Шестото покварено дете

66. Наш Ден пети, 20:07

Наш все още стърчеше във всекидневната на Сам, когато Айсли най-накрая излезе от банята. Имаше нужда да седне, но сред гъмжилото от федерални и местни криминалисти, които оглеждаха под лупа всяка повърхност, човек трудно можеше да намери свободен стол. Когато пристигнаха федералните, им каза за гипсокартона, скрит в тайника под стола. Не им съобщи за дневника, който преди бе стоял във въпросното скривалище, не беше нужно да задълбава чак толкова, но нямаше как да не спомене надписите. Четирите парчета все още стояха на земята. До всяко бе сложено картонче за веществено доказателство. Поне трима души ги фотографираха едновременно. Някакъв агент, когото той не познаваше, се бе навел над тях и ги гледаше втренчено, сякаш, ако ги наблюдава достатъчно дълго, истинското им значение ще му се яви като прозрение свише – все едно Вана Уайт от „Колелото на късмета“, която обръща буквите.

Наш трябваше да седне, в противен случай можеше да припадне. Стомахът му представляваше вряща каша. Опита се да изпие чаша вода и в момента, в който течността докосна гърлото му, веднага поиска да излезе обратно. Повърна в кухненската мивка на Портър. Криминалистите не бяха много щастливи от това изпълнение. Каза им, че е заради разлагащото се във ваната тяло, но не можа да заблуди никого. Погледна се в огледалото и установи, че прилича на ходещ мъртвец. Когато Айсли пристигна, му даде хирургическа маска и му нареди да си я сложи. Наш се помъчи да го увери, че е само настинка или грип. Айсли каза, че няма значение какво е, важното е маската да предотврати разпространението на въпросното нещо по въздуха. След това го посъветва да си отиде у дома и да си почине. Наш обаче знаеше, че това е невъзможно. Остана, гледаше как останалите се суетят насам-натам и правеше всичко по силите си, за да се задържи на крака.

Онова, което не беше обърнато с главата надолу от федералните, бе инспектирано от криминалистите на полицията. Нищо не бе пропуснато. Един агент беше разпорил всеки шев на матрака на Сам и в момента съсредоточено изследваше пружините. Друг пълзеше по пода и дърпаше всяка дъска, за която имаше и най-малкото съмнение, че е хлабава или около нея е бърникано. Наш си спомняше как Сам и Хедър се бяха преместили тук. Тя обичаше дървените подове. Той ненавиждаше скърцането им. Прекара по-голямата част от първата им година в апартамента в коване на дъските, пръскане на бебешка пудра и олио, опитвайки всичко, което можеше да намали омразния му звук. В края на краищата се предаде. Всички тези дъски в момента бяха извадени, а лъчите на фенерчетата се заравяха в останалите след тях дупки.

– Може би трябва да отидеш до болница „Строгър“.

Наш подскочи. Айсли бе застанал съвсем близо до него. Изобщо не го бе чул кога се е приближил.

– Потиш се. Имаш ли температура?

– Не – излъга Наш.

Айсли порови из джоба си и най-накрая измъкна оттам електронен термометър. Преди Наш да възрази, го прекара пред челото му. Наш се опита да не мисли къде е бил този термометър.

– 38,3°С – каза с равен тон Айсли. – И аз предположих горе-долу толкова. – Очите му се присвиха: – Бил ли си в контакт с момичетата в къщата на Ъпчърч?

– Не – излъга отново Наш.

– Значи най-вероятно си пипнал грип – заключи Айсли. – Ще се сринеш, ако продължаваш така. Трябва да си починеш. – От друг джоб измъкна шишенце с таблетки и го подаде на Наш. – Помолих да ми донесат това за теб. Тамифлу. Трябва да помогне. Вземи едно сега и още две след четири часа.

Наш изсипа три таблетки в шепата си и ги глътна без вода, след което прибра шишенцето в джоба си.

– Благодаря.

– Портър има ибупрофен в банята. Трябва да вземеш едно-две и от тези. Ще ти помогнат да свалиш температурата.

Наш кимна:

– Как се справяш там вътре?

– По-лесно ще е да ти покажа.

И Айсли закрачи през стаята, като прескачаше хора, липсващи дъски и най-разнообразни неща, маркирани като доказателства. Настоя никой да не влиза в банята.

Както в повечето стари сгради, банята на Портър не беше кой знае колко просторна. Тоалетна, мивка, малко шкафче за кърпи ѝ най-различни дреболии, както и вана с душ. Завесата бе свалена и прибрана в плик за веществени доказателства, също както и всички останали нещица, които Портър бе оставил на плота до мивката. Пред вратата Айсли бе сложил масичка, отрупана с малки стъкленици с разноцветни течности. Под масата имаше десетина плика за доказателства, пълни със сол.

– Махнах, колкото можах, без да местя тялото – каза Айсли. – Ще събера остатъка, след като го извадим от ваната.

От коридора голият труп се виждаше ясно. Айсли бе срязал найлона през центъра и го бе обелил като пашкул, разкривайки мъжа вътре.

– Какво е…

Думите се изтръгнаха неволно от устата на Наш, докато мозъкът му отчаяно се опитваше да разбере какво именно наблюдава в момента.

– Бил е измъчван – поясни Айсли. – Почти всеки сантиметър от кожата му. Някой е писал по него с бръснач, може би със скалпел… Не чувай зло, не виждай зло, не говори зло, не прави зло… отново и отново и отново… Открих тук-там няколко ти си зло, смесени с останалите. На челото – Аз съм зло.

– Както при Либи Макинли?

– Точно както при Либи Макинли.

– Тук ли е бил убит?

– Не. Който и да го е направил, не е бързал. Това е щяло да остави след себе си доста кръв. Онзи е бил в съзнание през повечето време. Някой от съседите все е щял да чуе писъците. Имаш първично местопрестъпление някъде другаде, тук е бил пренесен по-късно.

– Затова ли използва сол? Като някакъв консервант?

– Научих доста за солта днес – рече Айсли и обърна гръб към масата. – Като консервант солта спира растежа на микроорганизмите, като измъква водата посредством осмоза. Това препятства разлагането и сериозно ни пречи да определим времето на смъртта. Работя по метод за използване на остатъчната сатурация, за да определя часа на смъртта, но все още не съм стигнал до нищо. В момента не бих могъл да ти кажа дали този човек е умрял преди четирийсет и осем часа или преди седмица. Не мисля, че е повече от седмица. Но и със сигурност не е умрял днес. Както и да е. Виж сега интересната част. Имам два вида сол тук. Първата изобщо не е предназначена за консумация – съдържа високи нива на натриев фероцианид и железен фероцианид. Бил е изложен на нея най-продължително време. Вторият вид сол е предимно калиев хлорид, от вида, който се използва в омекотителите на вода. – Той посочи найлоновите пликове за доказателства. – По-голямата част от това тук е от втория вид.

Наш се опита да се съсредоточи върху онова, което му говореше Айсли, но мислите му бяха размътени.

Айсли продължи:

– Солта по телата на двете жени, открити по-рано днес, съвпада и с двата вида. Първата сол се използва по пътищата, за да се предотврати замръзването им, втората – в омекотителите на вода.

– Добре, значи, с две думи, тези хора първо са убити, а след това са съхранявани в сняг, събран от пътищата? – попита Наш.

Айсли кимна.

– Когато тялото е било оставено тук, някой е изсипал върху него сол за омекотители за вода – може да си я купиш в големи чували почти отвсякъде. След това е напълнил ваната с вода. Това е накарало солта да се процеди през найлона, частично замърсявайки първия ми образец. Може да са направили това, за да прикрият употребата на оригиналната сол.

– И за да ни попречат да разберем къде складират телата?

– Къде складират местните тела – поправи го Айсли. – Тялото в Симпсънвил бе изложено на влияние само на сол от омекотители за вода. Потвърдих го преди час в разговор с техния патолог. Мисля, че това е направено само колкото да ни объркат, да ни се струва, че изглеждат еднакво.

– Защото в Южна Каролина не слагат сол по пътищата – разсъждаваше Наш на глас. – И убиецът няма откъде да има достъп до нея.

Айсли кимна.

– Ако съм прав, може би трябва да провериш всички хранилища на сол в и около града. Твоят неизвестен извършител е убил тези хора и след това ги е закарал в някое от въпросните хранилища за неопределен засега период от време, след което ги е измъкнал и ги е поставил по местата, където сте ги намерили. – Айсли понижи глас и се приближи към Наш: – Що се отнася до тази жертва, въпросът, който наистина трябва да си зададем, е: „Дали убиецът го е оставил тук, за да натопи Сам, или…“

Наш го прекъсна:

– … или Сам е накиснал тялото тук, готвейки го да бъде поставено някъде другаде? За това ли намекваш? Не би направил това в собствения си апартамент.

Айсли сви рамене:

– Сам е умен човек. Наясно е с всичките ни методи и мерки за противодействие. Може да го е направил тук точно защото е очебийно най-лошото място да го стори.

Наш не отговори. Вместо това влезе в банята, отвори шкафчето с лекарствата на Портър и изрови ибупрофена. Глътна четири хапчета и отново погледна тялото:

– Успяхте ли да го идентифицирате?

Преди да отговори, Айсли хвърли поглед към думите, написани със сапун върху огледалото – „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“.

– Според отпечатъците това е Винсънт Уейднър – отвърна след малко.