Сити

30.

Изабел се бе сгушила на задната седалка, мълчеше и гледаше пътя. Роналдо ни връщаше в Рио. Нелсън бе останал да се оправя с кашата, която бяхме забъркали.

А кашата наистина си я биваше. Двамата с Нелсън бяхме решили да пуснем Франсишко и синът му да си ходят. В края на краищата, нали му го бяхме обещали при операцията по размяната на Изабел. Той бе изпълнил своята част от уговорката. Зико беше човекът, хукнал подир Изабел в последната минута. А замесехме ли Франсишко в отвличането, това би означавало големи неприятности с властите. Решихме, че е по-добре да потулим нещата. Нелсън се бе ангажирал да върне тялото на Евклид за достойно погребение.

Изабел не изглеждаше чак толкова зле след всичко преживяно. Вярно, беше поотслабнала и кожата й беше бледа след толкова много седмици, прекарани под покрив. Изглеждаше и някак по-уязвима. Но, общо взето, не изглеждаше пострадала.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя ме погледна, усмихна се и хвана ръката ми.

— Добре съм — отвърна тя. — Толкова ми е хубаво, че вече съм на свобода.

Имах толкова много да й казвам, толкова много да я питам, но исках да го направя, след като се съвземеше напълно, така че се въздържах.

— Къде е баща ми? — попита тя.

— В Лондон.

— В Лондон? — повдигна вежди тя.

— Да. Това е дълга история. Корделия те чака у вас.

— Как е тя? Искам да кажа, нали не…

— Не се тревожи. Добре е. — Усмихнах се. — Расте с всеки изминат ден.

Изабел се усмихна.

— Добре. — След пауза добави: — Той плати ли откуп?

— И това е дълга история.

— Разкажи ми.

— По-късно, когато си отдъхнеш.

— Не, сега ми разкажи. През тези два месеца само това ми беше на ума. Какво става у дома? Разказвай.

И аз й разказах всичко. За първоначалните искания за откуп, за дългото мълчание след пропадналия полицейски рейд и след това за подновените искания, когато предложих „Блумфийлд Уайс“ да погълне „Декер“. Разказах й за възможното съучастие на Рикардо и Едуардо с Франсишко в заговор за убийството на Мартин Белдекос и в организирането на отвличането ни, с цел да предотвратят разкриването на перачницата за пари на Франсишко. И накрая й разказах как откраднахме сина на Франсишко, за да го принудим да ни сътрудничи.

Тя слушаше с все по-нарастващо изумление.

— Значи зад всичко това е бил Рикардо?

— Боя се, че е така — кимнах.

Тя се вгледа през прозореца в предградията на Рио, които бавно се точеха покрай колата.

— Копеле! — изсъска тя. После се обърна към мен. — Изглежда, ще се окажеш прав в мнението си за него.

— Точно в момента не ме вълнува особено кой е прав и кой крив — казах. — Просто съм щастлив, че си жива.

Тя стисна ръката ми.

— Благодаря ти. Благодаря ти за всичко, което си направил за мен.

Шумни приветствия се разнесоха при пристигането ни в апартамента на Луиш. Корделия не искаше да пусне сестра си от прегръдките си, Мария само подскачаше, Фернандо кръжеше около тях. Възбудата изведе Изабел от вцепенението, в което беше изпаднала след освобождаването си, и тя видимо се оживи. Само след минута вече разговаряше с Луиш в Лондон. Сълзи течаха на воля. Португалските думи се сипеха със скорост десет в секунда. Гледах отстрани широко ухилен.

Единственият горчив хап беше Евклид. Корделия беше потресена при вестта за гибелта му. Аз също бях покъртен. Съмнявах се дали Евклид би оцелял още дълго. Корделия се бе оказала права — той беше смел. Беше постъпил глупаво, като се бе опитал да елиминира Зико. Но той беше само на дванадесет години, как бих могъл да го обвинявам в каквото и да било? Той се бе мъчил да спаси сестрата на Корделия и да ни впечатли. И бе загинал с оръжие в ръка, застрелвайки престъпник: според неговите критерии това очевидно бе най-достойната смърт. Но иначе си беше чиста трагедия. Трагедия, за която бяхме отговорни всички: бразилското правителство и средната класа, която допускаше такава бедност и насилие в средите си, и по-специално Нелсън, Корделия и аз, които го бяхме въоръжили и подтикнали към последната му авантюра. Никога нямаше да го забравя.

Изабел дълго се къпа, а после ни разказа за изпитанието си. Грижили се за нея добре. Първите две седмици я държали в една палатка в някакво мазе. После я прехвърлили във фермата, където я затворили в някакъв килер само с едно прозорче, което било плътно заковано. Осигурили й топлина, светлина, храна и напитки. Давали й да се мие веднъж на ден, дали й и радио, носели й книги и вестници. Похитителите й през цялото време носели маски и едва последния ден успяла да види лицето на Зико; скоро обаче се научила да ги разпознава по гласовете. Били петима и я пазели на смени.

Още от самото начало тя решила, че най-добрият й шанс за оцеляване е да им сътрудничи. Често се интересувала за напредъка в преговорите, но те не й казвали нищо. Единствените признаци, по които съдела, че поддържали връзка с баща й, били двете доказателства за живот под формата на въпроси, които била получила. Първият с името на куклата й я накарал да се усмихне. Това било типично за сантименталността на баща й и й напомнило за спокойствието и сигурността на детството й.

Но през цялото това време тя запазила спокойствие. Знаела, че отвличанията траят с месеци, но също така знаела, че баща й ще намери начин да плати откупа за нея. Стана ми ясно, че тя се бе притеснявала много по-малко за собствената си безопасност от нас.

Разказа всичко това на смесица от английски, за мен, и португалски, заради Мария. След като свърши с историята си и разговорът се накъса в хаотични въпроси и отговори, аз излязох от стаята. Макар и да бях прекарал цялото време с тях, в действителност не бях част от семейството им. Грабнах бутилка бира и излязох на балкона да гледам залеза, щастлив, че Изабел най-после е на свобода.

В един момент усетих ръка на рамото си и вдигнах поглед.

— Здравей — каза Изабел.

— Здравей.

Тя ме целуна; косата й се разсипа върху лицето ми. После се изправи и се загледа в морето.

— Не можеш да си представиш какво е да видиш отново морето — каза тя. — Тази гледка. Тези хора. — И след кратка пауза: — Теб.

Топлина от щастие се разля по тялото ми. Беше тъкмо онова, което така бях жадувал да чуя. Прегърнах я и пак я целунах.

Накрая тя се отдръпна и попита:

— Какво ще правиш сега?

— Не знам. Не съм го обмислял. — Което си беше самата истина. Плановете ми не се бяха разпростирали по-далеч от освобождаването на Изабел.

— Татко наистина ли възнамерява да погълне „Декер“? — попита тя.

— Скоро ще разберем. Наддаването е утре следобед. Ще се борят той и „Блумфийлд Уайс“.

— Значи Рикардо най-после загуби? Още не мога да повярвам, че той ми е причинил всичко това. Да организира отвличането ми! Знам, че връзката ни е приключена, но си мислех, че все пак означавам нещо за него.

— Знаеш какъв е — казах. — Когато става дума за оцеляването на „Декер Уорд“, той не би се поколебал пред нищо. Но поне си жива.

Здрачът падаше бързо. Крайбрежните светлини се включиха; снежнобялата пяна на вълните заискри под тях. Често се бях втренчвал в тази гледка, терзан от мисли за Изабел. А сега тя беше тук, до мен.

Мислите ми се прехвърлиха при Луиш в Лондон и утрешното наддаване. Молех се да бъде успешно. Страшно ми се искаше Рикардо да се убеди, че не е непобедим. Че не може да манипулира толкова много човешки съдби, особено моята и тази на Изабел, и да му се разминава безнаказано.

Изабел очевидно си мислеше същото.

— Нека отидем да помогнем на татко — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Да отидем в Лондон. Още тази нощ. Да му помогнем за офертата утре.

— Не е ли малко късно? А и не трябва ли да си поотдъхнеш малко?

— Отдъхвам си от седмици. Искам да се видя с татко. Това е много важен момент за него. Мисля, че има полет в десет вечерта. Имаме достатъчно време.

— Готово. Тръгваме — ухилих се аз.

Самолетът кацаше на „Хийтроу“ рано следобед на следващия ден и Луиш каза, че ще ни посрещне. Изабел купи билети за първа класа и аз не възразих. Макар да бе казала, че само си е почивала, тя беше изтощена. Възбудата от освобождаването й след месеците лишаване от движение се бе оказала малко над силите й. Спа през целия полет, докато през това време аз отново прекарах през ума си последните няколко седмици, като давах воля на мечтите си за бъдещия ни съвместен живот.

Главата му се извисяваше като кубе над гъмжилото, чакащо на терминала. Лицето му засия от възторг, когато видя Изабел. Тя затича към него и го прегърна. Той я погали по главата и в окото му блесна сълза. После я пусна и разтърси ръката ми. Човекът, с когото бях прекарал толкова време през последните няколко седмици, превит, но не и прекършен от отвличането на дъщеря си, се бе преобразил. Беше истинско удоволствие да го гледам.

Докато крачехме към колата Луиш и Изабел възбудено си говореха на португалски. Когато обаче излязохме на магистралата за Лондон, Луиш превключи на английски.

— Резервирал съм ви стаи в „Савоя“, където съм отседнал. Ще ви оставя в хотела и после отивам в Сити да приключа с офертата.

— Как върви? — попитах го.

— Доста добре. Наехме за посредници „Гърни Крохайм“. Познаваш ли ги?

Бяха старата фирма на Джейми. Бяха също така една от малкото британски търговски банки, изградили си репутация като съветници по международни поглъщания. Те не само щяха да осигурят добър съвет, но щяха да добавят и тежест към офертата на „Банко Оризонте“.

— Имат добра репутация — казах.

— И заслужено. КБН също са ангажирани. Изградихме една доста сложна структура с офшорни компании и конвертируеми преференциални дялове. Тя дава на КБН икономически контрол върху портфейла от облигации, без да признава загуба на „Декер“, която би отнесла капитала й. КБН ще получи окончателно двайсет процента от „Декер“, а ние — оставащите осемдесет. С КБН зад гърба си новата „Декер“ ще има по-добър кредитен коефициент на пазарите.

— Какво мислят КБН за позицията от облигации на „Декер“?

— Ентусиазирани са, слава богу. През последните дни пазарът е укрепнал. Изглежда, конгресът няма да одобри закона на Бил.

— Това са добри новини — казах.

— И добри, и лоши. Добри са с това, че намаляват риска по цялото наддаване. Лошото е, че качва цената на „Декер Уорд“. А „Блумфийлд Уайс“ могат да си позволят да платят повече от нас.

— Разбирам. — Капиталът на „Блумфийлд Уайс“ надвишаваше многократно този на „Банко Оризонте“, така че те можеха да платят повече, ако поискат. Сидни Стал обаче не приличаше много на човек, който би се показал щедър в каквото и да било. Все още имахме реален шанс. — Да ти се е обаждал Рикардо?

— Не. Къртън си мисли, че го държи на тъмно, но ние знаем, че той е надушил нещо. Предполагам, че просто се мъчи да се справи с позицията от облигации, като се надява, че заплахата за живота на Изабел ще спре поглъщането по някакъв начин.

— Само че Изабел вече е свободна и той сигурно го е разбрал.

— Да — каза замислено Луиш. — Сигурно е така.

Замълчахме за момент. Всички си мислехме каква ли ще е следващата стъпка на Рикардо.

— Пита ли Франсишко за това? — попита ме Луиш.

— Не, не съм. Той обаче е много хитър. Нито веднъж не спомена да е съпричастен на отвличането по някакъв начин, да не говорим да е играл активна роля в него.

— И ти просто го пусна да си отиде, ей така?

— Да. Бях дал дума. А и освен това Нелсън каза, че ще стане голяма бъркотия с властите, ако се опитаме да ги осъдим.

Луиш въздъхна.

— Срам, но го разбирам. Един ден обаче ще го накарам да си плати.

— Днес ще накараш Рикардо да плати — казах му.

— Да бе, бях забравил — ухили се той.

— Реши ли колко ще дадеш, татко? — попита Изабел.

— Още не — отвърна той. — Зависи от натиска на пазара. Ще го решим непосредствено преди наддаването.

— Кога е то?

— В пет часа. В офиса на „Декер Уорд“ в Сити.

— Ние можем ли да дойдем? — попита Изабел. — Няма да пречим.

— Разбира се — каза Луиш. — Искам и вие да станете свидетели на събитието, без значение дали ще се получи, или не. Елате в „Гърни Крохайм“, когато сте готови.

Луиш ни остави в хотела. Беше ни резервирал отделни стаи, разбира се.

— Кога ще се срещнем? — попитах Изабел. — Или искаш да си отдъхнеш?

Изабел се засмя с онази прелестна дяволита усмивчица, която направо разтапяше сърцето ми.

— Какво ще кажеш за две минутки?

— Идвам — казах.

В един и половина взехме кола за Сити. Не искахме да пропуснем дебатите на Луиш по наддаването.

Кантората на „Гърни Крохайм“ се намираше на стотина метра от тази на „Декер Уорд“, в самото сърце на Сити. Залата им за срещи напомняше повече тази на „Декер“, отколкото на „Блумфийлд Уайс“. Двама баронети от стените ни следяха бдително по маршрута ни към залата, но след като влязохме вътре, картините вече бяха викториански пейзажи, само оригинали. Залата блестеше с полираното си дърво. Нямаше обаче начин да сбъркаме кантората на „Гърни Крохайм“ със селска къща.

Залата беше препълнена. Луиш седеше до един от партньорите си, Серджо Пренцман, който бе изнесъл основната работа по оформянето на офертата. До него бяха седнали двама служители, които нощ след нощ бяха вкарвали числа в компютрите. На масата бяха и двама холандски банкери от КБН и един екип от трима души на „Гърни Крохайм“, предвождан от един директор, Чарлз Скот-Лидел.

Луиш с гордост представи дъщеря си и мен, като ми благодари, че съм я освободил. Всички широко се усмихнаха. Освен че работеха за него, беше ясно, че тези професионалисти от Сити го обичаха.

— Пристигате тъкмо навреме — каза Луиш. — Всеки момент ще почнем обсъждането на цената.

Седнахме на два празни стола в другия край на дългата маса. Очите на всички бяха вперени в Луиш.

— И така, Чарлз, с какво разполагаме?

Скот-Лидел, търговски банкер до мозъка на костите си, разгледа отчетите с числата пред себе си.

— Въведохме днешните цени от пазара за портфейла от облигации в модела. Както очаквахме, има голяма разлика. При използването на метод първи получихме оценка от шейсет и три милиона лири, докато метод втори ни даде… — той разлисти листовете си — … седемдесет и два милиона.

Онези двадесет милиона, за които бяхме говорили предната седмица, вече бяха минало. Явно пазарът се бе подобрил.

Намеси се Серджо.

— На мен повече ми харесва първият метод. Не хващам вяра и за две пари на тия шконтови парично-потокови оценки. За един търговец на ценни книжа това са пълни глупости.

Луиш се усмихна.

— Знам, Серджо. Но възможност като тази идва само веднъж. Успеем ли да закупим „Декер Уорд“, „Банко Оризонте“ ще се превърне в първата истинска инвестиционна международна банка в Латинска Америка. Това все пак трябва да струва нещо. Какъв казахме, че е максимумът, който можем да си позволим?

— Седемдесет и пет горната граница — каза Серджо. — Отвъд нея вече надхвърляме възможностите на капитала ни. За мен обаче дори и тази сума би била прекалено голяма за покупката на „Декер Уорд“.

Луиш се загледа в числата. После се изправи, отиде до прозореца и се загледа в обедното движение на Лондон. И без да се обръща каза:

— Ще предложим осемдесет милиона лири.