Сити

12.

Битката за брейдиоблигациите изкуши лорд Къртън да дойде в Канари Уорф, за да инспектира своите победоносни войни. Той беше президент на „Декер Уорд“ — пост, който бе наследил от баща си преди дванадесет години. Двамата с Рикардо се бяха споразумели. Рикардо получаваше независимост, свои собствени офиси в Канари Уорф и петдесет процента от печалбите за себе си и за хората си. Къртън получаваше другите петдесет процента и задоволството да вижда как „Декер Уорд“ се разраства до най-успешната брокерска фирма в Лондон. Двамата с Рикардо се отнасяха един към друг със смесица от вежлива учтивост и предпазливост.

Двамата дойдоха при нас с Джейми.

— Джейми го познавате — каза Рикардо. — Но не мисля, че сте запознавали с Ник Елиот, едно от новите ни попълнения. Той беше човекът, който проумя откъде вземаха облигациите „Блумфийлд Уайс“.

Гърдите ми щяха да се пръснат от гордост.

Лорд Къртън стисна ръката ми и ме погледна право в очите. Беше висок, атлетичен мъж на около четиридесет години, със светла коса, която се виеше около ушите му и по врата. Носеше двуреден костюм на широко райе.

— Браво, Ник. Радвам се да ви видя на борда.

— Тук е чудесно.

— Отлично, отлично — каза той и после се отдалечи, оглеждайки се с любопитство, сякаш можеше да открие ключа за извънредната рентабилност под някое бюро или зад някой монитор, стига само да положеше старание. След половин час изчезна.

— Това ми се стори малко като кралска визита — казах на Джейми.

Той се засмя.

— Точно това беше. Къртън си е същински монарх. Полезен фигурант без никаква власт, който добре съзнава, че при най-малката глупост от негова страна ще изхвърчи моментално. Не е глупак. Проумял е, че ако остави Рикардо да действа както си знае, може само да си лежи по гръб да гледа как печалбите растат. Чудесна работа, ако можеш да се добереш до нея, разбира се.

Телефонът светна. Беше Алехо. Продаде обратно аржентинските диско на Джейми с четири пункта печалба. Макар и по-голямата част от разговора им да беше на испански, Алехо не изглеждаше особено благодарен. Крис Фруър беше много по-ентусиазиран от него тази сутрин.

— Алехо е досаден тъпанар, нали? — казах.

— Да — отвърна Джейми. — Но прави доста големи търговии, така че не се оплаквам. Нали видя какво направихме напоследък.

Не беше лъжа. Алехо бе продавал и купувал много пъти крупни количества на пазара. Наистина крупни. От рода например на двеста милиона долара наведнъж. Такъв клиент си струва човек да си го кътка, колкото и досаден да е.

Бяха ми потребни само няколко минути да извъртя педалите от офиса до бара, където се бяхме разбрали да се срещнем с Изабел. Това не беше в точния смисъл на думата тайна среща. Изабел просто не искаше да привлича вниманието към нас, като си тръгваме заедно от работа или като се срещаме в по-обикновения „Кърно и Бароу“ — един винен бар в Канари Уорф, любимо място на доста хора от екипа на „Декер“ в петък вечер.

Барът беше голям и шумен, преустроен от бивш склад. Беше пълен с млади мъже и жени в костюми, които пиеха луксозна бира. Някои се бяха отбили на път за дома си на запад от Канари Уорф, други бяха от новите жители на района, преместили се в апартаментите на крайбрежието с повишени спекулативно цени. Нямаше и следа от местен жител на Ийст Енд, разбира се.

Макар и аз самият да бях в костюм, пак се почувствах несигурен, заобиколен от толкова много официално облечени лица. Бях свикнал повече с кръчмите около Блумсбъри или Кениш Таун, където доста по-скромно облечени мъже и жени си приказваха далеч по-умерено над пинтите си с бира.

Изабел пристигна малко след мен. Не бяхме разговаряли много през седмицата. Бях прекарал по-голямата част от времето си на бюрото на Джейми, а Изабел бе имала извънредно много ангажименти.

Бях сигурен, че тя наистина се притеснява да завърже по-близки взаимоотношения с колега от фирмата си. Това можех да го разбера, макар и да не ми харесваше. Но знаех добре, че с Изабел нямаше смисъл да форсирам нещата.

Поръчах две изключително скъпи бутилки „Будвар“, които сякаш бяха изборът на всички околни, и щръкнахме на високите столчета в края на една претъпкана маса.

— Ама че дълга седмица! — изпухтях и отпих щедра глътка от малцовата бира. — Чувствам се така, сякаш съм в „Декер“ от година. Винаги ли е така?

— Основно да — отвърна Изабел. — Винаги все нещо става.

— Да не работиш върху някоя друга сделка с фавелите?

— Да. Сао Пауло дават признаци, че могат да проявят интерес. — Тя въздъхна. — Но е много трудно да се мотивирам и да хвърля пак целия онзи труд след онова, което се случи със сделката в Рио.

— Сигурно — съгласих се с нея.

— Още не мога да го повярвам! — Лицето й пламна от негодувание. — Или поне не мога да повярвам, че Рикардо е способен на такова нещо. Там е целият проблем. Добре, осрах се. Изгубих сделката. Но това не е причина да я съсипваме!

— Съгласен съм — вметнах. — Разговарях за това с Рикардо в самолета.

— Какво каза той?

— Каза, че знаел, че сделката с фавелите била добро нещо. Но бил длъжен да даде урок на „Блумфийлд Уайс“. Нямал бил избор.

— Дрън-дрън!

— Малко ми е трудно да привикна към тия неща — казах. — Това, което правех преди, имаше цел, която нямаше нищо общо с правенето на пари. Преподавахме нещо важно. И се опитвахме да разберем малко повече литературата и езика. Плащаха ни достатъчно, за да можем да го правим. Но сега всичко, което правим, е да печелим пари за себе си и за фирмата ни. Така че ако от нещо могат да се изкарат нари, ние го правим, ако не може, не го правим, а ако конкурентите ни могат да изкарат пари от него, ние го унищожаваме.

— Какво друго си очаквал? — измърмори Изабел.

— Всъщност именно това. Просто трябва време, за да привикне човек.

— Това е мръсен бизнес — заяви Изабел. — Надявам се с тази сделка най-накрая да мога да направя нещо добро — плюс пари за „Декер“, разбира се. Колко съм глупава. — Тя въздъхна. — И въпреки това няма смисъл човек да се депресира заради тия неща. Просто трябва да минем на следващата сделка. Грешка е, че подлагаш на такова съмнение това, което правим, Ник. Отговорите няма да ти се понравят.

Знаех, че има право. По някакъв перверзен начин това ми вдъхваше вяра, че някой като Изабел, която, изглежда, споделяше някои от резервите ми относно финансовия бизнес, трябва да е открил начин да се примири с тях. За мен работата в „Декер Уорд“ беше изпълнена с очарование и бях решен да успея. След като Изабел можеше да се примири със съвестта си, защо да не можех и аз?!

Имаше обаче още едно нещо, което исках да я попитам.

— Мислиш ли, че „Декер“ са замесени в пране на пари?

Тя се замисли за момент, после каза:

— Не, не мисля. Рикардо играе съвсем по ръба, но знае кога да спре. Прането на пари е незаконно. Може да те вкара в голяма беля, ако те пипнат. Рикардо е дал всичко от себе си, за да поддържа репутацията си на агресивен, но винаги спазващ закона брокер, и не мисля, че би я изложил на опасност.

Слушах внимателно думите й. Тя изглеждаше убедена в това, което казваше, а аз имах доверие в преценката й.

— Защо ме питаш? Заради онази статия ли?

— Да. А също и заради коментара на Джак Лангтън относно „Декер“ и наркобандите в Рио.

— Аз знам, че там няма нищо — каза Изабел. — Известно ми е всичко, което вършим в Бразилия, до последната подробност.

— Добре, но не е само това — възразих. — Знаеш ли моминското име на Лусиана?

Това беше въпрос, който възнамерявах да й задам още от разговора с нея на увеселението в къщата на Рикардо.

Изабел изглеждаше озадачена, но се сети.

— Арагао. Лусиана Пинто Арагао.

— Да. Точно така.

Така и бях предполагал. Бразилският финансист, споменат във факса до Мартин. Същият, който беше под разследване от Агенцията по контрола върху наркотиците за дейности, свързани с пране на пари, придобити от незаконна търговия с наркотици.

— Какво има, Ник? — попита тя.

Разказах й за втория факс до Мартин Белдекос и за подозрението си, че е бил откраднат от бюрото ми, докато сме били в Рио. Споменах й също така за настойчивостта на Едуардо да съобщавам на него и само на него за всички евентуални следващи съобщения за Белдекос.

Изабел слушаше внимателно всяка моя дума.

— И какво мислиш? — попитах я, след като свърших.

— Просто не знам какво да мисля.

— Е, все нещо трябва да става, не е ли така?

— От това, което ми каза, да, трябва да има нещо. Но въпреки всичко пак не мога да повярвам, че Рикардо може да е замесен. Изобщо не му подхожда.

— Франсишко Арагао му е зет.

— Вярно. Но Рикардо прави всичко възможно да си няма никаква работа с него. Това е политика, срещу която нямам никакви възражения. Франсишко се ползва с лоша репутация в Бразилия. Баща ми е споменавал, че се носят слухове за неговата обвързаност с наркотрафиканти. „Декер“ винаги са се държали далеч от него.

— За пред публиката, да. Но не е ли възможно Рикардо да открие тайна сметка в „Декер Тръст“?

Изабел изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Със сигурност не би представлявало проблем за него да го направи. Но пак не вярвам, че е способен на такова нещо. Знам, че може да ти прозвуча смешно, но Рикардо си има изработен кодекс от правила и никога не ги нарушава.

— А какво ще кажеш тогава за Едуардо?

Тя се замисли за момент.

— При него е доста по-вероятно. Едуардо не вярва в никакви правила.

— А той отговаря за „Декер Тръст“, нали?

— Вярно. За него не би било проблем да направи нещо от този род. Само че има едно нещо, дето никак не се връзва.

— Кое е то?

— Двамата с Лусиана никак не се погаждат.

— Хм — измърморих. — Но това би могло да бъде чисто делово взаимоотношение. Само заради бизнеса. Мога да си го представя как превъзмогва отношението към даден човек заради пари.

— Възможно е — съгласи се тя. — Но той със сигурност ще знае, че брат му няма да го одобри в никакъв случай.

— Ако въобще някога разбере. — Чашите ни бяха празни. — Какво ще кажеш за по още една?

Тя кимна с отвлечен вид. Беше потънала в дълбок размисъл над думите ми.

Донесох от бара още две бири, седнах и попитах:

— И какво да правя? Не съм го споменавал на Едуардо. Джейми ме съветва да зарежа цялата работа.

— Не е лесно — отвърна Изабел. — Мисля, че Джейми е прав — не трябва да казваш нищо на Едуардо. Има прекалено голяма вероятност да е замесен и тогава можеш да се озовеш в наистина опасна ситуация.

— Имаш предвид, ако научи, че го подозирам в пране на пари? — Внезапно проумях, че вече наистина съм се озовал в такова положение.

— Да. Но мисля, че аз бих могла да говоря с Рикардо.

— Но той няма ли да каже на брат си? — запротестирах.

— Може и да го направи. Но аз бих му се доверила за това. Не мисля, че е замесен, и смятам, че трябва да научи.

Да се доверя на Рикардо? Още не бях готов да го сторя.

— А какво ще кажеш да отидем при властите? — предложих.

Изабел си пое дъх през зъби.

— Това вече е нещо, което Рикардо никога не би простил. Ако говориш с полицията, без да си предупредил предварително, ще се почувства предаден. И ще бъде прав. Не, мисля, че трябва да говориш с него.

— Хм.

— Как ще постъпиш? — попита ме Изабел.

— Ще помисля — отвърнах. И щях да го направя. Но бях съвсем сигурен, че засега най-мъдрото нещо е да си държа устата затворена.

Страховете ми за смъртта на Мартин Белдекос и наръгването ми изглеждаха вече по-обосновани. Но не исках да ги обсъждам с Изабел.

Имах обаче голямо желание да я поразпитам за мъжа, който в представите ми беше моят предшественик.

— Какво представляваше Мартин Белдекос?

— Беше много естествен — отвърна тя. — Спокоен, дори малко свит. Много отдаден на работата си.

— Бил е американец, нали?

— Точно така. От Маями. Беше работил в един от клоновете на големите американски банки, които си имат работа с частни клиенти от Латинска Америка.

— Знаеш ли точно с какво се занимаваше в действителност?

— Не съвсем. Мисля, че технически той беше служител на „Декер Тръст“. Прекарваше половината си време на Каймановите острови, а останалата половина — тук. Работеше върху някакъв проект за Едуардо, за който се стараеше да не говори нищо, но очевидно имаше нещо общо с „Декер Тръст“. Често ни разпитваше за клиентите със сметки там. — Изабел замълча за момент. — Каква ужасна смърт. Беше само на тридесет години.

— Имаше ли семейство? — попитах.

— Родители. И брат и сестра, мисля. Всички са в Маями. Не беше женен. — Тя ме изгледа остро. — И същото нещо ти се размина на косъм.

Кимнах. Сега вече знаеше какво ми е на ума.