Сити

7.

Изабел ме посрещна във фоайето на хотела, облечена в същата семпла рокля, която бе носила за вечерята със старите си приятели преди два дни. Отиваше й идеално — допълваше плавната грациозност на тялото й и походката й.

— Да пийнем на брега — казах.

— Чудесно. Води.

Отвън Авенида Атлантика се бяха подредили курвите в микроскопични бюстиета и плътно обтегнати шорти, облегнати върху паркираните коли, с надеждата да уловят някой клиент. Спряхме пред едно от многото павилиончета, подредени покрай плажа, и поръчахме две бири.

Седнахме и загледахме света покрай нас. Разменихме няколко думи, но разговорът не вървеше.

Малко момченце на около четири години се появи отнякъде и застана до нас; предлагаше ни дъвка. Имаше деликатно лице и големи доверчиви кафяви очи.

— Не — казах и се опитах да го отпратя, но то не обърна внимание на подканянето ми.

Изабел му каза няколко резки думи на португалски и детето се отдалечи безмълвно от масата ни и приближи съседната. Барманът плесна с ръце и го прогони.

Останахме мълчаливи. Момчето беше на годините на Оливър. Чудех се дали и то няма да се превърне в поредния Евклид — дванадесетгодишен наемен убиец с детски мечти.

В този момент една жена с подпухнало лице и изрусена коса, която пиеше кайпириня на съседната маса, се изправи, залитна, просна се на пясъка и повърна.

— Да тръгваме — каза Изабел. — Ипанема е за предпочитане пред Копакабана.

Избрахме си един рибен ресторант точно над плажа на Ипанема. Беше претъпкан и оживен, с меню, което не можех да разчета, но за сметка това разделът с вината ми беше ясен.

— Баща ти ми хареса — казах. — Прекрасен човек е.

— Да. Но понякога направо ме подлудява.

— Винаги ли си желала да бъдеш банкер като него? — попитах я, докато й наливах вино.

Тя ми хвърли бърз поглед. Големите й влажни очи ме оглеждаха и претегляха до каква степен може да ми се довери. Издържах погледа й, макар че ми беше трудно да поддържам безизразна физиономия.

После ме дари с поредната си бърза усмивка.

— Не. Когато бях в университета, ненавиждах банковото дело. Мислех си, че това ще е последното нещо, с което бих се занимавала. Повдигаше ми се от всичко, което виждах около себе си. Мизерията, съжителстваща с разточителното богатство. Така че ми се прииска да направя нещо, за да променя ситуацията. Да атакувам коренните причини, а не само да лекувам симптомите като Корделия. — Изглеждаше отпусната, поне вече говореше доста по-свободно. — Знаеш как е, когато си на двадесет години. Мислиш си, че ако светът научи всичко, което знаеш, ще се превърне в много по-добро място за живот. И че работата ти е само да обясниш на всички колко са тъпи.

— Разбирам какво имаш предвид — казах. — Аз бях убеден, че ако правителството управлява икономиката за доброто на всички хора, а не само на богатите, всички биха живели далеч по-добре. После отидох за две години в Съветския съюз и ми беше много трудно след това да остана социалист. Накрая се отказах от всякакви политически доктрини и вместо това зачетох книги.

— Бях очарована като те слушах да говориш на баща ми за това — каза тя. — Искам да кажа, че и аз обичам да чета книги, но ти си влюбен в тях. Точно като татко.

— Да, много обичам литературата. Особено руската. Тя сякаш разговаря директно с душата. Икономиката е абсолютен бълвоч. В нея става дума само да разбираш парите и никой дори не получава верните отговори. Но когато чета поема от Пушкин, усещам, че съм проникнал в някаква дълбока истина за човечеството. И мога да препрочитам поемата безброй пъти, като всеки път откривам в нея нещо ново.

Винаги бях обичал четенето. Когато бях дете, имах достатъчно приятели извън къщи, но нямах такъв между четирите стени. Така че четях. Това се превърна в нещо повече от прекарване на времето, дори от потапянето в измислени светове. Книгите се превърнаха в моята сигурност, моето семейство, моя дом.

Сервитьорка запърха край рамото на Изабел и тя поръча.

— Тогава какво, за бога, правиш сега тук?

Усмихнах се.

— Имам нужда от пари. И искам да видя дали мога да ги изкарам. Не ме разбирай криво, не искам да прекарам остатъка от живота си в Сити. Само няколко години, които ще са ми достатъчно да изкарам много пари. И тогава се връщам пак към книгите и лекциите.

— А ще можеш ли да го направиш?

— Мисля, че да. Ти какво мислиш?

Изабел ме изучава за момент.

— Може би. Но не съм сигурна дали ти самият ще го поискаш.

— Какво имаш предвид?

— Ами, ти си интелигентен, схващаш нещата невероятно бързо и се разбираш добре с хората. Но за да успееш в този бизнес, трябва да имаш инстинкта на убиец. А не съм сигурна дали го притежаваш.

Поради някаква причина критиката й ме разтърси дълбоко. Това беше точно онова, от което се боях и което исках да опровергая.

— Повярвай ми, когато искам да направя нещо, аз го правя — заявих. Исках да прозвучи като смело заявление, а излезе нещо като скимтене.

Ъгълчетата на устните й се извиха, очите й ме стрелнаха присмехулно.

— Ти си прекалено добър за тази игра.

— Махнете рибата, дайте ми сурово месо — казах и изръмжах като звяр.

Изабел поклати глава.

— Не ме убеди.

— Е, добре, а ти какво ще кажеш за себе си? Да не хрускаш държавни служители за закуска?

— Понякога изненадвам и самата себе си. Освен тях.

— И как така се захвана с този бизнес? Искам да кажа, че „Декер“ не са точно Световния фонд за развитие, не е ли така?

— Прав си. След като напуснах университета тук в Рио, учих в Щатите икономика на развиващите се страни. И стигнах до същите заключения като теб. Всъщност между нас няма кой знае каква разлика.

— Но защо избра банковото дело? Искам да кажа, не е ли било това пълно продаване?

— Свързано е с баща ми.

— Той е упражнил натиск върху теб да продължиш семейния бизнес ли?

— Не. Съвсем не. Вярно, ако бях син, нещата щяха да са коренно различни. Татко много е искал да има син, сигурна съм, но майка ми се поминала, преди да успее да го дари с такъв.

Бях се питал как са нещата около майка й, но не бях посмял да я запитам.

— Мъчно ми е за майка ти — казах.

— Била съм само на две години — повдигна рамене тя. — Щеше да е прекрасно да я познавах, но… — Очите й няколко секунди блуждаеха из пространството. — Извинявай. Така или иначе, бях момиче, а момичетата от съсловието на баща ми се омъжват, преди да навършат двайсет и пет години за мъже от добри семейства. Искаш образование — добре, искаш да работиш — също, една-две години може, кариера — сори… После в Щатите видях жени, които правеха кариери във всички области. Ставаха адвокати, банкери, лекари. Но не и аз. Аз не трябваше да се занимавам с нищо такова. И един ден открих, че мъжът, за когото трябваше да се омъжа, Марчело, си има цуни-гуни с една от приятелките ми, докато съм в Ню Йорк.

— Олеле!

— Да. Олеле. Така че реших да правя кариера в банковото дело, в бизнеса на баща ми. Започнах работа в „Банко Еволушао“ в Сао Пауло. Но за една жена е много трудно да бъде банкер в Бразилия, особено с баща като моя. Така че преди три години постъпих на работа в „Декер“. Оттогава съм им спечелила петнадесет облигационни мандата в Бразилия.

— Не е лошо.

— Сигурно звуча ужасно — каза Изабел. — Аз всъщност не съм радикална феминистка. Просто съм горда. И вироглава.

— И обичаш да ядосваш баща си?

За момент си помислих, че съм надхвърлил мярката.

— Обичам го — заяви тя с отбранителен глас.

— Знам. Видях го, когато бяхте заедно. А той те обожава. Може би затова при общуването ви прехвърчат искри.

— Точно затова е — усмихна се тя. — Бедният ми татко. Той просто няма контрол върху нас. Сигурно му се иска да бъдем безделнички като дъщерите на всичките му приятели. Можеш ли да си представиш, че ще ми предложи работа в банката? „Сигурен съм, че можем да ти намерим нещичко“ — нали така каза. Искам да кажа, че „Оризонте“ е една от най-успешните инвестиционни банки в Бразилия. Но „Декер“ доминират в цяла Латинска Америка, за бога! А аз отговарям за по-голямата част от бизнеса им с Бразилия. И той си мисли, че може да намери някакво кътче за щерката на шефа!

В действителност завиждах страшно на Изабел за баща й. Дълбоката му привързаност към нея се забелязваше с просто око. Той беше и банкер, но за разлика от моя баща, не изключваше автоматично всичко останало от кръга на интересите си. Вярно е, че любовта му към руската литература страшно ме привличаше, но бях сигурен, че Луиш може да говори свободно по обширен кръг от теми, който би оставил баща ми с неразбиращ поглед и без интерес. Човек не избира родителите си. Но Изабел явно приемаше баща си за нещо съвсем в реда на нещата.

— Ти си много добра в банковия бизнес — казах. — Страшно ме впечатли с тази сделка за фавелите.

— Благодаря. — Тя се изчерви.

— Хубаво е човек да види, че международният капитал наистина осигурява решение на бедността.

— Още не сме сигурни дали това решение ще проработи, но е така. Това е сделката, донесла ми най-голямо задоволство до този момент в кариерата ми. Но то е по-скоро изключение, отколкото правило. Човек трябва просто само да изчака очите на конкуренцията да се отместят, за да извоюва сделка, с която да осигури финансиране на местна банка, за да избегне плащането на данъците. И не е необходимо да изчаква прекалено дълго.

— Ще видим.

По нейно предложение поръчах риба, за която не бях чувал и чието име нито тя, нито сервитьорът успяха да преведат.

— Ти се запозна с баща ми — каза тя. — Какво ще ми разкажеш за твоите родители?

— Не ги виждам често — казах. — Баща ми също беше във финансовата сфера.

— Аха — каза тя. — Значи ти също знаеш какво е.

— Страхувам се, че баща ми е съвсем различно нещо от твоя — казах. — Или поне на мен ми се струва така.

— Какво искаш да кажеш?

— Той работеше в една стара британска фондова борса. Доста подобна на „Декер Уорд“, поне така си я представям. Обядваше с приятелите си, даваше на клиентите си добри бакшиши и когато фирмата му беше закупена от американците през 1986, се пенсионира и се засели в едно селце в Норфолк. Нали го знаеш, на източното крайбрежие.

— Била съм там. Студено е. — Изабел потръпна.

— Така е — усмихнах се. — Та баща ми прекарва целия си ден в градината или чете вестника. Мисля, че отначало се опита да инвестира парите си от пенсията в пазарите, но загуби по-голямата част от тях и спря. Никога не ми е било лесно да разговарям с него и предполагам, че вече съм се отказал.

— Какво мисли за решението ти да започнеш работа в „Декер Уорд“?

— Не знам. Не съм му казвал.

— Не си му казал!

— Не. Ужасно, нали? Винаги е искал да работя в Сити и всеки път съм отказвал. Просто не мога да се изправя пред него и да му призная, че накрая съм се поддал. Ще му го кажа идната седмица. Или пък другата след нея. — Отпих глътка вино. — Страшно ми се иска и аз да се разбирам така с баща си, както ти с твоя. Но при нас приказката върви много трудно. Баща ми изобщо не разбира живота ми и макар да съм сигурен, че майка ми би могла, стига да иска, тя предпочита да не го обсъжда. Така че накрая се отказах.

За момент замълчахме. Следях как Изабел ловко отделя месото на рибата си от костите; пак бе прехапала съсредоточено долната си устна. Кожата й блестеше на светлината на свещта.

— Ник, съжалявам, че бях малко студена към теб в началото — проговори тя. — Не беше много почтено от моя страна. А и това няма нищо общо с теб. Нищо. Работата просто е там, че съм имала проблеми с мъже от „Декер“ по-рано и не бих искала това да се повтаря.

— Разбирам. — Спомних си какво ми беше казал Джейми за нея и Едуардо. Как беше възможно жена като нея изобщо да има нещо общо с него?

— Твоят приятел Джейми например.

— Джейми?

— Да. Той не спира да ме кани на вечеря. Два пъти се опита да ми пуска ръка.

— О, това е нищо — изсмях се. — Просто е флиртувал. Бракът му е много щастлив. Няма какво да се страхуваш от него.

— Аз съм бразилка. Знам всичко за флиртуването. Винаги мога да позная дали даден мъж само се забавлява, или наистина си е наумил нещо. Можеш да ми повярваш, но приятелят ти Джейми си е поставил това за цел.

Изгледах я остро. Явно грешеше.

— Не. Той открай време обича да се закача. Просто иска да си докаже, че все още го бива, това е.

— Ник, според мен той иска много повече.

Поклатих глава.

— Сигурен съм, че грешиш.

— Добре. Той е твой приятел. Ти го познаваш най-добре. Просто се радвам, че не съм му съпруга.

Въпреки протестите ми Изабел бе успяла да посади няколко семена на съмнение. Всъщност защо Джейми ме бе предупредил да внимавам с нея? Дали се бе пуснал и тя го бе отхвърлила? Тогава нещата ставаха ясни. Но Джейми беше добър приятел, също и Кейт, и аз просто не допусках мисълта, че там може да има нещо като изневяра. Ако това означаваше да си заровя главата в пясъка, така да бъде.

Изабел видя съмнението и раздразнението ми и сложи ръка върху моята.

— Съжалявам, не трябваше да ти го казвам. Просто след Марчело вече съм станала… — Тя спря за момент. — След Марчело неверните мъже вече трудно могат да ме впечатлят или привлекат. Възможно е малко прибързано да съм осъдила Джейми. Моля те да ми простиш.

Това поне не беше трудно.

— Прощавам ти.

От тук нататък разговорът ни вече се понесе гладко.

По някое време след полунощ се изсипахме от ресторанта и се запътихме към морето. Пресякохме шосето, пробихме си път през тълпата покрай него и се насочихме към водата.

Вървяхме покрай самата вода, която хвърляше милиарди искрици — отражения от мощното осветление по шосето. Събухме си обущата и тръгнахме по ивицата мокър пясък. По-силните вълни заливаха глезените ни. От едната страна беше тъмното море, а от другата — животът и светлините на Ипанема. Красотата на нощта ни поглъщаше отвред. Исках да говоря неспир с Изабел за този бряг.

Наближавахме фавелата, която бях видял да се врязва в морето предния ден — неясни очертания и тук-там светлинки. В този край на плажа беше по-спокойно и по-тъмно.

Внезапно ни заобиколиха няколко фигури, дребни, слаби и гъвкави. Не разбрах откъде се появиха. Бяха четирима, поне така ми се стори. Инстинктивно се опитах да застана пред Изабел, за да я предпазя, но едно тънко и дълго острие на нож спря на сантиметър от гърдите ми.

Погледнах Изабел. Тя бе застанала неподвижно.

— Не мърдай! — произнесе тя с изумително спокойствие. — Дай им каквото искат.

Момчето — беше на около четиринадесет години — размаха ножа си пред мен и каза нещо на португалски.

— Добре, добре — казах. Бавно протегнах ръка към джоба на панталоните си и извадих няколко банкноти. Доста солидна пачка. За щастие бях оставил портфейла и паспорта си в хотела, както ми беше препоръчала Изабел.

Момчето дръпна рязко парите от ръката ми. Изабел, която носеше евтина чанта, бавно им я подаде.

Започнах да се отпускам. Бяха получили какво искат, сега вече щяха да ни пуснат.

Юношата с ножа натъпка парите в джоба си, без да сваля поглед от мен. Не мърдаше от мястото си. Беше два пъти по-млад от мен, много по-дребен, но имаше нож и явно знаеше как да го използва.

Потърсих погледа му, но той отбягна очите ми. И изведнъж слабите му рамене се напрегнаха. Вече знаех какво ще направи. Започнах да се извъртам, но бях закъснял. Ножът блесна в полумрака и нещо сякаш нажежено раздра рамото ми. Изабел изпищя. Ръцете ми политнаха към дръжката на ножа. Момчето се опита да го издърпа, но аз увиснах целия върху ръцете му, решен да не позволя острието да напусне тялото ми. Гръдният ми кош изгаряше в пламъците на пожар. Всяко вдишване и издишване беше съпроводено с небивала болка, но аз не се пусках. Краката ми омекнаха и аз бавно се свлякох в пясъка, повличайки момчето и ножа със себе си. То се опита да го издърпа още няколко пъти, после се отказа и ме остави върху пясъка.

— Ник! Ник! — Гласът на Изабел бавно се стопяваше в здрача.