Сити

26.

Пътят ни отне четиридесет и пет минути. Кейт караше бързо — нямаше много движение. Стигнахме Кенсингтън Скуеър, но нямахме и представа къде точно е къщата на лорд Къртън.

На задната седалка на колата на Кейт се търкаляше стар плик. Взех го, пъхнах в него ръководството по обслужване на автомобила и си избрах една къща. Натиснах звънеца. След две минути някакъв сивокос мъж в старомоден халат отвори вратата. Не беше от тия, които изпадат в паника от среднощни звънци.

— Лорд Къртън? — попитах го.

— Сбъркали сте адреса. Той не живее тук.

— Извинете, сър, но имам спешно съобщение за него — казах и показах неразпечатания край на плика. — Бихте ли ми казали къде точно живее?

— Ето там — отвърна той. — В четвъртата къща.

Благодарих му и тръгнах към посочената къща. Кейт видя, че продължавам, и слезе от колата.

— Не се притеснявай, ще се оправя и сам — казах.

— Ако сме двамата, има по-голяма вероятност да ни изслуша.

Оказа се права.

Позвъних. Почти веднага ни отвориха. Къртън носеше стари зелени панталони и памучна риза на райета. Беше без обувки, само по чорапи.

— Какво искате, по дяволите? — каза той и се навъси.

— Може ли да влезем, сър?

— Не. Разкарайте се.

Опита се да затвори вратата, но аз я подпрях с крак.

— Моля ви, само пет минути.

— Казах, разкарайте се, или ще извикам полицията.

В този момент между нас се вмъкна Кейт. Беше по-ниска и от двама ни, стигаше само до брадичката на Къртън.

— Изхвърлите ли ни, Изабел Перейра ще умре.

Това сякаш го накара да се замисли за момент.

— Значи тя е още жива?

— Да. Засега — отвърна Кейт.

Той се поколеба, после погледна Кейт — доста по-дружелюбно, отколкото мен.

— Влезте, по дяволите.

Влязохме в една просторна и комфортно обзаведена всекидневна на първия етаж.

— Сядайте — посочи ни той дивана, бързо вдигна една отворена книга от креслото и я захлупи върху една масичка. Успях да зърна корицата: беше от серията на Тери Пратчет „Светът на диска“. Улови погледа ми и леко се изчерви.

— Казвайте какво искате и си тръгвайте.

— Познавате ли Изабел? — попитах го.

Къртън кимна.

— Да, бегло. Тя… тя се помни.

Не бях изненадан, че му е харесала — трудно можеше да се намери мъж, върху когото Изабел да не окаже подобно въздействие. Добър знак.

— Както знаете, тя бе отвлечена миналия месец. Имаше вероятност да са я убили, но се оказа, че похитителите й просто я укриват. Вчера баща й е получил заплаха, че ако „Блумфийлд Уайс“ не прекрати сделката за поглъщането на „Декер Уорд“, тя ще умре. Луиш Перейра и специалистът по отвличанията, който го съветва, се отнасят много сериозно към тази заплаха. А също и аз.

Къртън слушаше внимателно.

— Какво ги е грижа похитителите за поглъщането?

— Според мен има голяма вероятност зад цялата работа да стои Едуардо Рос.

— Глупости! Имате ли доказателства?

— Твърди доказателства — не, но както казахте, защо е този интерес от тяхна страна към бъдещето на „Декер“?

— Не вярвам, че Едуардо Рос е способен на такава постъпка — заяви Къртън с убеденост, която граничеше с нелепост.

Значи Къртън познаваше Едуардо. А всеки, който го познаваше, трябваше да знае, че той не би имал никакви морални задръжки да организира отвличане.

Повдигнах вежди.

— Добре — отстъпи Къртън. — Но как Едуардо е разбрал за поглъщането? Нали до този момент държахме в тайна.

— Изтичане на информация — повдигнах рамене.

— Хмм. И какво очаквате да направя?

— Да спрете сделката.

— Не мога — навъси се той. — И вие го знаете много добре. „Декер Уорд“ е в положение на несъстоятелност. Продам ли я на „Блумфийлд Уайс“, тя би могла да оцелее под някаква друга форма и аз ще извлека някаква полза от това. Ако обаче сделката се провали, нямам друг изход, освен да повикам ликвидаторите.

— Добре, не можете ли поне да я отложите? Измислете някакъв проблем. Нещо, което да ни даде поне още малко време.

— Нямам никакво време. Ако пазарът продължи да пада, сделката ще пропадне. Не мога да си позволя да изчаквам и да подлагам всичко на допълнителен риск. А и между другото, какво биха ви дали още няколко дни отсрочка?

Това вече го бях обмислял в колата по пътя към къщата му.

— Ще открием кой е отвлякъл Изабел и ще я освободим.

— Но щом бразилската полиция не е успяла да открие похитителите през изминалите два месеца, кое ви кара да мислите, че сега за два или три дни ще успеете да я откриете?

— Защото вече знаем, че отвличането й има връзка с „Декер Уорд“. Най-вероятно са замесени Рикардо или Едуардо. Няма да е трудно да бъдат проследени.

Къртън въздъхна.

— Вижте, мъчно ми е за Изабел, но наистина не мога да направя нищо. Просто нямам никакъв избор.

— Не, имате! — заяви Кейт. Решимостта в гласа й направи силно впечатление на Къртън. — Ако не спрете сделката и Изабел умре, смъртта й ще тежи на съвестта ви до края на живота ви! Никога не ще успеете да я прогоните от мислите си. Разбира се, когато погледнете банковата си сметка и видите, че е набъбнала с още няколко милиона, ще си спомните защо сте я оставили да умре. Но парите няма да ви донесат удовлетворение. Защото съвестта ви ще се пържи на адски огън.

Той премигна, после възкликна:

— Вижте, аз не искам да я убивам! Нямам нищо общо с тази работа.

— Това изобщо не е вярно — тръсна глава Кейт.

Къртън ме стрелна със злобен поглед.

— И защо идвате сега? Нали вие бяхте инициаторът на сделката с „Блумфийлд Уайс“.

— Това не е за него, а за Изабел — поправи го Кейт. — Вижте, знам добре, че нямате нищо общо с цялата тази мерзост, но вие сте президентът на „Декер Уорд“. И това е ваша отговорност.

Къртън се изправи и отиде до прозореца. Двамата с Кейт го наблюдавахме. Напрежението му си личеше по гърба и плещите му.

Той се обърна и прокара пръсти през косата си.

— Не мога да отменя сделката. „Блумфийлд Уайс“ ще ми представят офертата си утре. Но ако искате, мога да отложа отговора си до понеделник.

— До сряда.

— Добре, до сряда. — Той ме изгледа раздразнено. — Но в следващата сряда сутринта ще приема предложението на „Блумфийлд Уайс“, в случай че е разумно, разбира се. И се надявам, че дотогава ще откриете Изабел.

— Благодаря ви — казах.

Кейт му се усмихна. Тя се оказа права — той не беше съвсем лош.

— Бихте ли ни дали телефонния си номер тук? В случай че ни се наложи да се чуем с вас.

Къртън отиде до масичката с телефона, надраска номера върху лист хартия и ми го подаде.

— О, и още едно нещо. — Къртън вече не криеше раздразнението си. Явно му бях дошъл до гуша. — Мога ли да използвам телефона ви?

Навъсването стана още по-дълбоко.

Погледнах часовника си. Беше един часът — девет вечерта в Бразилия.

— Трябва да съобщя на бащата на Изабел, за да може да извести похитителите, че ще има отсрочка.

Къртън само повдигна рамене и кимна.

Набрах номера на Луиш. Свързах се още от първия път.

— Луиш, Ник се обажда. Разговарях с лорд Къртън, президента на „Декер Уорд“. Казва, че ще забави приемането на офертата на „Блумфийлд Уайс“ до сряда.

— Слава богу — възкликна той облекчено. След миг обаче тревогата му се върна. — Какво ще правим сега?

— Ще намерим Изабел.

— И как ще го направим, Ник?

Къртън ме следеше внимателно.

— Нека го обмислим утре, става ли? Но ако похитителите се свържат с теб, веднага ми се обади.

— Непременно.

Затворих телефона.

— Нямате представа къде я държат, нали? — попита Къртън.

Повдигнах рамене.

— Е, късмет тогава — усмихна се той за пръв път от началото на посещението ни.

— Благодаря ти — казах на Кейт, докато се връщахме. — Ако не беше ти, не знам дали изобщо той щеше да направи нещо.

— Но го направи.

— Да.

— И какво мислиш да правиш сега?

— Ще чакам Луиш да ми се обади. После си лягам. Спя. И после ще мисля.

Прибрахме се към два след полунощ. Джейми беше още буден и ни чакаше. Телевизорът работеше, а до Джейми имаше чаша и бутилка уиски.

Той се изправи и развълнувано попита:

— Какво става?

— Трябваше да се срещнем с лорд Къртън за една работа.

— Какво? За каква работа?

Не отговорих.

— Вижте, той е президент на работодателя ми. Не можете просто така да отидете и да се срещате с него. Какво е станало, Кейт?

Кейт спря по средата на всекидневната и ме погледна. Кимнах. Нямах право да искам от нея да продължава да крие от Джейми какво става.

— Помолихме Андрю Къртън да отложи продажбата на „Декер Уорд“ на „Блумфийлд Уайс“ до следващата сряда — каза Кейт спокойно.

— Да ни продадат на „Блумфийлд Уайс“! Какви ги дрънкате? Как така „Блумфийлд Уайс“ ще купуват „Декер“?

— Ей така — каза Кейт. — От две седмици водят тайни преговори с Андрю Къртън.

— Господи! — възкликна Джейми. — И какво общо имате вие двамата с това?

Преглътнах с усилие, преди да си отворя устата.

— Това беше моя идея.

— Твоя идея?!

— Да.

— Защо?

— Рикардо си го заслужаваше.

Джейми ме гледаше слисано.

— Не мога да повярвам, че си го направил! — Той погледна Кейт. — И ти си знаела всичко това?

— Разбрах едва преди два дни.

— И не си ми казала?

Тя избегна погледа му.

— Невероятно! Как можахте да ми направите това!

— Виж, Джейми — започнах аз с възможно най-разумния глас, на който бях способен в момента. — „Декер“ са я загазили здраво. Като едното нищо могат да рухнат. Ако „Блумфийлд Уайс“ ги погълнат, ти ще си запазиш работата.

— Не е там работата! — Джейми закрачи нервно из стаята. — Ние сме екип! И независимо дали това ти харесва, или не, Ник, ние сме екипът на Рикардо. Ти просто ни разрушаваш!

Сега беше мой ред да се ядосам.

— Говориш също като Рикардо! Той не е някаква жертва на финансовата система, ти също не си. Той е един изключително богат човек, който е направил парите си, като е мамил всички около себе си. Включително и мен!

Джейми ме изгледа злобно. Издържах погледа му и се опитах да се овладея.

— Изабел е била отвлечена по нареждане на човек, който иска „Декер“ да остане независима. Същият човек е заплашил, че ако „Декер“ бъде погълната, Изабел ще умре. И не ми обяснявай, че Рикардо не е зад тази работа!

Джейми не каза нищо. Обмисляше думите ми. После отвори уста.

— Ник, знам, че сме приятели, но не мога да позволя да бъдеш повече в къщата ми, след като заговорничиш с „Блумфийлд Уайс“ срещу Рикардо.

— Джейми! — ахна Кейт.

— Съжалявам, Кейт, но не е трябвало да му помагаш.

— Аз само се опитвам да спася това бедно момиче от куршума!

Джейми й обърна гръб и ми каза:

— Искам да си тръгнеш от къщата ми.

— Не може! Той няма къде да отиде! — изплака Кейт.

— Добре, искам до началото на идната седмица да си се изнесъл, и колкото по-малко те виждам дотогава, толкова по-добре. — Той излезе от стаята и чух тежките му стъпки по стъпалата за втория етаж.

Кейт ме изгледа с широко отворени очи, захапала устната си.

— Ник, толкова съжалявам.

— Не, аз съжалявам — прекъснах я. — Иди при него. Много е важно сега да си при него.

Тя кимна и го последва по стъпалата.

Останах сам в слабо осветената стая. Взех си чаша и си налях от уискито на Джейми.

Трябваше да предугадя реакцията му. Той беше лоялен служител на „Декер“. Винаги бях свеждал такава лоялност до алчност или поне до амбиция — амбицията да натрупаш богатство, което всъщност си беше едно и също. Тук обаче имаше и още нещо. Джейми беше един от хората на Рикардо. Той олицетворяваше онова, в което щях да се превърна и аз, ако бях останал в „Декер“. Рикардо се грижеше добре за хората си и в замяна очакваше пълна лоялност. При Джейми той я бе получил.

Джейми винаги бе следвал доктрината на която и да е институция, на която служеше. На седемнадесетгодишна възраст той бе станал въплъщението на добродетелите на средното училище, за което бе възнаграден — стана шеф на курса. В Оксфорд бе осъществил успешна университетска кариера в социално и спортно отношение, и донякъде академично. В „Гърни Крохайм“ бе съумявал да навлича мантията на богат банкер всеки път, когато беше нужно на колегите или клиентите му. А сега в „Декер“ даваше всичко, за да спазва правилата на Рикардо, и то добре. До този момент не бе имал никакви проблеми.

Но Джейми беше мой приятел, по дяволите! С какво право Рикардо отнемаше приятеля ми? Та нали взаимната ни лоялност с Джейми се коренеше далеч по-назад в миналото, и далеч по-дълбоко.

Но ако това беше така, тогава защо бях заговорничил зад гърба му да продам „Декер“ на „Блумфийлд Уайс“? Започвах да съжалявам за постъпката си. Сега вече ми изглеждаше като че ли щях да загубя най-добрия си приятел. А ако не станеше чудо, това можеше да коства на Изабел живота й.

Но аз искрено бях вярвал, че Джейми пак ще е толкова добре, ако „Блумфийлд Уайс“ погълне „Декер“.

А Кейт? В никакъв случай не бе трябвало да въвличам и нея в това. Двамата с нея бяхме добри приятели и аз я усещах как губи уважението си към Джейми. Последното нещо, което желаех, беше да ги скарам и разделя. А нещата отиваха точно натам, освен ако не действах с най-голямо внимание.

Разбира се, най-големият ми проблем си стоеше непоклатим пред мен. Как да освободя Изабел.

Въздъхнах, допих си уискито и погледнах часовника. Три часът. Крайният срок на похитителите беше четири, английско време. Оставаше още един час.

Задрямах на стола. По едно време ме сепна звънът на телефона. Беше четири и десет; първите птички вече се разпяваха пред прозореца.

— Ник? Луиш се обажда.

— Какво каза Зико?

— Ще я запазят жива. Казах им, че сделката не се прекратява, но поне се отлага. Той ми заяви, че в момента, в който чуят, че сделката е осъществена, ще я убият.

— Значи разполагаме с времето до следващата сряда, за да я спасим.

— Да. Но поне ще е жива.

— Поне ще е жива — повторих.

Затътрих се по стъпалата нагоре с надеждата, че Изабел ще живее.

Събудих се в девет. Пет часа сън бяха достатъчни, за да ме освежат. Кейт тъкмо отвеждаше Оливър до занималнята му, а Джейми бе излязъл часове по-рано. Направих си кафе и препекох няколко филии, след което се върнах в стаята си да обмисля нещата.

Прогоних от съзнанието си всякакви мисли за Джейми, Кейт, за това къде щях да си търся работа и къде щях да живея. До следващата сряда трябваше да изработя план как да открия Изабел. Издърпах няколко чисти листа и се втренчих в бялата им пустота.

Който и да беше организирал отвличането на Изабел, искаше „Декер“ да остане независима. Рикардо и Едуардо бяха най-вероятните подбудители, защото други като тях с такова неистово желание нямаше. Но въпреки това Рикардо бе отказал да признае всякаква осведоменост за отвличането и на практика беше невъзможно да се докаже съпричастността им.

Но какво да кажем за другия край? За Бразилия? За Рио? Там поне имахме нещо конкретно. Започнах да си нахвърлям идеи.

Похитителите бяха банда от Рио. Аз бях нападнат от банда в Рио — нищо че бяха деца. Дейв бе предположил, че това има връзка със смъртта на Мартин Белдекос в Каракас и с прането на пари в „Декер“. Прането на пари, организирано от Франсишко Арагао, шурея на Рикардо.

Но защо ще му е на Франсишко Арагао да отвлича Изабел?

Огледах наброските си. Ставаше ясно, че искам ли да открия кой държи Изабел, трябва да отида в Бразилия. Междувременно обаче можех да пробвам и една връзка в Англия.

Измъкнах указателя с домашните номера на „Декер“ и набрах един.

— Ало.

— Мога ли да говоря с Лусиана Рос?

— На телефона.

— Здравейте. Обажда се Ник Елиот. Запознахме се на увеселението ви през април, не знам дали си спомняте.

— Здравей, Ник. — Гласът й беше сипкав, топъл и приятелски. — Как я караш?

— Ами, не съвсем зле. Вие споменахте тогава за някакви латиноамерикански дизайни, които правите, и тъй като имам планове да ремонтирам квартирата си, удобно ли да е отскоча и да хвърля едно око на работите ви?

— Разбира се. Когато искаш.

— Днес става ли?

— Разбира се. Заповядай за обяд.

— Добре. — Погледнах часовника и съобразих за разписанието на влаковете. — В един съм при вас.

— До скоро виждане.

Апартаментът на семейство Рос се намираше на един от големите площади на Белгравиа. Заключих велосипеда си пред входа и натиснах звънеца. Бях облякъл най-модерния си костюм, но с ясното съзнание, че с него бих изглеждал повече на място в Школата за руски изследвания, отколкото тук.

— Ник? — чу се безплътен глас по домофона.

— Да.

— Вторият етаж. Вземи асансьора.

На втория етаж имаше само една врата и аз натиснах бронзовия звънец до нея. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Лусиана. Носеше семпла бяла блуза и плътно прилепнали джинси. Черната й коса блестеше разпиляна по раменете. Дари ме с широка усмивка, сякаш бяхме приятели от години.

— Ник, влизай!

Предложи ми бузата си и аз я целунах, улавяйки аромата на скъп парфюм. След това я последвах във всекидневната.

Помещението направо грабна очите ми. Тъмно полирано дърво, дебели килими, златни ръкохватки и тежки брокатени завеси. Но онова, което най-вече ме привлече, бяха трите дълги картини с вихрещи се зелени, сини и червени багри.

Лусиана проследи погледа ми.

— На един обещаващ художник от Баия са. Харесват ли ти?

— Напомнят ми за тези на майка ми. — Действително ми напомняха, макар и по някакъв странен начин. Макар и обектите да бяха съвсем различни — крайбрежието на Норфолк и тропически гори — развихрените краски пробуждаха някакво мрачно отчаяние. Беше направо свръхестествено.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Трябва да е добра художничка.

— Така е — потвърдих замислено.

Лусиана ме наблюдаваше отблизо. Познаваше картините и ги харесваше. Имах чувството, че познава и майка ми.

— Чаша вино? — предложи тя.

— Няма да откажа.

— Сядай, веднага се връщам.

Седнах на един диван и огледах килимите, вазите, часовниците, свещниците, някои от тях стари, други нови, но всички — скъпи. Между картините висеше голямо позлатено антикварно огледало. Какви ли хора обичаха да подреждат домовете си по този начин? И сам си отговорих: богатите.

Рикардо не се виждаше наоколо. Той вероятно си бе направил кабинета някъде по-далеч оттук. Това беше територия на Лусиана.

Тя се върна с две чаши бяло вино и се сгуши на един голям фотьойл до мен. Отбелязах си, че беше боса. С червени нокти.

На нея й се струваше съвсем нормално един млад бивш служител на съпруга й да дойде в къщата й и да си говорят за обзавеждане. Изглежда, имаше право.

— И така, ти си обзавеждаш квартирата? — запита тя.

— Да. Изкарах малко пари и реших, че няма да е зле да пооправя дома си. Харесах си някои неща от Бразилия и реших да дойда при вас за идеи. Нали нямате нещо против?

— Изобщо нямам нищо против — отвърна тя. Тъмните й очи ме фиксираха над ръба на чашата й. — Какво ще кажеш обаче преди това да пийнем и да хапнем нещо? Съвсем лека салата.

Изгълтах виното на един дъх. Не се чувствах особено уютно. В известен смисъл тази жена беше не по-малко могъща от съпруга си. Беше свикнала да получава всичко, което посочи с пръст. Е, имах нужда от помощта й, а най-добре беше да хвана бика за рогата веднага, преди да съм изгубил контрола върху ситуацията.

— Всъщност дойдох да ви попитам за едно нещо.

— О, така ли?

— Става въпрос за брат ви, Франсишко.

Това я изненада. Усмивката й потрепери и тъмните й очи се присвиха за миг.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Известно ви е, че Изабел Перейра беше отвлечена, нали?

— Да. Ужасно нещо. В Рио постоянно стават такива неща. Ужасно е.

— Има съмнения, че „Декер Уорд“ е замесена с наркобанди. Възможно е да има връзка между това пране на пари и похитителите на Изабел.

— И ти си мислиш, че тази връзка може да е Франсишко? — Лусиана беше смаяна, но не оскърбена.

Поех си дълбоко дъх.

— Дочух слухове, че Франсишко е свързан с някои наркобанди.

— Да не твърдиш, че брат ми е наркотрафикант? — Лусиана изглеждаше повече развеселена, отколкото оскърбена.

— Не, Лусиана. Аз твърдя, че брат ви е бизнесмен. Сигурен съм, че не работи с наркотици, но пък работи с пари, не е ли така?

— Предполагам.

— Е, някои хора инвестират в негов бизнес, той инвестира в нечий чужд бизнес. Може би инвестира пари при Рикардо? Пари, принадлежащи на негови контакти? Контакти по вноса и износа?

Гадаех и това беше явно за Лусиана. Тя се усмихна.

— А защо трябва да ти казвам каквото и да било за това, дори и да има нещо за казване?

— Защо, какво лошо има в това? Пет пари не давам откъде идват парите на Франсишко. Нямам никакво желание да го забърквам в неприятности. Вълнува ме единствено как да открия Изабел, и ми трябва някаква следа. Не я ли открия през следващата седмица, тя ще умре.

— Тя означава много за теб, нали? — Погледът й отново беше прям.

Кимнах.

— Чашата ти е празна. Ще донеса още вино. — Тя отново изчезна, вероятно в кухнята, и се върна с бутилката. Напълни и моята, и своята чаша.

Седна до мен на дивана и докосна ръката ми. Останах неподвижен. Не ми беше много лесно да го направя с такава красива и сексапилна жена до мен.

— Рикардо не те обича много, нали?

— Да. Не мисля, че ме обича. Нещо против?

— Не — отвърна тя, прокарвайки пръст по ръкава ми. — Дори по-скоро ми допада.

— Ще ми разкажете ли за брат си?

— Може и да ти разкажа — произнесе тя и се усмихна, като ме стрелна през гримираните си ресници.

Беше ми пределно ясно какво трябва да направя, за да отговори на въпроса ми. И като я гледах, нима щеше да ми струва някакви усилия?

В същото време обаче не исках да бъда манипулиран от съпруга й, не исках да ме манипулира и тя. Лусиана се придвижи още по-близо до мен. Усетих гръдта й о лакътя си.

— Не се стеснявай — прошепна ми тя.

— Често ли го правиш?

— Понякога. За разнообразие. И то е наистина разнообразие, мога да те уверя.

— Така казва и Джейми — излъгах аз.

— Говорил ти е за мен? — възкликна тя с присмехулен гняв.

— Ние сме стари приятели — кимнах.

— Пък аз си мислех, че вие англичаните сте прекалено задръстени, за да говорите за секс!

— А Рикардо на какво мнение е по въпроса? Знае ли как се забавляваш у дома?

— Никога не говорим на тия теми. Мисля, че се досеща, че ме вълнуват и други мъже, освен него. Не знам само дали си дава сметка, че може да е някой от служителите му.

— И това не те притеснява?

— Харесва ми да го правя.

— Харесва ти да го правиш?

Лусиана се изпъна на мястото си.

— Когато някоя жена е омъжена за човек като Рикардо, той се опитва да я контролира. Е, а на мен не ми допада да ме контролират. Искам аз да решавам какво да правя, а ако той го знае, какво от това?

— Мисля, че разбирам.

— Повечето хора не смеят да се изправят насреща му. А ти го направи. Накара го да побеснее. Може би затова ми харесваш.

— А Джейми?

— Мисля, че Джейми се възбужда от мисълта, че може да чука жената на шефа си. Е, мен това не ме засяга. Той обича живота, изпълнен с опасности, аз също. Плюс това той е и интелигентен.

— И къде ще ни отведе всичко това? — попитах я.

— Точно тук. — Тя се приведе към мен и ме целуна нежно по устните.

Или трябваше да остана и да спя с тази жена и по всяка вероятност да чуя някоя опашата лъжа за брат й, или да си тръгвам още сега.

— Благодаря за виното, Лусиана — казах и се изправих. — Съжалявам, че не мога да остана за обяд.

Оставих я сгушена на дивана да пие виното си.

— Чао — каза тя.