Шестото покварено дете

8. Пул Ден пети, 06:22

Докато разговаряше с детектив Наш, Пул не откъсваше очи от тялото. Жената стоеше на колене на брега на езерото, досами водата – изглеждаше така, сякаш се моли. На сребърния поднос пред нея бяха наредени три бели кутийки, пристегнати с черна лентичка. „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ на табелка, изправена пред нея. „Аз съм зло“ – издълбано на челото ѝ.

Екипът по уликите от ФБР го наблюдаваше от разстояние. Хората от кабинета на съдебния лекар – също. Както и на колегите им на местопрестъплението в метрото, и на тях им беше наредено да се държат настрани.

Пул коленичи в снега и огледа по-внимателно връхчетата на пръстите на мъртвата. Въпреки че ръцете ѝ бяха събрани като за молитва, можеше да види, че и нейните отпечатъци са премахнати. Химично изгаряне от някакъв вид – вероятно киселина, сярна, може би солна…

Посегна към устата ѝ и понечи да я отвори, но челюстта не поддаде. Също както беше казал Наш. Прекадено скована, за да е посмъртно вкочаняване. Може би замръзнала. Миналата нощ температурата беше ниска, в комбинация с ледения вятър се усещаше като минусова.

И тук имаше бял прах. Беше покрита със сняг, така че беше трудно да се забележи, ала определено го имаше. Някакъв тънък слой върху тялото ѝ, но не и върху нощницата. Очевидно е била облечена, след като субстанцията е влязла в контакт с кожата ѝ. Проблясваше леко, имаше кристална структура.

Сол?

С помощта на Бишъп Пол Ъпчърч бе давил жертвите си в резервоар със солена вода. Може ли това да беше някакъв остатък от солта?

Телефонът на Пул иззвъня. Той го изрови от джоба си. Номерът беше непознат.

– Агент Пул.

– Обажда се шериф Банистър от Симпсънвил. Извинявайте, че ви безпокоя толкова рано. Още ли сте в Ню Орлиънс?

– Не, върнах се в Чикаго – отговори Пул. Изправи се и махна на криминалистите да се заемат с уликите. – Какво мога да направя за вас, шериф?

– Ами аз… имам труп тука. – Шериф Банистър звучеше потресена. Гласът ѝ леко трепереше. – Открих го точно на стъпалата пред съда преди около два часа. Просто… просто си седеше коленичила. Изглеждаше, сякаш се моли. Поне на това приличаше, де. Има три бели кутийки, овързани с черна лентичка. И някой е написал нещо на стъпалата.

– „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ – промърмори Пул.

– Да. Откъде знаете?

– Имате ли идея коя е жената?

– Не е жена, мъж е. И знам точно кой.