Розата и херцога

Глава 31

Денят беше уморителен, затова Розалинд прие с радост решението на родителите си да не ходят в „Дръри Лейн“. Най-късно след два месеца те щяха да се преместят да живеят в Лондон и тогава щяха да ходят на театър, когато пожелаят, поне докато „Атиниум“ отвореше отново врати. А това вероятно щеше да стане по някое време в края на зимата, след като се направеше ремонтът и предстоящото събитие бъдеше разгласено.

След вечеря мъжете останаха да кроят планове над чаша портвайн, а Розалинд се оттегли с майка си в салона. Тя бе благодарна за възможността да остане насаме с нея, тъй като семейство Фицджералд щеше да си тръгне на по-следващия ден.

— Нямам търпение да приключим сезона си, за да дойдем завинаги в Лондон — заяви Мария, която, неспособни да си намери място от вълнение, крачеше напред-назад из обширното помещение и изглеждаше толкова млада, както и в деня, в който бе спасила Розалинд от мизерията. Представяш ли си, Роза, моя собствена къща! Театър в Лондон, който можем да управляваме както пожелаем! И пари, които ще ни позволят да изкараме, докато се установим и публиката ни опознае. Стивън не е деус екс макина, той е нашият ангел хранител.

Младата жена, разположена удобно на дивана, се усмихна снизходително. Имаше усещането, че тя е по-възрастната от двете.

Майка й се обърна към нея, очите й играеха дяволито:

— Трябва обаче да бъдеш малко по-милостива към съпруга си — ти цъфтиш, а той изглежда страшно изтощен. Не трябва да забравяш, че мъжете са крехки създания и не са в състояние да проявят същата издръжливост в спалнята, както жената.

Удоволствието на херцогинята от пристигането на родителите й се пукна като сапунен мехур, защото й се наложи да се изправи лице в лице с плашещия факт за състоянието на Стивън. Сълзите, които през всички тези дни се бяха крили непосредствено под повърхността, избликнаха сред разтърсващи ридания.

— Какво има, скъпа? — попита изплашено Мария. — Вие със Стивън се разбирате прекрасно. Виждам го по начина, по който се гледате.

— Той… той умира. — Младата жена опита да се овладее. — Знаех преди да се оженим, но… о, мамо, не очаквах, че ще бъде толкова трудно.

Сълзите потекоха още по-силно.

— Боже милостиви! — прошепна актрисата. Прегърна дъщеря си и я притисна към гърдите си, както бе правила през първите години след осиновяването, когато момиченцето се бе събуждало с писъци посред нощ. — Какъв ужас, какъв ужас. Такъв млад човек, и толкова добър.

Розалинд плачеше така, както бе копняла да си поплаче от мига, в който бе узнала за болестта на своя любим. Макар майка й да не можеше да направи нищо, споделянето на истината с нея бе известна утеха. Когато сълзите пресъхнаха, тя додаде дрезгаво:

— Все пак има и една хубава новина. Мисля, че съм бременна.

— О, Роза, прекрасно! Това трябва да е голяма утеха и за двама ви.

— Не съм му казала още, исках да бъда сигурна.

— Кажи ми какво прави тялото ти — нареди Мария.

Младата жена изброи послушно всички промени, които бе усетила, както и вътрешното си убеждение. Когато приключи, майка й кимна доволно.

— Определено си бременна. Ако е рекъл Господ, ще родиш чудесно, здраво дете, което ще отвлича мислите ти от мъката. — В този момент я порази нова мисъл. — Божичко, ако е момче, то ще бъде херцог с поемането на първата си глътка въздух. — Поклати глава. — Като си помисля само първото ми внуче — херцог! Добре, че откри знатния си произход, Роза. Когато Стивън си отиде, ще имаш нужда от тяхната подкрепа, тъй като ще трябва да продължиш да се движиш из висшето общество заради детето.

Мария бе стигнала до този извод по-бързо от дъщеря си.

— Всички от семейство Уестли бяха безкрайно мили. — Стисна ръката на актрисата и додаде, като опитваше да не звучи жално: — Но ти си ми все още майка, нали?

— Завинаги, Роза. — Усмивката на Мария беше изпълнена с толкова топлота, че за момент почти заличи болката на дъщеря й. — Винаги.

Колкото и да се радваше на посещението на семейство Фицджералд, Стивън ги изпрати с облекчение. Прекалената им емоционалност го изморяваше, а той трябваше да пести силите си. Докато махаше заедно с Розалинд на родителите й, изведнъж го порази мисълта, че няма да ги види повече, и това му причини голяма болка. Всеки ден носеше някоя нова загуба.

След като каретата се отдалечи с трясък, съпругата му се обърна с усмивка към него.

— Отивам в Касъл Хаус да обядвам с новите си леля и вуйна. — Протегна се да го целуне. — А тази нощ имам да ти кажа нещо специално.

Той я притисна за миг към гърдите си. Макар страстта да намаляваше, копнееше все така за близостта й и съжаляваше, че нямаше да бъде с нея през следващите няколко часа. Но го чакаше работа.

След като Розалинд замина, младият мъж се върна в библиотеката и нареди да не го прекъсват. Време беше да се справи с обществените си задължения. Беше глава на съдебната и изпълнителна власт на графство Съмърсетшир, управител на две училища, член на управлението на Бритиш Мюзиъм и отговаряше за още десетина други неща. Едно от предимствата на постепенната бавна смърт пред внезапната и неочакваната бе, че му даваше възможност да уреди нещата си. И колкото по-бързо приключеше с това, толкова по-скоро щяха да могат да се върнат в Ашбъртънското абатство.

Днес болките бяха силни. И макар да искаше да запази ума си бистър, най-накрая изпи две таблетки. След това се зае с малката планина от книжа, подготвена от секретаря му. Тъй като всичко бе подредено и сортирано безупречно, сигурно щеше да приключи до края на деня.

Пристъпът както винаги връхлетя изненадващо. Замръзна в агония от огъня, който преминаваше през хранопровода и стомаха. Стисна конвулсивно ръка и перото се счупи; херцогът се преви на две и започна да повръща. Слава Богу, че бе помолил да не го безпокоят. Никой нямаше да се появи часове наред. Това щеше да му даде време да се възстанови.

Изправи се, като се подпираше с една ръка на бюрото, с намерението да се придвижи до дивана в другия край на кабинета. Но му се зави свят, а краката му бяха вдървени и безсилни, неспособни да му помогнат да запази равновесие. Строполи се на пода и почти не усети удара.

Лежеше замаян на една страна, неспособен да помръдне, а болката разкъсваше вътрешните му органи. Започна да губи съзнание. Докато светът потъваше в мрак, Стивън помисли, изпълнен с учудване и гняв, че не е възможно да умира още, не сега, не днес. Оставаха му повече от три седмици от определения му от Блакмър минимален срок.

Това бе последната му мисъл, преди тъмнината да го погълне напълно.

— Стивън!

Гласът на Розалинд го измъкна от мрака. Тя бе коленичила до него, бледа като платно.

Сега вече дочу познатото шумолене на фустите й. И усети топлите й пръсти върху китката си, докато тя опитваше да напипа пулса му.

— Още… не съм умрял — успя да промълви той.

— Слава Богу! Когато влязох и те видях да лежиш тук… — Спря; в очите й блестяха сълзи. — Ако ти помогна, ще можеш ли да се качиш горе?

Той се замисли над това и внезапно осъзна, че границите на неговия свят внезапно се бяха свили до стените на тази къща. Вече не можеше дори да претендира, че всичко е нормално. Никога повече нямаше да види абатството. Божичко. Вероятно никога повече нямаше да люби Розалинд. Не бе предполагал, че последният път е бил… последен.

Като се овладя от този удар, той отвърна:

— Не. Доведи… двама от лакеите.

Розалинд се изправи, приближи се до звънеца и го дръпна трескаво. После се върна, коленичи отново до него и избърса потта от челото му с носната си кърпичка.

Когато лакеите влязоха, заръча им да го занесат на горния етаж. Макар гласът й да звучеше с привидно спокойствие, Стивън улови напрежението в него.

Лакеите бяха млади и се стреснаха, като видяха господаря си в такова състояние.

Докато го качваха и го наместваха в леглото, успя да остане в съзнание. Облякоха му пижама. За първи път, откакто се бе оженил за Розалинд. Вероятно, за да му бъде топло, тъй като трепереше от студ.

Херцогинята седна край леглото и го хвана за ръката.

— Чуваш ли ме, Стивън? — Той кимна и тя продължи: — Ще повикам лекар. Трябваше да настоя да го направим, още щом пристигнахме в Лондон.

И понечи да се изправи. Той я хвана за китката, за да я възпре.

— Не! Виждал съм какво правят лекарите, когато умира богат човек. На баща ми му пускаха кръв, правиха му клизми, мазаха го с неща, от които му избиха мехури по кожата, и го подложиха на какви ли не още адски процедури. Дивите зверове умират по-достойно, отколкото умря той. Тогава се заклех, когато дойде и моят ред, да не позволя същото да се случи с мен. — Погледна я в очите, за да й даде да разбере, че говори съвсем сериозно. — Мога да посрещна смъртта. Пък и нямам избор. Но не виждам причина да позволя на глутница касапи да се разпореждат с тялото ми.

— Ами ако някой лекар може да помогне? — попита умолително младата жена. — Засега си чул мнението само на Блакмър. Нищо чудно да е сгрешил и болестта да е лечима.

— Ако вярвах на това, щях да отида при всеки знахар в Англия. — Изпусна тежко въздуха от гърдите си. — Но тялото не лъже. Аз умирам. Обещай ми, че ще ме оставиш да го направя така, както искам аз, Розалинд. Моля те.

Херцогинята прехапа долната си устна, готова да избухне всеки момент в сълзи, и кимна.

— Обещавам. Да ти донеса ли таблетките опиум за болката?

— На тоалетката ми са. Донеси ми три.

Това бе силна доза, но тя трябваше да облекчи агонията, поне малко.

Розалинд отиде в неговата стая за обличане и се върна с бурканчето.

— Това ли? Стивън кимна.

— Мислех, че хапчетата ще свършат преди края ми, но очевидно Блакмър е проявил преголяма щедрост — заяви с мрачен хумор той. — Лекарството ще ме надживее.

Розалинд надигна главата му, постави таблетките в устата му и му даде вода, за да ги преглътне. Дори това усилие го изтощи.

После положи нежно главата му отново върху възглавниците. Кичурчета светлокестеняви коси се бяха измъкнали от кока й и се виеха около лицето й, а очите й бяха големи тъмни езера от мъка. Макар физическото му тяло да бе вцепенено, емоционалната му чувствителност бе толкова изострена, че усети страха и отчаянието на своята любима почти така отчетливо, сякаш бяха негови собствени. И в известно отношение това бе по-трудно поносимо от физическата болка, която разяждаше тялото му.

Искаше да й каже колко много означава тя за него. Колко безценни бяха за него седмиците, които бяха прекарали заедно. Но не можеше да намери нужните думи. Никога не бе успял да й каже тези думи.

Докато мракът го обгръщаше отново, той не отделяше очи от лицето й с отчаяната надежда, че не го вижда за последен път.

Розалинд държа ръката на съпруга си, докато заспа. Какво да прави? Ако състоянието му не се подобреше значително, нямаше да успее да се прибере в Ашбъртънското абатство. Трябваше да каже на секретаря му да повика лорд Майкъл, който може би вече чакаше там. Или може би беше все още в дома си в Уелс. Щеше да се наложи да изпратят спешно съобщение и на двете места.

Ами тя? Дали да помоли майка си и Джесика да дойдат да стоят при нея? Компанията им щеше да бъде добре дошла, но това щеше да затрудни трупата. Трябваше да размисли, а в момента не беше в състояние.

Дишането на Стивън беше бавно, но равномерно. Надяваше се това да е знак, че опиумът бе облекчил болката. Стана и отиде да каже на Файфийлд да изпрати да повикат лорд Майкъл и да се заеме с другите дела. За щастие прислугата я беше приела от самото начало и й се подчиняваше безусловно.

След това поговори с Хъбъл, личния камериер на херцога. Първата му инстинктивна реакция, също както и нейната, беше да извикат лекар, но след като му обясни причината, поради която Стивън не искаше и дума да става за това, камериерът наведе глава. Хъбъл бе видял смъртта на стария херцог. Споменът за мъченията, на които го подложиха лекарите, го накара да се съгласи бързо с решението на Стивън.

Камериерът изрази желанието си да отиде при своя господар и да стои до него и младата жена даде разрешението си. Той познаваше Стивън от дълго време и беше заслужил това право. А пък и тя нямаше да може да прави всичко, колкото и да искаше.

Хъбъл влезе в спалнята, а тя постоя известно време нерешително в коридора отпред. Искаше отчаяно да се скрие някъде, където да може да даде воля на чувствата си, без да я чуят. За жалост човек трудно можеше да намери усамотение в една пълна със слуги къща.

Тогава се сети за другия апартамент, този, който се използваше от лорд Майкъл и неговата съпруга. В стаите се влизаше само веднъж на седмица, за да бъдат почистени. Тръгна вдървено натам.

Мебелите бяха увити, но това нямаше значение. Влезе в спалнята. Хвърли се върху леглото и се отдаде на мъката си с чувството, че сърцето й ще се пръсне всеки момент.