Сити

6.

Докато се тътрех по прашния път под обедното слънце се потях като прасе. Пъхтях здравата, като с всяко вдишване поемах отвратителната воня на човешки отпадъци, ароматизирана от време на време от вкисната храна или алкохол. В Англия биха ме описали като висок, мургав и кльощав. Тук, докато пъплех нагоре по хълма от мръсотия и слуз, се усещах бял, дебел и богат.

Бяхме оставили колата на Луиш в подножието на хълма — повечето фавели се намираха по хълмовете, на земя, прекалено стръмна, за да се използва за строеж на истински домове. От двете страни на пътя бяха скупчени всевъзможни къщурки, изградени от какви ли не материали. Все пак преобладаваха ламарините и шперплатът. Малки отвори в стените служеха за прозорци, а от време на време отвътре се разнасяха тайнствени звуци. Прането висеше от прозорците, като добавяше всевъзможни багри към шарените стени. Навсякъде гъмжеше от деца, повечето момчета, само по шорти. Няколко деца си играеха с обръч; други ритаха топка — доста труден спорт при този стръмен склон. Двегодишно детенце се препъна пред нас и се разрева; косата му беше сламеноруса. Чернокожа жена се затътри след него и го вдигна.

Подминахме ред сергии, където продаваха зеленчуци и плодове. Зад една от тях мъж със силен тен предлагаше фланелка с къс ръкав, която прокламираше на английски: „Който умре с най-много играчки, печели“. Откъде се бе взело пък това, по дяволите?

Няколко по-големи деца ни проследиха със студени и горди погледи, докато минавахме покрай тях. Подаваха си найлонова торба и всяко вдишваше дълбоко и тържествено от нея.

— Сигурна ли си, че тук не е опасно? — попитах.

— Не — отвърна Изабел, която пъхтеше няколко крачки пред мен.

— Значи е опасно?

— Да.

— О!

Не беше валяло от два дни, но от време на време земята под краката ни изведнъж ставаше разкаляна — някаква открита канализация течеше покрай пътя. Опитах се да не мисля какво настъпвам.

Стигнахме до една малка площадка, върху която се крепеше бяла импровизирана църквичка и една по-голяма правоъгълна постройка, окичена с яркоцветни пана. Обърнах се и останах без дъх. Под мен се разстилаше една от най-забележителните гледки, които бях виждал. Белите сгради на града се провираха като змии между обраслите в зеленина хълмове чак до морето, което блестеше в далечината. Потърсих статуята на Христос, която се виждаше почти от всяко кътче на Рио, но тя беше забулена от облак, покрил планината зад нас.

— Човек би си помислил, че някой би дал мило и драго за такова място — казах.

— Вярвай ми, за да живее тук, човек трябва да плаща. И то с нещо повече от пари.

Наближихме входа на сградата, като стъпвахме внимателно по тесните алеи на малката, но добре поддържана градина. Ярките цветя — червени, сини, жълти и бели — бяха приятна промяна след червеникавокафявата мръсотия на пътя.

Вратата се отвори и една жена се втурна през нея и прегърна Изабел. Приличаха си, макар Корделия да беше по-тежка, по-възрастна и по-груба. Лицето й беше нарязано от бръчки — следи от състрадание и сила.

Стиснахме си ръцете.

— Корделия, това е мой колега, Ник Елиот — представи ме Изабел на английски. — Доведох го да му покажа с какво се занимаваш. Нямаш нищо против, нали?

— Ни най-малко — отвърна Корделия с топла усмивка. — С колкото повече хора се среща, толкова по-добре.

Изабел хвърли поглед към корема на сестра си и я попита нещо на португалски. Усмивката на Корделия стана още по-широка и Изабел възкликна щастливо и се хвърли на врата на сестра си. Побърбориха оживено няколко минути, после се обърнаха към мен. Лицата им бяха огрени от щастливи усмивки.

— Извинявай, Ник — каза Изабел.

— Няма нищо. И аз се радвам с вас — казах и също се усмихнах. Беше направо невъзможно човек да остане незаразен от възбудата им. — Моите поздравления — кимнах на Корделия.

— Благодаря — каза тя. — Значи Изабел ви е разказала с какво се занимаваме тук? — Английският й беше бавен и прецизен, а акцентът — още по-очебиен от този на сестра й.

— Не съвсем. Доколкото разбрах, управлявате приют за безпризорни деца, нали?

— Точно така. Това е място, където те могат да идват, за да се хранят нормално, да разговарят с някого, да чувстват, че тук е място за тях.

— Цяла нощ ли прекарват тук?

— Имаме място само за неколцина. Тези деца се боят за живота си.

— От кого се страхуват?

— Най-вече от полицията. Или от ескадроните на смъртта. Групи, които обещават на собствениците на магазини, че няма да допускат децата на улицата. Пребиват ги или ги убиват. — Гласът на Корделия беше безизразен.

— Защо? Какво са направили?

— Какво ли не. Най-вече кражби. Макар и да не е задължително заради това. Едно деветгодишно хлапе, Патрисио, идваше тук. Миналия месец го убиха, удушиха го. Тялото му беше открито на плажа с бележка: „Убих те, защото не ходиш на училище и нямаш бъдеще“.

Целият се сгърчих. Огледах отблизо лицето на Корделия. Едва повярвах на това, което току-що бях чул — всъщност не исках да повярвам. Огледах я внимателно за признаци на преувеличение. Но лицето й беше лишено от изражение. Тя просто съобщаваше факт.

— Но как се измъкват престъпниците? Полицията нищо ли не прави?

— Полицията извършва повечето убийства. И с униформа, и без.

— Ами обикновените хора? Как се отнасят към това?

— Игнорират го. Все едно, че го няма. Или дори хвалят полицията за разчистването на улиците.

— Направо не мога да повярвам!

Тя повдигна рамене.

— Искате ли да видите някои от децата?

Въведе ни в сградата. Вътре беше тъмно, студено и чисто, съвсем различно от хаотичния прахоляк и жегата на фавелата. Тръгнахме по дълъг коридор, който гъмжеше от деца от всякакви раси и ръстове. Картини в ярки цветове покриваха стените. Влязохме в нещо като класна стая, където трийсетина деца играеха, разговаряха или просто седяха и гледаха.

— Тези деца нямат ли родители? — попитах.

— Повечето от тях не познават бащите си. Имат по десетина братя и сестри, които живеят накуп в колибите долу. Заварените им бащи ги пребиват и насилват. Майките на повечето са алкохолички. За тези деца животът на улицата е по-добър. През деня слизат в града да работят, да крадат или да просят, през нощта също остават там, ако има къде да спят, ако ли не — се връщат тук.

Влязохме в друга стая, където няколко момчета разговаряха с един учител. Не бях сигурен дали това беше урок, или просто разговор. Едно момче, на около дванадесет, ми подвикна:

— Господине! Дай един долар!

Хвърлих бърз поглед към Корделия, която поклати леко глава, и отвърнах:

— Съжалявам, нямам.

— Как се казваш?

Момчето се усмихваше широко, но очите му бяха груби. Задържаха се върху мен няколко секунди, после отново се застрелкаха из стаята, сякаш в очакване на появата на внезапна опасност. По външната страна на левия му крак се виждаха засъхнали рани. Брадичката му беше вирната агресивно.

— Ник — отвърнах. — А ти?

— Евклид. Имаш ли пистолет?

— Не.

— Аз имам — каза то и избухна в смях.

Останалите се присъединиха към него.

Излязохме от стаята.

— Вярно ли е това? — обърнах се към Корделия.

— Тук не се позволява внасянето на пистолети или ножове. Евклид се крие тук — твърди, че полицията ще го убие. Казва, че бил откраднал една кокошка, но не му вярваме. Сузана, нашата възпитателка, мисли, че може да е застрелял някого за пари.

— Дванайсетгодишен наемен убиец?

— Точно така.

— И какво ще правите?

— Ще го крием. Тези деца трябва да знаят, че ние ще им осигурим подслон, каквото и да са направили, в противен случай няма да ни се доверяват. Но така или иначе един ден полицията ще го спипа. Аз бих искала да си представям, че всички тези деца са ангелчета, но те не са. Това, което се опитваме да направим, е да разкъсаме веригата от бруталност. — Корделия въздъхна, като за пръв път прояви емоция. — Знаете ли какъв иска да стане Евклид, когато порасне?

Поклатих глава.

— Полицай.

Докато стигнем колата, вече бях вир-вода, сгорещен и уморен до смърт. Също така бях страшно обезсърчен. Повдигаше ми се.

— Знаеш ли, твоята сделка за фавелите няма да промени нещата — казах. — Няколко нови пътища и разкрасени фасади не ще помогнат на тия деца.

— Знам — въздъхна Изабел. — Но това е само началото. Нали все трябва да почнем отнякъде. — Тя се обърна и погледна към хълма през затъмнените стъкла на колата. — Дълбоко в душата на тази страна лежи стаена болест. Това е някаква бруталност. Също като вирус е. Той се предава от поколение на поколение, от дете на пласьор на наркотици, от него на полицай и накрая от него на детето. Корделия се мъчи със симптомите. Аз бих искала да си мисля, че нещо подобно на проекта „Фавела Байро“ ще се залови с причините. Но след като видя дете като Евклид, просто вдигам ръце. Понякога се чудя защо просто и аз не си затворя очите за проблема като всички останали. Но ние сме длъжни да опитаме. На всяка цена трябва да опитаме.

— Евклид е малко странно име за момче, не мислиш ли?

— Бразилците проявяват голямо въображение при кръщаването на децата си — отвърна тя, — особено във фавелите. Корделия например се грижи за едно петгодишно изпосталяло детенце на име Марк Аврелий.

Усмихнах се, но само за кратко. Как можеше да съществува такова нещо в една все пак цивилизована страна като Бразилия? Как толкова много приказно богати хора можеха да съжителстват с такава мизерия? Човек не можеше да обвинява всички бразилци за това — и наистина, много от тях, като Корделия и Изабел, изпълняваха гражданския си и морален дълг. И въпреки това бях ядосан, ядосвах се и на себе си, защото приемах онова, който бях видял преди малко. Но какво можех да направя? Какво би могъл да направи който и да било на мое място? Жадувах за простите отговори от моето далеч по-наивно минало.

Излязохме от района на фавелата и навлязохме в едно зелено предградие от бели домове, криещи се зад високи стени и електронно управляеми врати.

— Възхищавам се на сестра ти — казах.

— И аз й се възхищавам. И я обичам. Но си мисля, че е глупава. Глупава е!

Погледнах я. Бузите й пламтяха.

— Знам, че върши добро, много добрини. Но ще свърши зле. Ще я убият. Господи, как се надявам да приключи с тая работа, след като се роди детето.

— Мислиш, че някое от момчетата ще я убие ли?

— Не, не се боя от тях. Тя е лесна мишена за отвличане. Това е много популярен спорт тук в Рио. А и нали чу за полицията и ескадроните на смъртта. Как мислиш, че се чувстват, след като жертвите започнат да им се изплъзват? Корделия е получавала заплахи. Опитаха се да изгорят приюта й.

— Но тя няма да се откаже — казах. Бях видял решимостта в очите й.

— Да — каза Изабел. — Тя казва, че нямало да посмеят да й направят нищо. Поради влиянието и богатството на баща ми и изключителната подкрепа, която има от медиите, за ескадроните на смъртта това не би било никак от полза. Би надигнало цялото общество срещу тях.

— Мислиш ли, че тя има право?

В ъгълчето на окото й заблестя сълза.

— Моля се да се окаже права. Но някой ден някой полицай, който не е на смяна, ще реши, че е крайно време да сложи край на тази история.

— Баща ти не може ли да я спре?

— Никой не може да я спре. Нито той, нито съпругът й. Не ме разбирай криво. Ако не ми беше сестра, щях да си помисля, че върши нещо велико. Но тя ми е сестра… — Изабел изтри очите си.

— Мисля, че бих се гордял страшно с нея, ако ми беше сестра — казах внимателно.

Изабел ме изгледа за момент, и ме дари със слаба усмивка.

— А-а, Изабел?

— Да?

— Ще вечеряш ли с мен довечера?