Сити

17.

Започнах да прехвърлям през ума си случилото се. Бяхме отвлечени, беше повече от очевидно. Надявах се, че Изабел е наред. Чудех се къде ли ще ни откарат и какво ще направят с нас. След като ни бяха отвлекли, значи им трябвахме живи.

Но кой щеше да плати нашия откуп? Луиш щеше да плати този на Изабел. Щяха ли „Декер“ да платят моя? Господи, така се надявах. Рикардо имаше репутацията на човек, който се грижи за хората си. Слава богу, че нямаше представа за решението ми да напусна.

Колко ли време щеше да отнеме процесът? Може би Изабел имаше представа. Бях чувал, че отвличанията в Рио са нещо съвсем в реда на нещата, така че тя по всяка вероятност беше запозната.

Бях в много неудобна поза, с огънат гръбнак и лице, забито в пода. Опитах се да се раздвижа, но реакцията беше крясък и дулото се заби отново във врата ми. Така че реших да остана така, както си бях.

Внезапно колата забави ход и зави. Сега вече се движехме значително по-бавно, като спирахме и потегляхме периодично. След още няколко минути започнахме да се изкачваме, като лъкатушехме по някакъв стръмен склон.

Пътувахме така половин час или може би и час, трудно ми беше да преценя. После направихме още един завой и колата започна да подскача и да се друса. Черен път. Бузата ми се блъскаше в пода при всяко раздрусване. Поехме по един още по-стръмен от предишния склон, който накрая се изравни. В един момент окончателно спряхме.

Гърбът и раменете ме боляха адски. Опитах се да се раздвижа, но дулото отново се вряза в гърба ми и аз замрях. После ми завързаха някаква черна превръзка върху очите.

Дочух гласове, врати на коли да се отварят и затварят. Нечия ръка ме сграбчи за яката и ме издърпа навън. С желание излязох от автомобила, изправих се и се раздвижих.

Не виждах нищо през превръзката. Беше спряло да вали. Въздухът беше изпълнен със звуци: на щурци, цикади, жаби и всички останали нощни създания. Същинско кречетало.

— Изабел?

— Да!

— Cale a boca! — изпищя нечий глас откъм дясното ми ухо.

Познатото дуло отново остърга ребрата ми. Но поне знаех, че е жива и че сме заедно.

Около мен се разви разгорещена дискусия. Чувах четири гласа. Завързаха ми ръцете с въже, което се впи в китките ми. После някой ме блъсна отзад и издаде заповед на португалски, която очевидно означаваше: „Мърдай!“.

Земята под краката ми беше кална. Заизкачвахме се по стръмен склон по някаква тясна пътечка — усетих го по храстите, които дращеха глезените ми. Зад мен и надолу долових звуците от двигателите на двата автомобила, които се отдалечаваха. С превръзката върху очите не можех да предпазя лицето си от клоните и храстите. Промъкването през неизвестна джунгла със завързани очи пробуди всички първични страхове за змии и невидими пропасти. Опитах се да се движа бавно и предпазливо, но един твърд метален обект непрестанно ме ръгаше в гърба при всяко забавяне.

Долових движение пред и зад мен. Този път не извиках на Изабел. Не исках да проверявам нервите на нападателите ни.

След около час теренът започна да се изравнява и ходенето се облекчи. След още десет минути чух командата: „Pare!“ и после „Стоп!“.

С облекчение я изпълних. Останах прав и ми свалиха превръзката.

Намирахме се на някаква много малка поляна в някаква гора. Още беше нощ, но след превръзката на очите ми се стори почти като ден. Между три дървета беше издигната брезентова палатка, а на десетина метра от нея имаше още една. Видях Изабел с още двама мъже. И двамата носеха маски. Мъжът, който ми бе свалил превръзката, стоеше на няколко крачки с револвер, насочен право в мен. Другият сваляше превръзката на Изабел.

Тя се огледа и улови погледа ми. Изглеждаше наред, макар че когато я огледах по-внимателно, сторилото ми се сянка на бузата й се оказа синина. Копелето я беше ударило.

Единият мъж извади белезници и верига от чанта, поставена върху земята, докато другият ни държеше на мушка. Без превръзки на очите ние имахме няколко секунди относителна свобода, преди да ни приковат с белезниците, макар че ръцете ни все още бяха завързани. И към нас беше насочен пистолет.

Изабел трябва да бе видяла възможността, защото когато мъжът се извърна към нея с белезниците, го изрита с всичка сила в слабините.

Другият мъж мигновено насочи пистолета си към нея.

— Не! — изкрещях аз и се хвърлих върху него.

Той се поколеба, преди да дръпне спусъка. Може би не искаше да застреля хладнокръвно жена, не знам. Ударих го с всичка сила по ръката и той изтърва пистолета. Ръцете му бяха по-близо до оръжието от моите и аз само успях да го изритам под храстите миг преди да го докопа.

— Бягай! — изкрещях на Изабел.

От полянката тръгваха две пътеки: едната водеше натам, откъдето бяхме дошли, а другата извеждаше надолу по хълма в противоположната посока. Единият от нападателите ни все още се държеше за слабините и стенеше, другият дращеше под храста за пистолета.

Пътеката се спускаше стръмно надолу по склона и ние се засвличахме надолу — беше ни трудно да пазим равновесие с вързани ръце. Аз се търкалях и подскачах по склона, но Изабел беше по-бавна. Спрях да я изчакам. Тя се спъна в някаква дупка и политна към мен, но изведнъж нещо я дръпна назад. Беше заплела вързаните си ръце в един храст. Задрасках нагоре по склона да й помогна.

Над нас се разнесе трясък: единият от мъжете се затъркаля подир нас. Беше онзи, когото Изабел бе сритала в топките; не изглеждаше да има оръжие.

Ръцете на Изабел бяха оплетени здраво в клоните на храста. Въжето се бе омотало около влажните жилави клони и не можех да го освободя.

— Бягай, Ник! — изкрещя тя.

Не обърнах внимание и бясно задърпах въжето.

— Ник, бягай! Остави ме!

Изправих се и видях единия от нападателите ни само на няколко крачки над нас. После чух крясъка на съмишленика му зад него и острия пукот на изстрел. Погледнах Изабел. Очите й ме умоляваха да бягам. Да остана ли при нея? Нямаше ли да имам повече възможности да я освободя, ако останех с нея, вместо да побягна?

Един господ само знаеше.

— За бога, бягай! — изкрещя тя.

И аз побягнах.

Свлякох се надолу по пътеката и хвърлих поглед назад. Видях двамата мъже спрели до храста, където Изабел бе заплела ръцете си. Молех се да не й причинят зло.

Продължих да бягам, оставяйки късчета от кожата и дрехите си по околните храсти и камъни, като не напусках слабите очертания на пътеката. След десетина минути се спрях да се вслушам след себе си.

Не долавях нищо, освен нощните шумове на гората. Не ме преследваха. Смъкнах се до един ствол да успокоя дишането си.

Над мен високи дървета затъмняваха нощното небе. Беше мрачно и мокро, с всевъзможни тайнствени растения, сраснати в причудливи очертания и форми. Не можеше и въпрос да става да се отклоня от пътеката. Едва ли щях да стигна далеч с вързани ръце. Но ако следвах пътеката, може би щях да изляза на по-голям път или шосе — и нямаше ли просто да ме чакат там да им падна в ръцете? Нямах избор. Трябваше да се придвижвам напред по възможно най-бързия начин, преди да са се организирали.

С облекчение се уверих, че пътеката продължава надолу по склона. Знаех, че ако човек се заблуди в шотландските планини, трябва само да върви надолу и все някъде по пътя ще срещне цивилизацията. Тази теория трябва да беше в сила и за бразилските гори.

Бях почти сигурен, че се намираме в гората Тихука, част от атлантическите тропически гори на запад от Рио. Не можеше да е чак толкова обширна, че да не се натъкна на някое населено място или пътна артерия. Или грешах?

След около половин час стигнах до едно дефиле. Беше осеяно с големи, открояващи се в мрака камъни, през които се провираше поток. Камъните сигурно бяха довлечени от някакъв порой — и не беше чудно при такива дъждове. Само това ми трябваше сега — някой порой.

Реших да изоставя пътеката и да последвам потока — надявах се по този начин да избегна евентуална засада на края на пътеката. Провирането между едрите камъни не беше лесно в мрака и напредвах бавно.

Точно когато небето започваше да просветлява, видях един мост. Спрях да си поема дъх зад един от огромните камъни. Ами ако ме чакаха край моста? Ако тръгнех по пътя, нямаше ли да ме открият нападателите? Не знаех. Реших да не вървя по никакви пътища, а да продължа по коритото на потока под моста, докато не се натъкна на някакво населено място.

Умората почваше да си казва думата. Краката ми бяха целите изподрани и натъртени, всички мускули ме боляха. По едно време седнах да отдъхна. В Бразилия зората пуква бързо и скоро вече можех да виждам в сивия утринен здрач. Отвсякъде бях обграден с гора и стръмни хълмове, които се издигаха зад мен чак до облаците. Нощните шумове бяха замрели и царуваше странна тишина. Имаше нещо зловещо в тази мъглива и мрачна гора. Надолу по потока не виждах нищо, освен сивота. Усещах как студът започва да се просмуква в мен.

И изведнъж някъде вдясно зърнах ивици по-светло сиво. Пушек!

Изправих се и се повлякох надолу по коритото на потока. Пушекът излизаше от едно голямо здание с гръб към потока. С мъка се закатерих по една стръмна пътека към сградата.

Заобиколих зданието и застанах отпред. Беше нещо като ресторант. Натиснах един звънец и зачаках.