Розата и херцога

Глава 9

Томас Фицджералд взе напълнените до ръба халби и избра едно по-усамотено ъгълче в бирарията. Беше около три следобед и нямаше опасност някой да наруши спокойствието им.

Стомахът на Стивън се бунтуваше, но въпреки това той отпи от бирата, като се чудеше какво ли щеше да иска Фицджералд. Дали не се готвеше да изрази възмущението от прекалено страстната прегръдка по време на репетицията? Херцогът бе направил всичко възможно, за да бъде актьор, а не мъж с прелестна жена в обятията, но си даваше сметка, че не се бе справил особено успешно.

Побърза да вземе думата, за да отклони заслужените укори.

— Съжалявам, че говорих така на Честърфийлд. Ако не бях го предизвикал, може би щеше да се успокои и да се извини.

— Съмнявам се. — Томас сви рамене. — Ако трябва да бъда честен, неведнъж съм си мислил да го освободя. В началото ми беше благодарен, че го взех, но постепенно реши, че е най-важният в трупата. Предполагам, че му повлия обожанието от страна на прекалено много млекарки. — Актьорът поклати лъвската си глава. — Той обаче имаше договор. Не е лесно да намериш заместник насред сезона, така че щях да го задържа до края на годината. Сега ми се налага да търся друг.

— Дотогава ще можете ли да изпълнявате пиеси с по-малък актьорски състав?

— Бихме могли, но нещата много ще се усложнят, тъй като ще са необходими още репетиции, нови декори и костюми. — Фицджералд направи пауза и додаде лукаво: — Би било много по-просто, ако ти заемеш мястото на Честърфийлд.

Младият мъж едва не се задави с бирата си.

— Шегуваш се.

— Ни най-малко. — Събеседникът му направи красноречив жест. — Знам, че не изпитваш към играта страст, характерна за сериозния актьор, но съвсем прилично играеш второстепенни роли. Притежаваш много добро сценично присъствие, учиш изключително бързо — нещо много полезно при създалата се обстановка — и гласът ти е силен и с приятен тембър. Почти толкова добър е, колкото и моят. Изненадващо за любител.

Изобщо не беше изненадващо — между актьорската игра и речите пред Камарата на лордовете имаше много общи черти. Но Стивън нямаше намерение да го казва на глас. Проблемът беше, че театралният сезон щеше да продължи месеци наред. А един Господ знаеше само още колко ще остане на крака. През последните три седмици, откакто Блакмър му бе съобщил какво го очаква, бе забелязал леко, но постоянно влошаване на състоянието си.

— Съжалявам. Предложението ти ме ласкае, но наистина не мога да приема.

Томас въздъхна.

— Така и предполагах, след като си джентълмен. Все пак си заслужаваше да попитам. Струва ми се, че ти е приятно с нас. Имаш огромното предимство, че ти липсва проклетия актьорски темперамент.

Херцогът се усмихна.

— Защото не съм актьор.

Фицджералд се засмя и додаде сериозно:

— Може би искам прекалено много, но не би ли могъл да заместваш Честърфийлд, докато намеря нов човек. По една случайност току-що получих писмо от мой приятел от Северна Англия, в което възхвалява някакъв младеж на име Саймън Кент. Според Бейтс момчето имало голям потенциал и страшно се нуждаело да работи някъде. Ще му пиша още днес и ще го наема за останалата част от сезона. Но докато пристигне, ми трябва заместник. Знаеш, че в трупата нямаме възможност да държим резерви — загубата дори на един човек се усеща тежко.

Стивън кимна. Точно поради тази причина собствените му скромни умения бяха от полза. Колкото и странно да звучеше, но Томас предлагаше най-доброто възможно извинение за младия мъж да постъпи така, както иска. Вместо да се върне у дома, както би трябвало, той можеше да остане под благочестивия предлог, че помага на приятелите си.

— Трябва да тръгна след около две седмици, но дотогава ще ми бъде приятно да помогна.

— Добре, добре. — Актьорът засия и пресуши чашата си. — Само да не вземеш да прелъстиш дъщеря ми.

Младият мъж замръзна.

— Нали не мислиш и ти, че се навъртам около Джесика.

— Разбира се, че не. На всеки, който има очи, му е ясно, че главата ти е завъртяла Розалинд. Поздравявам те за вкуса. Всеки мъж може да оцени красавици като Мария или Джесика, но само един чувствителен и проницателен човек би осъзнал, че Розалинд е не по-малко прелестна по свой начин. — Лицето му придоби сурово изражение. — Трябва да ти благодаря също така за въздържаността. Моята малка Роза вече наистина е голяма жена, но това не означава, че сърцето й не може да бъде разбито отново.

„Е, поне ценят сдържаността ми“ — помисли си мрачно херцогът. Фактът, че слабостта му към Розалинд не бе убягнала на Томас, а очевидно и на съпругата му, го смути силно.

— Повярвай ми, нямам желание да нараня Розалинд. И двамата сме наясно, че не е разумно да започваме нещо.

— Защото осиновената дъщеря на двойка пътуващи актьори е под достойнството на един благородник ли? — попита, без да се церемони, събеседникът му.

Стивън се постара да овладее гнева, който го обхвана при тези думи. Наистина повечето мъже от неговата класа биха сметнали една актриса достойна само за прелъстяване и нищо повече. Сякаш етикетът актриса можеше да даде дори бегла представа за жена като Розалинд.

— Ти също си благородник, но си се оженил за Мария, обикновена актриса.

— В Мария никога не е имало нищо обикновено! — отвърна разпалено Фицджералд. Спря, тъй като си даде сметка, че се бе хванал на метнатата въдица. — Извинявай, несправедливо бе от моя страна да намеквам, че не си нищо повече от един лондонски развратник. Чувствата на един баща невинаги са разумни.

Може би съжителството с артисти го бе направило по-непринуден, но преди да успее да се сдържи, младият мъж се чу как пита:

— Еднакви ли са чувствата ти към твоята осиновена дъщеря и към другите ти две деца?

— Когато си наблюдавал как едно дете расте, как се смее и се събужда нощем разплакано, то е твое, без значение кой го е създал. Ако има някаква разлика, тя е може би в още по-голямото желание да я пазя, защото тя беше едно такова мъниче… И толкова добра. Розалинд беше съвършено дете, почти като ангелче. Често си мисля, че ако не бяхме я взели, Господ нямаше да ни даде Джесика и Брайън. И това щеше да бъде голяма трагедия. — Спря и на лицето му се изписа смущение. — Не може да се отрече, че ние, ирландците, сме сантиментални хора.

Младият мъж вдигна чашата си за наздравица.

— Може би, но Розалинд е била благословена в деня, в който сте я намерили. — Тонът му стана мрачен. — Иска ми се само да бях в състояние да… да й предложа сериозна връзка.

Томас въздъхна тежко.

— Значи имаш съпруга. Подозирах го. Гледай да не забравиш този факт.

По-добре беше събеседникът му да го мисли за женен, отколкото да разбере истината.

— Повярвай ми, няма да забравя положението, в което се намирам — отвърна безизразно Стивън.

Макар да се бяха разбрали, той не бързаше да става. За първи път разговаряше толкова дълго с възрастния актьор и това му доставяше удоволствие. Даде знак на сервитьора на напълни празната халба на Томас и попита:

— Мислиш ли, че Честърфийлд е получил наистина предложение от Кралския театър в Бат? Това е един от най-добрите театри в Англия.

Томас сви рамене.

— Ако са го поканили, то със сигурност е било за съвсем дребни роли, не първостепенни, каквито играеше при мен. Но по-вероятно ни излъга. В крайна сметка, какво е артистът, ако не човек, който се вживява в някаква роля? Или по-скоро — в непрекъсната поредица от роли. Нищо чудно, че народът винаги е гледал с подозрение на хората на изкуството.

Скокът от почитан благородник към лишен от уважение актьор, който бе направил в младостта си, бе наистина огромен. Изпълнен с любопитство за мотивите му, младият мъж попита:

— Каза, че са те смятали за „обещаващо момче“ в университета. Съжалявал ли си някога, че си се отказал от блестящо бъдеще, за да живееш чрез театъра?

— Нито за миг — отвърна незабавно Томас. — Но съжалявам, че дръпнах назад Мария. Тя можеше да бъде една от великите актриси, равна на Сара Сидънс. Бракът с мен я накара да отхвърли предложенията на големите театри, защото аз не съм в състояние да се погаждам с театралните директори; големи глупаци са. — Усмихна се със самоирония. — Тоест всички те, без мен самия.

Стивън се усмихна, но поклати глава.

— Твоят талант по нищо не отстъпва на нейния. Опитвал ли си някога да направиш компромис, за да получите славата, която заслужавате?

Фицджералд въздъхна.

— О, опитвал съм един-два пъти, но много бързо неизменно заставах на нож с онзи, който ме бе наел. Може би, ако баща ми не беше такъв тиранин, театралните менажери нямаше да събуждат твърдоглавието ми. Но от друга страна, ако той беше разумен човек, аз най-вероятно нямаше да се захвана с театъра, нито пък той да ме лиши от наследство.

Само с няколко думи актьорът бе разкрил доста неща за себе си. Като син на тираничен баща херцогът разбираше много добре твърдоглавието. Но той самият бе избрал пътя на невъзмутимостта и послушанието, вместо на бунта. Това по-разумен ли го правеше от Томас или по-голям страхливец? Ако го изгаряше страст по актьорската игра, дали щеше да избяга, за да живее на сцената? Или огромното богатство и отговорност за Ашбъртън щяха да го държат като заложник?

Най-вероятно да, защото чувството за отговорност му бе втълпявано от деня, в който се бе родил. Въпреки това му стана мъчно, че бе насочил така твърдо поглед в пътеката на дълга и не бе забелязал хилядите други пътища, по които бе могъл да поеме. Брат му се бе разбунтувал и бе намерил щастието си. Но не и Стивън. На него му липсваха и кураж, и въображение, и убеденост в правото на избор. Може би, ако се бе огледал достатъчно внимателно, щеше да намери начин да открие равновесието между отговорността и другите интереси.

Но сега умираше, а съзнанието, че бе изпълнил дълга си, не можеше да се сравнява с удовлетворението, което изпитваше от живота си Фицджералд. Отпи отново от бирата; имаше вкус на пепел, но може би това бе плод само на въображението му.

— Създаването на собствена трупа несъмнено е трудно, по затова пък дава свобода, на която се радват малцина.

— Да — усмихна се актьорът, но погледът му се рееше някъде далеч. — Мечтаех един ден да притежавам свой малък театър в град като Бристол или Бирмингам, кокетна къщичка и достатъчно нари, за да създам по-добър живот на съпругата и децата си. Можех да опитам всичките си теории за реалистична игра и исторически костюми, и… — Не довърши мисълта си. — Но така и не събрах парите, за да осъществя мечтата си, а след десет години ще бъда прекалено стар, за да играя която и да било голяма роля, с изключение на Лир. Както каза Едмънд, ще бъда достоен за съжаление старец, който седи край огъня и мисли за е воя провал.

Изражението му беше толкова театрално мрачно, че Стивън се засмя.

— Преувеличаваш… но това в крайна сметка ти е работата.

Събеседникът му се ухили до уши.

— Никой не може да се самосъжалява по-добре от един ирландец, момко. Аз живях много добре, изрекох велики слова, доставих удоволствие на мнозина, а до мен е най-прекрасната жена на света. Много от обучените от мен актьори сега се радват на успешна кариера в прочути театри, следователно в методите ми има нещо. Оставям това, плюс три деца, с които всеки би се гордял. Нелош паметник, а?

Тъгата на херцога стана остра като кама. Ако децата бяха най-добрият паметник на човека, значи той и тук се бе провалил. Трябваше да си осинови дете, но такава мисъл изобщо не му бе минавала през ума, защото Ашбъртън можеше да бъде наследен само от син, в чиито вени течеше неговата собствена кръв. Явно бе мислил много повече за наследството, отколкото за състоянието на своята душа. А сега вече беше късно.

— С децата ти всеки би се гордял — промълви тихо той и се изправи; в противен случай щеше да демонстрира, че англичаните не отстъпват на ирландците, станеше ли дума за самосъжаление. — По-добре да се връщам в театъра и да потърся костюм, подходящ за недостойния херцог.

Томас пресуши чашата си. Като видя, че събеседникът му не бе допил своята, изля остатъка в гърлото си.

— Жалко би било да се хаби този еликсир — обясни той, като стана. — Отивам да пиша на мистър Саймън Кент. Моли се да е поне наполовина толкова добър, колкото пише приятелят ми Бейтс.

Стивън кимна и излезе от бирарията. Но това, което искаше, не беше костюм, а Розалинд. Нейната топлина и слънчева природа щяха да излекуват сивото му настроение.

Тръгна по главната улица към театъра като опитваше да пропъди мисълта, колко голяма нужда имаше от нея.

След като репетицията приключи и всичко бе готово за представлението, Розалинд излезе от театъра. Точно затваряше вратата, когато се появи Стивън. Боже, колко добре изглеждаше с широките си рамене, високата осанка и косата, която на места имаше риж оттенък. Беше отслабнал през двете седмици, откакто бяха заедно. Бузите му бяха леко хлътнали и това подчертаваше скулите му. Изглежда го претоварваха с работа.

Или пък просто тя се взираше прекалено много в него. Утихна му се широко, смутена, че е толкова прашна и разрошена. Е, добре де, това бе обичайното й състояние, така че нямаше за какво да съжалява.

Младият мъж спря и изпълненият му с възхищение поглед показваше, че няма нищо против прахта.

— Розалинд, казвал ли ти е някой някога, че като се усмихнеш, все едно изгрява слънцето?

Тя се засмя; макар да не приемаше думите му сериозно, те все пак й доставиха удоволствие.

— Общуването с актьори е развързало езика ти, мистър Аш. Какво искаше татко?

Херцогът направи театрален поклон.

— Вие гледате, мадам Калибан, към най-новия член на трупата… поне докато баща ви намери заместник на Честърфийлд. Щял да наеме някой, препоръчан му от приятел.

— Чудесно! — Това означаваше, че Стивън щеше да остане още една-две седмици. — Тъй като ти учиш толкова бързо диалозите, ще се справиш без проблеми.

— Мислех да си потърся костюм за тази вечер. Искаш ли да преровим целия гардероб, за да видим какво ще подхожда?

Макар вече да знаеше отговора, младата жена съзерцава в продължение на няколко секунди високата му фигура заради удоволствието, което й доставяше това. После каза:

— Ще трябва да носиш същата роба както в ролята на Тезей. Нямаме почти нищо друго за мъж с твоя ръст, а само онзи костюм е достатъчно великолепен за херцог Клаудио.

— О!

Стори й се разочарован.

Тя също беше разочарована. Нямаха извинение да бъдат още малко заедно. Е, кой имаше нужда от извинения? Бяха големи хора.

— Искаш ли да се поразходим? — попита тя. — Покрай реката има пътека, по която се движа винаги когато дойдем в Уиткъм.

Стивън се усмихна топло и й подаде ръката си.

— Искам, и то много.

Докато вървяха към реката, той додаде:

— Усмивката ти може би не е точно като изгрев, но ти определено имаш слънчева натура.

— Защо да нямам, нали съм късметлийка? Имам прекрасно семейство, интересна работа. — Усмихна се широко. — И съм наясно, че без моите организаторски способности в трупата щеше да цари невъобразим хаос. Това ми носи огромно удовлетворение.

— Би могла и да създадеш истинска трагедия с фактите от твоя живот — отбеляза херцогът. — Сираче, осиновено от пътуващи артисти, които изкарват с непрекъсната борба прехраната си, овдовяла съвсем млада, принудена да работи в трупата, несигурно бъдеще.

Розалинд се изсмя звънко.

— Май си прав, но все пак предпочитам моята версия за живота си. Няма сигурно бъдеще, защо тогава да си приписвам ролята на трагична кралица? Звучи страшно глупаво.

— Колкото повече остарявам, толкова повече оценявам, каква благословия е да се родиш с подобно щастливо предразположение на духа — промълви замислено младият мъж. — Както е истинско проклятие да бъдеш винаги мрачен, дори когато имаш всички предимства в живота.

— Имаш право. Като се изключат обичайните проблеми, винаги съм била щастлива, но нямам никаква заслуга за това. Мама казва, че дори когато съм била мърляво момиченце, вечно съм се усмихвала. — Погледна го проницателно. — А ти как би описал своя темперамент? Не си от мрачните, нали?

— Не, но определено съм възпитаван да проявявам здрав разум. Деловият човек трябва да бъде отговорен и да вдъхва у другите увереност, че на него може да се разчита. — Усмихна се със самоирония. — Освен това трябва да е по-скоро отегчителен.

Събеседницата му се засмя и го стисна за ръката.

— Ти никога не си досаден. Сигурна съм, че от люлката си започнал да сипеш този сух хумор.

— Точно така. За щастие малцина ценят тази моя пагубна склонност.

Розалинд се засмя отново. Бяха стигнали до пътеката, която се виеше между дърветата покрай речния бряг. Приютена под сянката им, тя предлагаше прохлада от следобедното слънце. Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Ммм, помириши дърветата, цветята и тревата. Обичам дните на късното лято.

Стивън вдигна един паднал сух лист и го хвърли в регата. Течението го завъртя мързеливо и го понесе бавно надолу.

— Започва сезонът на беритбата. След прибирането на царевицата ще дойде есента. И преди да сме усетили, ще настъпи зимата.

Усетила мрачните нотки в гласа му, неговата събеседница побърза да добави:

— После ще дойде пролетта и светът ще се подмлади отново.

Той помълча за момент. После, без да отделя очи от водата, изрече тихо следния цитат:

— „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш… време да тъгуваш, и време да играеш.“ — Обърна се към Розалинд и заяви с тиха страст: — А сега е разгарът на лятото и е време да се живее.

Младата жена осъзна с изнервяща яснота, че е на път да си изгуби ума по този мъж. Щеше да бъде безкрайно лесно — с топлотата на усмивката си, с искреността на думите си — да я побутне към пропастта на емоционалната катастрофа. За щастие тя не беше вече младо момиче, в противен случай сигурно щеше да скочи сама.

И макар да не можеше да си позволи да го обича, същевременно съвсем ясно си даваше сметка за минаващото време. Скоро той щеше да си тръгне и светът й щеше да стане по-безопасен, но и по-безжизнен. Отново неспособна да си намери място, тя хвана дланта му. Беше голяма, топла и силна.

Той сплете пръсти с нейните. И така, хванати ръка за ръка, двамата тръгнаха по пътеката край реката. Розалинд продължаваше да се наслаждава на прекрасния ден, но това се бе превърнало във фон на болезнено острото й усещане за присъствието на Стивън. Забележително бе наистина колко много можеше да се каже без думи.

Около миля по-нататък имаше тревиста поляна, над която една върба простираше силните си ръце. В безмълвно съгласие те седнаха върху дебелия клон, който образуваше естествена скамейка. Водите течаха мързеливо между тръстиките.

— Не мога да повярвам, че същата река едва не удави Брайън — промълви младата жена.

— Наистина. Тук тя е спокойна като езеро. — Херцогът стисна дланта й, но осъзна какво прави едва след това. — Разкрити сме — поде мрачно той. — Баща ти помоли не само да помогна с работата, докато намери заместник на Честърфийлд. Забелязал е как те гледам и е наясно, че не Джесика трябва да се бои от порочния ми нрав.

— Трябваше да се досетя, че ще забележат. Двамата са изключително наблюдателни. Но вероятно е имал предвид начина, по който те гледам аз, а не обратното.

Стивън се приведе напред, откъсна една жълта скална роза и хвана дръжката между палеца и показалеца на дясната си ръка.

— Таях неопределената, суеверна надежда, че докато нищо не се изрича на глас, ние сме… в безопасност.

Розалинд му кимна, знаеше какво точно има предвид.

— Но в този случай не може да има бъдеще, така че по-добре да няма и настояще. Така ли?

— Така. — Херцогът преглътна с усещането, че гърлото му се стяга. — Иска ми се да беше другояче.

Както и на нея. Понечи да го попита направо дали е женен, но в крайна сметка реши, че предпочита да не знае. Много вероятно бе да има и други причини, поради които бъдещето за тях беше невъзможно. Например, че не може да си позволи бедна съпруга или пък е твърде горд да се свърже с жена с неизвестно родословие и ниско социално положение. Не бе изключено и това, което изпитваше към нея, да бе най-вече похот, и съвестта да му не позволява да я прелъсти.

Тъй като нито една от причините, за които се сещаше, не беше приятна, Розалинд реши да не подхваща темата. Вместо това заяви с престорено безразличие:

— Неподходящ момент, неподходящо място.

— И неподходящ мъж — допълни той. Обърна се към нея, погледът му я изгаряше. — Но ти, Розалинд, си като съвършена роза.

И забоде цветето зад ухото й.

Ръката му увисна във въздуха над нейната глава. А след това, с насечени движения, сякаш действаше против волята си, я погали по бузата. Докосването на загрубелите възглавнички на пръстите му беше особено еротично, когато прибра кичур от косата й зад ухото.

Обхвана в дланта си брадичката й. Младата жена застина, убедена, че ако направи и едно-единствено движение, ще се пръсне на парченца. Бученето на собствената й кръв я оглушаваше; не знаеше от какво се страхува повече — да се отдаде или да избяга.

— Ти запращаш право в ада всичките ми добри намерения, Розалинд — промълви дрезгаво херцогът.

Наведе глава, за да я целуне. Тя затвори очи и посрещна с готовност устните му. Страстта изгаряше тялото й, изостряше сетивата й. Харесваше мъжествения му мирис, който се открояваше сред природните ухания. Тесните листенца на върбата шумяха край тях, полюшвани от лекия ветрец, и напяваха някаква хипнотизираща песен. Младата жена плъзна ръка по косите му и усети меките вълни на копринените кичури между пръстите си.

Дишането му се учести. Привлече я още по-близко до себе си. Тя се изви, така че да бъдат с лице един към друг. Бедрото й се плъзна между краката му. Парна я близостта му.

Едната му ръка обхвана лявата й гръд; палецът му загали връхчето през тънкия муселин на роклята. Розалинд ахна и цялото й тяло потрепери. Изгаряше от желание за още ласки.

Не по-малко възбуден Стивън плъзна длани към бедрата й. С едно бързо движение той я повдигна и я положи върху кадифената трева, като я последва веднага. Целуна шията и нежната вдлъбнатина под нея, а ръцете му я галеха навсякъде. Всяко негово докосване я изгаряше като пламък и тя трептеше от копнеж. От години, от толкова много години не бе усещала мъжко докосване… Но никога досега не бе изпитвала подобно непреодолимо желание.

Едно подръпване на корсажа и тя почувства прохладния въздух върху гърдите си.

— Толкова си красива — прошепна херцогът. Докосна лекичко с език връхчето, обхвана го с устните си. Розалинд замря от удоволствие; дишането й стана неравномерно, а ръцете й мачкаха несъзнателно раменете му.

Той загали бедрото й. Усетила топлината на дланта му върху голата си плът, тя осъзна внезапно колко близо бяха до момента, след който нямаше връщане назад. Тялото й гореше от желание. Но тя чувстваше, че ако сега му се отдаде, последната й защита щеше да рухне и щеше да се влюби безумно в него. Щеше да й бъде прекалено тежко да го загуби, дори при сегашното положение. Ако станеха любовници, раздялата щеше да я съсипе.

Когато дланта му се плъзна между бедрата й, тя възкликна:

— Не. Моля те, недей!

Но не се опита да го спре. Знаеше със сигурност, че ако той продължи, тя ще го приеме с безпаметна страст.

Но Стивън спря. След като оправи роклята й, той се отдръпна и изруга тихичко. Завъртя се по корем, подпря лакти на зелената трева и зарови лице в дланите си.

— Съжалявам — прошепна трепереща Розалинд.

Той не отговори. Младата жена забеляза колко са напрегнати в раменете му. След дълго, много дълго мълчание, херцогът вдигна поглед и й се усмихна криво.

— Не на теб съм ядосан, лейди Калибан, а на себе си. Бях си дал дума да не правя нищо от този род. И, макар че с право можеш да се усъмниш, по принцип се контролирам много добре.

Тя му повярва. Дори можеше да се почувства поласкана, че му действа така неустоимо. И наистина щеше да бъде поласкана, ако за тях имаше бъдеще.

Розалинд се изправи, прокара пръсти през разпилените по раменете й коси.

— Дяволът всъщност е здравият разум, нали?

— Определено. — Усмивката му стана по-широка. — Най-голямата трагедия на моя живот е, че всичките ми дяволи са достойни за уважение.

Тя се усмихна и си отдъхна с облекчение, когато видя печалната топлина в очите му. Те може би никога нямаше да станат любовници, но поне бяха все още приятели.