Шестото покварено дете

26. Клеър Ден пети, 10:02

– Каква лудница!

Клеър не мислеше, че Клоз трябва да казва това на глас, но човекът явно имаше нужда гръмко да заяви очевидното. Искаше ѝ се да прекоси стаята, да затвори с трясък лаптопа му и да го прасне по главата е него. Неведнъж. Не че това беше първия път, когато изпитваше подобно желание, но сега за пръв път почувства, че е готова да го въплъти в действия. Само ако не беше толкова шибано уморена, ако не я болеше всичко, ако не подсмърчаше…

Когато се обади на капитан Далтън, за да му каже, че Ъпчърч е мъртъв, той не изглеждаше кой знае колко изненадан (нямаше причина за това), но когато му съобщи какво ѝ е прошепнал умиращият, и тази новина не го шокира, а това вече не беше редно. Той познаваше Сам достатъчно, за да знае, че твърдението не е истина, ала въпреки всичко прие казаното от нея така, сякаш му бе изчела прогнозата за времето. След това ѝ заповяда да не казва на никого – нито на пресата, нито на федералните… на никого.

Телефонът ѝ завибрира. Тя погледна екрана:

Арестувахме Бишъп.

Съобщение от Наш.

– Наш е хванал Бишъп – каза Клеър толкова тихо, че не бе сигурна дали Клоз я е чул.

Той се наведе още по-близо до екрана на лаптопа си.

– Знам. Казах, всичко е сбъркано. Ела, трябва да видиш това.

Досега беше седяла на пода, облегната на стената, точно до вратата, и когато се изправи, едновременно няколко стави изскърцаха зловещо в знак на протест. Клоз извъртя лаптопа си така, че тя да вижда екрана. В горната му част имаше снимка на Наш, който стоеше някъде навън и държеше картонена табела с надпис „ПРЕДАВАМ СЕ“. Под фотографията имаше вградено видео, пуснато да се повтаря постоянно – Ансън Бишъп, присвит на пода на някаква стая, а Наш го рита. Всеки път, когато кракът на Наш влизаше в контакт с корема на Бишъп, видеото тръгваше отначало. Под всичко това с големи букви беше написано „Блюстителите на закона в действие.“

– Това в момента е по всички социални медии – каза Клоз.

– О, не…

– Става и по-зле.

Клоз кликна върху линка под снимката и видеото. На екрана се появи друг клип. Започна с ритника на Наш (очевидно образът в първото клипче бе взет именно оттук), след което Бишъп се надигна, прокашля се и каза:

– След това Наш е счупил камерата. Седми канал го имат на запис и са го пуснали навсякъде. Всички големи канали го излъчват – каза Клоз, докато пръстите му танцуваха бясно по клавиатурата. – Искат достъп до Бишъп и пълна прозрачност, докато той е в ареста. Искат да говорят и със Сам. Искат да знаят местоположението на Сам по време на убийствата тази сутрин. Както и на другите. Това е шибана лудница!

Сам Портър е У4М.

– Бишъп е координирал всичко това с Ъпчърч – проговори с равен тон Клеър. – По някакъв начин са го планирали предварително.

Телефонът ѝ зазвъня.

– Мамка му, сега пък какво?!

Тя изрови апарата от джоба си.

Беше Стоут.

– Трябвате ни долу, в кафенето. И двамата. Имаме сериозен…

Връзката прекъсна.

Чуха рева на множеството в мига, в който отвориха вратата – кипяща мешавица от гневни гласове, всеки от които се опитваше да надвика останалите. Стоут и трима от неговите хора бяха застанали между тълпата и стъклените врати, които водеха към главния коридор на болницата, лобито и накрая – към изходите. Един от разярените мъже беше вдигнал стол над главата си. Друг държеше метална закачалка и замахваше с нея към Стоут. Двамата полицаи, които Клеър бе оставила на пост тук, не се виждаха никъде.

Тя разблъска хората и си проправи път до предните редици. Застана между Стоут и Закачалката с ръка върху оръжието си.

– И какво сега, ще почнете да ни гърмите ли? – попита Закачалката.

– Всички да се успокоят! – извика Клеър, но гласът ѝ се изгуби и тя се закашля.

– И тя не е по-добра от онези другите ченгета – чудовища! – изкрещя някаква жена с рокля на сини цветя. Беше извадила телефон и камерата му беше насочена към Клеър. – Предпочитат да ни държат затворени тук и да чакат, докато не измрем един след друг. Не се опитват да ни предпазят, опитват се да ни държат под ключ! Нямам намерение да стоя в тази клетка повече! Отивам си у дома!

Неколцина от насъбралите се изкрещяха одобрително. Клеър едва се пребори с порива си да отстъпи.

Закачалката замахна към нея. Тълпата притихна за секунда, след което изригна още по-гръмогласно.

Клеър вече се готвеше да извади оръжието от кобура, когато отнякъде прокънтя пронизително изсвирване. Обърна се и видя Клозовски, застанал зад нея, с два пръста, тикнати в устата.

– ДОСТАТЪЧНО! – изкрещя Клоз.

Този път цялата зала притихна. Всички очи се насочиха към него.

– И ние не искаме да сме тук, също като вас. И ние сме затворени.

– Казаха ни, че трябва да останем тук, понеже У4М се опитвал да ни убие. Нали го арестуваха, защо не ни пускат?

Мъжът, който се бе обадил, стоеше най-отляво. Носеше сако от туид и всекидневни панталони. Вероятно забеляза, че Клеър се чудеше кой е, затова я изпревари:

– Аз съм д-р Барингтън от Онкологията. Няколко от тези прекрасни хора работят с мен. Мисля, че само искаме да се върнем към нормалния си живот.

– Не е толкова просто – отвърна Клеър.

– Заради вируса ли?

Тя не отговори.

Барингтън вдигна ръка.

– Не се притеснявайте, детектив. Повечето от нас са медицински лица. Прекрасно осъзнаваме какви са протоколите при карантина. Също така много добре знаем как се разпространяват вирусите и това, че сте ни събрали тук, на това тясно място, не е особено ефективно. Болните трябва да бъдат изолирани от тези, които все още са здрави. Предпазни мерки като маските са задължителни.

Клеър осъзна, че не носи маската си. Беше я оставила на пода в офиса. Само около половината от хората в кафенето носеха техните.

Барингтън продължи:

– Агенцията за контрол на заболяванията прилежно ни раздаде антибиотици и ние сме им благодарни за това, но освен че изолираха група хора, които несъмнено имаха симптоми на ТОРС, те ни третират като заразени. В разгара на сезона на грипа и настинките сме – много от хората са били болни още преди да дойдат в болницата. Не знаем кой има ТОРС, кой – обикновена настинка, кой – грип… А да не пренебрегваме и силата на самовнушението, която също може да предизвика подобни симптоми – мога да ви гарантирам, че тук има хора, които си мислят, че са болни, но в действителност не са. Когато чуем, че наблизо някой е болен, телата ни се „включват“ на защитен режим. Тези защити могат да създадат симптоми, които наподобяват въпросната болест, а съзнанията ни са тренирани да се боят от тези симптоми, което пък само задълбочава проблема.

– Добре, какво предлагате?

– Симптомите на ТОРС са трудно различими, докато не се проявят напълно. В ранните стадии на болестта заразеният човек прилича на болен от грип – леки болки, вероятно подсмърчане. Ако някой започне да проявява тези симптоми, няма начин да се разбере със сигурност дали човекът е настинал, дали е с грипен вирус или, Боже опази, заразен с ТОРС. Проблемът е, че носителите на тези болести са най-заразни в началото. Трябва да обмислим възможността да разделим хората на подгрупи за по-нататъшна изолация. Тези с болки в тялото трябва да бъдат събрани на едно място. Онези с болки в гърлото – на друго. Кихащите, заедно с други респираторни проблеми – на трето. Всеки с висока температура трябва да бъде под карантина спрямо останалите. Тези са стандартните процедури – Агенцията ги познава, но не ги спазва. Мислят, че е достатъчно просто да ни врътнат ключа тук. Това може и да върши работа, ако целта е да се опази останалото население от избухване на епидемия, но не върши особена работа, когато става дума за предпазването на онези от нас, които все още не са се разболели… но ако нищо не се промени, съвсем скоро ще се разболеем всички.

Клеър почувства как в носа ѝ се заражда кихавица. С огромно усилия на волята я прогони. Имаше чувството, че ако сега кихне, тези хора тук ще я помъкнат директно към крематориума.

Барингтън пристъпи към нея и понижи глас, така че само тя да го чува:

– Разбрах, че сте открили ново тяло – Станфърд Пенц от Кардиологията. Очевидно това е причинило известна паника по-рано днес, но сега, когато Бишъп е в ареста, ситуацията е по-спокойна. Мога да ви заявя напълно уверено, че ако не намерите начин да контролирате тази тълпа, нещата имат потенциала да станат доста неприятни, и то за твърде кратко време. Точно в момента в главите им се започва да се върти идеята „ние срещу тях“. Предлагам ви да помогна да оправите това, докато все още има начин. Мога да ви помогна, но само ако ми позволите.

Клеър знаеше, че е прав, и разбираше, че тези хора му вярват, само по начина, по който го гледаха, по всеобщото притихване, когато той заговореше.

– Кажете на приятеля си да остави закачалката на мястото ѝ и аз ще се престоря, че не е нападнал полицай току-що. Дайте да започнем оттам.

Барингтън се извърна наляво, но очите му оставаха приковани към Клеър.

– Остави това, Хари. Надали някой тук ще съжалява, ако тази дама те гръмне. По-добре не ѝ давай основателна причина.

Закачалката му хвърли бърз поглед, след което изръмжа нещо и остави на пода импровизираното си оръжие. Стоут пристъпи напред и го избута встрани.

– Да го арестувам ли? – попита той.

Клеър поклати глава.

– Всички трябва просто да се поуспокоим.

– Ако ме свържете с подходящия човек от Агенцията, Мога да съм от полза – каза Барингтън. Отново понижи глас: – Дайте на тези хора някаква задача, за да не стоят просто така, и мисля, че ще забележите как веднага ще станат по-податливи.

Отново беше прав. А и нямаше време да мисли как да се справя с гневна тълпа.

– Може би ще искате да говорите с Джаред Малтби. Той работи на горните етажи. Дайте си телефона.

Той измъкна телефона от задния си джоб, посегна да ѝ го подаде и веднага го дръпна назад, щом забеляза очите ѝ – червени, сърбящи и подпухнали, както ги усещаше.

– По-добре ми продиктувайте номера.

В същия миг изпищя жена.