Сити

16.

Самолетът започна да снижава към Сао Пауло. Погледнах през илюминатора втората най-голяма столица в света. Двадесет милиона души! Ниски къщи с червени покриви се простираха докъдето ми стигаше погледът. Разпръснати сред тях като кълнове в ранна пролет стърчаха стотици, ако не и хиляди небостъргачи. Бяха групирани на букети, сякаш небрежен сеяч ги бе посял напосоки. На хоризонта, между червеното и кафявото на града, от една страна, и синьото на небето, се простираше гъста тъмносива ивица смог. Със снижаването ни ландшафтът започна да се разчленява на сива ивица река и десетки индустриални комплекси. Прелетяхме над езеро в изключителен лимоненожълт цвят. Господ бе сътворил Рио в прилив на вдъхновено въображение, докато човекът бе създал Сао Пауло без дори и капчица от него.

Сао Пауло е деловият и финансов център на Бразилия. Жителите му, които се наричат паулистас, с гордост сравняват града си с Ню Йорк, и наистина, дългите авенюта с подредени от двете им страни небостъргачи изглеждат впечатляващо комерсиални. Хора в костюми щъкат напред-назад, а движението по огромната мрежа от магистрали на Сао Пауло е особено интензивно. Но понеже трябва да се върши работа и да се правят пари въпреки жегата и убийствената влага паулистите не спират нито за миг.

Запознахме се с еквивалента на Умберто Алвеш от финансовото министерство на Сао Пауло. Паулистите имаха различен подход при работата си с фавелите, които те наричаха проект „Сингапура“. Явно това беше идея, възникнала и разработена в Сингапур. Проектът беше свързан с това, което те наричаха „вертикализация“ — тоест сриване на временните конструкции и замяната им с модерни многоетажни къщи. Звучеше ми доста по-натруфено от проекта в Рио.

Проектът беше в действие от няколко години, но имаше проблеми с намирането на средства за новите сгради. Гениалната идея на Изабел беше точно начинът за осигуряването на парите от Световния фонд за развитие. А след като сделката в Рио бе пропаднала, тази в Сао Пауло щеше да е първата на пазара, което правеше идеята още по-привлекателна.

Беше петък, а имахме уговорени срещи за следобед и за събота, което показваше желанието, с което бяха изпълнени местните управляващи. С напредването на деня възбудата ни се увеличаваше все повече и повече, защото ставаше ясно, че сделката има реални шансове да се осъществи. От „Блумфийлд Уайс“ нямаше и следа наоколо — след унизителното им оттегляне от сделката за Рио Сао Пауло не искаше и да чуе за тях.

Денят беше тежък, но двамата се справяхме добре. В самолета бях изчел купчината документи, които ми бе събрала Изабел. Бях добре подготвен и двамата действахме в отличен синхрон. Бързо навлязох в ритъма й, а тя се отнасяше с мен като с ценен партньор. Макар и да бях изгубил всякаква лоялност към „Декер“, не исках да подвеждам Изабел, а и освен това ентусиазмът й беше много заразителен. Вярвах в това, което вършеше.

В осем и половина приключихме деня с обещанието на следващия ден в девет сутринта отново да сме в канцелариите на градския съвет. Скочихме в едно такси, обзети едновременно от умора и възбуда.

— Знаеш ли, че в Сао Пауло се намират най-добрите японски ресторанти извън Япония? — попита Изабел.

— Не, не го знаех.

— Искаш ли да пробваме някой?

— Разбира се.

Тя се приведе към шофьора и каза:

— Либердаде.

Таксито ни свали до един оживен уличен пазар. Ароматът от подправки и пържена храна се бе просмукал в топлия нощен въздух. Черни, бели и кафяви бразилци бяха размесени с японци и корейци. Беше особено приятно да гледаме как хората ходят след цял ден, прекаран в автомобилите. Чернокожа жена с изключително телосложение мина покрай нас, повела четиригодишния си син за ръка, улови ми погледа, ухили се и каза:

— Как е, готин?

Извърнах смутено глава; до този момент не ми беше хрумвало, че курва и майка могат да бъдат едно и също нещо.

Изабел ме поведе по една пълна с японци уличка. Предполага се, че в Сао Пауло живеят над един милион японци. Също и толкова на брой от Средния изток. Забелязах реклама за бърза храна, написана на английски и японски. Изглеждаше някак си типично по бразилски.

Стигнахме до извит дървен портал, зад който се намираше малка японска градина. Вътре имаше ресторант, разделен на уютни сепарета. Едър японец боравеше показно с големи ножове. Примигнах, докато го гледах как ги премята из ръцете си — очаквах всеки момент да зърна как някой пръст отхвърча от ръката му в суровата риба, която кълцаше на дъската пред себе си.

Мястото гъмжеше от бразилци от всички разновидности на кожата, но след малко ни настаниха в едно тясно сепаре за двама. Поръчахме бира.

— Е, този път май вече сделката с фавелите е на път да стане — каза Изабел.

— Да. Така и трябва да бъде. Ти го заслужаваш.

— Благодаря. Харесва ми да работя с друг върху това. Обикновено върша цялата работа сама. Но двамата с теб сме отличен екип.

Тя ме дари с окуражаваща усмивка.

— Така е. Жалко само, че няма да мога да я изведа до края с теб.

— Няма да можеш ли? Защо? — Със задоволство видях разочарованието върху лицето й. В действителност аз също изпитах разочарование.

— Възнамерявам да напусна веднага щом се върна в Лондон.

— Наистина ли? Защо?

— Знаеш. Разговаряхме вече за това. Просто не мога да свикна с начина, по който работи Рикардо.

— Разбирам — каза тя и сведе поглед.

Една сервитьорка направи поредната обиколка за събиране на поръчки. След минута разглеждане на менюто поръчах темпура, а Изабел — суши.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Сигурно ще завърша дисертацията си. — Повдигнах рамене. — И ще се опитам да си намеря работа.

— Не говориш особено оптимистично.

— Изобщо не съм оптимист. Нуждаех се от работата в „Декер“. И от парите. Няма да мога да продам апартамента за стойността на ипотеката. Така че ще ми се наложи да го давам под наем, макар че ще ми е нужен доста късмет, за да покривам вноските по ипотеката. А работа много на пазара няма. И все пак няма да е зле да се върна към дисертацията си.

Изабел кимна съчувстващо. Явно й беше трудно да разбере гледната ми точка с баща като нейния и собствения й значителен доход. Изглежда обаче успя.

— Съжалявам, че не се получи, Ник.

— Аз също. Развалих всичко.

— Мисля обаче, че си взел правилното решение. Знам, че ми е лесно да го кажа, защото нямам никакви финансови проблеми, но не мисля, че би могъл да работиш в „Декер“ и едновременно с това да си щастлив.

— А какво ще кажеш за себе си?

Тя се усмихна.

— Много неудобен въпрос.

— Съжалявам. Не трябваше да те питам.

— Не, всичко е наред. Мисля, че все още се мъча да докажа на себе си, че мога да върша добре тази работа. Не искам да се предавам. А и понякога, в дни като този, работата сякаш си струва.

— Е, късмет — казах и вдигнах чашата.

— И на теб — отвърна тя и също вдигна своята. — Ще ми липсваш.

Думите увиснаха във въздуха. За миг тя се смути, сякаш искаше да ги върне, но после като че ли размисли и се отказа. Гледаше ме право в очите, сякаш смисълът на думите й би трябвало да ми е съвсем ясен, също както и че тя не дава пет пари, че знам това.

Сърцето ми подскочи. Гъмжилото в ресторанта изчезна от зрението и слуха ми. Остана само Изабел, пред мен.

Мълчахме и двамата. Мисля, че се захилих глупаво. Изабел заби поглед в масата, докато й сервираха супата, после вдигна поглед и ми се усмихна. Сякаш потънах в тази усмивка, в тези големи тъмни очи.

После тя се изкикоти и двамата се отпуснахме и започнахме да ядем.

Пътят на таксито до хотела ни отне половин час. Беше късно, денят се бе оказал дълъг и двамата бяхме уморени. Изабел положи глава на рамото ми и притвори очи. Седях неподвижен, страшно напрегнат от допира на тялото й. Лек аромат на парфюм, който вече свързвах единствено с нея, се носеше около нас. Кичур от тъмната й коса се разпиля по брадичката ми. Не го махнах.

Когато таксито спря пред хотела, тя отвори очи. Беше полунощ. Асансьорът ни чакаше. Този път и двете ни стаи бяха на един и същи етаж. Асансьорът плавно потегли нагоре и Изабел задържа очи върху моите и се усмихна срамежливо.

След една безтегловна минута се озовахме в стаята й. Тя ме гледаше как се събличам. Ръцете ми трепереха от вълнение и възбуда. Пръстите ми не успяваха да разкопчават ризата и панталоните.

Тя се засмя. Дрехите й се плъзнаха от тялото й без видимо усилие. Тя приседна гола на леглото. Единият й крак беше подгънат под нея, малките й гърди бяха вирнати към мен. Целунах я. Устните й бяха меки и податливи, а езикът й — бърз. Тя ме докосна и аз изстенах. Привлякох я към себе си; дланите ми затанцуваха по тялото й. Тя затрепери под ласките ми.

В следващия миг тя ме възседна, тялото й заплува върху моето, обляно в бледото сияние на отсрещната улица. После се отпуснахме. Тя ме загледа с тъмните си очи, полускрити зад кичурите коса. Въздъхна и положи глава върху бумтящите ми гърди.

Притиснах я към себе си.

— Беше чудесно, Ник — каза тя след няколко минути.

— Мммм.

Тя прокара пръст по белега на гърдите ми, той вече бе почти зараснал.

— Не си отивай. — Тя се плъзна по тялото ми и се измъкна от леглото.

Гледах я как прекосява стаята до банята. Тялото й беше гъвкаво и се гънеше, докато вървеше.

След минута тя се върна, наля си чаша минерална вода от бутилката върху бюрото и седна до мен с кръстосани крака.

— Не гледай!

— Извинявай. Трудно е човек да се сдържи.

— Ще получа комплекси заради теб.

— Не ставай глупава. Ти си съвършена.

— Знаеш ли, аз съм може би единствената жена в Рио, която не си е правила козметична операция.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Всяка го прави.

— И какво ще си коригираш?

— О, първо това. — Тя посочи нослето си. — И после — задникът ми има нужда от малко повдигане. Ето тук. Иначе гърдите ми са си наред.

— Да, гърдите ти са наред. Страхотни са — казах със заядлива ирония.

Тя ме цапна с една възглавница.

Седнах до нея и отпих от водата й.

— Знаеш ли, през последните две седмици не можах да разбера какво мислиш за мен.

— Харесвах те — каза тя.

— Надявам се да е така — усмихнах се. — Но се държеше на разстояние. Не мислех, че имам кой знае каква възможност.

— Съжалявам. Прав си. Искам да кажа, че исках да се виждаме повече с теб, но не желаех да завързвам отново връзка на работното си място. Така че… просто бях объркана.

Бях на косъм да я запитам дали именно решението ми за напускане не я е накарало да дойде при мен, но това щеше да е нечестно, а аз определено не исках да бъда нечестен спрямо нея. Особено сега.

Но тя каза „отново“. „Отново връзка на работното си място.“ Ами ако?…

— Джейми ми каза нещо, което не разбирам — казах.

— Това не ме изненадва.

— Ставаше дума за теб и Едуардо.

Изабел отметна глава и се разсмя.

— Но ти не му повярва, нали?

— Просто не можех да си го представя. Виж, да беше Рикардо, по бих му повярвал.

За миг тя се напрегна. При по-обичайни обстоятелства нямаше да го забележа. Но след това, което бях изпитал само преди няколко минути…

— Значи с него?

Първата й реакция беше да го отрече. Но тя проумя, че вече е късно.

— Да.

— О!

— Не продължи дълго.

— Няма нищо. Не си длъжна да ми даваш обяснения. Не ми влиза в работата.

— Не, искам да ти разкажа. Искам да го споделя с някого.

— Добре. Кажи ми.

— Беше точно след като постъпих на работа в „Декер“. Двамата с Рикардо ни поканиха за един уикенд на ски в Аспен — един от председателите на една банка в Сао Пауло. Рикардо беше в отлично настроение. „Декер“ току-що бе приключил най-добрата година от създаването си. Нашият домакин настояваше да караме ски и да не говорим за никаква работа, така че изпълнихме заръката му. Двамата с Рикардо изведнъж бяхме привлечени един към друг. Знам, че Рикардо има този ефект върху всеки, но искрено си мисля, че при мен беше по-различно.

Тя ме погледна да види дали й вярвам. Вярвах й.

— Продължавай.

— Искам да кажа, че хлътнах страшно по него. Не е изненадващо, нали? Но начинът, по който ме гледаше. Беше… И ти ме гледаш така!

— Не съм сигурен, че това ми допада.

Тя сякаш не ме чу.

— Е, спахме заедно. И през следващите няколко месеца ходихме заедно на доста такива пътешествия.

— А какво си помисли Лусиана?

— Тя така и не разбра.

— Голям късмет сте извадили. Не бих искал да бъда прицелна точка за гнева й.

— Но тя го мами! Всички го знаят. Освен Рикардо. Питай Джейми.

Навъсих се.

— Добре, прав си. Не е трябвало да го правя. А и това определено няма да се повтори. Особено след всичко, което се случи.

— Какво се случи?

— Той ме заряза.

— Болеше ли те?

— Да. Много. И мисля, че още ме боли. — Стиснах ръката й. — Каза, че не трябвало да завързва връзка с мен. Че за пръв път изневерявал на жена си. Бил подлагал на риск брака си и с това подлагал на риск и кариерата си. Че вкарването на хора от екипа в леглото не било най-правилният начин да движи бизнеса.

— Сигурно е прав.

— Знаеш колко добре се контролира. Не би поставил нищо по-високо от „Декер“. А и обича да говори много колко важно е семейството, макар че, разбира се, едва ли се вижда с Лусиана. Мисля, че е някаква измислица, която си е създал и вярва в нея.

— А ти повярва ли му? Че това е било единствената му изневяра?

— Да. Разбира се, това са думите, които иска да чуе всяка тъпа любовница, но в този случай мисля, че беше истина. Мисля, че е бил ужасен, че е допуснал самоконтролът му да рухне. Повече не се повтори.

Загледах се в тавана, замислен за Изабел и Рикардо. Не ми хареса. Сигурно имаше и елемент на ревност, но не беше само това. Исках да прогоня Рикардо от живота си, а вместо това той идваше дори още по-близо до мен.

— Какви са ви сега взаимоотношенията?

Тя въздъхна.

— О, той се държи много професионално с мен. Приятелски. По същия начин, както и с останалите. Аз самата се опитвам да му отвърна със същото, но не успявам да се справя съвсем.

— И откъде тръгна историята за Едуардо?

— Мисля, че колегите усетиха, че нещо става с мен. Само че объркаха братята. — Тя потрепери. — Ух. Само като си помисля какво би било с другия, направо ме побиват тръпки.

— А след Рикардо?

— Няма никой. До този момент. — Тя се извърна към мен и се усмихна.

Аз се разтопих.

— Знаеш ли, не би трябвало да го правя — каза тя и се наведе да ме целуне.

Но го направи. Още два пъти.

Бяхме взели стаи в хотел за делови гости, вклещен между вмирисаната на желязо река Пинейру и една магистрала. Зората се надигаше алена над смога на Сао Пауло. От прозореца се виждаше ивица опустошена земя, превърната във футболно игрище, и една малка фавела. Теорията на Изабел беше, че в Сао Пауло така или иначе не гъмжи от хубави места, а този хотел предлага добри удобства и освен това е близо до летището.

Върнах се в собствената си недокосната стая да се облека и след няколко минути отидох да взема Изабел.

Тя ме погледна и се засмя.

— Изглеждаш страхотно.

Погледнах се в огледалото. Около очите ми имаше тъмни кръгове с жълт ореол. Изгледах я.

— И ти не изглеждаш като току-що изскочила от модно ревю.

Тя се прозина и се протегна. Изглеждаше страхотно. Уморена, но страхотна.

— Какво ще си помислят в градския съвет? Сигурно ще решат, че сме работили цяла нощ върху проекта.

Изабел се изсмя.

— Ще си го помислят, ако са англичани. Но тъй като са бразилци, веднага ще им стане ясно, че цяла нощ сме правили секс.

— О, господи!

Тя пак се засмя.

— Не се тревожи. Няма значение. В действителност, мисля си, че това даже ще им се понрави. — И тя ме прегърна и ме целуна дълго и страстно.

Подозирам, че всичко им стана ясно, но едва ли имаха някакви възражения. Прекарахме още един ден в упорит труд, но беше приятно, и напреднахме още. Приключихме към шест, след което прекарахме съботната нощ в леглото в Сао Пауло, със стайно обслужване, което ни подкрепяше с храна и напитки.

За Изабел, която беше кариока, перспективата да прекараме целия уикенд в Сао Пауло беше истински кошмар, така че тя предложи да отлетим до Рио в неделя сутринта, след което рано сутринта в понеделник да хванем совалката обратно за Сао Пауло. Искаше да ми покаже плажа, след което щяхме да вечеряме с баща й.

Първоначално бях против идеята й — не бях сигурен дали искам да се върна отново на плажа на Рио. Изабел обаче ми обеща, че плажът, на който ходела, бил съвсем безопасен и че вероятно ще вечеряме в яхтклуба на Рио, който имал въоръжена охрана. Накрая склоних, засрамен от нервността си.

Плажът беше претъпкан с чудесни кафяви тела. Всички мъже бяха със страхотни мускули, резултат от упорити тренировки, а жените имаха гладка и мека кожа, покрита със загар, която се подсилваше от бикините, разкриващи почти всичко. В Бразилия задникът е всичко и банските костюми се произвеждат именно с тази цел — да го разкриват в цялата му прелест.

Изабел беше облякла бански със седефен цвят и изглеждаше зашеметяващо. Човек много трудно можеше да се сдържи да не я оглежда. В действителност беше невъзможно, така че дори и не направих опит да се сдържам.

Най-интересното обаче беше, че никой не лежеше проснат на пясъка или с книга в ръка, както обикновено се прави на европейските плажове. Хората седяха, клечаха или стояха прави и разговаряха. Това вдигаше доста шум. Затворих очи и цялата тази гълчава от писъци, смехове и бръмчене на мобифони сякаш ме пренесе в някое пренаселено кафене.

Имах чувството, че на плажа няма човек, който да не познава Изабел, и всички се отнасяха приятелски с мен. Въпреки абсурдно бялата ми кожа бързо започнах да се чувствам като у дома. В местните бистра бирата беше в изобилие и аз скоро се отпуснах, разтопен от приятелската топлина на бразилската гостоприемност.

С интерес наблюдавах Изабел и приятелите й. Тя изглеждаше много по-отпусната, отколкото в „Декер“. Усмихваше се и се смееше, беше очарователна. Изглеждаше така, сякаш истинската Изабел, тази Изабел, която бях познал нощес, внезапно се бе измъкнала изпод тъмната сянка на „Декер Уорд“.

В четири си тръгнахме към хотел „Палас“ на Копакабана. Спряхме на едно кръстовище. На ъгъла до колата си се бяха изправили двама полицаи. Носеха бейзболни шапки и тъмни очила, имената им бяха изписани на табелките върху гърдите им. Две момичета се опитваха да измият прозорците им, но без особен успех. Зад тях един висок, небрежно облечен мъж се бе облегнал на една паркирана кола. Полицаите пушеха цигари и се правеха на незаинтересовани.

После минахме покрай плажа Ипанема и мястото, където ме бяха наръгали. Фавелата върху скалите над плажа изглеждаше оживена, но миролюбива. Там някъде се намираха и нападателите ни.

Изабел видя как се напрегнах и ми стисна ръката.

— Опитай се да го забравиш.

— Трудно ми е.

Остатъкът от пътя прекарахме в мълчание.

В хотела влязохме в стаята ми. Отново се любихме. Редувахме задъхани епизоди с отморяващи плавни движения; телата ни сякаш излъчваха електричество, натрупано от пясъка и слънцето. По-късно, с косата на Изабел пръсната върху гърдите ми като меко и ефирно одеяло, й зададох въпроса, който внезапно бе станал от извънредна важност за мен.

— Изабел?

— Да?

— Мога ли да те виждам пак? Искам да кажа, когато се върнем в Лондон?

Тя вдигна глава и ми се усмихна.

— Разбира се.

Привлякох я към гърдите си.

— Добре.

Докато я галех по косата, си мислех в какво ли щеше да се превърне връзката ни. До този момент взаимоотношенията ми с Джоана бяха единствената сериозна връзка в живота ми. Връзка, продължила пет години — пет години, които сега ми изглеждаха пропиляно време. Разбира се, че бяхме имали и хубави моменти, но нямах някакви особени спомени за тях. Единственото, което бе останало в паметта ми, бяха дребните боричкания за безсмислени неща, в които винаги бях отстъпвал. Джоана не беше от хората, за които си струва да се съжалява, така че когато забягна в Америка с Уес, аз се бях зарадвал на отново спечелената си независимост.

От онзи момент бях избягвал всякакви сериозни взаимоотношения. Бях излизал с жени, но никога не бях се обвързвал. Страхувах се от сериозна връзка и ценях много силно независимостта си.

Досега.

Изабел коренно се различаваше от Джоана, или поне от онази Джоана, която си спомнях. Тя беше силна, независима жена, но също така беше и естествена, топла, открита. И много красива.

Струваше си да поема риска, поне така се убеждавах, като че ли можех да владея чувствата си към нея. Разбира се, че не можех. Отдавна бях хлътнал. Гледах с оптимизъм на предстоящите ни месеци заедно.

Но разбира се, трябваше да се вземе предвид и работата. Макар и „Декер“ да изглеждаше много далеч, на следващия ден трябваше да се връщаме в Сао Пауло, за да довършим работата си. След това щяхме да се върнем в Лондон, където тя щеше да продължи работата си в „Декер“, а аз щях да напусна. Чудех се как ли щеше да го възприеме Рикардо. Едва ли щеше да му е приятно, в това бях сигурен. А Едуардо? Целият потреперих при мисълта за него.

— Вярно ли е, че навремето Едуардо е убил човек? Някакъв студент? — попитах я.

Изабел не ми отговори веднага; остана с глава положена върху гърдите ми. Накрая каза:

— Не, не е вярно.

— Не би ме изненадало, ако е бил той. Но предполагам, че това е поредният мит.

— Не съвсем.

Чаках я да продължи.

— Всъщност Рикардо е убил студента.

— Рикардо?

Тя се надигна на лакът върху гърдите ми.

— О, всичко е било съвсем случайно. Било на някакво увеселение в Каракас. Другото момче било пияно и се нахвърлило върху Рикардо, който заговарял приятелката му. Рикардо го ударил по-силно, отколкото предполагал, и момчето се прекатурило през балкона четири етажа по-долу.

— Значи Едуардо няма нищо общо със случая.

— Не съвсем. Имало е свидетели и те били приятели на студента, не на Рикардо. Полицията дошла и Рикардо се озовал в затвора. Тъкмо вече се канели да го обработят, за да получат „признанието“ му, когато Едуардо успял да оправи нещата.

— Как?

— Не знам. Дори още тогава на Едуардо са му идели отръки тия неща. И Рикардо бил освободен.

— Предполагам, че Рикардо ти е разказал този случай?

— Да. Той още се чувства виновен за това. И е благодарен на Едуардо.

— Сигурен съм, че е. — Съчувствах му. Ясно си спомнях една нощ в Оксфорд, когато Джейми се бе сбил с двуметров ръгбист от кейптаунския университет. Ръстът никога не притесняваше Джейми — това дори придаваше повече мощ на крошетата му. Южноафриканецът се бе заклатушкал към пътя. Някакъв фургон профуча по пустата Хай стрийт и закова спирачки. Блъсна южноафриканеца, но леко, и за голям късмет нямаше тежки наранявания. Но ако реакциите на шофьора се бяха оказали малко по-бавни…

— Между двамата сякаш съществува някаква много особена връзка — казах. — Значи това е било причината.

— Не е само това. Мисля, че голяма част се дължи и на баща им. Явно е бил доста преуспяващ бизнесмен. Братята много рядко го виждали, също и майка си, която прекарвала времето си, харчейки парите, печелени от мъжа й. Рикардо обожава баща си. Твърди, че винаги се е опитвал да му се доказва, но баща му никога не го забелязвал, така че Рикардо полагал още повече усилия.

— Да. Той самият ми спомена нещо подобно. Но какво ще кажеш за Едуардо?

— Мисля, че Рикардо е аржентинец, а Едуардо — венецуелец. Доколкото разбирам, майка им искала Едуардо да учи във Венецуела. Рикардо никога не е живял там като възрастен, но Едуардо е прекарал голяма част от живота си там. Лъскавите дрехи, коли, скутери, момичета, апартаменти в Маями. Той е типично венецуелско баровче.

— Има страхотна кола.

— Колко пъти се е мъчил да ме вкара в нея!

Ухилих се. Не можех да го обвинявам за това.

— Така или иначе — продължи тя, — бащата на Рикардо се запил. В началото на осемдесетте бизнесът му започнал да запада със срива на цените на нефта и той потърсил утеха в алкохола. Починал на шейсет и две години. Тогава Рикардо бил на двадесет и седем. Знаеш колко сериозно гледа на нещата Рикардо. Мисля, че е взел върху себе си отговорността да се грижи за майка си и за брат си. Особено за брат си. Едуардо се е набърквал в какви ли не неприятности покрай наркотиците. Рикардо намерил парите за някаква много модерна клиника в Америка и убедил Едуардо да се лекува.

— Значи Рикардо винаги е измъквал Едуардо от всякакви неприятности?

— Това е било взаимно. И двамата си дължат много услуги един на друг. Не съм сигурна дори дали се обичат. Едуардо смята брат си за прекалено пунктуален и маниак на тема дисциплина. Но той е особено ревнив към успехите на брат си и иска да бъде част от тях. Рикардо пък смята брат си за прекалено разхайтен и за заплаха за себе си, както и за останалите. И двамата са прави, разбира се. Но като резултат и двамата мислят, че трябва да са близо един до друг, за да си помагат.

— Значи и двамата се нуждаят един от друг?

— Така си мислят те. Според мен ще е по-добре и за двамата да си нямат никаква работа един с друг.

Тя се измъкна от леглото и се приближи до прозореца. Последвах я с поглед.

— Гледай — проговори тя. — Сега ще наблюдаваш класическа буря в Рио.

Станах и я приближих, прегръщайки я отзад. На хоризонта се издигаше черна ивица. Тя бързо се разрастваше в буреносна пелена от облаци, които бързо приближаваха града. Вятърът, който духаше през отворения прозорец, се усили. Градът, само допреди минута огрян от слънцето, се сви под облаците. После черният фронт се добра и до нас, затули небето и ни засипа с истински порой. Оставихме гигантските капки да нахлуват в стаята през отворения прозорец. Под нас дворът на хотела избухна в хиляди миниатюрни гейзерчета, а повърхността на плувния басейн се накъдри в милиарди ситни водовъртежи.

— Господи, каква гледка! — възкликнах.

— По-добре да тръгваме. При такава буря движението в Рио става истински кошмар.

Изкъпахме се, облякохме се и после се вмъкнахме в едно такси под един от белите чадъри на хотела. Докато се намествах на задната седалка след Изабел, ми се стори, че зърнах някакво познато лице и се обърнах да погледна. Таксито вече потегляше.

— Какво има? — попита тя. По носа й се стичаха капчици дъжд.

— Шофьорът на колата отзад. Бих могъл да се закълна, че чакаше някого на летището тази сутрин.

— Къде? — Тя също се извърна да погледне.

Дъждът биеше бясно по задното стъкло, образувайки водна завеса.

— Не мога да го видя вече. Нито колата му. Мисля, че беше фиат. Син.

И двамата се напрегнахме да зърнем нещо през вихрушката. Нищо.

— Сигурен ли си?

— Да ти кажа честно, не. Може и само да ми се е сторило.

Тя ми стисна ръката.

— Станал си много подозрителен след онова, което се случи тук. Рио не е чак толкова опасен град.

— Може и да си права — казах, но въпреки това през няколко минути не спирах да се обръщам. Нищо не се виждаше.

Имахме среща с Луиш в яхтклуба. Пътят ни отне четиридесет и пет минути. Движението бе намалило скоростта си до минимум и просто пъплеше. Потоците вода се стичаха от всички околни възвишения, като често покриваха дори и гумите на автомобилите.

Докато стигнем яхтклуба, вече се стъмни. Луиш ни чакаше. Той прегърна Изабел, която му отвърна със същото. Изглеждаше искрено зарадван като ме видя, което ми достави удоволствие. Клубът, разбира се, се намираше в съседство с един малък кей и успяхме да различим в здрача яхтите, клатушкащи се в заливаното от проливния дъжд море. От време на време пороят стихваше и се откриваха сградите от другата страна на залива Ботафого и внушителните очертания на планината, която се извисяваше над нас.

Изпих неизбежната кайпириня — започвах да проумявам, че никой чужденец в Бразилия не може да избяга от нея, и хапнах някаква прочута риба, чието име не успях да запомня. Луиш и Изабел правеха всичко възможно, за да избягват неудобните теми; не станах свидетел дори и на най-малък спор. Изабел изглеждаше щастлива, особено оживена и се къпеше във вниманието на баща си и моето.

— Значи ти не искаше да прекараш уикенда в Сао Пауло, Ник? — попита с усмивка Луиш.

— Изабел не изглеждаше особено въодушевена от идеята.

— Къде го разходи? — попита я той.

— До Пойнт — отвърна тя.

— А, много добре. Хареса ли ти гледката, Ник?

— О, татко!

— Един от нашите поети е казал: „Вода, вода навсякъде, а капка няма и да пиеш“.

На Луиш това му се стори особено смешно. Изабел стисна устни.

— Е, радвам се, че си намерила няколко минути и за стария си татко — каза той.

— Съжалявам, че не мога да остана при теб довечера — каза тя. — Но утре сутринта потегляме рано за летището, а аз знаех, че днес си в Петрополис, така че ми изглежда по-разумно да остана в хотела с Ник. За да мога да го закарам до летището.

Обяснението беше изречено в скороговорка и ми се стори малко пресилено. Стори ми се, че същото си го помисли и Луиш, ако се съдеше по погледа, който ми хвърли. Престорих се, че не съм го забелязал.

Той обаче само повдигна рамене.

— Няма значение. Разбирам. Ти често отсядаш в „Палас“ на Копакабана, когато си тук по работа. Просто беше хубаво да се видим на вечеря.

Изабел се изчерви и се зае с храната си.

— Съжалявам много за сделката с „Фавела Байро“ — каза Луиш.

— Да, знам. Целият скандал беше изработен от Рикардо. Всичките тия подмятания за наркобандите, свързани със сделката, бяха смехотворни. Рикардо просто искаше да е сигурен, че „Блумфийлд Уайс“ няма да откраднат мандата.

— И аз си помислих, че ще е нещо от този род. Никога не съм вярвал на вестниците на Освалдо. Дори не ги чета.

— И въпреки това имаме още един шанс. Сао Пауло са силно заинтересовани да осъществят подобна сделка.

— Добре. Е, желая ви повече късмет тук. Значи утре сутринта пътувате обратно?

— Да — отвърна Изабел.

— Е, не забравяй, че в Сао Пауло можеш да издишваш, но не вдишвай, Ник.

— Няма да го забравя — засмях се.

Тръгнахме си в полунощ. Дъждът още валеше със същата сила, без никакви изгледи да спре до сутринта.

— Искате ли да ви върна с моята кола? — предложи Луиш.

— О, не — каза Изабел. — Поръчала съм такси да ни посрещне от хотела. Сигурно вече ни чака от поне три часа. Трябва да се приберем с него.

Луиш ми хвърли поредния подозрителен поглед, който аз игнорирах.

— Добре, до скоро виждане, мила моя. — Той се приведе и целуна дъщеря си. После се изправи и ми стисна ръката. Срещнах погледа му; за мое облекчение беше все така дружелюбен. — Радвам се, че се видяхме пак, Ник. Ще се радвам да се отбиеш и при следващото ви идване в Рио.

— Благодаря — казах. — Непременно ще го направя.

Той затича под дъжда към колата си с униформения шофьор, а ние скочихме в таксито.

— Защо не отидохме с него? — попитах я.

— Предполагам, че можехме, но просто не ми даваше сърце да го карам да ни оставя пред хотела заедно.

— Мисля, че той подозира нещо.

— Така ли? — Изабел се отпусна на седалката. — Е, какво пък. Мисля, че те харесва.

— И аз го харесвам.

Изабел се усмихна, после положи глава върху рамото ми.

— Тооолкова съм уморена…

След алкохола и умората зрението ми беше малко размътено. Пътят беше пуст, ако не се броеше колата пред нас, която се движеше бавно. Изведнъж тя спря.

Шофьорът ни изпсува полугласно и заби спирачки, като едновременно с това натисна клаксона. Изведнъж пространството, заобикалящо колата се взриви от движение. Шофьорът също го видя и удари бутона до рамото си. Системата за централно блокиране заключи автоматично всички врати. Той бясно превключи на задна скорост и натисна педала на газта. Зад нас се разнесе трясък. Обърнах се. Друга кола блокираше пътя ни за бягство отзад. Таксито скочи напред и се заби в автомобила пред нас, докато шофьорът се мъчеше да открие пролука в блокадата. В следващия миг прозорецът му се разби на хиляди късчета. В отвора се промуши пистолет и нечий глас изкрещя настойчиво. Шофьорът вдигна ръце от волана и отключи вратата си.

Изабел изпищя.

Извъртях се рязко към вратата си, която внезапно се отвори. Нечия ръка мълниеносно завря пистолет в лицето ми. Мъж с нахлузен на главата чорап ми изкрещя нещо на португалски.

Револверът беше сребрист — приличаше на „Колт“ 45-и калибър. Юмрукът, който го стискаше, беше толкова напрегнат, че трепереше. Беше истинско чудо, че още не беше изгърмял.

Момъкът беше като изпаднал в треска.

Крясъкът премина в писък. Запазих пълна неподвижност и само заекнах:

— Nao, entendo.

Мъжът продължаваше да пищи. Усетих удар в гърба си, докато извличаха Изабел от колата, но не можех да откъсна очи от револвера.

След това той се пресегна в колата и ме сграбчи за сакото, като продължаваше да крещи. Позволих му да ме измъкне на дъжда. Той ме блъсна към най-близката кола отзад. Чух Изабел да пищи зад мен, докато я влачеха към предния автомобил.

Бързи и разтреперани ръце ме блъснаха в междината между предните и задните седалки, но не можах да се побера. После предната седалка беше отметната напред и нечия ръка блъсна лицето ми в пода. Миришеше на прах и цигари. Един от нападателите седна на седалката до мен, чух вратата на колата да се затръшва и усетих студеното дуло да се забива във врата ми. Беше мокро и капките започнаха да се стичат във врата ми.

Някой пак изкрещя нещо на португалски и колата полетя напред. Движехме се бързо и с постоянна скорост, нямах представа накъде.