Розата и херцога

Глава 18

Настъпи изумено мълчание. Розалинд впери очи в новия си съпруг. Той несъмнено се шегуваше. Но в очите му не забеляза никакви шеговити светлинки, само уморена примиреност.

Стивън беше Ашбъртън, един от най-богатите аристократи в страната?

— Ако това не е шега, нищо чудно, че татко ти даваше непрекъснато роли на херцог — промълви тя.

Устните на младия мъж се изкривиха.

— Не е шега, Розалинд.

Томас Фицджералд избухна:

— Дяволите да те вземат, Ашбъртън, що за подигравка е това? Да не би да си извадил фалшиво разрешително, за да можеш да се ожениш на ужким?

— Разбира се, че не — отвърна невъзмутимо херцогът. — Бракосъчетанието ни е напълно законно. Всичко, което казах за себе си, е вярно, с изключение на последното ми име.

Томас понечи да отговори, но Мария го възпря, като постави длан върху ръката му.

— Овладей ирландския си темперамент, скъпи.

— Той излъга — изръмжа актьорът — и за това няма никакво извинение.

— Така ли? — Мария прониза с поглед зет си. — Томас, любов моя, двамата с теб можем да играем каквато роля си поискаме на сцената и после да излезем от нея. Но на него му е било по-трудно да излезе от ролята си на херцог.

— Точно така. Никога не съм имал възможност да бъда нещо по-малко от господар. — Стивън изгледа иронично събралите се гости. — Като виждам как всички отстъпват назад, сякаш изведнъж съм се заразил от проказа, може би ще разберете защо ми беше толкова приятна анонимността, която ми даваше мистър Аш.

Джесика пристъпи напред.

— Е, аз пък мисля, че това е великолепно. Копнея да кажа на другите: „Току-що обядвах със зет си, херцог Ашбъртън“. Ще размахвам най-безсрамно титлата ти. Прегърна енергично младия мъж. — И те харесвам много, макар да си безнадеждно аристократичен.

Розалинд благослови безмълвно сестра си, задето бе разчупила леда, след което обясни:

— Той опита да ми каже, татко, но мама го изпъди, преди да бе успял да го направи.

Макар да се стремеше да замаже неловката ситуация, тя самата все още не можеше да се справи с изненадата. Вдигна очи към новия си съпруг, неспособна да си представи какво следваше от всичко това. Херцогиня? Тя, Розалинд Фицджералд Джордан, намерено дете, пътуваща актриса и вдовица?

Погледът й падна върху брачната халка. По нея блести ха скъпоценни камъчета, струващи цяло състояние. Стисна зъби. Дори пръстенът бе живо доказателство, че произхождаха от различни светове.

Щеше да мисли за това по-късно. Точно в този момент Стивън имаше нужда от нейната подкрепа. Затова заяви безгрижно:

— Искам да поръчаш обсипана с диаманти каишка за котенцето ми, скъпи.

Напрежението изчезна от лицето му.

— Ако наистина го желаеш, Поршия ще я има.

Томас все още изглеждаше недоволен. Розалинд подозираше, че гневът му само отчасти се дължеше на измамата. Вероятно бе резултат и от смесените бащински чувства към мъжете, които отвеждаха дъщерите му. Но гневът му щеше да отмине скоро; винаги ставаше така.

Преди актьорът да бе успял да проговори отново, Брайън се обади, като имитираше своя герой Пък:

— Драги ми дами и господа, мога ли да напомня с най-голямо уважение, че е време да започнем сватбената почерпка? — Погледна дяволито към булката и младоженеца. — Дори херцозите и херцогините трябва да ядат.

Думите му предизвикаха всеобщ смях и хората се насочиха към масите. Ръката на Стивън остана все така около талията на Розалинд, когато прекосиха поляната. Това й беше приятно и я успокояваше. Но не можеше да престане да се пита какво означаваше тази новина.

Сватбеното пиршество премина с голям успех, макар нервите на булката да бяха прекалено опънати, за да може да му се наслади напълно. Тя се смееше, говореше и безмълвно помагаше на Мария да държи настрани един от друг баща й и новия й съпруг.

Обилната храна и напитките заличиха тревогата, която бяха изпитали за кратко членовете на трупата, като напиха, че бяха карали един херцог да носи декорите. Той самият се държеше очарователно и непретенциозно. Когато дойде време младоженците да тръгнат, всички бяха склонни да мислят за случилото се като за забавна шега.

Розалинд прегърна и целуна всеки поне по веднъж, а членовете на семейството — по два пъти. После се качи в елегантната карета, която Стивън бе наел. Поне мислеше, че я е наел; нищо чудно обаче да я бе купил с джобните си пари. Той се намести на свой ред и затвори вратата, стиснал в ръка пътната кутия с Поршия. Зае мястото с гръб по посоката на движение, което се намираше точно срещу Розалинд.

Когато каретата потегли, тя замаха с ръка и продължи да се усмихва, докато семейството й се изгуби от погледа. После се понесоха със скорост, на която бяха способни само чистокръвни коне. Облегна се на тапицираната с кадифе седалка и впери поглед в новия си съпруг. Странно, сега, след като първоначалното объркване бе преминало, всъщност изобщо не бе изненадана от вестта за благородническия му произход. От първия момент й бе станало ясно, че е аристократ, а и винаги се бе държал с авторитета на човек, свикнал да му се подчиняват. Беше накарал онзи груб представител на закона, Крейн, да замълчи само с един поглед. Но не бе обръщала особено внимание на тази му способност, защото отношението му към нея самата и нейните приятели бе доста непринудено.

В действителност той бе един от хората, разполагащи с най-голяма власт в Англия, Ако заговореше, самият принц регент щеше да го слуша с внимание. Младата жена затвори очи и потърка слепоочията си.

— Глава ли те боли? — попита съчувствено Стивън.

— Малко. Джесика ми опъна прекалено силно косите, когато ми правеше прическата. — Розалинд започна да вади фибите и хризантемите. Отдъхна си с облекчение, когато косите се разпиляха по раменете. — Освен това, разбира се, се чувствам като озовала се в приказката за крал Кофетуа и просякинята.

Лицето му потъмня.

— Аз не съм крал, а ти не си просякиня.

— Доста близко е — Започна да прокарва пръсти през косата си. — Самият факт, че джентълмен се жени за пътуваща актриса с неизвестно потекло, е вече доста скандален; но един херцог да направи такова нещо е направо невъобразимо. Всички ще сметнат, че съм те подлъгала заради парите, а теб ще вземат за глупак.

— Няма нищо невъобразимо в нашия брак — отвърна остро той. — Ти си отгледана в дома на благородник, нищо, че е решил да се отдаде на сцената. Ти си дама — и по маниери, и по начина, по който говориш, и по изтънчеността ти. Всеки, който те познава, мисли така. А всеки мъж, който те види, ще се изпълни със завист, в никакъв случай няма да ме помисли за глупак.

Нима беше толкова наивен? Или пък до такава степен бе привикнал да се отнасят почтително с него, та не проумяваше, че това отношение няма да се прехвърли автоматично и върху нея? Помисли си с мрачен хумор, че в краткостта на брака им имаше и нещо положително, защото тя никога нямаше да бъде приета в неговия свят.

Но всъщност нямаше значение. След смъртта му тя щеше да се върне при своите хора. Междувременно…

— Какво искаш от мен, Стивън? Какви са задълженията на една херцогиня?

Въпросът й го изненада.

— Искам да бъдеш моя съпруга, Розалинд. Моя приятелка, придружителка, любовница. Обществените ти задължения могат да бъдат големи или малки, каквито ти пожелаеш. Ако искаш да бъдеш представена в двореца, ще го уредя. Ако предпочиташ никога да не стъпиш в някоя и модните гостни, също е добре дошло. Ти си тази, която избира.

Звучеше лесно, но тя не можеше да го повярва.

— Рангът ти сигурно е свързан със задължения. Вероятно мнозина имат едни или други претенции към теб.

— Защо според теб избягах? — отвърна с явна горчивина той.

— Толкова ли е ужасно да бъдеш херцог?

— Всъщност през двете години, откакто наследих титлата, открих — рече той, като опитваше да овладее горчивината в гласа си, — че е по-приятно да бъдеш херцог, отколкото негов наследник. Сега мога да правя почти всичко, което ми харесва… дори да се превърна в обикновен човек, поне за известно време.

— Приятно ли ти беше да си мистър Аш?

Младият мъж се поколеба, преди да отговори тихо:

— Никога не съм се чувствал по-добре. Никой нямаше никакви предварителни очаквания за това как би трябвало да изглеждам, какво да казвам или върша. Бях свободен като отскубнал се от ремъка си сокол.

Усетила, че тази тема го вълнува по особен начин, Розалинд попита:

— Казваш, че е било по-лошо да бъдеш наследник, отколкото херцог. Защо?

Младият мъж помръкна.

— Станах лорд Бенфийлд в мига, в който поех първата ги глътка въздух. Целият ми живот бе безкрайна подготовка за ранга и титлата, които щях да нося един ден. Момчето — бъдещ херцог, не може да плаче за какво да е — най-малко заради някакви си там чувства и в никакъв случай, когато го набият. Което обаче се случва често. То не си позволява недостойно поведение като например да играе с деца на обикновени родители. Трябва да бъде на върха и в учението, и в спорта. Да не се оплаква, когато по-големите момчета го измъчват в училище, да не се извинява на по-низшестоящите, т.е. почти на никого. Почита по-висшестоящите, дори кралят да има много вулгарен вкус. Избира другарите си само измежду тези, които са достойни за вниманието му. Жени се…

Спря рязко.

Съпругата му го гледаше с широко отворени очи.

— Звучи ужасно.

Той започна да потрива несъзнателно корема си — сигурен признак за болка.

— Несъмнено си забелязала, че не съм усвоил успешно всичко, на което опитваха да ме научат. Баща ми се вбесяваше, че не отдавах полагаемото се на моя ранг. Смяташе ме за мекушав. И без достойнство. — Усмихна се с ирония. — Наистина бях такъв по неговите стандарти. И все още съм.

Но голяма част от обучението всъщност бе усвоил. Нищо чудно, че бе станал такъв специалист по прикриване на болката си. Ако не беше вродената му почтеност и чувство за справедливост, той щеше да се превърне в същото чудовище като баща си.

— В кодекса на херцозите оставено ли е някакво местенце за любовта — попита тихо тя.

Стивън отмести поглед към прозореца.

— Любовта не влизаше… в учебната програма. Похотливостта бе приемлива — и двамата ми родители имаха известни любовни връзки. Но любовта беше нещо непознато. — Едно мускулче на челюстта му потрепна. — Смятам, че подобно на езиците, способността да се обича трябва да се усвои в детска възраст.

Значи дори да бе обичал съпругата си, вероятно не бе съумял да изрече нужните думи, помисли си съчувствено Розалинд. Надяваше се, че предишната херцогиня бе съумяла да разбере неизреченото.

— Караш ме да се чувствам щастлива, че нямам знатен произход. Но и ти, въпреки всичко, си станал чудесен човек.

— Значи не съжаляваш, че се омъжи за мен? — Тонът му беше шеговит, но по напрегнатия му поглед разбра, че говореше напълно сериозно. Божичко, защо изобщо си губеха и без това толкова ограниченото време в разговори за общественото положение?

— Разбира се, че не. Поздравявам се за бляскавия инстинкт. Аз си мислех, че си просто прекрасен, греховно привлекателен мъж. А сега спечелих наградата на годината без дори да знам — заяви шеговито тя. — Единственото, за което съжалявам в момента, е, че си седнал толкова далеч.

— Това лесно може да бъде поправено.

Изправи се, прескочи кутията на Поршия и се настани до своята съпруга. В тясното пространство на каретата това означаваше, че телата им от рамото до бедрата се допират плътно.

— Къде отиваме и кога ще стигнем там? — Хвана ръката му и сплете пръстите си с неговите. — Покрай цялото вълнение забравих да попитам.

— Притежавам малка къща край морето, недалеч от Честър. Тя е хубава и уединена, поддържа я само една семейна двойка. Би трябвало да пристигнем там около залез слънце.

— Колко къщи притежаваш? — попита с любопитство Розалинд.

Младият мъж се замисли за момент.

— Шест. Помниш ли като те попитах дали би ти харесало някое закътано абатство? Семейното имение, Ашбъртънското абатство, има манастирска градина. Прекрасна е.

Беше направила невероятен скок от това да няма покрив над главата до притежанието на шест къщи като херцогиня. Поклати смаяно глава и усети, че се прозява. Прикри уста с длан и рече извинително:

— Съжалявам. Снощи спах малко.

Той я прегърна с дясната си ръка.

— Използвай ме за възглавница.

Младата жена се сгуши в него. Толкова добре си подхождаха. Проклети да бъдат различията в общественото им положение, те двамата бяха един за друг. Точно това искаше тя от един съпруг — успокояващо присъствие… и изгарящо нетърпение.

Потъна в сън и устните й се разтегнаха в усмивка.

Докато пътуваха из подобните на паркове хълмове на Чешър Плейн, Стивън се наслаждаваше на усещането на притиснатото в него меко, изпълнено с доверие тяло. Чувстваше се… напълно щастлив. Повече от когато и да било досега в живота си. През последните седмици се бе научил да живее в мига и този просто не можеше да бъде по-хубав.

И тогава надолу по хранопровода и през корема го прониза остра болка. Застина, като се бореше с желанието да се свие на две. Не сега. Не днес.

Несъзнателно бе стиснал малко по-силно Розалинд и тя издаде някакъв звук насън. Наложи си да не мърда, за да не я събуди. Но не можеше да си обясни как така не бе усетила ужасната, нажежена до червено болка, която го изгаряше само на сантиметри от нежната й буза? Или ледената пот по дясната му ръка, с която я бе обхванал през кръста?

Съпругата му се раздвижи и потъна отново в дълбок сън, нежна и успокояваща го, дори само с присъствието си. Стивън опита да измъкне с лявата си ръка хапче опиум от вътрешния джоб. Беше изпил едно непосредствено преди да тръгнат от сватбеното тържество и предпочиташе да не взема второ толкова скоро. Не му се искаше да пилее малкото оставащо му време, като изпада под въздействието на наркотика. Но в крайна сметка страхът може би щеше да надделее. Опиумът приспиваше болката.

Ако вземането на втора таблетка означаваше Розалинд да не научи за поредния му пристъп, заслужаваше си да го направи. Преглътна лекарството с известно затруднение, затвори очи и зачака. Постепенно болката започна да отслабва и бе заместена от вцепенение. Вероятно трябваше да се смята за щастливец, след като не бе започнал да повръща неконтролируемо или не бе станал жертва на някой от другите неприятни симптоми, които придружаваха понякога пристъпа му.

Щастливец… По дяволите!

Нежна длан я погали по ръката.

— Време е да се събуждаш, лейди Калибан. Почти пристигнахме.

— Мммм. — Остана още известно време в приятна безтегловност, като се наслаждаваше на близостта на Стивън. В този момент, точно когато каретата спря да се движи, нещо студено и влажно докосна бузата й. Отвори очи и установи, че Поршия е завряла муцунката си в носа й. — Сънувам ли, или на гърдите ми наистина е застанала котка?

— Пуснах я навън. След като се изтощи да скача, реши, че си мека и удобна. — Очите му блеснаха шеговито. — Напълно съм съгласен с нея.

Розалинд се изчерви леко, изправи гръбнак и протегна схванатите си мускули.

— Наистина ли пристигнахме?

— Наистина. — Херцогът хвана Поршия и я върна в пътническата й кутия. — Имаш невероятен талант за спане. Почти не помръдна, дори при двете смени на конете.

— За пътуващия артист е страшно важно да може да спи където и да е. — Погледна през прозореца. Минаваха през безупречно поддържан парк, с насипани с пясък алеи. На хоризонта кървавочервеното слънце слизаше към морето и огнените му лъчи превръщаха облаците в горещи корали. — Колко е красиво! Кое е това място?

— Кърби Манър. В момента гледаш река Дий, която се влива в Ирландско море. — Каретата вече бе спряла и той отвори вратичката и й помогна да слезе. — Къщата е над нас.

Понечи да се обърне, но младата жена го хвана за ръката.

— Къщата може да почака.

Проследиха мълчаливо с поглед как слънцето се плъзна и морето, а небето и облаците потъмняха. Денят си отиде съвсем бързо. Розалинд се сети за предстоящата смърт на Стивън и гърлото й се сви от мъка.

Обърна се към къщата. Кърби Манър бе наполовина дървена, в унисон с местния стил, а стъклата на прозорците й бяха станали оранжевозлатисти на последната светлина на деня. Тя също беше красива. Младата жена огледа очарована сложния мотив, наподобяващ рибена кост, в който бяха наредени дървените трупи.

— Прекрасно е, но определено не отговаря на представата ми за малка къща.

— Това е най-малкото жилище, което притежавам; има само пет спални.

Приближиха се мъж и жена, които очевидно очакваха да им бъде обърнато внимание.

— Добре дошли в Кърби Манър, ваше височество. — Мъжът наклони почтително глава, а жената направи реверанс. — Надявам се, че сте доволен от състоянието на имението. Ако имахме повече време…

Не довърши мисълта си, а гласът му потрепваше нервно.

— Стига стаите да са изчистени и да сте приготвили достатъчно храна, всичко е наред. — Младият мъж се обърни към съпругата си. — Розалинд, това са мистър и мисис Найланд. Позволете ми да ви представя херцогиня Ашбъртън.

Актрисата потрепна, когато мисис Найланд напрани отново реверанс, а съпругът й се поклони несръчно. Та тя не беше херцогиня, за Бога; беше пътуваща артистка и в момента косите й бяха прибрани като на ученичка.

Но очевидно все пак беше херцогиня и трябваше да се държи като такава, ако не заради самата себе си, то поне заради Стивън.

Решението на проблема я връхлетя внезапно: играй ролята на херцогиня така, сякаш си на сцената. Наклони глава и се усмихна грациозно, но не прекалено фамилиарно.

— Много мило от ваша страна, че сте се приготвили за толкова кратко време. Когато внасяте багажа, моля ви бъдете особено внимателни с кутията с моето котенце. Поршия понесе чудесно пътуването, но предполагам, че вече е готова за вечеря.

Семейство Найланд се натовари с Поршия и останалия багаж и влезе в къщата. Кочияшът подкара каретата към конюшнята, а двамата младоженци заизкачваха външните стълби, хванати за ръка. Той отвори входната врата, наведе се неочаквано и я вдигна. Тя се разсмя и се вкопчи вън врата му, за да запази равновесие.

— Макар да не сме на прага на Ашбъртънското абатство, все пак и това е мой дом — обясни младият мъж.

— Във всяка една от шестте къщи ли ще ме внасяш — попита Розалинд, докато съпругът й я носеше навътре.

— Ако ти харесва, да, но според мен ловната хижа няма да ти хареса. Облицована е с тъмна ламперия и е натъпка на с препарирани животински глави.

Освен това нямаше да има време да посетят всички тези къщи.

— О, имаш право. Звучи доста непривлекателно — отвърна с помръкнал глас тя.

Той я понесе по някакъв полутъмен коридор, от който слязоха в доста голямо помещение. Най-напред й направиха впечатление богато украсените с дърворезба дъбови менели и меките килими. Стивън я пусна внимателно на пода. Тя стъпи на крака, затаила дъх.

Изражението му беше сериозно, сякаш в този миг запаметяваше лицето й. После я целуна с болезнена нежност. Устните й се разтвориха под неговите и тръпки на желание преминаха по кожата й. Четирите дни, през които не се бяха любили, й се бяха сторили цяла вечност.

Чувстваше се омекнала като восък. Съпругът й вдигна глава и промълви дрезгаво:

— След като се освежим и нахраним, ще може ли да дойда в стаята ти?

Розалинд го изгледа учудено и се разсмя.

— Стивън, скъпи мой, нищо не илюстрира по-ясно различията в общественото ни положение. Там, откъдето идвам аз, брачната двойка има обща спалня и общо легло. Подозирам, че благодарение на това хората се сдобряват по-бързо. — Изпълни се с желание да излее пред него любовта си в думи. — Винаги ще бъдеш добре дошъл в моето легло. Всъщност ще се чувствам обидена, ако спиш другаде.

— В такъв случай приемам, че отговорът ти е да.

— Определено. — Връхчето на езика й се показа между зъбите й. — Не мислиш ли, че след такъв уморителен ден би било най-добре да пропуснем вечерята и да си легнем веднага?

— Не. — Направи крачка встрани и взе дланта й в ръцете си. — Първия път всичко стана прекалено бързо. Нека тази вечер се насладим на удоволствието от очакването.

Още малко очакване и тя щеше да полудее като пантера. Но той имаше право. Нямаше защо да бързат.

— Звучи разумно, макар че не се чувствам особено разумна в момента. — Наклони глава. — Имам предложение. Разведи ме из къщата, докато приготвят вечерята. А после ще можем да се нахраним в интимна обстановка в стаята си.

— Великолепна идея. — Херцогът целуна връхчетата на пръстите й и я хвана под ръка. Заговори, имитирайки много сполучливо приповдигнатия тон на високомерен иконом.

— Това, скъпа херцогиньо, е основният салон. Смята се, че най-старата част на къщата е построена в началото на петнайсети век. Моля обърнете внимание на чудесната изработка на гипсовите орнаменти.

Младата жена се изкиска; той наистина имаше бъдеще като комичен актьор.

— Наистина е великолепно, ваше височество — отвърни тя с тон на изпълнена с възхищение посетителка. — Но подходящи ли са за тавана тези развратни амурчета?

— Те не развратничат, мадам. Просто са си много добри приятели.

Поведе я из първия етаж, като обръщаше вниманието й върху интересните неща и правеше нарочно забележки, които я разсмиваха.

Както във всички изградени частично от дърво постройки, подът беше неравен, прозорците бяха клюмнали леко на една страна и изобщо не можеше да се види една-единствена права линия. Сградата й хареса. Допадаше й също така, че все намираха начин да се докосват привидно невинно и всеки допир бе поредната хвърлена в горящия огън съчка.

Когато тръгнаха нагоре по стълбите, Розалинд попита:

— Колко често идваш тук?

— Може би веднъж годишно. Обикновено оставам няколко дена, когато дойда по работа на север. — Усмихна се мрачно. — Знам. Тъжен пропуск, нали?

Младата жена поклати смаяна глава.

— Няма ли някои обеднели братовчеди от семейство Кениън, които се нуждаят от дом?

— Има, но всички те предпочитат да живеят доста по на юг. По-близо до цивилизацията. Един братовчед се установи в имението в Норфолк, където отиде да живее Ели Уордън със своето бебе. — Усмивката му стана саркастична. — Каквото и да кажа, братовчедът Куинтъс и съпругата му ще решат, че бебето е мое. Поне е гаранция, че ще се грижат добре за него.

— Радвам се за Ели и детето, въпреки че ще се отрази зле на репутацията ти.

Тръгнаха по осветения с лампи неравен коридор. От много време бе копняла да си има къща, но в никоя от нейните мечти тя не бе толкова хубава като тази. Надяваше се, че един ден някой братовчед Кениън щеше да прояви достатъчно здрав разум и да я оцени.

Щом стигнаха в края на коридора, Стивън рече:

— Спалнята на господаря е вляво, а на господарката вдясно. Имат помещения за обличане и са свързани с врата.

Розалинд влезе и дъхът й секна за пореден път. Вляво се издигаше масивно легло с четири колони и балдахин, а вдясно имаше шезлонг, удобни столове и други мебели. Но това, което прикова вниманието й, бяха розите. Върху всички маси и бюра имаше вази с ухаещи червени, бели и розови рози, чиито цветове сияеха на светлината на пукащия огън. Ароматът им беше опияняващ.

Докосна смаяна един от алените цветове.

— Стивън, изумително е. Как, за Бога, го направи?

— Бива ме за уреждането на разни неща. — Целуна я. — Идеята бе съвсем естествена — рози за моята съвършена роза.

Младата жена преглътна развълнувано; надяваше се той никога да не разбере колко несъвършена беше в действителност.

— Цветята са прелестни. Обаче ще увехнат много бързо.

— Но само така могат да бъдат красиви — отвърна тихо той.

Погледите им се срещнаха и останаха слети в продължение на един изпълнен с близост миг. Дори сега, през първата си брачна нощ, нямаше как да избягат от напомнянето за смъртта. Но тя си обеща, че докато Стивън бе все още жив, двамата щяха да изтръгнат от времето всеки миг на радост.