Шестото покварено дете

97. Клеър Ден шести, 03:39

В кафявата хартиена торбичка имаше сникърс, портокал и пакетче бисквити с фъстъчено масло. Не точно закуска за шампиони, но все пак по-добре от нищото, изпълващо стомаха на Клеър. Изяде всичко до трошичка, като си остави само портокала за по-късно, и изпи половин бутилка вода. Опитваше се да яде по-бавно, за да не повърне.

Беше изяла половината, преди да осъзнае, че е била гладна и това всъщност беше добър знак. Преди няколко часа нямаше желание да сложи нищо в устата си. Стомахът ѝ бе усукан на възел, гореше и болеше така, че дори мисълта да хапне нещо я ужасяваше. Това, че беше гладна, беше добре.

Когато приключи, Клеър се върна до отдушника.

– Там ли сте?

Отначало – никакъв отговор. От помещението до нея не се долавяше нито звук. Когато кметът най-накрая заговори, гласът му бе слаб.

– Аха.

– Онзи даде ли ви нещо за ядене?

– Жена е, не е мъж.

– Опишете ми я.

Кметът въздъхна.

– Не знам… Изглеждаше млада. Първо си помислих, че е на двайсетина-трийсет години, но може и да е била по-възрастна. Понякога наистина е трудно да се каже. Тъмнокестенява коса до раменете.

– Колко беше висока?

– Около трийсетина сантиметра по-ниска от мен.

Клеър прибели очи.

– А вие колко сте висок?

– Метър и осемдесет и три.

– С други думи, жената е била висока към метър и петдесет и три?

– Не. По-висока. Може би метър и шейсет и два, метър и шейсет и пет…

– Опишете ми гърдите ѝ.

– Сериозно? Да не сте минали на другия бряг, детектив?

На Клеър наистина ѝ се прииска да го удари с нещо.

– Имаше ли гърди? Жената, която ви отвлече. Онази, която току-що ви даде храна.

– Естествено, че имаше. Хубавички. Знаеше как да ги накара да изпъкнат под онази черна прилепнала рокля. Харесвам жени, които оценяват собственото си тяло.

– И сега ли беше носеше черна прилепнала рокля?

– Ъ? Не. Дънки. Черна риза и някаква безумна маска.

– Беше ли висока метър и шейсет и два?

Кметът замълча.

– Вчера я разпознах, независимо от маската. Но сте права. Може и да е имало нещо различно. Може пък да е било мъж. Не знам. Отрязаха ми шибаното ухо, извадиха окото ми… Не може да искате от мен да съм забелязал всички подробности.

Клеър се огледа, след което пак се наведе към отдушника:

– Имате ли нещо, което да използваме като оръжие? Каквото и да е?

– А при вас?

– При мен няма нищо – отвърна тя.

Кметът се приближи още повече към стената. Тя видя как сянката му закри отдушника.

– Открих един гвоздей – каза тихо той.

– Дайте ми го.

– В никакъв случай.

– Искате ли да се махнете оттук, или не? Подайте ми го през отдушника.

– Намерете си свой. От къде на къде ще ви давам моя? – Когато Клеър не отговори, той добави: – Ще го използвам, за да се опитам да отворя ключалката.

– Ако вратата ви е като моята, е от онзи вид, които нямат дръжка, а само секретна брава. Ще ви трябват поне два гвоздея, за да я отворите, да не говорим, че гвоздеят е прекалено дебел. Ако ще импровизирате, ще ви трябва нещо като кламер, за да натиснете щифтовете, и метална пиличка, за да завъртите.

– Е, тъй като не разполагам нито с едното, нито с другото, ще използвам гвоздея.

– Ако аз имах гвоздей – продължи Клеър, – щях да намушкам онзи във врата. Ще издълбая цялото му шибано лице, след което ще изляза оттук, ще отключа вратата ви и ще ви измъкна. Ще докарам помощ. Но ако вместо това искате да си поиграете с ключалката, прав ви път. Само да не забравите да дойдете и да ме освободите, като приключите. На ваше място обаче бих побързала – вече взе окото ви, ухото ви… наред е езикът ви. Не мога да си представя как би се оправял политик, който няма език.

Откъм отдушника се дочу дрънчене на метал. Когато погледна, видя ръждив гвоздей да се подава през отвора.

– Хванете го, преди да съм го изтървал.

Клеър го взе. Гвоздеят беше дълъг – към десетина сантиметра. Това беше чудесно.

Тя свали връзките от двете си обувки и ги намота в ръката си.