Шестото покварено дете

49. Дневник

От прозореца на спалнята си наблюдавах как Теган, Кристина и Либи отпътуват. Уелдърман и Стокс бяха пристигнали малко след единайсет тази вечер и както обикновено, не влязоха в къщата. Уелдърман наду клаксона два пъти, а Стокс слезе от колата, за да пуши. Наложи се да изчакат около пет минути, докато момичетата излязат и се качат на задната седалка. Либи погледна към моя прозорец и като ме видя, се усмихна, но не успя да прикрие страха и несигурността в очите си.

Изглеждаше прекрасно. Теган и Кристина се бяха по-занимавали с нея след вечеря – бяха организирали цял празник с контене и глезене при закрити врата. Чуваха се смехове и нервни кикотения, приглушени въпроси и още по-тихи отговори. Бяха я облекли в нещо лъскаво, черно и прилепнало, което се спускаше от раменете ѝ на тънки презрамки и спираше, за да разкрие около половината от бедрата ѝ. Обувките ѝ бяха с доста високи токчета и по начина, по който извървя пътя от къщата до автомобила, можех да кажа със сигурност, че усещането е напълно ново за нея. Едната ѝ ръка бе сграбчила рамото на Кристина и при всяко препъване бликваше нова порция нервен смях. Бяха я гримирали – не само лицето, но и за да прикрият зарастващите белези. Те бяха изчезнали под тънък слой пудра, течност, гел или какаото там момичетата крият от любопитните очи на момчетата. Бяха сресали косата ѝ на една страна и тя падаше свободно върху рамото ѝ от другата.

Теган и Кристина бяха също толкова красиви, облечени с рокли, които не бях виждал досега. Но докато Кристина крачеше до Либи и ѝ помагаше да върви, Теган бе изостанала, а очите ѝ следяха двете момичета. Не можех да спра да си мисля за предишната нощ, когато ни бе забелязала с Либи да се държим за ръце.

Не след дълго колата изчезна. Буцата в стомаха ми ставаше все по-грамадна, докато светлината на стоповете се стапяше в мрака.

– Добитък на заколение – обади се Пол. През изминалите няколко дни бе доста мълчалив. Исках си предишния Пол. Когато се върнахме от хамбара, му разказах за камиона и за плановете на Винсънт да го поправи. За обещанието на момичетата да намерят пари. Но нищо не извика отново усмивката на лицето му.

– Мисля, че Теган те харесва – отвърнах аз, без да съм сигурен какво точно се предполага да кажа.

Пол изсумтя.

– Изобщо не ме харесва. Харесва теб. Либи харесва теб. Кристина е с Винсънт. Мамка му, дори Невестулката си има Хлапето, в случай че решат да залитнат в тази посока, ако евентуално един ден пораснат. Както обикновено, аз си нямам никого. Малкият Пол, отново сам-самичък на света. Може би ще си пробвам късмета с Финики. Не е кой знае колко зле. Защо пък да не пробвам нещо в стил „мисис Робинсън“, нищо че е стара? Поне има къща и изкарва парички, сладкото мамче. Всеки се нуждае от малко любов.

– Може ли да видя какво рисуваш?

Той размисли, сетне завъртя скицника към мен. Беше Теган. Гола и съблазнително усмихната. Беше я изобразил как виси от тавана, окачена на въже, а връхчетата на пръстите ѝ се люлееха сантиметри над нещо, което приличаше на гигантска месомелачка. Искаше ми се да му кажа, че зърната ѝ са по-малки, отколкото ги бе нарисувал, но бях сигурен, че това едва ли ще го разведри.

– Наричам го „Мелачката на Мъжемелачката“.

– Това е, хм…

Изчервих се.

Пол, изглежда, го прие като комплимент.

– Искаш ли да ти нарисувам Либи?

– Като… това ли?

Той обърна чиста страница.

– Не, не така. Нещо яко. С вкус. Но гола. Трябва да е гола.

Обмислих предложението, след което поклатих глава:

– Не, благодаря.

– „Не, благодаря“ – повтори той подигравателно. Зае се да скицира и след не повече от минута видях контурите на рисунката – Либи на легло с омачкани чаршафи, поставила пръст върху устните си, а другата ѝ ръка…

Пресегнах се, откъснах страницата и я смачках на топка.

– Казах „не“!

Пол вдигна ръце, за да се защити:

– Извинявай, готин. Просто се бъзикам. Споко, нищо не е станало.

Той отгърна отново страницата, където беше рисунката с Теган, взе молив и започна да защрихова.

Тръгнах към вратата. Смачканата рисунка на Либи беше в ръката ми.

– Ако отиваш да си поиграеш с малкия Бишъп, мога първо да ти я оцветя – обади се Пол.

– Ще я изгоря.

– Потискането на художествената волност е престъпление, което в някои европейски страни се наказва със смърт.

Каза и още нещо, но не го чух. Бях на половината стълбище. Щях да съм слязъл до долу, но спрях, когато зърнах снимката си на стената до останалите. Нямаше я преди. Беше една от снимките, които Пол бе правил във всекидневната. На лицето ми грееше половинчата усмивка, а гърбът ми бе към стената. Опитвах се да се убедя, че изглеждам сигурен в себе си, но знаех, че в действителност изглеждам скован и несигурен. Не беше най-хубавата ми снимка. Но и най-лошата не бе.

Фотографията висеше под лек ъгъл. Когато се опитах да я изправя, тя падна от стената. За щастие стъклото не се счупи. Когато понечих да я закача отново, забелязах нещо, написано върху тънка бяла лентичка на гърба. Надписът гласеше: „124. БМ15 1.4х“.

Свалих още няколко снимки. Всички имаха сходни надписи на гърба.

– Какво правиш?

Не бях чул как госпожица Финики се прокрадва зад гърба ми. Стоеше зад мен с питие в едната ръка и окъсано томче с меки корици в другата.

– Аз само…

– Върни ги по местата им. Всичките. Ти си гост в къщата ми, затова очаквам да уважаваш личната ми собственост.

– Да, госпожо.

– Късно е. Вече би трябвало да си в леглото. Ще имаш нужда от почивка. – Тя отпи от чашата си. Каквото и да съдържаше, беше силно. Можех да го подуша чак оттук. – Утре вечер ще се поразходиш заедно с детективите. Очаквам да се държиш безупречно.

Стомахът ми се преобърна, но не казах нищо.