Сити

15.

Войтек изпадна във възторг, когато му се обадих, и ме покани на вечеря. Запознахме се, когато изучавах съветската икономика, и благодарение на него бях отишъл до Краков. Той от дълго време беше критик на централизираните икономики на Източна Европа и си бе създал доста последователи в собствената си страна. Споменах му, че работя в Сити и че искам да науча едно-друго за полската икономическа политика.

Пристигнах в квартирата му в Илинг с бутилка „Зубровка“, любимата му водка.

— Вълшебно! — възкликна той. — Влизай, влизай!

Квартирата му си беше точно както си я спомнях. Частите от стените, незаети с книги, бяха покрити с плакати от мрачни полски, руски и френски изложби. В един недискретен пиянски момент той ми се бе изповядал, че любимият му филм бил „Когато Хари срещна Сали“. Но след това ме закле със страшна клетва да го пазя в тайна и от този плакат вече нямаше и следа.

Макар и да гонеше петдесетака, той правеше всичко възможно да изглежда и действа като разгневен млад специалист. Беше си пуснал големи черни мустаци, имаше буйна коса, хваната на опашка, с едва забележима следа от сиво, и вечната цигара с бял филтър все така висеше в ъгълчето на устата му. Въпреки външния му вид бизнесмените, политиците и Международният валутен фонд го обичаха. Той проповядваше икономика, която беше благоразумна във фискално и монетарно отношение. Беше от онези преподаватели, които проявяват силен личен интерес към някои от студентите си. Навремето му бях любимият студент, както преди мен бяха настоящите финансови министри на Полша и Словашката република.

Харесвах го. Макар и да беше по-възрастен от мен и да не се виждахме често, разчитах на него като на един от приятелите си.

— И как е прекрасната Джоана? — попита ме той.

— В Америка с отвратителния Уес.

— Браво. Никога не ми е харесвала, и който и да е той, хак му е. Сготвил съм рататуй, надявам се да свърши работа.

— Разбира се.

Нападнахме водката. Войтек ми разказа за последната си приятелка, двадесет и три годишна американска студентка. Войтек обичаше момичетата, докато навършат двайсет и пет години, и след това вече губеше интерес към тях. Два пъти се беше женил, но скоро се отказа от тази идея, тъй като браковете нямаха шанса да изкарат повече от година-две, а приключването им беше истински административен кошмар.

Сервира вечерята в голямата си кухня. Специалитетът му беше наистина чудесен, водката силна, и след по-малко от час и двамата вече бяхме на градус.

Както и очаквах, той ме нахока здравата, загдето съм се хванал на работа в Сити, и после ме попита какво ми трябва.

Прокашлях се, опитах се малко да проясня главата си и му отговорих.

— „Декер“ ме наеха, защото познавам руския език и руската икономика. Сега пък ни в клин, ни в ръкав, трябва да изуча и Полша, но има вече години, откакто съм изтървал дирята. Надявам се малко да ме открехнеш, та да не скъсам някой от смях.

— Ох, Ник, просто няма как да скъсаш от смях когото и да било. Но все пак ще ти разкажа.

И започна да ми обяснява ясно и разбрано историята на полската икономика от дните на „Солидарност“. Разбирах какво ми говори, всичко звучеше умно — само се надявах на сутринта да не ми е излетяло от главата.

— А какво ще кажеш за една девалвация? Паричната единица не е ли прекалено висока в момента?

— Прав си! — въодушевено извика Войтек и се изправи. — Все им го набивам в главите! Девалвирайте сега, преди икономиката да се е разпаднала напълно. По-добре да остане под контрол и да се гледа подходящият момент кога да се девалвира, отколкото да изчакват да ги връхлети някоя международна криза.

— И мислиш ли, че ще го направят?

Войтек спря да крачи из стаята, хвърли ми един поглед и се захили.

— Не знам. — Изрече го с такава присмехулна невинност, че дори и за миг не му повярвах. Знаеше отлично какво ще направят поляците и планираното от тях действие го хвърляше в луд възторг.

Продължихме да пием, докато в един момент вече реших, че няма да събудя съмнения, ако си тръгна.

— Ама още няма десет! — запротестира бурно той.

— Знам. Но утре в седем трябва да съм на линия. А с това, дето го погълнах при теб, направо ще съм аут.

— Е, беше ми много приятно да се видим, Ник. — Той ме прегърна и аз го оставих сам с остатъците от водката.

На следващия ден педалите сякаш бяха със закачени гири. Главата ме цепеше адски, а устата ми беше суха като тебешир. Спрях на един ъгъл и си купих пакет мляко, което по-скоро попих, отколкото изпих. Добре че част от пътя беше нанадолнище.

Рикардо се изсмя при вида ми.

— Виждам, че снощи си изпълнил дълга.

— О, господи, толкова ли личи?

— Да. Поне имаше ли ефект?

— Мисля, че поляците ще девалвират. — Предадох му разговора си с Войтек и неговото едва скрито убеждение, че полското правителство изпълнява рецептите му.

— Сигурен ли си, че той наистина има толкова влияние, колкото си мисли? — попита Рикардо.

— Сигурен съм.

— Тогава браво! — Той се усмихна и ме потупа по рамото. — Време е да съгласуваме полската си позиция.

Отиде на бюрото си и вдигна телефона.

— Не беше зле — обади се Джейми. — Потресен съм. Само не ми казвай, че не играеш тенис с личния лекар на Борис Елцин.

— Страхувам се, че не — отвърнах. — Войтек е единственият ми влиятелен контакт, с който разполагам.

— Е, ти си важна фигура. Между другото…

— Какво?

— Днес си много зле.

— Благодаря ти.

Бях доволен от себе си. Не беше зле човек да е от полза за „Декер“. Може би Рикардо щеше да направи малко пари. Успееше ли да го направи, щеше да започне ролята ми при тази операция. Това му беше хубавото на Рикардо. Той гласуваше доверие, когато имаше основание да го направи.

Телефонът иззвъня.

— Ник? Войтек се обажда.

Гласът му звучеше ужасно. Бях сигурен, че след като си бях отишъл, е изпил поне още толкова, колкото и докато му правех компания.

— Как си?

— Бива — отвърна той. Ухилих се. Какъв лъжец! — Ник, вчера, когато разговаряхме за Полша… И за девалвацията. Спомняш ли си?

— Естествено. Нали аз те попитах.

— Да, добре. Обичам да обяснявам, Ник. Но когато ме попита дали полското правителство ще обяви девалвация, аз не ти отговорих, нали?

О, господи!

— Не — отвърнах, колкото се може по-безгрижно. — Изобщо не стигнахме до това.

— Добре. Защото ако финансовите пазари разберат за девалвацията от мен, това би било нарушение на доверието от моя страна.

— Разбира се, ясно ми е. — Ушите ми пламтяха. Усещах кръвта да нахлува и в бузите ми.

— Значи ти ми даваш думата си, че няма да кажеш никому на работното си място онова… което не сме обсъждали снощи.

По дяволите!

— Ник?

Какво да направя? Да излъжа, разбира се.

— Не. Не се тревожи, Войтек, нищо не мога да отгатна. Ние с теб просто си поговорихме като приятели.

Надявах се гласът ми да е прозвучал спокойно. Бях доволен, че не може да види лицето ми.

— Добре — въздъхна той облекчено. — Беше страхотно, че отново се видяхме. Дръж връзка.

— Добре, Войтек. До скоро.

Затръшнах телефона и си поех дълбоко дъх. Вдигнах очи и видях Рикардо запътен към мен.

— Браво, Ник — каза той. — Всичко вече е задействано. Надявам се да си прав.

— Прав съм — отвърнах. Макар че вътрешно изпитвах противоположното чувство.

— Тази вечер ще имаме много важни гости. Изключително важни. Искаш ли да дойдеш?

О, господи! Пак пиянски изпълнения. Последното нещо, за което мечтаех, беше да бъда учтив с хора, които не познавам. Тази вечер исках да си легна рано. Много рано.

Ясно беше обаче, че би трябвало да се чувствам поласкан от поканата. Така че съумях да изтръгна усмивка от себе си.

— Чудесно.

Взех си кафе от автомата и разгънах вестника на собственото си бюро, далеч от квадрата. Бях си заработил заслужено малко покой. Кафето обаче не се оказа от голяма полза. Главата още ме цепеше, а стомахът ми се бунтуваше. Беше ми горещо. Потях се. Водката е професионалното заболяване на изучаващите руски език. Виждах, че щеше да се превърне в проблем и при тази работа, защото ангажирането ми с Източна Европа ставаше сериозно.

Хвърлих поглед към Изабел. Тя четеше цяла купчина документи; косата й беше провиснала и закриваше по-голямата част от лицето й. Господи, толкова беше красива! След почерпката ни предния петък бяхме разменили по няколко приятелски приказки, но нищо повече. Предполагам, тя искаше да се увери, че между нас не се е зародило нищо. А това беше голям срам.

Спомних си предупрежденията на Джейми. Той със сигурност грешеше. Бях сигурен, че мога да й се доверя. Нямах обаче намерение да последвам съвета й и да разговарям с Рикардо за подозренията си. Благоразумието ми нашепваше да не правя нищо, макар това да не ми изглеждаше съвсем редно. Ух, как ме цепеше проклетата глава! Не можех да стигна до никакво решение.

— Ник, какво има?

— Какво?

— Нещо си се унесъл.

Очите ми отново се върнаха на фокус. Изабел ме гледаше развеселено.

Почувствах как целият пламвам.

— Ох! Тази сутрин мозъкът и зрението ми нещо не се разбират. Снощи бях на пиянска командировка.

— Такава лоялност е направо трогателна — заяви тя.

Смутен, забих поглед във вестника пред мен. Прелистих го набързо до страниците, посветени на изкуството. Трябваше да призная, че филмовите обзори във „Файненшъл Таймс“ бяха наистина добри. Кшищоф Кешловски бе направил нов филм. Звучеше интересно. Щях да се опитам да го гледам, стига само да намерех време.

О, по дяволите! Мразех се, че ми се наложи да излъжа Войтек. Бях излъгал доверието му. Разбира се, това си беше донякъде и негова грешка. Бях отишъл при него с ясна молба. Той бе проявил кретенска небрежност. Беше го проумял и затова ми звънеше в паника. Това си беше негов фал. Негов фал, че бях излъгал доверието му.

Не. Не ставаше. Войтек щеше сериозно да ми се разсърди, ако разбереше какво съм направил. Оставаше ми само да се надявам, че това няма да се случи.

Думите на Стивън отекнаха в паметта ми:

— Честно да ти кажа, не е лесно да прекаляваш в бизнеса. Защото всеки момент можеш да я загазиш.

Уф!

След две чаши вино мозъкът ми започна да се прояснява, или поне болката в главата намаля. Бяхме в „При Вонг“, един хубав нюйоркски ресторант, мигрирал до Найтсбридж. Бяхме седмина от нашите и петима от техните. Рикардо, Едуардо, Джейми, Мигел и още двама. Гостите ни бяха служебни лица от една централна банка. Пътешествието им до Лондон се бе превърнало в нещо като събитие на годината, благодарност от страна на „Декер“ за свършена работа в миналото и за другата, която предстоеше да се свърши.

Трябва да призная, че за държавни служители тези хора бяха доста приятни. Храната беше чудна, питиета сами потъваха в гърлата ни и смехът се носеше на приливи.

Седях до Едуардо, но не разговаряхме много, докато по едно време той не се наведе към мен.

— Тази вечер ще научиш малко за това как се прави бизнес. — И ми намигна.

— Така ли?

— Да. От особена важност е да даваш на клиентите си онова, което искат. А това не са само най-добрите цени или най-добрата сделка. На Рикардо му иде отръки всичко това. Някой обаче трябва да има грижата и за нещо по-така. А това вече е моята стихия. Нали разбираш какво имам предвид?

Той ме изгледа отблизо, устните му бяха извити в усмивка.

— Не съм много сигурен — отвърнах.

— Е, трябва да знаеш какво харесват клиентите ти. Сега например, съвсем случайно, знам, че от тази група всички обичат жени. В този случай работата е фасулска. Като изключим обаче онзи там, в края на масата. — Той посочи с очи един красив плешивеещ мъж, който с голям интерес слушаше някаква история, която разказваше Джейми. — Съвсем случайно знам, че предпочита момчета. Колегите му, разбира се, не знаят нищо по въпроса, нито пък Джейми, но аз съм сигурен, че той ще оцени както трябва, че съм го сложил да седне до най-красивия мъж сред нас.

Не можах да сдържа усмивката си. Не беше лъжа, че красотата на Джейми привличаше интереса към него и на двата пола, което направо го вбесяваше. Той направо щеше да се взриви, ако разбереше за начина, по който го използваше Едуардо.

— Няма да му го кажеш, нали?

— Някой ден, не сега. Няма да устоя на изкушението.

— Добре, но не и тази вечер. Тази вечер ще видиш защо тези хора винаги предпочитат да работят с нас, а никога с „Блумфийлд Уайс“.

Към единайсет напуснахме ресторанта сред крясъци „Едуардо!“.

— Какво ще стане сега? — попитах Джейми.

— Отиваме в апартамента на Едуардо. Купонът продължава!

Това ме заинтригува. Вече се бях заразил от общото настроение, а влиянието на тълпата наистина е заразно. Пъхнах се в едно от трите таксита, които бяхме извикали пред ресторанта.

Апартаментът на Едуардо беше на Мейфеър, на не повече от половин миля. Холът му беше просторен, с множество кресла и дивани и тежки скъпи завеси и килими. Осветлението беше приглушено. Настанихме се, разхвърляйки саката си и разхлабвайки вратовръзките си. Редица бутилки шампанско ни чакаха върху един шкаф, охранявани от една много привлекателна блондинка. Взех си чаша и потънах в един диван.

Мъжът до мен, казваше се Фелипе, разправяше за някаква страхотна конференция, която „Декер“ провели в Акапулко преди две години. Трудно следях мисълта му, защото освен че говореше бързо, имаше и силен акцент, а и мислите му не бяха съвсем подредени. Другите около него обаче кимаха и се смееха на спомените.

Шампанското беше превъзходно, квартирата уютна, креслата много удобни, и както си седях отпуснато, започнах да се абстрахирам от шума около себе си. Усещането беше направо неземно.

Някаква светлина резна неприятно окото ми. Потърсих източника й. Беше малко огледало. Едуардо и двама от гостите му се бяха привели над него, подреждайки малки купчинки бял прашец.

Усмихнах се на иронията на ситуацията. След като бях прекарал последните десет години от живота си в университети, бях свикнал с гледката на наркотиците около себе си, както и с това да ги избягвам. Тук нещата очевидно нямаше да се различават особено. Потънах още по-дълбоко в креслото си, опитвайки се да стана невидим.

Огледалото привлече повечето от мъжете в стаята, включително и Джейми. Той улови погледа ми и повдигна рамене. Знаех, че не е любител на кокаина. Но това вероятно беше едно от нещата, изисквани негласно от фирмата, които беше длъжен да спазва.

Огледах се за Рикардо. Нямаше го. Беше се измъкнал незабелязано. Всички останали бяха тук. Това беше сигурно една от привилегиите му.

В този момент Едуардо улови погледа ми и ме повика.

— Ела да пробваш, Ник.

Проклятие!

— Не, благодаря — отвърнах, като се постарах отговорът ми да не прозвучи прекалено грубо.

— Хайде де, пробвай. Стоката е чудесна. Мъничко няма да ти навреди. Тъкмо ще се влееш в празничното настроение. — Дебелите му устни се разтеглиха в усмивка, но очите му останаха студени и командващи.

— Не, благодаря.

Той се приближи към мен и приседна на облегалката на креслото. Усетих аромата на одеколона му. Горните две копчета на ризата му бяха разкопчани; гъсти черни косми стърчаха от нея, примесени със злато. Той ме прегърна и ме потупа по бузата. Едва се сдържах да не го ударя.

— Хайде де, Ники, хайде, приятелю! Забавлявай се! Това е купон! Трябва ти само едно гадже да се позабавляваш! — И точно в този момент звънецът на входната врата иззвъня. — И ето го и гаджето!

Той се изправи. Групата банкери го загледаха въпросително.

— Това са мои приятелки. Всички са модели и манекенки. — Той намигна. — Сигурен съм, че ще се харесате!

Той отвори вратата и в апартамента се заточи умопомрачително шествие от зашеметяващи жени с всички цветове на кожата и косата, всички до една в разголени, но скъпи рокли за коктейли. Мъжете мигновено се преобразиха, шумът се увеличи, бутилките шампанско загърмяха като картечни откоси. Възбудата стана почти осезаема.

Останах като парализиран в креслото си. Едуардо прегърна през кръста високо червенокосо момиче с изключително дълги крака и го насочи към мен.

— Ник, това е Мелани, Мелани, запознай се с Ник. Тя е страхотно момиче, Ник, сигурен съм, че ще я харесаш. — После, за голямо мое облекчение, се отдалечи.

— Здравей — каза тя.

— Здравей — отвърнах, като се усмихнах учтиво и я игнорирах.

Тя отпи от шампанското си и забъбри нещо, но аз не отговорих. Бях много уморен и страшно ми се искаше да се прибера. Никое от тези момичета не можеше да ме заинтригува така, както Изабел, и изкуствеността на ситуацията ме караше да се чувствам отвратително. Гледах как елегантно облечените богати мъже, всичките със съпруги или приятелки, говорят оживено с тези жени, които познаваха едва от няколко минути. Две двойки, защото вече се бяха оформили и такива, започнаха да танцуват, бавно и плътно долепени. Догади ми се.

Изправих се, усмихнах се учтиво на червенокосата, взех си сакото и се насочих към вратата.

— Ник!

Джейми се изтръгна от една блондинка и се втурна към вратата. Зачаках.

— Ник, къде отиваш?

— Вкъщи.

— Виж, остани. На Едуардо никак няма да му хареса, ако си тръгнеш точно сега. Стига де, та ти дори не си женен.

— Може би точно затова не ми се остава — казах. — А Едуардо може да го духа.

На следващата сутрин се събудих късно, в девет. Направих си кафе, изядох две препечени филии и прочетох вестника. Полската девалвация беше на страница осма. Още пари за „Декер“. Допих си кафето, излязох от къщи и се запътих по склона на Примроуз Хил с неговите миниатюрни черни стълбове за улично осветление и жълти нарциси. Беше студен ден за май и вятърът караше кожата ми да настръхва. Но пък беше освежаващо.

Седнах малко под билото на хълма и загледах панорамата на Лондон. На преден план виждах огромната чудата волиера на лондонската зоологическа градина, а отвъд нея бяха катедралата „Свети Павел“ и небостъргачите на Сити. Още зад тях, едва видима през разлистените дървета на хълма, стърчеше Канари Уорф.

Хората от „Декер“ вече работеха с пълна пара и сигурно се преструваха, че увеселението от предната нощ не се е отразило по никакъв начин на работоспособността им. И сигурно се споглеждаха многозначително, докато лъжеха клиентите си какво прекрасно място за инвестиции е Мексико и докато умножаваха сделките и печалбите.

Прехвърлих последните няколко седмици. Сделката с фавелите, прането на пари, изритването на Дейв, лъжите ми към Войтек, помията от предната нощ. Можех да ги приема всяко поотделно, но така накуп ме караха да ми се повдига.

Не се вписвах в схемата. Можех да се преструвам, че ставам, но не за дълго. Или пък бих могъл да се променя, както бе направил Джейми. Така да се променя, че лъжите да ми доставят удоволствие, да игнорирам онова, което трябва да се игнорира, и да правя онова, което трябва да се прави. Ако съзнанието ми не можеше да го приеме, тогава трябваше да променя съзнанието си.

Или да се махна.

Дали това не беше бягство от моя страна? Дали причината не се коренеше в това, че не можех да се справям с реалния свят, със света на комерсията?

Откровено казано, не мислех така. Нямаше съмнение, че нападението на плажа Ипанема ме бе разтърсило здраво. Трябваше да се изправя лице в лице с факта, че бях направил грешка с постъпването си на работа в „Декер“. Голяма грешка. Аз съм горд и не обичам да си признавам грешките. Тук обаче не можех да си заровя главата в пясъка.

А както казваше Рикардо, добрият търговец знае кога да се примири със загубите си. Този момент бе дошъл.

Наближаваше единайсет, когато стигнах до бюрото си. Кимнах на Изабел.

— Снощи сте си изкарали добре, а? — каза ледено тя.

— Не съвсем. Всъщност не ми хареса никак и си тръгнах още в самото начало.

— О, разбирам — каза тя и се върна към работата си.

Не ми повярва, разбира се. Току-що бях изтърсил една от ония лъжи, които хората от „Декер“ така лесно изричаха. Това ме ядоса.

Замислих се дали да не й кажа какво решение съм взел, но после се отказах. Вероятно щеше да ми каже, че съм глупав, че трябва да приемам нещата такива, каквито ги виждам. И щеше да има сериозни основания. А аз вече бях взел решението си и никак не ми се искаше да се отказвам от него.

Джейми се втурна към мен. Изглеждаше готов да избухне всяка секунда.

— Ник, колко е часът, а? Всички сме тук от седем. Трябва да покажеш, че нощ като предната не може да навреди на трудоспособността ти.

— Не, не трябва — отвърнах.

Джейми ме изгледа така, сякаш му говорех на инат.

— Така или иначе, като стана дума за снощи… — почна той, вече преминавайки на конспиративния си шепот. — Знаеш, че не вземам наркотици. Само когато се налага. Като снощи.

— Знам — отвърнах мрачно.

— И за онези момичета. Не съм правил нищо с никое от тях. Просто само си говорехме, знаеш.

— Сигурен съм в това.

— Няма да кажеш на Кейт, нали? Искам да кажа, че и ти трябваше да останеш.

Едва сега проумях защо Джейми така се бе противил на заминаването ми. Той искаше да бъда съучастник в престъплението му. Така щеше да се чувства по-добре.

Въздъхнах.

— Няма да кажа на Кейт — обещах му. Наистина нямаше да й кажа. Дори и в това мрачно настроение, в което бях изпаднал, никога не бих го забил на приятел по този начин.

— Добре. — Джейми видимо се поуспокои и отиде на бюрото си.

Рикардо го замести след секунда, дръпна един стол и седна.

— Нещо закъсняваме тази сутрин, а?

— Съжалявам — отвърнах.

— Каквото и да си правил предната нощ, в седем трябва да си на линия. Това е неписан закон тук. По-точно, въпрос на гордост.

— Събраха ми се две нощи една след друга — казах.

— О, да, забравих за полския ти приятел. Между другото, изпитах истинско удоволствие като видях колко бързо беше обявена девалвацията. Добре. Работата обаче е там, че понякога се налага да караш седем последователни нощи като тази, особено когато си в командировка.

Доста меко дърпане на ушите. Просто предупреждение. Но това вече не ме засягаше.

Трябваше да му го кажа в този момент, докато все още бях изпълнен с решимост. Преди да размисля по-обстойно над решението си. Странно, но с Рикардо пред мен решението изведнъж взе да придобива много личен характер. След доверието, което ми беше оказал, аз го подвеждах.

Стига. Най-добре да му го изтърся и край.

Но той вече бе преминал на друга тема.

— Време е вече да свършиш някоя истинска работа. Изабел заминава за Бразилия и аз бих искал да я придружиш.

Затворих си устата и заслушах.

— В Сао Пауло страшно искат да напреднат със собствената си сделка за фавелите. А и това ще е добра възможност да убедим приятелите си в Бразилия за достойнствата на Мексико. Цяла седмица слушаш Джейми да говори за сделката, така че вече би трябвало да я знаеш наизуст.

Да замина за Бразилия. С Изабел. Това изглеждаше много привлекателна идея. Може би оставката ми можеше да изчака завръщането ми оттам.

— Ако нямаш нищо против, разбира се — добави Рикардо. — След онзи случай с теб там бих те разбрал, ако имаш резерви.

Разсъждавах трескаво. Щях да съм наред в Бразилия дотогава, докато внимавах къде ходя и какво правя. А и макар че планирах да се махам от „Декер“, не исках да показвам нито на Рикардо, нито на себе си, че съм страхливец.

— Не, всичко е наред. Кога тръгваме?

— Довечера.

— Довечера!?

— Какво ти става? Тази сутрин нали се излежава до късно?

Той се усмихна и се върна на бюрото си. Хвърлих поглед към Изабел, която бе слушала разговора ни.

— Имаш ли нещо против? — запитах я, без да мисля. Подозирах, че поддържа дистанция помежду ни през последната седмица, а и ясно ми бе дала да разбера, че не се възхищава от подвизите ми предната нощ.

Тя обаче се усмихна.

— Разбира се, че нямам нищо против. А и освен това всичко е логично. Ти познаваш сделката в Рио с подробности, а и знаеш много повече за чудесата на Мексико от мен.

Иронията в гласа й не можеше да се скрие.

— Да, прекрасна възможност за инвестиция — казах.

Тя събра купчина документи от бюрото си и ми ги връчи.

— Ето, копирай ги. Прочети ги. Ще се видим на Хийтроу, трети терминал, в осем и половина. Самолетът излита в десет. Аз ще взема билетите.

— Добре — отвърнах и се запътих към фотокопирната машина.

По-късно, вече на излизане, се отбих до бюрото на Джейми.

— Заминавам. Тази нощ ще летя за Бразилия.

— Наистина ли? — Той се навъси. — Този път внимавай.

— Не се тревожи. Ще внимавам.

— С Изабел ли пътуваш?

— Да.

— Е, тогава приятно забавление — ухили се той.

Бях на косъм да му отговоря: „Благодаря“, но спрях навреме.

— Е, ще видим — отвърнах накрая.