Шестото покварено дете

77. Наш Ден пети, 22:10

Наш подремна за кратко.

Не че имаше намерение. Мисълта, че Клеър е изчезнала (или нещо по-лошо) някъде в тази болница, беше достатъчна, за да го стресне и от мъртвешки сън.

Когато очите му се отвориха отново, осъзна, че главата му е облегната на прозореца на патрулката. Капчица слюнка се стече от ъгълчето на устата му и се настани върху ризата му, където нейни другарки вече си бяха спретнали малко езерце. Изправи се, благодарен на предпазния колан за помощта, и погледна през предното стъкло, като мислеше за ризата си.

– Майка ми няма да остане доволна.

Думите се изплъзнаха от устата му, без да има представа защо. В главата му беше пълна каша. Поне това успя да осъзнае. Знаеше също и че майка му ще е много недоволна от прясното петно от лиги върху ризата му. Трябваше да я почисти, преди тя…

Наш отново заспа.

Не за дълго, може би за около минута. Когато очите му се отвориха, колата бе спряла и полицаят, който шофираше, бе успял някак си да изчезне от предната седалка и да се материализира до вратата откъм Наш чрез някакви харипотъровски магически простотии. Спореше с двама души и гласовете им бяха гневни…

– … вероятно е бил изложен на ТОРС… първи отзовал се в къщата на Ъпчърч… директен контакт с Лариса Бийл и Кейти Куигли…

Женски глас.

– Защо не е бил докаран по-рано? Имате ли представа как се разпространява този вирус? Има ли още такива като него? Заразени хора, които си се разхождат свободно насам-натам? Смехотворно… безотговорно… трябва ми носилка!

Той пак задряма.

Отново се събуди, този път върху легло. Прекрасно меко легло. Стените на малката му стаичка бяха от бели завеси, а наоколо всичко присветваше, примигваше, хубави светлинки, съпровождани от какофония от дрънчене, бипкане, пискане, тупкане. Пет-шест души се суетяха около него. Може и повече да бяха. Трудно му бе да прецени, тъй като всичко се въртеше и затрудняваше преброяването. Бяха облечени в бяло, което му се видя доста странно, тъй като не беше Денят на труда. Освен това говореха прекалено много – помежду си, на него… Той наблюдаваше всичко това, сякаш бе попаднал посред любимото си телевизионно шоу и ставаше свидетел на събитията, развиващи се покрай него. Беше изключително вълнуващо, само да не изпитваше толкова голяма трудност да следи случващото се…

– … за температурата. Трябва да намерим начин да я свалим – каза някой. Жена. – И течности. Сериозно е обезводнен.

– Взимал е тези…

Една ръка протегна шишенцето, което му бе дал Айсли. От леглото не успя да види чия е.

Дълга руса коса влезе в полезрението му.

Жената погледна хапчетата, сетне погледа и него.

– Добре. Това е добре.

И отново изчезна.

Наш понечи да си вземе хапчетата, но пръстите му уловиха само въздуха. Ръката му беше толкова тежка, че падна обратно върху гърдите му и си взе почивка.

– Отново се унася.

Пръсти, които щракат пред очите му. Красиви нокти. Червени.

– Детектив? Чувате ли ме? Опитайте се да останете буден.

Наш си каза, че точно това ще направи, само че след още една бърза дрямка. Беше така уморен, а бе толкова адски студено…