Шестото покварено дете

87. Клеър Ден шести, 02:38

Отново стонове.

Клеър беше задрямала, когато чу кмета от съседното помещение. Отначало стенанията бяха тихи, като скимтене, но ставаха все по-силни, по-настоятелни.

Може би идваше в съзнание?

Той изкрещя. Ужасяващ, изпълнен с болка писък, достатъчен, за да изтръгне Клеър от дрямката. Беше легнала в ъгъла, подвила под себе си крака, с ръце, обгърнали тялото ѝ. Крясъкът обаче я накара да подскочи. Тя се приближи до отдушника.

– Кмет, Милтън? Какво става? Добре ли сте?

Хлипане.

Имаше нещо нередно в плача на възрастен мъж – дори този мъж, колкото и противен да беше. Точно в този момент не можеше да го мрази.

– Бари?

Знаеше името му от вестниците, но произнесено на глас, прозвуча странно.

– Тя ми извади…

– Какво ви извади?

Още плач, близо две минути.

– Окото ми – изрече той най-накрая. – Мисля, че ми извади окото. Не съм сигурен. Превързано е, но боли. О, Господи, тя сигурно… Трябва да проверя.

– Ако има превръзка, най-добре ще е да не я пипате. Не мога да си представя усещането, но кой знае – може пък да е почистила раната или да ви е дала някакъв антибиотик. Ако махнете превръзката, рискувате да се инфектира.

– Трябва да знам.

Клеър потрепери. Все още ѝ беше адски студено, но не беше толкова зле, както преди. Треската като че ли отстъпваше. Беше жадна.

– Не го пипайте. Ръцете ви са мръсни.

– Отлепих лейкопласта от едната страна. Само ще пъхна един пръст вътре. Няма да махам цялата превръзка.

Докато изричаше през плач тези думи, не звучеше като възрастен, а като малко дете. Малко момченце, което се страхува от онова, което ще последва.

– Не трябва да го докосвате.

Не ѝ каза какво е открил. Подновеният плач беше достатъчен.