Розата и херцога

Глава 3

Фицджералд погледна намръщено през прозореца на салона към силния дъжд навън.

— Изпълнението на „Буря“ по време на истинска буря ни дойде много добре, но тази сутрин пътищата са в убийствено състояние.

Розалинд вдигна очи от костюма, който кърпеше.

— Така е, но сигурно скоро ще спре да вали, а до Редминстър има само осем-девет мили.

— Ще ни трябва цял ден да ги изминем — отвърна мрачно баща и.

Мария се подпря на масата и изля останалия чай в чашата на съпруга си.

— А какво друго да правим с времето си, милорд и господарю мой?

Томас я изгледа усмихнат.

— Можем да си стоим в това уютно ханче и да ти припомня какво е най-добре да се прави в дъждовен ден. Вместо това ще трябва да измъквам фургоните от калта.

Мария замига престорено скромно с дългите си тъмни ресници.

— Все още има време да се върнем в стаята си за едно бързо напомняне, тъй като малките още не са закусили.

— Дръжте се прилично и двамата — напомни им Розалинд и подхвърли половин препечена филийка на Алоишъс, семейната хрътка, която лежеше под масата. — При такова време се налага да излезем навън при първа възможност. Ако възнамеряваш да прекараш деня в калта, татко, облечи си непременно най-старите дрехи.

— Ама в нея няма капчица романтика — изръмжа Томас.

— И слава Богу — отвърна младата жена. Точно приключваше с шиенето на костюма, когато се появи Джесика.

— Добро утро — промълви с дълга въздишка тя. — Дали родителското тяло ще ни възнагради с поредната проява на смущаваща съпружеска преданост?

— Опасявам се, че точно това замислят. — Розалинд скъса със зъби конеца и прибра шивашките принадлежности в кутията си. — Коя си тази сутрин? Жулиета?

Джесика се настани грациозно на стола си.

— Да. Мисля, че ще умра от любов. Видяхте ли онзи несравним джентълмен сред публиката снощи? Беше се подпрял на стената отляво. Каква осанка! Какво присъствие! Какъв шивач! Трябва да е лорд. Непременно ще привлека вниманието му.

— Няма да направиш такова нещо! — заяви с непреклонен тон майка й. — Не си чак толкова голяма, че да не мога да те напляскам, млада госпожице.

Без да й обръща внимание, Джесика продължи:

— Негово височество ще ме обгради с цветя и подаръци, но аз ще отхвърля с презрение авансите му. Смазан от любов, той ще ми предложи брак въпреки скромното ми положение, но аз няма да оставя сцената заради отегчителния живот на матрона от висшето общество. Тогава той ще потъне в отчаяние и ще умре от несподелена страст.

Розалинд също бе видяла въпросния мъж, тъй като бе от онзи тип, който забелязват всички жени — висок, уверен, красив. Заслужаваше да си помечтаеш за него. Но тази сутрин нямаше време за фантазии.

— Този човек е по-вероятно адвокат, отколкото лорд — каза тя. — Или може би преуспял прекупвач на царевица. Изяж си яйцата преди да е дошъл Брайън и да е погълнал всичко, което намери.

Сестра й се изсмя и се изправи. Превзетите й маниери изчезнаха, докато си сипваше солидна порция.

— Бас държа, че никой никога не е казвал на Жулиета да си изяде яйцата, преди да е дошъл малкият й брат.

— Но щяха да й го казват, ако Брайън й беше брат. — Розалинд сгъна закърпената дреха и я прибра в сандъка с костюмите. — А, говорим за вълка…

Чу се бясно препускане надолу по стълбите. Изведнъж то прекъсна рязко и бе последвано от сгромолясване. Розалинд се намръщи. Тъкмо се изправи, когато малкият й брат влезе в салона. Той беше типичен Фицджералд, с тъмни коси и светлосини очи, но сега лицето му беше пребледняло, а лявата длан стискаше дясната му китка.

— Току-що паднах и май си счупих китката.

В това семейство бе много трудно да различиш действителните проблеми от въображаемите, но и Розалинд, и родителите й, и Алоишъс се струпаха веднага около него, тъй като не знаеха какъв е случаят. Момчето извика силно, когато Розалинд опипа внимателно пострадалата ръка.

— Прилича на леко навяхване — заяви тя, след като приключи. — Ще я превържа и след един-два дни всичко ще бъде наред. Следващия път не тичай по стълбите.

— Днес няма да мога да си напиша домашното по математика — произнесе с надежда брат й.

— Можеш и ще го направиш — отвърна строго Томас. — Човек си подготвя домашното по математика с главата, не с ръцете.

— Не е вярно. Брайън използва пръстите си, за да прави сметки — възкликна предизвикателно Джесика.

— Не ги използвам! — извика възмутено брат й. — Ти си тази, която така и не стигна доникъде с алгебрата.

С лявата ръка той изсипа останалите яйца в чинията си, докато Алоишъс го наблюдаваше с жив интерес. Джесика отметна глава. Беше невероятно добра в това.

— Една богиня на сцената няма нужда от алгебра. Предостатъчно е, че мога да преценя постъпленията само като хвърля поглед към събралата се публика в театъра.

Сестра й вдигна очи към тавана.

— Отивам за чантичката с медицинските принадлежности, докато вие двамата се джафкате.

И тръгна към вратата. Тъй като Брайън споделяше типичната за повечето десетгодишни момчета съдба често да се наранява, тя винаги слагаше медицинската чанта най-отгоре в багажа, за да е подръка. Но преди да излезе от стаята, поспря за момент, за да огледа членовете на своето семейство.

Сърцето й преливаше от любов. Благодари за кой ли път на съдбата, че бе изпратила Томас и Мария на онази мизерна крайбрежна уличка, и за благородството им, станало причина да приберат просячето. Розалинд пазеше само смътни, кошмарни спомени за времето, което бе прекарала из улиците, но срещата й със семейство Фицджералд бе съвсем ясна в паметта й. Дори да доживееше стогодишна възраст, пак нямаше да забрави добротата в очите на Мария.

Забеляза с болка признаците на наближаващата старост по лицата на родителите си. И двамата все още изглеждаха добре, но наближаваха петдесетте и в тъмните им коси се бяха появили сребърни нишки. Животът в пътуващ театър не беше лек. Колко ли още щяха да бъдат в състояние да продължават по този начин? Живееха сравнително добре, но не успяваха да заделят почти нищо настрана. Заплатите на актьорите, костюмите и поддръжката на фургоните струваха доста.

Не че това тревожеше Томас; той вярваше, че Господ няма да ги изостави. За жалост Розалинд не вярваше като него, че Бог изпитва особен интерес към финансовото положение на семейство Фицджералд.

Излезе от помещението и затвори внимателно вратата след себе си. Може би Джесика щеше да успее на сцената на лондонските театри и да стане толкова популярна, та да може да си позволи да издържа възрастните си родители. Тя имаше и талант, и амбиция. Или пък Брайън щеше да пожъне огромен успех, тъй като той също проявяваше актьорски способности. Двамата бяха най-големият шанс на семейството за материален просперитет, защото талантът на Розалинд беше скромен. Можеше да се каже, че почти не съществуваше.

С въздишка заизкачва стълбите към стаята, която делеше със сестра си. Предстояха промени; чувстваше го със сърцето си. Разбира се, знаеше, че семейството няма да може да живее заедно винаги. Джесика може и да си правеше шегички с любовта към някой непознат, но това бе знак, че вече бе съзряла за подобно преживяване. Не след дълго щеше да си намери съпруг и да напусне трупата.

Розалинд се надяваше, че когато това стане, красивата й по-малка сестра ще прояви по-здрав разум от нея самата.

Дъждът престана, докато Стивън привърши закуската си, така че той се приготви за дългото пътуване обратно към Ашбъртънското абатство. Силните стомашни болки, измъчвали го през нощта, бяха показали ясно, че е време да сложи край на тази авантюра и да се превърне отново в херцог. Чакаше го много работа както в имението, така и в Лондон.

Щом излезе от Флечфийлд, прекоси извит като дъга каменен мост. Под него течеше реката, която се движеше успоредно на пътя към града. Тогава реката му се бе сторила спокойна и красива. Тази сутрин обаче тя бе придошла от силния дъжд.

По някое време слънцето изплува иззад облаците. Херцогът спря, за да се полюбува на гледката от върха на най-високия хълм в околността. Това бе част от обещанието, което си бе дал: накъдето и да тръгнеше, да не бърза толкова, че да няма време да се полюбува на пейзажа или да помирише някое цвете. Сега виждаше красотата и там, където до съвсем неотдавна изобщо не я бе забелязвал, а това му доставяше едновременно радост и болка.

А гледката наистина бе възхитителна. Пред погледа му се разкриваше необятен, типично английски пейзаж, тучни поля, поляни и морави, разделени от цъфнали живи плетове. Вдясно придошлата река си проправяше път през зелените поля. Тук коритото й бе по-тясно и водите се носеха дори още по-стремглаво, отколкото във Флечфийлд.

Насочи поглед към пътя пред себе си. На около половин миля една карета и четири фургона бяха отбили встрани, тъй като последният фургон бе затънал в калта. Двама мъже разпрегнаха конете от средната кола, за да помогнат за измъкването на последната.

Събралите се наоколо хора му се сториха смътно познати. Стивън се взря и разпозна театралната трупа Фицджералд. Очевидно бяха тръгнали рано тази сутрин. Томас Фицджералд даваше нареждания за измъкването на фургона от калта. Някакво момче тръгна към реката, а дамите от трупата започнаха да се разхождат покрай пътя, съпровождани от някакво куче.

С изключение на една от тях. Младият мъж се усмихна, когато разпозна светлокестенявата глава на Розалинд Джордан, която не носеше боне. И сега нямаше как да добие представа за фигурата й, тъй като се бе увила в огромен шал. Освобождаването на фургона обаче щеше да отнеме време. Достатъчно, за да успее да се приближи до пътуващите актьори, да предложи любезно помощта си и да разгледа лейди Калибан отблизо. Без да губи и миг повече, подкара коня си надолу по хълма.

Мястото, където пътят ставаше равен, беше на не повече от деветдесет метра от придошлата река. Херцогът хвърли поглед натам и се намръщи. Тъмнокосото момче беше яхнало надвиснала над бурните води върба. Родителите му трябваше да го държат под око, не че това бе лесна задача, когато се отнасяше за момче на неговата възраст.

Насочи вниманието си отново към фургоните, но внезапно чу сух пукот и стреснат вик. Погледна обратно към реката точно навреме, за да види как клонът, на който се бе покатерило момчето, започна да се накланя надолу с ужасяващо бавно движение. Най-накрая се пречупи напълно и малката фигура полетя към бушуващите води.

От групата край фургоните се чу тревожен вик. Стивън пришпори коня си към реката, видя, че членовете на трупата се спуснаха също натам.

Щяха обаче да пристигнат прекалено късно. Течението понесе детето към херцога със скоростта на препускащ кон. Малката тъмнокоса глава изчезна под калните води. Момчето или не можеше да плува, или нямаше сила да се бори с побеснелите води.

Младият мъж стигна до брега и скочи от коня си. Той беше единственият, пристигнал навреме, за да помогне, но как да го направи? Наоколо нямаше паднал клон, който да подаде на детето, тъй като точно тук реката минаваше през засадено с пшеница поле. Конят му Юпитер бе чудесен, но винаги се бе страхувал от вода. Невъзможно беше да го убеди да влезе в реката достатъчно бързо, за да спасят детето.

Още преди да стигне до логично заключение Стивън смъкна сакото си. След това погледна към реката и замръзна. Беше достатъчно бурна, за да обезсили дори човек в разцвета на силите си, при това — добър плувец. Той не беше герой. Ако се хвърлеше да спасява момчето, най-вероятно щеше да се удави и той. Смъртта нямаше да го настигне след четири-пет месеца, а още сега, посред бял ден, пред погледите на десетина непознати.

Не беше готов все още. Впери поглед в придошлите води, вцепенен от страх, неспособен да помръдне.

В този момент главата на детето се показа на повърхността. Погледите им се срещнаха. Ужасът и отчаянието в очите на давещото се момче накараха херцога да направи две стъпки напред и да се хвърли в мътните води. Те се оказаха изненадващо студени за такъв топъл летен ден. Вълните го заблъскаха, докато той се бореше да стигне до средата на коритото. Все пак успяваше да напредва. Щеше да стигне до момчето след десетина загребвания.

Вече почти беше стигнал до него, когато то потъна отново. Стивън се гмурна и се протегна колкото може по-надалеч. Пръстите му достигнаха до някакъв движещ се обект и го сграбчиха; оказа се, че това е китката на детето. Дръпна малкото телце по-близо към себе си, за да може да го хване по-здраво, като същевременно риташе силно с крака, за да не потънат.

Момчето опитваше да си поеме конвулсивно въздух, когато главите им се подадоха на повърхността. Младият мъж обгърна с ръка гърдите му и заплува към брега.

Тъй като загребваше само с едната си ръка, напредваха доста бавно. Едва не изпусна детето, когато някакъв носещ се по течението клон го блъсна в гърлото. Задави се, нагълта вода и потъна. Когато най-сетне успя да се измъкне заедно с момчето, вече се чувстваше напълно изтощен. Но до брега оставаше само около метър и половина. Протегна уморено ръка да се вкопчи в спасителната твърд и в този момент чу предупредителен вик.

Но беше късно. Нещо се стовари отгоре му с ужасна сила и той престана да вижда и да чувства.