дали мога да понеса интимността ни при мисълта, че това може да бъде за последен път.

Херцогът усети буца в гърлото си. Още загуби, а тази бе наистина голяма. Дали в Градината на светлината имаше физическо съединяване? Веднъж беше чел някъде, че на небето имало духовно съединяване, което било по-хубаво от сексуалното. Тогава се бе усъмнил в думите на писателя, защото не виждаше откъде той можеше да знае това. Сега, след като бе любил толкова пъти Розалинд, не вярваше, че нещо може да бъде по-хубаво.

Но така поне имаше на какво да се надява.

Младата жена лежа будна дълго след като съпругът й заспа. Видението, за което й бе разказал, й се стори съвсем правдоподобно и истинско. Нейните родни родители бяха с нея и я бяха поверили в ръцете на осиновителите й. Тя бе двойно благословена. И въпреки това бе изживяла целия си живот в страх.

Тази мисъл я изпълни с гняв към самата нея. Тогава през съзнанието й премина ужасната сцена от смъртта на родителите й. Да, те бяха умрели бързо, но ужасът от онази нощ се бе запечатал в самата й душа. Трагедията бе последвана от ужасяващи седмици, от смъртта на любимата й бавачка. А после следваха студ, глад и парализиращ страх, докато се бореше да остане жива.

Нищо чудно, че оттогава непрестанно се бе чувствала несигурна, макар да бе спасена като по чудо. Бе погребала ужаса и бе съсредоточила усилията си да бъде безупречна дъщеря, така че Томас и Мария да я задържат при себе си.

През всичките години страхът я бе съпровождал като сянка. Беше се страхувала от неизвестното, страхуваше се да остави семейството на своите осиновители, страхуваше се да обича прекалено много друг човек. Бе по-безопасно да обичаш много хора, отколкото само един, затова бе дала обич на мнозина. Беше се омъжила за Чарлз, защото той бе част от нейния свят, света, който познаваше. Дори бракът със Стивън й се бе струвал безопасен, тъй като болестта му означаваше, че ще може скоро да се върне към познатия живот. Но любовта й към него не беше безопасна, излагаше я на риска от загуба, а това чувство не й даваше мира от смъртта на нейните родители. Затова не бе признала дори пред себе си, че го обича. Че го харесва — да. Че вдъхва в нея страст — определено. Но не и че го обича.

Това бе наистина гротескно. Винаги се бе мислила за спокойна и разумна, но дори пред себе си не бе честна, не признаваше колко много обича Стивън. Любовта й към него не беше безопасна — да го загуби, щеше да бъде равносилно да разсекат сърцето й на две.

Но един ден щяха да се съберат отново. Сега вече вярваше в това. Тази мисъл успя най-сетне да позволи на изтощената млада жена да заспи.