Шестото покварено дете

19. Клеър Ден пети, 09:23

Мазето на болница „Джон Х. Строгър Младши“ беше огромно. Освен това беше и пълна кочина. Бракувано През всички тези години медицинско оборудване бе натъпкано на всяко свободно местенце – носилки, легла, стойки за интравенозни системи, инвалидни колички… и кашони. Много кашони. Очевидно бе, че по някое време някой се е опитал да ги поддържа подредени, но също толкова очевидно бе, че това е било преди доста години. Въпреки че стаите имаха табелки, названията върху тях бяха повече с препоръчителен характер. Ако персоналът трябваше да се отърве от нещо, просто му намираше място, където щеше да се побере, и забравяше за него. Единственото помещение, което откриха в сравнително добро състояние, беше с климатичната система, и именно там Клеър откри Ърнест Скоу. Тъмнокожият мъж на шейсетина години, облечен в мръсен работен комбинезон, бе седнал върху щайга и опитваше да закуси със сандвич, докато тя, Стоут и тримата други охранители, които Стоут бе извикал, за да помагат в претърсването, излизаха от асансьора.

– Ърнест. Наричайте ме Ърнест – настоя той, докато дояждаше сандвича и бръскаше трохите от устните си. – Та какво разправяхте за някакви тунели?

– Контрабандистки тунели – отвърна Клеър. – Минават под по-голямата част от града. Много от по-старите сгради, а дори и някои от по-новите имат достъп до тях.

Ърнест почеса четината по брадичката си.

– Работя тук почти две десетилетия и не съм забелязал никакви тунели.

– Колко добре познаваш това мазе? – попита Стоут.

Мъжът вирна глава.

– Познавам оборудването и техниката, която поддържам. Що се отнася до останалото, не ходя там. Не е моя работа.

– Знаеш ли откъде телефонните кабели влизат в сградата? – попита Клеър. – Телефонните компании наемат някои от тунелите за нуждите си.

Очите на Ърнест се извъртяха към тавана. Той почеса брадата си отново.

– Мисля, че откъм западната стена. Там има друга група асансьори и от време на време чувам как техниците ровичкат нещо из онази част на мазето. В тази част не идват кой знае колко често. Значи би трябвало да е там.

– Покажи ни.

Докато Ърнест ги превеждаше през лабиринта от бракувано оборудване, очите на Клеър непрекъснато се спираха на носилките – някои бяха празни, други бяха използвани за пренасяне на други неща и все още стояха натоварени. Няколко бяха счупени. Имаше страшно много носилки. Клеър се зачуди дали Бишъп е взел оттук онези, използвани за Емъри и Гюнтер Хърбърт. И двамата бяха приковани с белезници към носилки, а това е нещо, което човек не може да си купи от местния супермаркет.

Ърнест посочи към тавана.

– Ето това са телефонните кабели – тези сивите. Сините пък са за интернета.

Десетки дебели кабели, вързани заедно със „свински опашки“ и прикрепени към бетонния таван със скоби. Всички очи се вторачиха в жиците, проследявайки пътя им. Когато стигаха външната стена, кабелите потъваха в десетинасантиметрова дупка в бетонния фундамент, запечатана здраво с гумен уплътнител.

Нямаше тунел. Нямаше видими отвори.

– Мамка му – измърмори Клеър, докато очите ѝ шареха нагоре-надолу по стената. – Сигурна бях…

Стоут се бе извърнал наляво към стената и я преглеждаше сантиметър по сантиметър, като едната му ръка постоянно натискаше тук-там бетона, сякаш, ако улучеше някакъв скрит механизъм, щеше да се отвори таен проход.

Клеър впи поглед в гладката стена.

– Коя година е построено това място?

Ърнест не се поколеба и за секунда:

– 1912. Сигурен съм в това.

– Започнали са да копаят тунелите към 1899 година – каза Клеър. – Има логика да са ги използвали тук. Този бетон изглежда по-нов. Чудя се дали не са ги запечатали с него.

– Основата е подсилена през осемдесетте години.

Нищо от това не е оригинално строителство. Предполагам, че тогава може да са запушили тунелите.

Телефонът на Клеър иззвъня. Клоз.

Тя вдигна и го приближи до ухото си.

– Кажи?

– Пол Ъпчърч е буден.

Веждите ѝ се повдигнаха.

– Как така?! Нали казаха, че няма…

– Той говори – прекъсна я Клоз. – Трябва да се качиш тук.