Сити

22.

Доволен въртях педалите към Примроуз Хил. Край на тревогите ми по отношение на Рикардо и Едуардо. Вече можех да забравя прането на пари и убийството. Бях се измъкнал!

Докато се добера до вкъщи, стана един часът, а бях гладен. Още от вратата се втурнах към хладилника. Нищо. Имаше все пак мляко, така че си направих корнфлейкс. Имаше и две кутии бира. През деня обикновено не пия, но този път направих изключение. Оказа се, че бирата и корнфлейксът не се погаждат добре.

Бях щастлив, че се бях отървал от „Декер“, макар и да се чувствах глупак, че се бях хвърлил като удавник към тях. Щеше да се окаже трудна за оправяне грешка. Налагаше ми се да си посипя главата с пепел и да отида при Ръсел Чърч в школата за руски изследвания, да си призная провала и да го помоля за съдействие за работа. Потреперих, като си представих формулярите, интервютата и обясненията, защо нямам никакви официални документи за квалификацията си по руски език — ако изобщо стигнех до този етап. Баща ми щеше да реши, че съм полудял.

И парите. Бях получил фиш с пари от „Декер“, който ми бе помогнал много. Но ипотеката върху апартамента ми си оставаше. Шибаният К. Р. Норис щеше отново да се лепне като пиявица само след ден-два. Дължах на Рикардо пет хиляди лири, три от които още бяха в банковата ми сметка. Е, тази сума щеше да ми помогне да изкарам следващите няколко месеца. Един ден щях да му ги върна. Може би.

Някакъв рязък шум се разнесе над главата ми, последван от приглушен трясък на изкъртвана мазилка. Спомних си, че възрастната женица над мен ме бе предупредила, че ще прави ремонт. До този момент не ми се бе налагало да прекарвам деня у дома, така че не го бях забелязал.

Привърших със закуската си и се вмъкнах в малката си спалня, прекрачвайки сака с екипа си за ръгби, който още не бях успял да изпера след последния мач за сезона. Еуфорията ми от напускането на „Декер“ бързо се изпаряваше — бях изправен пред реалността да живея без заплата. Леглото ме мамеше и аз се проснах в него. Лежах по корем, с отворени очи, а мислите преминаваха през ума ми като вихър.

Липсваше ми Изабел. Нетърпението, с което съзнанието ми се бе опитало да се справи с отвличането й, треската, с която се ровех из спомените си за нея, бяха отстъпили мястото си на изтощително и хронично отчаяние. Много ми беше трудно да се справям с несигурността. През повечето време убеждавах себе си, че тя е още жива. Но в мрачни моменти като този чувствах, че е мъртва, че никога вече няма да я видя. Въпросът обаче си оставаше. Ако тя беше мъртва, защо не са открили още тялото й? А ако беше жива, защо не се обаждаше Зико с доказателство за това? Защо ще му е да я убива, след като беше само на косъм от толкова много пари? Защо ще я държи жива, когато полицията всеки момент може да го спипа за врата? Трябваше да знам какво се е случило, каквото и да беше то. И въпреки това… Но поне имаше някаква надежда.

Телефонът иззвъня. Беше Джейми. Шумът и гълчавата от борсовия салон на „Декер“ се промъкнаха в микрофона.

— Какво направи, по дяволите?

— Напуснах.

— Знам, че напусна. Но защо? Рикардо е в страшно мрачно настроение. Той те ценеше високо, знаеш го. И защо не ми каза?

Вярно, бях длъжен да му го кажа, но не го направих. Не можех да се изправя срещу него и да му обяснявам и след това да го повторя и с Рикардо. Не се бяхме срещали, откакто се бях завърнал от Бразилия.

— Съжалявам, Джейми, но ти знаеш, че ме измъчваха въпроси за „Декер“, откакто започнах работа при вас. Просто не е за мен.

— Наред ли си с главата? Тук има теория, че си изкукал, откакто отвлякоха Изабел. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Сигурен съм. Вярно, разстроен съм заради нея, но бях планирал да напусна още преди да потегля за Бразилия.

— Е, тук правим от теб втори Дейв. Макар че в твоя случай е малко по-лесно.

— Да ти кажа, не съм особено изненадан. — И все пак ме заболя от думите му. Харесвах колегите си. Не исках толкова лесно да ме изтрият от съзнанието си.

— Знам, че се чувстваш ужасно. Да отскоча ли да му ударим по една? Тази вечер специално не мога, но утре?

— Да, Джейми. Не е лоша идея.

Никога не се бях съмнявал, че дружбата ми с Джейми ще преживее оставката ми. Той бе заложил авторитета си с мен пред Рикардо, а аз го бях накарал да изглежда като глупак, нещо, с което Джейми никога не се бе примирявал. Но аз знаех, че той няма да ме отритне. Хубаво щеше да е да се видим утре.

Доизпих бирата, после отскочих до близкия супермаркет за още. Пуснах няколко от старите компактдискове на Джоана. Надявах се, че ще ми напомнят за нея, като изместят Изабел от мислите ми. Не стана. Поръчах си по телефона пица и я изядох. После позвъних на Луиш и му казах, че съм напуснал. Още нямаше никакви новини за Изабел. По някое време очите ми започнаха да се затварят и аз се запътих към спалнята.

Заспах с мисълта за Изабел и се събудих със същата мисъл. На ставане обаче вече бях решен да се стегна. Почистих неразборията от предния ден, купих си свястна храна от супермаркета и си направих прилична закуска: бекон, кренвирши, пържени яйца, пържени филийки. Приготвих си и кана прясно кафе.

Вече с пълен стомах и малко по-щастлив отпивах от кафето си и гледах през прозореца малката си градина. Представляваше истински хаос с плъзналите навред бурени, задушили няколкото цветя, успели да преживеят зимата. След закуска вероятно щях да се захвана и с нея.

Трябваше да се обадя на Ръсел Чърч. Но не днес. Утре.

Телефонът иззвъня.

— Да? — Това беше първата ми дума за деня. И излезе малко прегракнала.

— Ник, баща ти се обажда.

— О, здравей.

— Добре ли си?

— Да, съжалявам, че не ти се обадих, татко, всичко е наред. Какво става? — Баща ми никога не ми се бе обаждал по телефона. Никога. Майка ми звънеше понякога, може би за рождените ми дни или когато не се обаждах в продължение на няколко месеца, но не и баща ми.

— Търсих те в офиса ти миналата седмица, но ми казаха, че си бил в командировка в Бразилия. Стана ми интересно. После, когато те търсих тази сутрин, някакъв много учтив мъж ми каза, че мога да те открия у дома ти.

— Е, тук съм.

— Виж, Ник, мисля да отскоча до Лондон за един ден идната седмица. Да се видя с някои стари приятели. Удобно ли е да намина към теб?

О, господи! Само той ми липсваше.

— Няма проблеми — отвърнах.

— Мисля, че си спомням къде са офисите на „Декер“. Не са се местили, нали?

— Аз вече не работя там.

— Какво? — Той беше искрено изумен.

— Напуснах. Вчера.

— Защо?

Простенах мислено. Как да му го обясня?

— Просто установих, че Сити не е за мен, татко.

Последва тишина.

— Добре, разбирам. — Гласът му довя студа от Норфолк. — Това беше страхотна възможност да направиш нещо реално, Ник.

— Не е хубаво място, татко. Честно ти казвам. По-добре, че се махнах.

— Е, майка ти ще бъде страшно разочарована — каза той.

Аз пък бях убеден, че ще е щастлива от решението ми.

— Въпреки това много ми се иска да се видим — произнесох за голяма моя изненада.

— Ами, такова, добре. Може би някой друг път. Надявах се да те зърна там in situ, така да се каже. Но след като не работиш повече там, не би имало много смисъл, нали?

— Да, прав си.

— Добре тогава, довиждане.

— Довиждане.

Затворих телефона. Почувствах се виновен и ядосан. Виновен, че го бях разочаровал, ядосан, че не бе поискал да се видим.

Почувствах се самотен.

Мислите ми се върнаха към „Декер“. Джейми бе споменал, че ме изкарвали поредния Дейв. Зачудих се какво ли е станало с Дейв. Не бях имал много време да го опозная по-добре, но ми бе харесал от първия път. А сега се чувствах донякъде сродна душа с него. Бивш служител на „Декер“ персона нон грата. Колега.

Изрових телефонния указател, който ми бяха дали при постъпването ми в „Декер“. Съдържаше всички домашни номера, включително и този на Дейв. От служителите на „Декер“ се очакваше да блъскат по двайсет и четири часа на денонощие.

Дейв вдигна слушалката.

— Ник! Как си? Какъв спомен от миналото! Мислех си, че повече няма да имам случай да разговарям с човек от „Декер“.

Обясних му ситуацията си и го попитах дали е възможно да отскоча да се видим.

— Разбира се, няма проблем. Ела днес следобед, ако искаш. Нямам нещо спешно. Имаш ли колела?

— Само две.

— Мотоциклет или велосипед?

— Велосипед.

— Добре, няма значение. Вземи метрото до Тейдън Бойз и ми звънни от станцията. Ще дойда да те взема.

Дейв ме посрещна с един стар „Форд Ескорт“. Минахме по цяла поредица добре поддържани градски шосета до една голяма модерна къща в края на една частна улица. Две големи табели „За продан“ красяха портала от двете страни. Дейв се посуети с дистанционното управление, докато отвори един просторен празен гараж, където да вкара форда.

— Не му ли е малко широчко тук?

— Не — отвърна Дейв. — Обикновено паркирах едно порше 911 точно тук, а там имаше един джип. Госпожата пък си имаше мини автомобилче. Обаче всичко вече отиде.

Минахме през гаража и влязохме в къщата.

— Познаваш ли жена ми Тереза?

Беше едра почти колкото Дейв, с изрусена коса и широка усмивка.

— Здравейте — каза ми тя. — Какво ще кажете за чаша чай?

— Не бих се отказал.

Дейв ме поведе по един предълъг коридор до един просторен салон с прозорец, който гледаше към зелена морава и плувен басейн. Тази къща му бе струвала куп пари.

— Хубаво местенце, нали? — каза той, проследявайки погледа ми. — Истински срам, че не е мое.

— Искаш да кажеш, че е собственост на строителното дружество ли?

— Още по-лошо — на „Декер“ е. Ако не мога да си платя ипотеката следващия месец, което и ще стане, те ще придобият собственост върху него. Правя всичко възможно да го продам преди това.

— Нямаш ли някакви спестявания?

— Всичко е в тръстовете на служителите, нали така? А аз не мога да се добера до тях, след като съм изгонен за лоша работа. Така че с две думи, всичко е загубено.

— Не се ли опита да си намериш някаква друга работа?

— Опитах. Нищо не стана. Не знам как го постига Рикардо, но човек може да си помисли, че съм абсолютно нищожество — поне от начина, по който се отнасят навсякъде с мен.

— И какво мислиш да правиш?

В този момент влезе Тереза с чая.

— Благодаря ти, скъпа — каза Дейв, седнахме и той продължи: — Да продам къщата. Имам няколко стари приятели от работата ми във „Форекс“, които ще ми помогнат да купя кръчма. Двамата с Тереза ще я управляваме. Да ти кажа честно, вече само това ми е в акъла. До гуша ми дойде от Сити.

— На мен също — обади се Тереза.

— Знам — казах.

— Значи и ти получи ритник отзад, а?

— Не съвсем. Сам се махнах.

— Защо?

Разказах му за резервите си по отношение на „Декер“ и за отвличането на Изабел. Той се смая.

— Такова прелестно дете! И умно при това. И не знаят дали е още жива?

— Не знаят.

— Нито кои са похитителите?

— Не. Отвличането е истинска индустрия в Бразилия. Буквално няма ден, без да се случи някъде на територията й.

— Плюс банкерите, които ядат желязото заради портфейлите си.

Изгледах го остро.

— Ти си казал на „Финансов преглед“, че имаш подозрения по този случай. Защо?

— Не беше нищо повече от това, което каза и ти — подозрение. Но доста силно. В „Декер Тръст“ има цял куп сметки само с номера, които ужким били недогледани от Едуардо. Рикардо твърди, че знае произхода на всички пари там, но не съм много убеден в това. А и ти вече познаваш Едуардо. Той с удоволствие ще си затвори очите при такива случаи.

— Добре, значи е възможно там да има някакви съмнителни пари. Но това не е доказателство, нали?

— Така е. Но на пазара се чуват слухове.

— Слухове?

— Да. Всички знаят, че „Шалме“ борави със съмнителни пари, а те притежават двайсет и девет процента от „Декер Уорд“. Сега вече мълвата почва да се носи и за нас. Още не е стигнало до ушите на Рикардо, разбира се, защото никой не би имал куража да му го изтърси в лицето. Но в кръчмите съм чувал доста приказки за това.

— И мислиш, че са верни?

— Отначало не им обръщах внимание. Започнах да се интересувам по-отблизо, когато Мартин Белдекос започна да души наоколо. Почна да задава трудни въпроси и не отстъпваше, докато не получи смислени отговори. После съвсем явно беше убит. А след като и теб те наръгаха, случайностите май стават множко.

— Значи наистина си разговарял с някого от „Финансов преглед“?

— Да. Голяма грешка от моя страна.

— Защо?

— Защото той спомена източници вътре в „Декер Уорд“, нали така? После разговаря с мен по домашния ми телефон. Сигурен съм, че Едуардо е сложил някъде подслушвателна уредба. Така ме пипнаха.

— Но защо го направи? Не може да не си знаел какви ще са последствията.

Дейв отпи от чая си и хвърли поглед към Тереза.

— Не знам. Просто нещата станаха съвсем кофти. Един го убиват, друг го наръгват с нож, всеки кърши ръце, никой не смее да зададе необходимите въпроси. Много мислих върху това, но не стигнах до нищо. Сигурно щях да си задържа дрънкалника затворен, но вече бяхме обърнали по няколко бири и си помислих: какво пък, по дяволите. И изплюх камъчето. Изобщо не предполагах, че ще ме изработят така.

Кимнах. Може би трябваше да задам още въпроси.

— Така че отидох в полицията — продължи той.

— Наистина ли?

— Да. След като ме изритаха. Така ми се беше вдигнало кръвното, че страшно ми се прииска да им го върна по някакъв начин.

— И какво каза полицията?

— Оказа се чиста загуба на време.

— Защо?

— Ами защото някакво убийство във Венецуела си е работа на тамошната полиция, нали така? Освен това Мартин Белдекос беше американски поданик, жител на Каймановите острови. Искам да кажа, че се оказа абсолютно задънена улица още от самото начало.

— Ами прането на пари? Това не ги ли заинтересува?

— Заинтересува ги. Донякъде. Но Рикардо е хитър като хлебарка. Разбираш ли, повечето от дейностите му всъщност не се контролират от никого.

— Как така?

— Ами така. На първо място, „Декер Уорд“ е фирма за търговия с ценни книжа и се подчинява на разпоредбите на Агенцията за ценни книжа и фючърси, а не на Централната банка. Хората от агенцията не ги е много грижа за прането на пари. Рикардо движи бизнеса си само от Канари Уорф, а Агенцията си има основно работа с главния офис в Сити. По-голямата част от търговията на развиващите се пазари изобщо не е регулирана, за разлика от тази на лондонската фондова борса. Внимават много за това. Така или иначе, повечето от сделките на Рикардо се осчетоводяват посредством „Декер Тръст“ на Каймановите острови, а „Декер Тръст“ е по закон съвсем отделна и самостоятелна компания на чужда територия, така че е извън контрола на британските власти.

— Разбирам. — Рикардо бе изтъкал много здрава мрежа, която никой да не може да разплете.

— И така, ще държат нещата под око. Но не могат да направят кой знае какво, докато няма пране на пари в Лондон.

— Ами полицията?

— И при тях е същото. Ако мога да им измъкна отнякъде някаква „подозрителна трансакция“, ще я прокарат през компютъра си. Очевидно държат под око сума ти банки за съмнителни операции.

Размислих над казаното.

— Миналия месец попаднах на един факс за Мартин Белдекос от Обединената канадска банка. В него се казваше, че Агенцията по борба с наркотиците на САЩ разследва Франсишко Арагао и че са проследили негово плащане до „Декер Тръст“. Може и да успеят да го свържат с „Декер“. В края на краищата нали е зет на Рикардо.

— Франсишко Арагао, а? — Дейв разтри челюстта си. — Е, има логика. Той е много съмнителен. — Дейв въздъхна. — Можеш да им кажеш, разбира се, макар че според мен ще си е чиста загуба на време. Най-доброто, което можеш да направиш в този случай, Ник, е да го забравиш. Нито ти, нито аз можем по някакъв начин да си го върнем на „Декер“. Виж, щом отворя кръчмата си, ще отскачаш ли за по някоя бира?

— Разбира се. Стига да ми дадеш адреса й.

— Непременно.

Станах да си тръгвам. Дейв ме откара до станцията на метрото.

— Ник? — каза той докато се измъквах от колата.

— Да.

— Внимавай. Щом си настъпил „Декер Уорд“ по ташаците, трябва да си отваряш очите на четири.

— Ще внимавам. — Усмихнах се мрачно, затворих вратата на колата и влязох в станцията.

Въпреки скептицизма на Дейв за Агенцията по наркотиците, стори ми се добра идея да говоря с тях. Вече бях напуснал „Декер“, нямаше повече какво да губя. И така, като пренебрегнах пораженията, които щеше да нанесе това на телефонната ми сметка, поисках от телефонните справки да ми дадат номера на Обединената канадска банка на Каймановите острови и го набрах. Скоро ме свързаха с Доналд Уинтърс.

— Добро утро. Обажда се Ник Елиот, от „Декер Уорд“ в Лондон. Колега на Мартин Белдекос съм.

— О, да. Какво мога да направя за вас, господин Елиот?

За мой късмет Уинтърс още не беше чул за смъртта на Мартин.

— Миналият месец сте изпратили факс на Мартин, в който споменавате, че сте проследили плащане във филиала ни на Каймановите острови от страна на Франсишко Арагао.

— Точно така. Беше нещо във връзка с един адвокат на име Тони Хемпел, нали така?

— Така мисля и аз. Споменали сте, че Франсишко Арагао се разследва от американската агенция по контрола върху наркотиците?

— Да. Не съм сигурен докъде е стигнало. Повече не са ни се обаждали. Но мога да ви дам номера на връзката ми там, ако се интересувате.

Записах си името и номера, благодарих на Уинтърс и затворих.

Набрах новия номер. Беше някъде на територията на Съединените щати, но не бях запознат със системата за кодовете на отделните градове, така че не знаех къде точно се намира.

Вдигнаха слушалката още след първото позвъняване.

— Донъли.

— Добро утро. Обажда се Николас Елиот от „Декер Уорд“ в Лондон. Доналд Уинтърс от Обединена канадска банка ми даде името ви.

— О, да.

— Разполагам с информация относно Франсишко Арагао, за когото знам, че го разследвате.

— Давайте.

И аз му разказах за факса до Мартин, за смъртта му и за нападението върху мен. Чувах го как пише с молива.

— Имате ли копие на този факс? — запита ме Донъли.

— Не, но можете да получите информацията от Доналд Уинтърс, ако искате.

— Добре. — Още писане с молива. — Докладвали ли сте за подозренията си относно убийството на Мартин Белдекос, или за нападението срещу вас?

— Не — отвърнах. — Не съм сигурен къде трябва да се обърна.

— Разбирам. Е, благодаря ви много за информацията, господин, а-а, Елиот. Можете ли да ми дадете номер, на който да ви търся при нужда?

Дадох му домашния си номер. Не ми се искаше обаче да изчезне, без да ми каже какво възнамерява да прави.

— Ще разследвате ли този случай? — запитах го.

Последва моментна пауза на нетърпение.

— Това може да се окаже полезна информация, господин Елиот. В момента провеждаме редица разследвания и тези сведения могат да се окажат от полза.

— Но ще разследвате ли все пак „Декер“? — запитах го, неспособен да прогоня нетърпението от гласа си.

— Съжалявам, не мога да разкривам кого или какво разследваме. Но ви благодаря за информацията, господин Елиот, и знаем къде можем да ви потърсим. А сега, довиждане.

Затворих разочарован телефона. Сигурно в представите си бях виждал как цели тълпи агенти хващат първия самолет за Лондон, за да пипнат за яката Едуардо и Рикардо. Това обаче явно нямаше да се случи.

Опитах се да погледна на нещата от гледната точка на Агенцията. Те очевидно си имаха някаква цел, която преследваха. Вероятно беше Франсишко Арагао. По всяка вероятност използваха всякаква информация, която можеше да им помогне да постигнат целта си, но едва ли щяха да си позволят да бъдат отклонени от подозрения, които, трябваше да призная пред себе си, бяха несъществени.

Все пак в някои отношения вече се чувствах по-добре. Бях изпълнил дълга си. Бях докладвал какво знам на съответните власти. Навярно сега вече можех да сложа кръст на „Декер“.

Не можех обаче да сложа кръст на Изабел.

— Е, голям фурор направи, няма що.

Намирахме се в един локал, „Пемброук Касъл“. Джейми бе отскочил за една бърза бира, както ми бе обещал.

— Разкажи ми.

— Във вестниците в Рио се е появила статия. Но ти предполагам знаеш за това.

— Знаех само, че някаква статия предстои да излезе. Какво пише в нея?

— Твърди се, че финансовият скандал от миналия месец, в който са замесени Умберто Алвеш и наркотрафиканти във фавелите, е бил изцяло изфабрикуван от „Декер Уорд“. Че Освалдо Бочи се е съгласил да публикува статията в замяна на финансова помощ за разширяване на империята си.

— На мен ми звучи съвсем точно.

— Трябва да ти кажа, че тази статия ги настъпи здравата по мазола. Рикардо е истински разтревожен. Ама много. А Едуардо е направо бесен.

Ухилих се. Представата за побеснелия Едуардо много ми допадна.

— Трябва да си отваряш очите на четири, Ник — продължи Джейми. — Ти си създаде много могъщи врагове.

— Пет пари не давам — заявих вироглаво. — Да знаеш, че начинът, по който Рикардо съсипа сделката с фавелата, беше направо отвратителен. Всичко, което прави Луиш, е просто изравняване на резултата.

— Не знам. Обаче според Рикардо ти си виновен за това.

— Но това е абсурдно!

— Иди му го кажи.

Отпих от чашата си и казах:

— Днес се видях с Дейв.

— Как е той?

— С вдигнато кръвно. Рикардо направо го е отрязал отвсякъде. До този момент не е успял да си намери работа никъде в Сити.

— И какво се кани да прави?

— Някакви негови приятели ще му помогнат да си купи кръчма.

— Става за тая работа.

— Да. — Прекъснах за момент. — Знаеш ли, той мисли, че в „Декер“ става нещо нередно. Че Мартин Белдекос е бил убит, защото се е натъкнал на нещо гнило в „Декер Тръст“.

— Разполага ли с някакви доказателства?

— Не. Говорил е с полицията на тази тема, но те не са проявили заинтересованост. А аз днес разговарях с Агенцията по борба с наркотиците в Щатите.

— Така ли?

— Да. Записаха си подробностите, но и те не бяха особено впечатлени.

— Рикардо не знае, че си разговарял с Дейв и онези от Агенцията, нали?

Поклатих глава. После се сетих за подозренията на Дейв, че Едуардо може да подслушва телефона му. О, не, само това не!

— Е, тогава гледай да не научи — каза той. — Не знам дали има нещо вярно във всичките тия приказки за пране на пари, и не искам да знам. Това обаче, в което съм абсолютно сигурен, е, че не съм виждал Рикардо до този момент толкова разгневен. Направо е страшно.

— Можеш ли да си пъхнеш тук-там носа за още нещо подозрително?

— Не, Ник, не мога. Вече ще съм по-нисък и от тревата. Хайде да те почерпя още една бира.