Сити

1.

Човекът, който седеше срещу мен и ме наблюдаваше през облаците тютюнев пушек, контролираше финансовото бъдеще на цял един континент. И още по-важно, контролираше и моето.

— Благодаря ви, че дойдохте да се видите с нас, Ник — каза той. — Джейми ми е разказвал много за вас. Много, и все хубави неща. — Гласът му беше дълбок, начинът му на изразяване внимателен, акцентът му — на възпитаник на частен английски колеж, с лека следа от Южна Америка.

— Той ми разказа доста неща и за вас.

В действителност през последната седмица Джейми ме бе осведомил достатъчно подробно за Рикардо Рос. Баща му бил англо-аржентинец, майка му — венецуелка, учил в частно училище в Англия. Бил в „Декер Уорд“ от десет години, като за това време успял да я преобрази от третостепенна лондонска фирма от борсови агенти във водещата сила на пазарите за латиноамерикански облигации. Елитната група на Рикардо за развиващи се пазари сега представляваше обект на завистта на търговците и агентите по продажбите в Лондон и Ню Йорк и Джейми вярваше, че Рикардо скоро ще се превърне в една от най-влиятелните фигури в световните финанси.

И ето ме тук пред него, на интервю за постъпване на работа.

Изглеждаше добре. Риза на райета с монограм, фини златни копчета за ръкавели, тъмна гъста коса и безупречна прическа. Френската му вратовръзка бе разхлабена на един пръст под разкопчаното най-горно копче на ризата, а ръкавите му бяха навити достатъчно, за да се вижда скъпият му швейцарски часовник.

— Едно кафе? — попита той.

Намирахме се в тясна стая за срещи в един обграден отвсякъде със стъкло ъгъл на борсовия салон. Той се пресегна към телефона върху малката кръгла масичка между нас и натисна един бутон.

— Алберто? Две кафета, моля.

След по-малко от минута един мъничък старец с черен костюм и вратовръзка ни донесе две още по-мънички чашки кафе.

— Това, което ми липсва най-много в Лондон, е кафето — каза Рикардо. — Подобрява се, но още има доста да наваксва. Опитайте това. Колумбийско е. Мога да ви гарантирам, че няма да намерите по-добро в цял Лондон. — Той се отпусна в стола си и елегантно преметна крак връз крак. По устните на тясното му красиво лице се плъзна едва забележима усмивка. Забелязах, че на всеки няколко минути пръстите на лявата му ръка си играят с венчалния му пръстен.

Кафето беше добре смляно и богато, със съвсем различен вкус от този на нес-еспресото, с който бях свикнал.

Рикардо отпи от чашката си, няколко секунди се наслаждава на вкуса и внимателно я остави в чинийката.

— Колко от хората ни сте видели до този момент?

— Вие сте седмият.

Рикардо се усмихна.

— Дълго утро. И така, вече знаете всичко за „Декер Уорд“?

— Чувал съм много неща. Но това е вашата фирма. Вие ми разкажете за нея.

— Е, аз само ръководя групата за развиващи се пазари в нея — каза той и кимна към борсовия салон. — Останалата част от фирмата е в Сити, където се намира от сто и петдесет години. Оставям я на лорд Къртън, председателя. Обичаме да пазим дистанция помежду си.

Определено го правеха. Намирахме се на четиридесет етажа над Канари Уорф и на три мили източно от лондонското Сити.

— Но групата ви прави деветдесет процента от печалбите на „Декер Уорд“.

— Деветдесет и пет — усмихна се Рикардо.

— Как го постигате?

— Ние сме най-добрите в онова, което правим — отвърна той. — Стигаме надалеч. Доминираме на пазара на латиноамериканския дълг. Управляваме много повече емисии облигации за латиноамериканските длъжници, отколкото трите ни основни конкурента, взети заедно. Търгуваме много по-агресивно, отколкото всеки друг на Уолстрийт. Познаваме всички. Ако искате да вземете пари на заем, трябва да разговаряте с нас. Ние сме направили този пазар. Той е наш и на него има големи печалби.

— Мога да си представя. Но как сте се добрали до това положение?

— Винаги сме една стъпка пред останалите на пазара. Забелязваме възможностите преди всеки друг. Когато преди десет години ме взе на работа, Андрю Къртън просто искаше да изгради една печеливша малка странична дейност. Сигурен съм, че не е и сънувал колко ще се разраснем. През осемдесетте, когато останалата част от света бе отписала Латинска Америка, ние убеждавахме хората да инвестират отново. Най-вече латиноамериканците, които бяха инвестирали пари в офшорни фирми. Сключихме съюз с „Шалме“, една частна швейцарска банка. Те имаха множество клиенти, готови да вложат отново пари в района.

Той направи кратка пауза и дръпна от цигарата си. Очите му ме пронизаха — проверяваше дали следвам мисълта му. Следвах я.

— И тогава големите търговски банки, които бяха раздали кредити в размер на милиарди долари на региона през седемдесетте, започнаха да разпродават заемите си с голяма отстъпка. Ние им помогнахме, като застанахме по средата. В началото на деветдесетте много от тези заеми бяха преобразувани в облигации, брейдиоблигации. Ние ги търгувахме, подавахме ги от търговските банки на новите инвеститори. И през последните няколко години хората вече желаят да инвестират свежи пари в Латинска Америка. Така че ние организираме емисии от облигации за всеки, от бразилските стъклопроизводители до република Аржентина.

— Но нямате ли конкуренция?

Рикардо се изхили.

— Разбира се, че имаме. Всички са замесени в тази игра. Но ние бяхме първите в нея, ние разполагаме с всички контакти, ние имаме най-добрите специалисти. Ако другите фирми желаят да водят емисия от облигации за някой латиноамерикански длъжник, те знаят, че трябва да ни поканят като фирма, с която да управляват съвместно емисията. Такива са правилата.

— А ако ги нарушат?

— Тогава емисията пропада. Нищо не може да се получи без нашата подкрепа.

— Чудна позиция — казах.

— Но винаги трябва да сме нащрек. Точно затова искам да съм сигурен, че винаги разполагаме с най-добрите хора на пазара. Без тях ние сме нищо.

Хвърлих поглед през прозореца към борсовия салон, гъмжащ от бюра и оборудване и изпълнен с мъжки и женски гласове; служителите набираха телефони, гледаха в екраните, сновяха нагоре-надолу. Приглушеният ромон на всички тези действия се просмукваше през стъклените стени. Какво ли правеха тези хора, с кого разговаряха и за какво? Върху десетките компютърни екрани пробягваха хиляди числа. Какво означаваха всички те?

Отвъд тази мистериозна активност се простираше ясно синьо небе и под него — лондонските докове.

Рикардо проследи погледа ми.

— Те са млади. Умни. Работят с пълна сила. Всички са с различно образование и стаж, от аржентинската аристокрация до възпитаниците на Ромфорд. Не сме много, но сме елитът. Няма място за приходящи. Всеки от нас прави огромен принос.

Кимнах. Рикардо замълча в очакване на следващия ми въпрос. Страшно ми се прииска да го запитам: „В такъв случай какъв дявол диря тук?“. Вместо това благоразумно се насочих към нещо доста по-интелигентно.

— А какво ще кажете за развиващите се извън Латинска Америка?

— Добър въпрос. В Азия няма какво толкова да правим. Там гъмжи от банки, а пазарът на дългове е доста скучен. Виж, Източна Европа е доста по-интересна, макар че вече и там нещата се стабилизират. Знаете ли, че Словения вече е с индекс едно А? Това е почти толкова добре, колкото и Италия.

Поклатих глава.

— Но ето Русия. Това е голямата награда. В много отношения тя е подобна на южноамериканските държави, а потенциалът на печалба е точно толкова голям. Ако не и по-голям.

— Затова ли съм ви нужен тук?

— Точно това беше идеята. Имам нужда от човек, който да говори руски, да разбира от икономика и да е умен. Човек, когото бих могъл да обуча на начина, по който работим тук. Човек, който да е гладен и да е лоялен към групата. Скоро имахме проблеми с екипа ни за Източна Европа. Не знам дали Джейми ви е разказвал?

— Разбрах, че са ви напуснали. Отишли са в „Блумфийлд Уайс“.

— Точно така — каза Рикардо. Гласът му беше спокоен, но венчалната халка се въртеше на пръста му, без да спре дори и за секунда. — Допуснах грешка с тях. Гледах на тях като на наемници и те ме напуснаха заради нов господар, който им плати повече. А аз им вярвах. Оставих ги сами да си изграждат бизнеса. В бъдеще вече ще работя само със собствени кадри. С хора, на чиято лоялност мога да разчитам. — Той кимна към салона. — Като тези. Ние сме един екип, работим заедно, правим парите си заедно. Много пари. Виждате ли онзи мъж, с ориенталската физиономия?

Проследих погледа му и видях за кого става дума — един нисък мъж с квадратно телосложение говореше по телефона си и се смееше.

— Да. Срещал съм го. Казва се Педро, нали?

— Точно така. Педро Хатори. Той е от японско-бразилски произход. Моят главен търговец. Миналата година общата сума на възнаграждението му беше осемцифрена.

Замислих се за момент, докато броях нулите наум. Осемцифрена! Господи! Повече от десет милиона английски лири. Или долари, или каквото и да е. Повече пари от всякаква заплата, която би могъл да получава човек — поне според въображението ми.

Удивлението ми сигурно се бе изписало върху лицето ми, защото Рикардо се засмя.

— Колко правите годишно?

— Четиринадесет хиляди седемстотин и петдесет лири — казах. — Плюс лондонските надбавки.

— Е, ако ви вземем на работа при нас, ще ви плащаме тридесет хиляди лири годишно, без надбавки. Ако ни донесете приход, ще вземате и процент. Колко голям, ще зависи единствено от вас. Как ви звучи това?

— Ами… Чудесно.

— Добре. Сега ми разкажете нещо за себе си. Защо искате да започнете работа при нас?

Включих магнетофонната лента.

— Финансовите пазари винаги са ме привличали и…

— Задръжте, Ник — вдигна ръка той. — Последните шест години сте изучавали руски. Ако наистина намирате финансовото дело толкова интересно, щяхте да работите в някоя банка, не е ли така? И този разговор нямаше да се състои.

Сините му очи се спряха върху моите в търпеливо очакване на истината. Спомних си какво ми беше казал Джейми: „Каквото и да правиш, не се опитвай да хвърляш прах в очите на Рикардо. Всичко, което той иска да знае, е кой си ти и какво искаш. И тогава вече ще вземе решение“.

Е, Джейми ми беше издействал това интервю, така че щях да се вслушам в съвета му.

— Когато напуснах Оксфорд, последното нещо на света, с което исках да се занимавам, беше банковото дело — казах. — С официалните му костюми, мобифоните, тъпите заплати, алчността…

— И какво ви накара да промените мнението си? — повдигна вежди Рикардо.

— Трябват ми пари.

— Защо?

— На всички им трябват пари.

— На някои им трябват повече, отколкото на други.

Замълчах. Колко можех да споделя с този човек? И съветът на Джейми отново изплува в паметта ми.

— На мен ми трябват повече, отколкото на другите — казах. — Имам голяма ипотека, която не мога да изплатя, а временната ми работа свършва.

— И кога по-точно?

— В петък.

— Аха. Разбирам. Не можете ли да вземете нов заем срещу залог?

— Няма да е лесно. Броят на свободните места за учители по руски непрекъснато намалява, а ние ставаме все повече. По-голямата част от колегите ми са по-квалифицирани от мен. Нямам много възможности за маневриране.

— Значи сте гладен — кимна Рикардо. — Това ми харесва. Но колко гладен сте?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, ако ви се открие възможност да имате хубава работа и добра заплата, така че да можете да си обслужвате ипотеката, бихте ли били щастлив?

— Не — отвърнах. — Ако ще се занимавам с такава работа, искам да заработвам много пари.

Рикардо повдигна вежди.

— И какво ще правите с тях, когато ги получите?

— Ще си изплатя дълга. Ще си чета книги.

Веждите му отново се стрелнаха нагоре.

— Но не правите ли това в момента?

— Не — въздъхнах. — Това, което правя в момента, е да бълвам изследователски статии, да преподавам, да се подготвям за преподавателска дейност и администрация. Много администрация. А всичко това не ми носи достатъчно доход да си плащам наема за квартирата. В капан съм. А този вариант ми предлага изход.

Рикардо слушаше с огромно внимание, съсредоточено — караше ме да се чувствам най-важната личност на света. Бях поласкан; не можех да го скрия.

— Разбирам — каза той. — Но какво ви кара да мислите, че ще бъдете наистина добър в тази работа? Имам предвид, че сте се справили отлично на академично равнище. Пръв по политическа философия и икономика в Оксфорд. После кандидатска степен по икономика на развиващите се страни. Изключително висока препоръка от шефа на катедрата ви в школата за руски изследвания. Но как можем да сме сигурни, че сте способен да приложите всички тези знания в реалния свят?

— Сигурен съм, че съм способен — казах. Замислих се за момент в опит да облека в думи нещо, което тревожеше и самия мен. Знаех обаче, че ако искам да получа тази работа, Рикардо трябва да ме разбере. — Обичам руската литература. Обичам да я чета, обичам да я преподавам. Но моите съвипускници напускат университета и виждам как правят цели състояния в Сити. Те не са по-интелигентни от мен. Не притежават някакви вродени дарби, които аз нямам. Предполагам, че просто искам да докажа на себе си, че мога да го направя. Работя упорито и уча бързо. Ще проумея начина на работа.

— Работохолик ли сте? — запита той.

— Умирам за работа. — Усмихнах се.

Рикардо върна усмивката ми.

— Е, Джейми твърди, че сте най-интелигентният човек на света. А аз вярвам на преценките му. — Наблюдаваше реакцията ми.

Не последва такава. Инстинктът ми крещеше да опровергая мнението му, но имах достатъчно ум да си държа устата затворена. „Браво на Джейми“ — помислих си. Той си падаше доста по преувеличенията, но за пръв път това не ме подразни.

— Има още едно нещо, за което съм любопитен — продължи Рикардо. — Какво ще кажете за морала за онези, които започват работа в Сити? Мисля си, че когато сте изучавали икономиката на развиващите се страни, едва ли са ви учили, че международният капитализъм е бил спасителят на Третия свят?

— Вярно е — казах. — В действителност по онова време едва ли някой би описал икономическите ми представи като социалистически. Но след това живях две години в Русия и видях разпадането на съветската система. Видях какъв хаос може да създаде държавното планиране в икономиката.

— Значи вярвате в свободния пазар?

— Не, боя се, че вече не вярвам в никаква икономическа система. — Поклатих глава. — На света има прекалено много страдания. Прочел съм прекалено много руски романи, за да повярвам, че можем да променим кардинално нещата. Страданието си е било там открай време и ще си го има, докато свят светува.

— Е, тук вече мисля, че грешите — каза Рикардо и се приведе напред, без да откъсва погледа си от моя. — Вземете например Южна Америка. Осемдесетте години бяха десетилетие на бедност и безнадеждност. Целият континент направи гигантска крачка назад. И защо? Защото изпитваше огромна нужда от международен капитал. Вярно, това беше резултат от глупостта на банкерите, раздали прекалено много пари през седемдесетте, и от корумпираността на политиците, които бяха вземали тези заеми. Признавам го. Но сега перспективата е много по-добра. Благодарение на нас, както и на всички останали, чуждестранният капитал отново се влива в региона. Но този път вече се изразходва за неща, които ще осигурят реална възвръщаемост. Фабрики, пътища, образование. Той ще промени коренно живота на милиони хора. И аз съм горд, че съм част от всичко това.

— Надявам се това да е вярно — изрекох, без да успея да прогоня съмнението от гласа си.

— Виждам, че не сте убеден. — Той отново се облегна и се усмихна. — И все пак малко реализъм в работата ни не е излишен. — Той спря, без дори за миг да отделя очите си от моите. Бяха тъмносини и контрастираха рязко с гъстата му черна коса и загорялата кожа. Демонстрираха власт и проникваща интелигентност, но бяха някак си мили, не заплашителни. „Ела тук — казваха те, — при мен ти си в безопасност.“ И макар и да познавах Рикардо Рос едва от четвърт час, вече се чувствах привлечен към него. Виждах защо Джейми го цени толкова високо.

Седях и го оставях да ме преценява. Чаках да вземе решението си.

Не му беше нужно много време.

— Добре — каза той накрая. — Изчакайте ме, ако обичате. Искам да си кажа няколко думи с момчетата.

И излезе. Наблюдавах през стъклото как свиква хората си. Единият беше Педро Хатори, после познах високия аржентински аристократ, американката, която оглавяваше отдела по проучванията, търговеца на ценни книжа, един мексикански агент по продажбите, един французин, чиято работа бях забравил, и накрая видях русата коса и широките плещи на Джейми в гръб. Е, до този момент определено беше свършил добра работа в моя полза.

Следващите три минути сякаш продължиха цяла вечност, но накрая групата се разпръсна и Рикардо се върна, протегна ми ръка и се усмихна широко.

— Добре дошли на борда.

Поколебах се за момент. Не трябваше ли да размисля? Дали наистина исках да променя живота си точно в този момент, и то като продам работната си сила на Сити?

Тридесет хиляди годишно, като можеше да има и още много? Или нищо?

Спомних си писмото, което бях получил предната седмица от господин К. Р. Норис, служител в спестовната каса. Не успеех ли да погася просрочените вноски по ипотеката си в рамките на тридесет дни, щяха да ми отнемат апартамента.

Решението беше просто.

— Благодаря ви.

— До седем сутринта в понеделник — каза Рикардо.

— Ще бъда точно навреме — казах и се запътих към вратата.

— О, само още едно нещо.

Обърнах се. Рикардо изгледа костюма ми. Полски. Сто процента полиестер. Опитвах се да не го слагам, освен ако нямах абсолютно никакъв друг изход.

— Колко костюма имате?

— Ами… един.

Рикардо измъкна чекова книжка и тънка химикалка и написа чек. Откъсна го, сгъна го и ми го подаде.

— Купете си дрехи. Ще ми върнете парите, когато можете.

Пъхнах чека в джоба си. Рикардо ме изпрати до асансьорите. На излизане Джейми ми се ухили до уши.

Докато асансьорът ме смъкваше през четиридесетте етажа, разгънах чека и го разгледах. Беше голям, със сложен рисунък в зелено, изписан по личната сметка на Рикардо в банка, за която до този момент не бях чувал. Да се изплатят на Николас Елиот пет хиляди лири.

— Моите поздравления, Ник!

Кейт ме погледна с големите си светлокафяви очи и отпи от шампанското. Двамата с Джейми бяха дошли вкъщи, за да отпразнуваме назначението ми.

— Не поздравявай мен, а съпруга си. Не можеш да си представиш какви лъжи е надрънкал на Рикардо!

— Просто правех онова, което е най-естествено — ухили се Джейми с широката си белозъба усмивка. — Виж, ако говорим сериозно, знаех какво правя. Рикардо търсеше някого точно като теб. А аз знам, че ти няма да го подведеш. — Той се изсмя. — И по-добре не го прави, защото тогава няма да си единственият, който ще си търси работа.

— Благодаря ти много, Джейми.

— Знаеш ли колко ще е хубаво да работим заедно. Ще бъде също като на онези семинари, нали си ги спомняш?

— Надявам се, че знаеш повече за финансовите пазари, отколкото тогава знаеше за Платон.

— Ами то си е пак едно и също. Сенки върху стената на пещерата. Скоро ще го разбереш.

Двамата с Джейми станахме добри приятели още от момента, в който се оказа, че сме състуденти през първия ни семестър в Оксфорд. Различавахме се много един от друг. Джейми подхождаше към университета много по-енергично от мен, гмуркаше се поред в какви ли не забавления: ръгби, пиене, увеселения от всякакъв род и сорт. Единственото, в което бе постоянен, беше преследването на жените. Биваше го много в това с искрящите му сини очи и широката усмивка, с която възнаграждаваше всяко момиче, обърнало му внимание. Следвах го на дистанция в по-голямата част от дейностите му. С жените нямах неговия късмет, какъвто съм непохватен, незабележим и дори свит. Но двамата се забавлявахме добре. И след университета приятелството ни се задълбочи и укрепна.

— Направо не ми се вярва, че ще ставаш банкер! — възкликна Кейт. — Особено след всички тези главоболия, които създаде банковото дело на Джейми.

— Знам. Шокиращо, нали?

— И кога ще си купуваш БМВ? Ще ти трябва и мобифон. И тиранти.

— Спокойно, Кейт, всичко по реда си — намеси се Джейми. — Имаш ли някакво бельо на фини райета, Ник?

— Да не би Рикардо да носи бельо на фини райета? — попита Кейт.

— Откъде мога да знам, по дяволите?

— О, просто питах! Вие в „Декер“ сте толкова близки…

Изпихме си шампанското. Бях в добро настроение, с приповдигнат дух. Изпитвах все по-голяма увереност, че съм взел правилното решение.

— И така, какво мислиш за Маркетмейкъра? — попита Джейми.

— Маркетмейкъра ли? Кой е той? Рикардо ли?

— Да. Това му е прякорът. Идва от времето, когато е бил единственият човек на света, който правел пазари от дълговете на Латинска Америка. Сега всички търгуват тая стока, но той се ползва с репутацията на разработил пазара такъв, какъвто е днес.

— Наистина ме впечатли. Но не съм чак изненадан. Това, което ме изуми, беше колко е достъпен. Не че искам да кажа, че е просто един обикновен човек, защото той определено не е такъв, но се държа с мен като с равен.

— Това не е толкова странно — каза Кейт.

— Не знам. Обикновено човек си мисли, че такива хора се отнасят към другите като към отпадъци. Той е свикнал да си има работа с президенти на страни, а не с безработни преподаватели.

— Това е част от тайната му — каза Джейми. — Да те накара да се почувстваш много специален, който и да си. Без значение дали си финансовият министър на Мексико, или момчето, дето разнася кафето.

— Е, сега поне вече можеш да бъдеш спокоен за жилището си — каза Кейт и огледа малката всекидневна.

Беше уютна, прозорците гледаха към една малка градина. Но беше малка. И апартаментът ми беше малък. Книгите ми едва се събираха в него, да не говорим за човешките същества. Просто не можех да се начудя как бяхме съумявали двамата с Джоана да прекарваме толкова дълго в толкова тясно пространство. Разбира се, мястото беше добро, само на няколко минути път пеша от Примроуз Хил в северен Лондон. Вече шеста година пазарът още не се бе изкачил до нивото, което бе заемал, когато бяхме купили жилището. Понякога дори се съмнявах, че изобщо ще възстанови нивата си от онова време.

— Да, спокоен съм — казах. — Много се привързах към него. Щях да си умра на мъка, ако ми се наложеше да го изгубя заради строително-спестовното дружество. Мисля да напиша писмо на господин Норис и да го уведомя за щастливия обрат на съдбата.

— Джоана може и да нямаше финансов мозък, но имаше добър вкус — подметна Джейми.

— Тя беше ужасна! — възкликна Кейт. — И не беше достатъчно добра за теб, Ник. А и като си спомня как те заряза с този апартамент!

Усмихнах й се. Темата „Джоана“ всеки път успяваше да й качи адреналина. А и по всяка вероятност се бяха възползвали от мен. Нашата връзка беше устояла на двегодишния ми престой в Русия и след като се върнах, решихме да купим къщата заедно. Това обещаваше да бъде добра инвестиция. Джоана, с двете си години стаж в една търговска банка, беше финансовият мозък зад покупката, така че тя намери жилището. Когато след три години се разделихме и тя замина за Ню Йорк с един американски инвестиционен банкер, ми остави своята половина и всичките мебели в замяна на посрещането на задълженията по ипотеката. Тогава това ми се бе струвало добра сделка, особено след като тя бе осигурила първоначалния капитал, но пък моята заплата не се оказа достатъчно добра, за да изплащам вноските.

Поне до този момент.

— Тук направо ще станем на шушулки — потрепери Кейт. — Не можеш ли да включиш отоплението?

— Е, не — избъбрих. — Не е чак толкова студено. Бабичката над мен топли като в пещ и част от топлината се просмуква и при мен.

— Направо си е жега — отбеляза сухо Джейми.

Кейт за момент млъкна смутено. Моменти като този често се случваха с по-заможните ми приятели. За тях плащането на сметките беше повече досадна неприятност, отколкото финансов проблем, който никога не намира пълното си решение, а само бива отлаган за неопределено време. После просия.

— О, хайде! Вече можеш да си го позволиш. Можеш да живееш в тропически рай, стига само да искаш.

— Права си — съгласих се.

Действителният проблем беше, че бойлерът се бе развалил още през февруари. Можех да точа гореща вода, но отоплението бе отказало. Ремонтът щеше да ми струва осемстотин лири. Зимата се бе оказала студена, а и пролетта не й отстъпваше много. Но Кейт имаше право — вече можех да си купя нов бойлер. И да оправя теча в кухнята. И може би дори да си купя нови обувки.

Беше ми дошло до гуша от почти мизерния живот, който водех. Не е страшно да си беден студент. Не е страшно и да си беден дипломант. Но аз вече наближавах тридесетте, а все още не можех да си позволя дори и един нормален отпуск, да си купя кола или дори да поправя шибания бойлер. По дяволите, един от моите ученици, който едва бе изкласил втората година, бе успял да си намери работа като консултант за осемнадесет хиляди лири годишно — с цели пет хиляди повече от мен. А беше само на двадесет и две!

Джейми следеше хода мислите ми.

— Животът ще се промени, да знаеш — каза той.

— Нали това беше основната идея.

— В „Декер“ работата е много. Не бих казал, че Рикардо иска да блъскаш двайсет и четири часа в денонощие. Той само иска да му посветиш онази част от него, през която си буден.

— Ха! — изсумтя Кейт.

Изгледах я достатъчно дълго, за да разбере, че съм схванал думите й. Аз поне бях ерген. Нямаше да липсвам на никого.

— Бива ме да блъскам, познаваш ме.

— Почакай обаче да те видя как изглеждаш в седем сутринта.

Изсмях се.

— Ако знаеш колко отдавна си мечтая да видя как изглежда светът толкова рано! Сега вече със сигурност ще го разбера.

— Ще трябва да се откажеш и от ръгбито — каза Джейми.

— Сериозно? Все ще успея да измисля нещо. Може и да изтърва няколко тренировки, но отборът ми има нужда от мен. — Бях номер осем в отбора по ръгби на школата по руски изследвания. Щяха да я загазят без мен.

— Няма да стане — заяви Джейми. — Навремето успявах да поигравам по мъничко, когато работех в „Гърни Крохайм“, но откакто постъпих в „Декер“, се отказах от всичко. Командировките направо те съсипват. Налага се да тръгваш още от уикенда, без да знаеш кога ще се върнеш. Никой отбор не търпи подобно нещо.

Погледнах Кейт. Не само отборите по ръгби страдаха от това.

— Жалко — отвърнах. — Ще ми липсва.

— Аз се справям — каза Джейми. — Въпреки всичко успявам да поддържам форма, но не е същото. Просто трябва да избивам агресивността си по друг начин.

Навремето Джейми играеше превъзходно, беше по-добър от мен. Беше полузащитник. Нисък и набит, с широки рамене и силни крака, той успяваше да изблъска от пътя си два пъти по-едри мъже. Беше и безстрашен борец. Никога няма да забравя мига, когато го видях да преобръща осмицата от „Ал Блакс“. Бе участвал в няколко срещи на отбора на университета и ако не беше разкъсван от изкушенията на университетския живот, със сигурност щеше да влезе в професионалния ръгби спорт. Сега, както казваше, цялата тази агресия беше впрегната в служба на „Декер Уорд“.

Джейми допи чашата си и вдигна бутилката.

— Празна. Да отскоча да купя още една? На табелата на магазина за спиртни напитки зад ъгъла пишеше, че работи до осем и половина. Имаме още половин час.

— Аз черпя — казах.

— Не, този път съм аз. Ей сега ще се върна. — Той навлече палтото си и изскочи.

Двамата с Кейт помълчахме. После тя ми се усмихна. С годините ставаше все по-привлекателна. Открай време си беше хубава — не толкова красива, колкото симпатична, с къса кестенява коса, ведра усмивка и големи очи. Но с развитието си от момиче в жена и после в майка се бе променила. Беше изпълнена с мекота и нежност, а откакто се бе родил и синът й, у нея се бе появила вътрешна яснота, която беше особено привлекателна.

Бях я харесал още когато се запознах с нея на едно задръстено стълбище на някаква забава на Каули Роуд. Няколко пъти след това се засякохме случайно и аз я запознах с Джейми по време на последния ни семестър в Оксфорд. Той не си губи времето, но този път, необичайно за него, връзката им не се разпадна след броени седмици. Три години по-късно се ожениха и след още една Кейт роди син — аз му бях кръстник. Тя остави работата си в една голяма адвокатска фирма в Сити, за да се грижи за него.

— Как е Оливър?

— О, добре е. Все ме пита кога ще дойдеш, за да си поиграете пак на капитан Авенджър.

Засмях се.

— Надявах се вече Капитана да е излязъл от мода.

— Още не е.

Тя отпи от шампанското си и попита загрижено:

— Сигурен ли си, че постъпваш правилно, Ник?

Наистина беше загрижена. Това ме разтревожи. Кейт имаше много здрав разум — и освен това ме познаваше добре.

— Да — отвърнах с повече увереност, отколкото изпитвах. — В края на краищата Джейми я кара много добре в „Декер“, нали?

— Да — отвърна тя съвсем спокойно. — Кара я много добре.