Сити

9.

Когато късно сутринта в петък пристигнах в офиса, ме посрещнаха много радушно. Дейв, Мигел, Педро, Шарлот, хора, които едва познавах, всички дойдоха да ме питат как съм. Макар и да бяха минали само две седмици от началото на работата ми в „Декер“ и да бях прекарал само три дни в самия салон, те се отнасяха към мен като към свой. Признавам, че усещането беше приятно.

Самолетът бе кацнал по обяд предния ден и Изабел и Рикардо бяха отишли направо в салона, а аз се бях прибрал у дома. На следваща сутрин се срещнах с моята лична лекарка. Тя беше впечатлена от работата на бразилските лекари, смени ми превръзките и ми каза да си взема седмица отпуск. Нямаше дори и теоретическа възможност за това, но все пак последвах част от съветите й и взех метрото, а после наземната железница до Канари Уорф. Не можех да я понасям и се заклех в понеделник да тръгна пак с велосипеда, колкото и да ме болят гърдите.

Разочарован констатирах, че съседното бюро е празно. Изабел пак бе заминала някъде.

Джейми обаче беше в салона. Беше толкова хубаво да го видя!

— Каква командировка! Добре ли си? Къде те наръгаха? Мога ли да погледна?

— Не можеш! — отвърнах. — Тази сутрин ме превързаха и трябва да съм луд, за да си махна превръзката само заради теб.

— Добре. — Джейми имитира недоволство. — Какво стана?

Той, разбира се, нямаше сдържаността на другите, като ми зададе този въпрос, и аз му разказах всичко.

— Господи! — Той разтърси глава. — Един сантим наляво или надясно — и край.

— Страхувам се, че беше така.

— И как се чувстваш сега?

— Ще се оправя — уверих го. — Поне раната от ножа ще зарасне. Но ти чу ли какво направи Рикардо?

— За сделката с фавелата ли? Той я унищожи, нали?

— Да. Направо не ми го побира умът. След всичко онова, което е направила Изабел по нея. Видях една — фавела имам предвид. Някой трябва да направи нещо за тях.

— Знам — каза Джейми. — Сигурно го е изживяла много тежко. Тази игра понякога страшно загрубява.

— Има и още нещо. — Отворих чекмеджето, където бях оставил факса за Мартин Белдекос. Нямаше го.

— Странно — казах.

— Кое?

— Оставих тук един факс тъкмо преди да потегля за Бразилия. Сигурен съм, че го направих.

Джейми се надигна да се връща на бюрото си.

— Не, почакай, важно е.

Джейми ме наблюдаваше, докато ровех по бюрото. Факса го нямаше. Помислих си, че може да съм го пъхнал някъде другаде или да съм го отнесъл у дома или в Бразилия.

Не. Определено го бях оставил в долното чекмедже. А сега го нямаше.

— Какъв беше тоя факс? — попита Джейми.

Спрях да търся и се изправих на стола си.

— Факс от Обединена канадска банка на Бахамските острови до Мартин Белдекос. В него се казваше, че мъжът, който се крие зад една от сметките, разследвани от банката, е бил свързан със заподозрян в пране на пари.

— Настина ли? Каза ли точно коя сметка?

— Нещо за „Интернешънъл Трейдинг енд Транспорт“ (Панама). Или че поне те били компания, която била превела пари в анонимна сметка на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.

— Има логика — каза Джейми. — Това би било много трудно за проследяване. — Лицето му придоби замислен вид.

— Какво точно представлява прането на пари? — попитах го.

— Това е изпиране на мръсни пари — отвърна той. — Парите могат да идват от наркотици или контрабанда, или организирана престъпност, но най-вече идват от наркотици. За полицията по-често е по-лесно да проследи парите, отколкото самите наркотици, така че престъпниците са станали извънредно изобретателни в прикриването на източника на парите и после ги инвестират анонимно. Обикновено използват шел компании с офшорни юрисдикции.

— Като Каймановите острови?

— Като Каймановите острови. Или Панама, или Гибралтар, понякога дори островите на Канала или Швейцария. Има десетки варианти. Някои от следите на парите стават страшно усложнени.

— Разбирам — казах. — И Мартин Белдекос е открил една от тези парични следи.

— Вероятно.

— И какво мислиш?

— За кое?

— Какво да направя с факса? Който е изчезнал, между другото. Едуардо ми каза, ако получа още някакви съобщения за Мартин Белдекос, да му ги давам лично. Само дето не съм много сигурен дали трябва да му дам този.

— Защо да не му го дадеш?

Липсата на загриженост у Джейми ме отпусна до известна степен. Може би си въобразявах призраци.

— Ами в случай че той вече знае за това — произнесох несигурно.

— Хммм. — Джейми се замисли. — Разбирам какво имаш предвид. И все пак той поне ще има някаква представа, ако му го кажеш, дори и да си го загубил.

— Не съм го изгубвал!

— Тогава къде е?

— Джейми, кълна се, че не съм го изгубвал. Някой го е измъкнал от чекмеджето, докато съм бил в Бразилия.

Това му запуши устата и той се замисли. Накрая каза:

— Ако бях на твое място, щях да изхвърля всичко от главата си.

— Защо?

— Боя се, че можеш да се окажеш прав. Не би ме изненадало, ако Едуардо си има някакъв бизнес за пране на пари настрани. Това е доста разпространена практика в нашия свят. А последното нещо, което той би искал от теб, е да хукнеш да тръбиш за това. Няма да е много доволен.

— Ами ако няма нищо общо с тази работа?

— Тогава няма да навреди никому, ако я зарежеш. — Джейми зърна съмнението в очите ми. — Всеки ден през банковата система се изпират милиони долари. Във всяка банка по целия свят. Единственият проблем възниква, когато някоя банка някъде се издъни. Не че някой тогава ще пострада или нещо от този род. Това дори не е измама. Никой няма да изгуби пари. Просто го зарежи. Само ще възникнат сума ти неприятности, ако го разкажеш на някого.

— Но аз не искам да прикривам нищо — изрекох със съмнение.

— Какво прикриваш?

— Факса.

— Какъв факс? Ти нямаш никакъв факс. А дори и да е имало такъв, той не е бил адресиран до теб. Виж, Ник, забрави цялата работа. Аз отивам да работя. — Той се изправи.

— Джейми?

Той спря.

Поколебах се, преди да оформя в думи мисълта, която изкристализираше в главата ми.

— Мартин Белдекос е подозирал, че в „Декер“ се перат пари. Бил е убит в Каракас. След това аз започнах да го подозирам и за малко не ме убиха в Рио.

В момента, в който думите се изплъзнаха от устата ми, се почувствах последен глупак. Параноик. Съжалителното изражение на Джейми ме накара да се почувствам още по-зле. После чертите му се изгладиха.

— Ник, след всичко, което ти се случи, е съвсем естествено да си изнервен. Сигурен съм, че ще те разберат, ако откажеш да пътуваш известно време до Южна Америка. А и кой знае? Може и някъде в някое ъгълче на „Декер“ да се крият мръсни пари. Но не прави от мухата слон. Успокой се и сядай да работиш. Всичко ще се оправи.

И отиде на бюрото си, а аз останах несигурен, смутен и малко глупав.