Сити

3.

На следващото утро в седем бях в салона. Останах доволен от ездата на велосипеда. След като щях да прекарвам по цял ден затворен вътре, щеше да ми е необходим свеж въздух. Заварих Рикардо на работното му място. Ако не беше сменил ризата си, можех да се закълна, че е прекарал нощта на бюрото си.

Усмихнах се на Изабел при влизането й. Тя ми върна усмивката и ме поздрави.

Хвърлих сакото върху бюрото си, грабнах чаша кафе и отидох при Джейми. Той разговаряше с Дейв, едрия търговец от Ромфорд.

— Добро утро — каза Дейв. — Значи не сме успели да ви прогоним първия ден?

— Още съм тук.

— Кога си тръгна снощи? — запита Джейми.

— Към единадесет.

— Добро начало. Чакай да предположа, Рикардо беше още тук, когато си тръгна, нали?

Кимнах. Последва пауза, докато отпивахме утринната си доза кофеин.

— Чух за Мартин Белдекос — казах. — Изабел ми каза снощи.

— Лоша вест, много лоша вест — каза Дейв.

— Изабел твърди, че е бил убит.

— Точно така — потвърди Джейми. — Чух, че полицията в Каракас е заловила хората, които са го направили.

— Аз пък чух и друго — каза Дейв, понижавайки гласа си.

Двамата с Джейми го загледахме в очакване.

— Че не е било просто провален взлом в хотелска стая. Мигел беше там миналата седмица. Говори се, че било поръчково убийство. Една от наркобандите.

— Поръчково убийство? — изрече удивено Джейми. — На Мартин Белдекос? Мартин Белдекос, обикновен служител с очила и оредяваща коса? Хайде бе, да не би да се е опитвал да отмъкне франшизата за кламери на Южна Америка?

— Чух го от Мигел! — запротестира бурно Дейв. — Знаеш добре, че той познава хората на място…

Бяхме прекъснати от рязкото пляскане с ръце.

— Седем и петнадесет е, компанерос! — обади се Рикардо. Залата мълчаливо се събра около него.

Тазсутрешното съвещание беше малко по-конкретно от това предния ден. Пазарът беше подплашен от новините от Венецуела: цените падаха с пет пункта. Хората обаче, които притежаваха конфиденциална информация, поддържаха гледището, че провалът на преговорите с Международния валутен фонд е само позиране от страна на престарелия им президент. Тази информация решихме да запазим за себе си, докато се възползваме от падналите цени, за да закупим спокойно известно количество венецуелски облигации за собствените ни пакети. После вече щяхме да съобщим новината и на света.

Съвещанието приключи и двамата с Джейми се върнахме до бюрото му.

Думите на Дейв бяха заседнали здраво в паметта ми.

— Мислиш ли, че този Белдекос е бил убит от наемен убиец? — попитах.

— Разбира се, че не — изсумтя Джейми. — Дейв просто има богато въображение. И въпреки зализаната си назад коса и италианските си костюми, Мигел е просто една стара клюкарка. Бедният Мартин е бил убит от хотелски крадци. — Той потрепери. — Това може да се случи на всеки от нас, там е страшното. Да приключваме с тая тема.

Искаше ми се да го разпитам по-подробно за Мартин Белдекос, но подобно на Изабел и той не изпитваше охота да разговаря на тази тема. А и не исках да изглеждам прекалено натрапчив: в края на краищата дори не бях познавал този човек. Така че се отказах.

Работният ден започна.

Вслушвах се около себе си. Тази сутрин активността беше особено висока. Активност, изразена в шум. Не задължително съответстваща на нивото му, а по-скоро на разнообразието му. Долавях мърморенето на дузина различни разговори, някои на английски, други на испански, резките крясъци на хора, които казваха на колегите си да вдигнат телефона, редовното пращене, с което биваха оповестявани цените от високоговорителите върху бюрата на брокерите, и, разбира се, разговорите с клиенти в темпо стакато по телефона. Но не само човешките същества вдигаха шум, машините също го правеха. Всевъзможни писукания, мелодии и от време на време стържещи звуци се разнасяха от различните компютри и монитори. А в основата на всички шумове беше ниското, почти недоловимо мърморене на самата сграда. Беше нужна концентрация и практика, та всички тези звуци да се отделят едни от други и човек да превключва при прескачането от един разговор на друг.

Само дето това не бяха обикновени разговори. Това бяха информационни трансакции. Възможно най-кратките, без да се получават двусмислици.

— Хей, Педро! Как вървят аржентинските номинали и диско?

— Петдесет и шест процента и половин пункт за номиналите и шейсет и седем и три осми пункта за диско.

— Той казва, че може да намери диско с четвърт пункт по-ниска цена.

— По дяволите. Добре, ще му ги дам четвърт пункт по-ниско.

— Готово!

И така облигациите хвърчаха из малкия квадрат от бюра, а оттам към различни ъгълчета на света: Токио, Цюрих, Бахрейн, Единбург, Ню Йорк, Бермудските острови, Буенос Айрес. Дори направихме търговия с инвестиционната банка десет етажа под нас. Стотици милиони долари изтичаха и се вливаха по сметките на „Декер Уорд“ през този ден. Но когато накрая теглехме чертата, ставаше ясно, че разликата между постъпилите по сметките ни и напусналите ги суми е само неколкостотин хиляди долара.

Започвах вече да разбирам какво става. Умението да се инвестира в тези пазари се базираше на оценката и сравняването на риска. Беше ли Бразилия по-рискова страна от Мексико? Ако е така, колко по-рискова? Ако Мексико даваше 10,25 процента доходоносност, трябваше ли Бразилия да дава 11,25 процента? Или 11,50 процента? Или още повече? Как щеше да се промени в бъдеще тази взаимовръзка?

Но нещата бяха още по-сложни от простото сравняване на страна със страна. Всеки, който вземаше заеми, имаше цял диапазон от продадени емисии на облигации: брейдиоблигации, подкрепяни от стари разсрочени банкови дългове; еврооблигации; облигации, емитирани от държавни правителства, от държавни банки, от частни банки. Всички те се търгуваха в определена взаимовръзка в зависимост от смесицата рационален анализ и оплакванията на различни инвеститори по целия свят, всички със своите собствени гледни точки и предразсъдъци.

Беше необходимо време, за да вникна във всичко това, но бях сигурен, че ще се справя, и бях възбуден от перспективата. А „Декер“ беше най-подходящото място за това — нали представляваше една добре смазана машина за събиране на информация. Рикардо беше прав: „Декер“ познаваше всички на пазара. Каквото и да се случеше, „Декер“ бяха първите, които или го знаеха, или се бяха досетили. Не беше чудно, че компанията правеше толкова много пари. Нямах търпение да се превърна в активен участник в този процес.

Вниманието ми беше привлечено от един едър мъж в светлосив двуреден костюм, застанал до бюрото на Рикардо. Обсъждаха някакви числа. Не бях го виждал преди.

— Кой е този? — попитах Джейми.

— Не можеш ли да се сетиш?

Огледах го по-внимателно. Беше приблизително на същата възраст като Рикардо, може би година или две по-млад. Но беше едър и як, с месесто лице.

— Да не е брат му?

— Да. Едуардо Рос.

— И той ли работи в „Декер“?

— Определено.

— С какво се занимава?

— Никой не знае с точност. Освен Рикардо. Специални поръчки, неща, които Рикардо не би доверил на никой друг. Той например отговоря за „Декер Тръст“ на Каймановите острови.

— Какво е точно „Декер Тръст“? — попитах.

— Дъщерната ни компания на Каймановите острови. Там прехвърляме стока, която не искаме властите да виждат тук.

— Това ми звучи доста незаконно.

— Изобщо не е — изсмя се Джейми. — Имаме много клиенти, които са доста срамежливи и плахи. Те не са престъпници или от тоя сорт. Рикардо е страшно внимателен и бяга като дявол от тамян от всеки, който му дъхне на организирана престъпност или корупция. Но те могат да са замесени в легитимна офшорна търговия, избягване плащане на данъци, дейности с чужда валута и така нататък. Те очакват от нас да пазим дейността им в пълна тайна, а „Декер Тръст“ ни позволява да го правим.

— Разбирам — изрекох със съмнение. — А тази операция собственост на „Декер Уорд“ ли е?

— Не — отвърна Джейми. — Или поне не на сто процента. „Шалме“, швейцарската банка, притежава голям къс, мисля, че „Декер Уорд“ също притежава някакъв дял, а останалото е собственост на тръстовете на служителите.

— Тръстове на служителите?

— Рикардо не ти ли каза за тях?

Поклатих глава. Джейми направи пауза и понижи глас.

— Така се правят истински пари тук. Рикардо позволява на някои от служителите да инвестират част от премиите си в тези тръстове. Те се управляват от територията на Каймановите острови, или поне там са регистрирани. В действителност управленческите решения се вземат от Рикардо. Техните обороти са страхотни. Имам предвид, че сто процента годишно не е необичайно за тях.

— Брей! И как го прави това?

— С това, което знае ли? Не е трудно. Използва всеки позволен от закона трик. Кредитно изкупуване, опции, гаранции, наречи го както искаш.

— Законно ли е?

— Разбира се, че е законно. Но е по-добре, когато се прави офшорно. Дискретно. Не бихме искали регулаторите да си пъхат носа в работите ни, дори и да няма никакви дупки.

— И колко големи са тези фондове?

— Това, приятелю мой, е най-голямата тайна от всичко. — Джейми понижи гласа си до шепот. — Но според мен са повече от половин милиард долара.

Трябваха ми няколко секунди, за да го асимилирам.

— И всичко това е собственост на хора от този салон?

— По-голямата част — усмихна се той. — Явно нашите хора в Маями и на Каймановите острови притежават част от тях. Но бих предположил, че най-малко половината е собственост на Рикардо.

Внезапно проумях, че съм заобиколен от една от най-богатите групи мъже и жени на света.

Господи! Успеех ли да се задържа тук, част от това богатство щеше да е и мое.

— Едуардо ли го управлява? — попитах.

— Рикардо има нужда от някого, на когото да се довери, за да върши тая дейност. А той има доверие на брат си много повече, отколкото на когото й да било от нас. О, да, той също така отговаря за проверката на новите служители.

— Какво искаш да кажеш с „проверката на новите служители“?

— О, нищо особено: търсене на наркотици, лоши дългове, комарджийски навици, хомосексуалност, социалистически наклонности, душевна нестабилност, криминални прояви.

— Шегуваш се!

— Не. Това е истина.

Бях смаян.

— И значи той ме е проверил, така ли?

— Сигурно. Или поне е наел някоя частна детективска фирма да го направи.

— Но защо ти не ме предупреди за това?

Джейми се навъси за миг, после ме дари с поредната си широка усмивка.

— Защото знаех, че ако ти кажа, няма да кандидатстваш за работата. А и освен това, сега ти го казах.

— Гадина такава! — възкликнах аз.

Джейми се изсмя, но на мен не ми беше весело. Почувствах се така, сякаш уединението ми е нарушено, сякаш някой ми бе отнел част от живота или най-малкото ми го бе отмъкнал за временно ползване. Някой, когото не познавах.

— О, хайде, Ник — каза Джейми, разбрал, че е изтълкувал реакцията ми погрешно. — Всички сме минали през това. А ти вероятно си най-чистият човек в цялата зала.

— Като изключим ипотеката.

— За която имаше достатъчно здрав разум да разкажеш на Рикардо при интервюто си. За какво толкова се тревожиш? Той няма да каже никому и думица.

Все още не бях щастлив.

— Виж го, идва насам — изсъска Джейми.

Едуардо спря до бюрото на Джейми. Останалите хора от продажбите го приветстваха с усмивки и поздрави. Дори и аз можех да преценя, че приятелските им усмивки са пълен фалш.

Той ми протегна ръка и се усмихна с пълните си устни.

— Ник Елиот? Аз съм Едуардо Рос. Радвам се да ви видя в екипа. — Гласът му беше плътен колкото на Рикардо, но акцентът му представляваше смесица от северно- и южноамерикански, с по-голям процент от второто.

Станах и неловко стиснах ръката му.

— Благодаря.

— Джейми, имаш ли нещо против, ако ти го отмъкна за минута?

— Ни най-малко — отвърна с усмивка Джейми.

Едуардо му я върна още по-широка.

— Добре. Елате в офиса ми.

Последвах го, като хвърлих панически поглед към Джейми. Офисът на Едуардо се намираше в един ъгъл на борсовия салон. Прозорците бяха матови отвън, което и беше причината да не съм го видял до този момент. От вътрешната страна се откриваше ясна гледка към салона. Съвсем ясно видях как Джейми вдига телефона да омайва клиентите си да закупят поредните облигации.

Помещението беше голямо и луксозно. Имаше два кремави кожени дивана, стените бяха с жълтеникава дървена ламперия. На едната висеше снимка на червеното ферари, което бях зърнал в подземния гараж, увенчано от неговия загорял и мускулест собственик в компанията на две гарванокоси красавици. Едуардо седна зад голямото си бюро, което изглеждаше недокоснато от обичайния работен безпорядък. Над рамото му зърнах секваща дъха гледка на западната част на лондонското Сити. Изведнъж се сетих, че още не съм проверил дали оттук се вижда школата по руски изследвания. Предполагам, защото бях прекалено погълнат от работата.

Едуардо проследи погледа ми и се ухили.

— Не е лоша гледката, нали? Знаете ли, при хубаво време може да се види и замъкът Уиндзор.

— Страхотно — съгласих се.

— Седнете. — Той отвори една кутия за пури и я протегна към мен. Поклатих глава, след което той си избра една голяма, внимателно я пъхна между пълните си, чувствени устни и я повъртя няколко секунди преди да я запали. Ефектът граничеше с неприличието. Той ме наблюдаваше развеселено.

На вратата се почука и влезе едно младо и много красиво момиче. Мястото й сякаш беше повече в училищната стая, отколкото в офиса на Едуардо.

— Докладът за позициите, господин Рос — каза тя, стрелна се към бюрото му и остави документа в един ъгъл.

— А, благодаря, Пени — отвърна той и взе доклада. — Вие, англичаните, правите такива възхитителни девственици, не мислиш ли, Ник? Истински срам е, че се развалят с напредването на годините.

Неволно погледнах момичето, което пламна като божур и се стрелна към вратата.

Едуардо се изкикоти.

— Извинете. Просто много се разхубавява, когато се изчервява. — Той захвърли доклада в тавата на бюрото си.

Не му отговорих. Не виждах какво мога да му кажа.

— Рикардо ми разказа доста за вас, Ник — продължи той с приятелски тон. — Радва се много, че започвате работа при нас. Вие вече правите добро впечатление. Ние обичаме да обучаваме наши собствени кадри, а той смята, че вие сте идеалният суров материал.

— Благодаря. Похвалата е особено необходима, когато човек току-що е започнал нова работа.

— Ние сме много чувствителни към нуждите на новите ни служители — продължи той. — Бихме искали да започнат да се чувстват като у дома си във фирмата колкото е възможно по-рано. И не обичаме да имат странични проблеми, които да ги разсейват. Доколкото разбрах от Рикардо, имате доста неприятна ипотека за изплащане. Е, бихме искали да ви облекчим това бреме.

Пулсът ми заби ускорено. Това беше финансов проблем, от чието разрешаване отдавна бях заинтересуван.

— Решихме, че бихме могли да поемем ипотеката от вашето строително-спестовно дружество и да понижим лихвения процент на, да кажем, три? Разбира се, докато се появи възможността да я изплатите. Което няма да е повече от две години, ако се справяте така добре, както очакваме от вас. — Той ми се усмихна и издуха облак дим, който се устреми към мен. Подобно на Рикардо, той също притежаваше харизма, но от друг вид. Едрото му лице, тежките надвиснали вежди, гъстата черна коса, сресана прилежно назад, му придаваха мощна мъжка красота. Не беше от типа мъже, които се срещаха в школата по руски изследвания.

За момент изпитах прилив на облекчение. Плащанията по ипотеката бяха воденичният камък на шията ми. А сега проблемът обещаваше да изчезне, просто ей така.

Но това беше само за момент. Макар и да свиквах вече с начина на работа в „Декер“, някакъв инстинкт ме предупреждаваше да бъда внимателен. При Рикардо бях дошъл доброволно с желанието да работя. Едуардо обаче — усещах това — искаше да ме купи.

— Не, благодаря — отвърнах, без да обмисля подробно отговора си. — Предложението ви е много любезно, но вече ще мога да си обслужвам полицата доста по-лесно отпреди.

Лицето на Едуардо за миг потъмня и той отново избълва пушек от пурата си. После ми се усмихна.

— Няма никакви скрити условия — каза той. — Повечето от фирмите в Сити дават на служителите си субсидии, за да обслужват полиците си. Вземете я. Няма вреда.

В думите му имаше логика. Но на мен просто не ми се понрави усещането. Освен това бях горд и вироглав.

— Сигурен съм, че имате право. Но ще се справя и сам. И както вече споменахте, надявам се да мога да я изплатя през следващите няколко години.

— Както искате — повдигна рамене Едуардо. — Но ако има нещо, което можем да направим за вас, за да ви помогнем, не се колебайте. Окей?

Още една топла усмивка.

— И още едно нещо, Ник.

— Да?

— Изабел Перейра ми изпрати факса, който сте получили за Мартин Белдекос. — Той понижи глас. — Знаете какво се е случило, нали?

Кимнах.

— Ужасно нещо. — Той направи гримаса. — Ужасно. Но ако в бъдеще пак получите съобщения за Мартин, давайте ги направо на мен, нали разбирате? И ви моля да не споменавате за тях на никого от фирмата. Мартин работеше по мое поръчение по една много деликатна тема. Нали разбирате?

Това беше молба, подплатена с топлота и учтивост. Но някъде, малко по-надълбоко, се спотайваше неизречена и неопределена заплаха.

— Разбирам — казах и излязох.

Джейми ме чакаше.

— Какво стана?

Разказах му за предложението на Едуардо да поемат ипотеката ми и за отговора, който бях дал.

— Защо му отказа? — повдигна вежди той.

— Не знам. Просто не ми хареса усещането. А и след като съм казал не, не искам Едуардо да ме кара да променям решението си. Мислиш ли, че съм луд?

Джейми се поколеба.

— Може би не. Едуардо е прав, няма да има скрити условия. Но след като работиш тук, ти си зависим от тях, по един или друг начин.

— Какво искаш да кажеш?

— О, премиите и тръстовете на служителите са най-очебийните примери. Но ако загазиш, Рикардо ще ти помогне с пари или връзки, или с каквото се налага. Ти вече му дължиш пет хиляди лири преди още да си започнал работа при нас, не си забравил, нали?

— Прав си. Но някак си има разлика, когато идва от Рикардо, а не от Едуардо.

— Възможно е. Те се различават много един от друг. Но са братя. Дължиш ли на единия, дължиш и на другия.

— Близки ли са?

— Ти как мислиш? Повечето латиноамериканци са много привързани към семействата си. Но при тях има и нещо друго. — Джейми отново понижи глас. Изпитвах усещането, че обожава заговорническите клюки. — За Едуардо се носят доста страховити слухове.

— Така ли?

— Да. Явно навремето е убил някого. Блъснал човек от балкона. Тогава бил студент в Каракас. Нещо се сдърпали заради някакво момиче. Рикардо потулил работата и Едуардо отървал кожата.

Потръпнах.

— Мога да си представя как убива някого.

— Знам какво искаш да кажеш. А и той води доста бурен живот. Момичета, наркотици. От тоя род. Знаеш ли, носеха се даже слухове, че чукал Изабел.

— Едуардо? — Хвърлих поглед към бюрото на Изабел. Виждах само горната част на главата й и слушалката на телефона, долепена до ухото й. — Мислех си, че има повече вкус.

Джейми повдигна рамене.

— Предполагам, че Едуардо е привлекателен за определен тип жени. Предупредих те за нея.

— Да, предупреди ме. — Изпитах разочарование. Не бих повярвал това за Изабел, но все пак не я познавах, бях разменил само няколко думи с нея и едва ли имах основания да съм изненадан. Поредната фантазия излетя през комина. Е, какво да се прави…

— Но Едуардо си има и своите качества — продължи Джейми. — Интелигентен е. Схватлив. И довежда нещата докрай.

— Какви неща?

— Ами неща. Умее да кара влиятелни лица да променят мненията си по различни въпроси. Притежава способността да оказва влияние върху хората.

— Какво, да нямаш предвид подкупи?

— Не съм сигурен, че нещата са толкова прости — каза Джейми. — Рикардо се пази от подкупи като дявол от тамян. В нашия бизнес или си неподкупен, или подкупваш всеки. Днес е по-добре да имаш репутацията на неподкупен. Просто рискът е по-малък. Но Едуардо си има своите методи, а Рикардо по всяка вероятност не изпитва особено желание да ги познава в подробности.

Реших да си имам колкото е възможно по-малко работа с Едуардо.

Тази вечер отново останах до късно. Бях се задълбочил в четене: доклади от проучвания и стари копия на финансови списания, пазарът на облигации, просто клюки и слухове. До мен се издигаше купчина материали за изпита пред Асоциацията, регулираща търговията с ценни книжа, който трябваше да взема, преди да мога да продавам облигации.

Залата постепенно се изпразваше. Джейми ми пожела лека нощ към осем и половина. Изабел си тръгна към девет, оставяйки във въздуха около бюрото ми шлейф от парфюм, от който пулсът ми скочи. Към десет и половина Рикардо беше единственият останал в залата, освен мен. Той затвори телефона си и се запъти към бюрото ми. Вдигнах глава от проучването и нервно му се усмихнах.

Той изглеждаше свеж и бодър както сутринта, макар че по някое време през деня горното му копче беше разкопчано и ръкавите на ризата му бяха запретнати. Запали цигара и ме попита:

— Кафе?

Един господ само знаеше колко кафета бях изпил през този ден. Но пък кафето тук беше отлично. Кимнах.

Той се отдалечи, поставяйки ме в рядко неудобно положение. Шефът да ми носи кафе! Не трябваше ли аз да му донеса? След няколко секунди се върна с две чашки.

— Е, какво мислиш? Забавление, нали?

— Не знаех, че тази материя може да е толкова интересна в интелектуално отношение.

— Мислеше си, че цялата работа да е кряскаш до прегракване по телефоните? — изкикоти се той.

— Всъщност да.

Той хвърли поглед върху материала, който четях. Беше панорамна статия за Мексико.

— Какво мислиш за това?

— Добре написано. Убедително. За мен има смисъл.

— Знам. Шарлот притежава рядката дарба да взема факти, да ги разбърква и да излиза с мнение, което печели пари. Мога да те уверя, че ценя много високо подобни мнения.

Той опъна от цигарата си.

— Да вземем например Мексико. Шарлот се тревожи за тази страна. Тя вижда поредната девалвация на валутата им да се задава след месец или два и смята, че тази специално ще изплаши инвеститорите почти толкова, колкото и последната. И аз споделям мнението й.

— Значи вие продавате Мексико и купувате Аржентина?

— Бързо схващаш — усмихна се Рикардо. — Това би било най-правилната търговия. Аржентина също е добър избор. Облигациите са прекалено евтини. Но работата не е толкова проста.

— Защо?

— Защото Мексико иска да вземе заем от един милиард долара. А това е сделка, която трябва да спечелим.

— Разбирам. Но не желаете да продадете на инвеститорите мексикански облигации на стойност един милиард долара, когато те са изплашени от девалвация.

— Абсолютно правилно.

Помислих върху ситуацията.

— Тогава не можете ли да накарате някой друг да извърши сделката?

— При нормални обстоятелства бих разгледал този вариант. Разбира се, ние сме длъжни да участваме. Това е наш пазар, ние винаги участваме. Такива са правилата, но може би бихме могли да споделим трансакцията с две други финансови къщи и да намалим нашия риск. Проблемът е там, че „Блумфийлд Уайс“ предлагат цена за цялата сделка. А аз не мога просто така да ги оставя да спечелят.

— Това са хората, откраднали екипа ви по Източна Европа, нали?

— Точно така. Те се целят в нас. Искат позицията ни на номер едно. До неотдавна не даваха и пет пари за развиващите се пазари, но през последните няколко месеца промениха представите си.

— Вие можете да ги изхвърлите, нали?

— Не е толкова просто. Те са борсовата компания номер едно на Уолстрийт, когато стане дума за конвенционалните пазари. И на всичкото отгоре разполагат с десет пъти по-голям от нашия капитал. Ще го използват, за да си пробият път.

— И какво ще правите?

— Наистина не знам. — Той замислено дръпна от цигарата си. Оставих го да размишлява, поласкан от жеста, че споделя с мен проблем от такава важност още на втория ми работен ден.

— Значи ти харесва Аржентина — проговори накрая той.

— Да.

— Защо?

Поех си дълбоко дъх, преди да му отговоря.

— Политиката им на фиксиране на курса на песото към долара наистина изглежда, че дава плодове. И облигациите са паднали с няколко пункта само защото ги продава голям американски финансов мениджър. Те са с добра стойност.

— Аха. И коя облигация точно ти харесва?

— Диското1. — Това бяха клас брейдиоблигации, разменени за стар банков дълг, когато Аржентина бе преговаряла повторно вземането на заеми преди няколко години. — Прав ли съм?

— Знаеш ли, че баща ми беше аржентинец? — усмихна се той.

— Джейми ми каза.

— Е, аз си имам старо правило. Търговец да не търгува облигациите на собствената си страна. Не може да бъде обективен. Обикновено не нарушавам правилото си, но този път…

Той вдигна телефона.

— На кого звъните?

Той погледна часовника си.

— Министерството на търговията на Щатите има офис в Сан Франциско, който още би трябвало да работи с пазарите… Момент. Брад? — Пауза. — Рикардо Рос се обажда. Къде си в Аржентина? Диско. За двадесет милиона. Разбира се, ще изчакам.

Той ми се ухили.

— Паникьоса се. Но аз го познавам. Помоля ли да направи пазар за даден обем, ще го направи. Трябва да доказва себе си. Особено пред мен. — После каза в слушалката: — Шейсет и седем процента до плюс половин пункт? Това е широк пазар, нали, Брад?… Добре, знам, че е късно. — Той затвори и се обърна към мен. — Няма да забравиш да ми напомниш кога да продаваме, нали?

Кимнах. Сърцето ми изведнъж заби бързо.

— Време е вече да се прибираш, не мислиш ли? Започваме пак само след осем часа. Ти не спиш ли?

— Не много. А вие?

— Не много. — Рикардо се ухили.

Бяхме сродни души. Хора, които също като теб да не се нуждаят от осем часа сън, не се срещат често. Бях свикнал да си лягам в малките часове, потънал в четене или проучвания. Пет часа сън ми стигаха. Особено когато бях вглъбен в нещо.

— Яхвай колелото — каза той.

И аз го яхнах. Въртях бързо педалите към дома си, разкъсван между страха, че първата ми позиция от облигации може да отиде по дяволите, и възбудата, че всичко ще мине като по ноти.