Розата и херцога

Глава 28

Бели, тежки снежни парцали се въртяха във въздуха и правеха още по-мрачен северния провинциален пейзаж. Зимата идваше рано в Шотландия. Майкъл гледаше през прозореца към падащия сняг, като отпиваше от време на време от халбата парещ пунш с уиски.

Някой се приближи до прозореца, стиснал подобна халба в ръка. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че това е Джордж Блакмър. Съвместното пътуване из Англия бе породило странно разбирателство помежду им, ако не приятелство, поне известна близост.

— Мислиш ли, че снегът ще ни задържи тук? — попита лекарят.

— Вероятно за един-два дена, не повече. — Майкъл въздъхна, уморен до мозъка на костите. — Но бурята е знак, че е време да се откажем и да тръгнем на юг.

— Не смятах, че за теб съществува нещо такова като отказ — отвърна сухо Блакмър.

— Понякога се налага. Наречи го войнишко суеверие, ако искаш, но цялата тази експедиция е прокълната. Търсим седмици наред и винаги не където и не когато трябва. — Младият мъж отпи отново от пунша, зажаднял за топлина. — Върхът на лудостта беше да следваме каретата, която отговаряше на описанията, само дето пътниците не бяха тези, които търсехме, до проклетата Шотландия. Трябваше да се държа като разумен човек и да изчакам брат ми да се върне, когато реши.

— Защо не го направи?

Сега, след заедно прекараните седмици, Майкъл бе дори още по-малко склонен отпреди да признае, че беше искал да заведе Стивън при друг лекар. Затова се задоволи да каже:

— Заради нуждата да направя нещо. Каквото и да е. Сякаш вложените в търсенето усилия ще спасят живота на брат ми. — Когато изрече думите на глас, осъзна колко глупава бе тази надежда. Вдигна очи към спътника си. Беше прекалено уморен, за да се отдава на любопитството.

— А ти защо измина всичкия този път? Ашбъртън може и да е най-видният ти пациент, но така изоставяш цялата си практика.

— Чувство за отговорност. Или може би за вина. — Лицето на лекаря се сгърчи. — Ако… ако бях постъпил другояче, херцогът нямаше да избяга.

— Ако брат ми наистина умира, ти не би могъл да направиш кой знае какво. — Младият мъж се взря в дълбините на вдигащата пара напитка в чашата си. — А ако диагнозата ти е грешна и той се чувства добре, значи няма да има нужда от теб.

— Възможно е. — Блакмър поклати глава. — Колкото повече време минава от последния път, когато го видях, толкова по-трудно е да предскажа сегашното му състоя ние. Просто нямам представа.

— Много си честен за лекар. Повечето ти колеги предпочитат да държат пациентите си в неведение.

— Ти не обичаш моето съсловие — заяви прямо Блакмър. — Защо?

Събеседникът му сви рамене.

— Хапчета, отвари и сложни схеми за вземане и дозиране. Според мен целта е най-вече да впечатли пациента дотолкова, че да напълни джоба на доктора. Аз лично съм имал вземане-даване предимно с хирурзи. — Сети се за Иън Кинлок и почти се усмихна. — Тези, които познавам, са весели и кръвожадни, и подхождат към света с нож и усмивка. На мен лично ми е много по-лесно да разбера този тип прямота.

Настана мълчание, през което двамата се взираха във въртящите се снежни парцали и падащата нощ. Тогава Блакмър рече:

— Аз лекувах стария херцог, когато беше в абатството, но така и не го опознах истински. Какъв беше като баща?

Събеседникът му се усмихна безрадостно, доволен, че лекарят нямаше да разбере никога колко ироничен беше въпросът му.

— Труден.

— По-добре да имаш баща с труден характер, отколкото никакъв.

Майкъл си помисли за безмилостните побои, които бе изял, за изпълнените с ирония и присмех лекции — те бяха дори още по-лоши, за унизителните самодоволни подсмихвания и разбра, че Блакмър не беше прав. Да бъдеш отгледан от човек, който мрази факта на самото ти съществуване, бе по-лошо, отколкото да бъдеш сам. Но за едно намерено дете вероятно бе естествено да романтизира това, което не е имало никога.

— Семейството може да бъде както рай, така и ад. На мен не ми бяха спестени и двете.

Семейството, в което беше израснал, беше ад. С Катрин бе открил рая. И смяташе, че това бе по-добрият вариант, отколкото обратната последователност.

Катрин. Хроничната болка от нейната липса избухна с всичка сила. Имаше нужда да бъде с нея. Да потуши отчасти болката си за Стивън в прегръдките й. И, разбира се, да я люби, докато и двамата обезумеят напълно. Точно преди да получи писмото на Блакмър и да се впусне в това лудо преследване, тя беше заявила, че е време да помислят за второ дете. Той самият също го желаеше. И то много.

Беше й писал преди няколко дена, с молба да се срещнат в Лондон. Ако Стивън не беше в Ашбъртън Хаус, можеха да отидат заедно в абатството. Брат му обичаше проклетото място и вероятно щеше да предпочете да умре там.

Стивън, да умре… Майкъл си пое бавно въздух и се обърна с гръб към прозореца. Време беше да се прибира у дома.