Шестото покварено дете

132. Портър Ден сто деветдесет и девети, 11:42

Някой подхвърли нещо за „веществени доказателства“, но всички знаеха, че вече няма смисъл да са предпазливи. Портър измъкна кутийката, махна лентичката и я отвори. Вътре имаше две стъклени шишенца. На етикетите и на двете пишеше „МОНТЕХЮ ЛАБС – ВИРУС „КОРОНА“ – ТЕЖЪК ОСТЪР РЕСПИРАТОРЕН СИНДРОМ“.

– Ама че работа… – промърмори Наш.

– Не ги докосвай – предупреди Пул. – Ще извикам някого. Ето ги липсващите ни две шишенца.

Портър се взираше в малките стъкленици.

– Сигурно Клозовски ги е оставил. Единствено той имаше достъп. Но това значи, че ги е скрил преди карантината в „Строгър“. Използвали са едната, за да напълнят спринцовката, която Клеър откри в болничното шкафче, оставили са празната в хотелската ми стая в Ню Орлиънс и са скрили останалите две тук. Никога не са имали намерение да разпространяват вируса.

Пул говореше по телефона, като слушаше Портър с едно ухо.

– Може ли да е използвал тунелите, за да стигне от болницата дотук? – попита Наш.

– Няма начин – отвърна Далтън. – Тази сграда е прекалено нова, за да е част от онази мрежа. Освен това някой би могъл да го разпознае и да каже нещо. Всички тук знаеха, че е затворен в болницата заедно е останалите.

Никой не бе чул Клеър да влиза в стаята. Стоеше до вратата, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя заговори:

– Току-що се срещнах с Робин Хилбърн. – Погледна Наш, след това – Далтън и Пул, после прекоси стаята и коленичи до Портър. Държеше плик. – Тя… тя ми даде това и ме помоли да ти го предам. Каза, че Дерек го е оставил под възглавницата ѝ в деня, в който… е починал. Заедно с бележката. Не искала да съобщава на останалите за това тук, понеже било твърде лично. Каза, че съжалява, че е чакала толкова дълго. Криела го е през всичките тези години. Не била сигурна дали иска да го споделя – притеснявала се да не опетни паметта на съпруга си. Когато Пул я посетил, а и всичко това по новините… тя разбрала, че тази информация вече не е нейна, за да я пази в тайна.

Някой беше отворил плика преди много време – лепилото вече не лепнеше. Вътре имаше няколко странички, изписани на ръка. Портър прегледа текста набързо.

– О, Господи…

Клеър постави ръка върху рамото му:

– Прочетох го, Сам. Знам, че не трябваше, но… много съжалявам. – Тя замълча за секунда. – Робин мисли, че Уелдърман и Стокс са фалшифицирали бележката, открита до тялото на Дерек. Това я изплашило. Не знаела какво да прави, ако тази информация излезе на бял свят.

Когато Портър приключи с четенето, ръцете му трепереха. Страниците се разпиляха по пода. Осъзна, че е седнал на земята, облегнал гръб на бюрото. Погледна Пул, Наш и останалите.

Клеър обви ръце около врата му:

– Това не е твоя вина, Сам. Чуваш ли ме? Трябва да го оставиш зад себе си. Ще ти помогнем, обещавам. Забрави за Бишъп, забрави за онова, което е направил, забрави за всичко.

Сам ѝ обеща, че ще забрави. В мига, в който спомените започнаха да се завръщат и дупките започнаха да се запълват, той се закле, че ще забрави. Закле се пред всички тях. Забавно е как започват най-малките лъжи.