Шестото покварено дете

92. Портър Ден шести, 01:48

Дъхът на Портър се отрони от устните му, сякаш отстъпваше, признал поражението. Когато я видя така на пода, съвършено неподвижна, трябваше да си напомни да диша, понеже тялото му бе станало предател – вече не негова собственост, а нещо отделно със свои собствени мисли и действия.

Той направи крачка напред. По-близо до нея.

– Какво е това?

– Това е дом, Сам. Неговият дом, където бе принуден да живее след ужасяващите събития в Симпсънвил. След като се провалихме като родители, след като не можахме да защитим малкото си момче.

– Той не е нашето малко момче.

– Той толкова ти вярваше! Като всяко дете.

– Не съм бащата на Ансън. Не намеквай, че съм.

– Той разчиташе на теб. Стараеше се да ти подражава. Ти беше неговият герой. А вместо да го спасиш от този ад, го остави да гори. Остави всички тях да изгорят.

Портър поклати глава, преди да осъзнае, че е помръднал. Вдигна ръце и обхвана с жест стаята:

– Нямам представа какво е всичко това. Не знам за какво говориш. Не си спомням нищо.

– Опитай, Сам.

– Вече опитах. Нищо.

– Но познаваш това място, нали? Помниш, че си бил тук? Спомняш си как си стоял точно в тази стая? – Тя изрече това, без да отваря очи. Ръцете ѝ все още бяха сключени пред гърдите. Когато гласът ѝ започна да звучи умолително, тя млъкна за момент. – Спомените са течни, като водата. Могат да изчезнат през най-малката цепнатина в стената, капка по капка, но никога не изчезват напълно, те гноят някъде там вътре, обрастват с плесен, докато един ден повече не могат да бъдат сдържани, намират отвор и потичат към светлината. Спомените ти ще се върнат. Просто трябва да им позволиш. Дори в момента напират отвътре.

Портър я заобиколи бавно, всяка негова крачка вдигаше облаче прах от килима. Когато се изправи лице в лице с нея, застана неподвижен.

Очите ѝ се отвориха. Тя хвърли поглед към него, към ръката му, която лежеше върху ръкохватката на .38-калибровия, закачен за колана му.

– Ще ме убиеш ли?

– Защо ми е да те убивам?

– Имам предвид – като останалите.

Портър не си спомняше да е посягал към оръжието си. Ръката му се отпусна. Опитваше се да не гледа към белите кутийки пред нея. Към ножа.

– Не съм убивал никого.

В отговор тя само се усмихна.

Портър коленичи. Гласът му ставаше все по-уверен:

– За пръв път те срещнах в Ню Орлиънс. Срещнах Ансън в Чикаго, когато ме повикаха да разследвам онзи странен инцидент с автобуса, с жертвата, която мислехме за У4М. Това, което се опитваш да направиш в момента, е заблуда. Пълна лъжа. С чедото ти играете някаква извратена игричка и аз отказвам да участвам.

Усмивката ѝ стана по-широка:

– Сам, ти играеш тази игра по-дълго от всички ни. Лицето му почервеня.

– Какво се случи с бащата на Ансън? Истинския му баща?

– Застреляха го, Сам. В главата.

– Както пише в дневниците – намеси се Сам.

– Не както пише в дневниците – отвърна тя. – Изобщо не беше както в дневниците.

Сам въздъхна и се изправи:

– Защо, по дяволите, правиш всичко това?

Сара най-накрая разплете пръсти.

– Помниш ли кога за последно беше в тази стая?

– Никога не съм бил в тази стая.

Тя кимна към стола отляво.

– Дръпни чаршафа от това кресло, Сам.

– Защо?

– Защото спомените ти искат да излязат навън. Не ги ли чуваш?

Портър поклати глава. Раздразнението му нарастваше. Той посегна към вехтия чаршаф, дръпна го настрани и го остави да се свлече на смачкана купчина.

Креслото беше жълто, с висок гръб, с кадифени пискюли и къси дървени крачета. В средата на седалката, по единия подлакътник и почти по цялата облегалка се простираше тъмнокафяво петно. Някой се беше опитал да го премахне, но Портър знаеше, че това е от нещата, които нямат изчистване. Който и да се бе мъчил, само го бе размазал, създавайки дълбоки спиралообразни следи. Когато имаш толкова много кръв, можеш само да свалиш тапицерията, да я изгориш и да сложиш нова.

Покрий го с чаршаф и забрави, прошепна глас в съзнанието му. Някои неща са по-добре, когато са забравени.

Тук се бе случило нещо ужасно. Толкова много кръв.

– И дивана – каза меко Сара.

Портър вече дърпаше и другия чаршаф. Прахът се надигна на голям сив облак около него, гъделичкаше очите и носа му.

Петната по дивана бяха по-ужасни и от онези по креслото. Меките части бяха подгизнали толкова здраво, че той се улови да оглежда старата мебел отстрани, за да определи какъв е бил оригиналният цвят, понеже това тъмнокафяво бе успяло да се процеди във всяка гънка отгоре. Нямаше съмнение, че някой е умрял на този диван. Множество хора бяха умирали на него. Кръвта беше прекалено много за един човек. Бе присъствал на достатъчно престъпления, за да е сигурен.

Посегна към друг чаршаф. Когато го дръпна, откри счупен дървен стол, също покрит с петната на смъртта. Следващият чаршаф разкри бюро с ролетен капак, отрупано с квитанции. Листовете и дървената повърхност носеха белезите на ужасяващо събитие.

Портър взе свещта от полицата на камината и я поднесе към стените. Видя, че кървавите следи са и там – капки, пръски, линии… И колкото повече се взираше, толкова по-зле изглеждаше всичко. Това, което отначало бе помислил за сложни шарки върху тапета, в действителност беше страховито. Цялата стая крещеше „Смърт!“. Отдавна отминало клане. Истинска масова сеч.

Портър искаше да я попита какво се е случило тук, но думите заседнаха в гърлото му. Въпреки всичко положи усилие:

– Убили са Стокс на горния етаж. Там свършват дневниците, които са при мен. Какво се е случило след това? Какво е станало тук?

Отначало Сара не отговори. Когато той най-накрая се извърна към нея, видя, че вече не е коленичила на пода. Беше се изправила и вървеше по сводестия коридор.

– Татко, прости ми – прошепна.

– Какво!? – дрезгаво викна той, гърлото му бе пълно с прах.

– Когато го попитах, ми каза единствено това: „Татко, прости ми.“ Беше издълбал тези думи върху бюрото. Каза, че ти може и да си забравил, но той не иска да забравя, без значение колко много го боли.

Портър посегна към бюрото и дръпна ролетния капак. Думите се втренчиха в него от червеникавия махагон – може би единственото място в стаята, недокоснато от кръвта.