Сити

4.

Утрото в сряда беше мъгливо. Не виждах Тауър, докато карах велосипеда си през Ийст Енд. Стари складови помещения стърчаха и от двете страни на Нароу стрийт. Модерният и хаотичен Лондон бе скрит в мъглата и почти вярвах, че съм се пренесъл във викторианска Англия, докато един микробус не премина на червено и не ме накара да скоча на тротоара.

Но борсовият салон беше обграден от синьо небе. Бяхме точно над мъглата — кълбеста бяла повърхност, простираща се до хоризонта навред около нас. Върхът на кулата Нат Уест се издигаше над облаците на няколко мили към морето досущ като скала. Ние самите бяхме остров далеч от Англия, по-близо до Ню Йорк и Буенос Айрес, отколкото до Примроуз Хил и Шордит. Огледах колегите си. Бяхме малка банда колонисти, имигранти от всички краища на света, дошли да търсим съкровище в тази странна нова земя.

Е, всичко беше чудесно, но на каква цена се търгуваха аржентинските диско?

Включих монитора на Джейми. Шейсет и седем и четвърт пункта предлагана цена. Неуспех. Останалата част от пазара беше скочила с един пункт, оставяйки облигациите ми зад себе си. О, господи! Бях избрал не тази емисия, която трябваше.

Джейми го нямаше — тази сутрин трябваше да прави презентация пред една голяма застрахователна компания, която замисляше да инвестира в облигации от зараждащите се пазари. Важна среща. Както беше казал Джейми, тези момчета играеха на едро. Така че прекарах утрото на бюрото си.

Само че не го чувствах като свое. Чувствах го повече като на Мартин Белдекос. Щеше да е пресилено, ако кажа, че чувствах духът му да витае наоколо. Но когато седях на стола му, усещах присъствието му, макар никога да не го бях познавал. Дори нямах представа как е изглеждал. Бюрото е много интимна територия. В един борсов салон това е единственото уединено кътче, миниатюрен остров на сигурността. Чувствах се така, сякаш бях узурпатор на нечия чужда територия. Неприятно усещане.

Точно в този момент факс апаратът зад мен се разшава. Повечето от факсовете бяха за Изабел, но тя беше задълбочена в един от поредните маратонски разговори. Така че станах и взех двата листа.

Факсът беше за Мартин Белдекос. От Обединената канадска банка. Любопитството ми взе връх. Занесох факса на бюрото си — на бюрото на Мартин — и зачетох.

Втренчих се във факса.

Пране на пари. Това означаваше, доколкото ми беше известно, въртенето на незаконно придобити пари през финансовата система. Сега си спомних от първия факс, че тази компания, как беше — „Интернешънъл“, Панама, бе прехвърлила някакви фондове по сметка на „Декер Тръст“. А адвокатът, който бе наредил да бъде извършен трансферът, беше свързан служебно със заподозряна фирма за пране на пари. Което означаваше, че една от сметките на „Декер Тръст“ може би съдържа изпрани пари.

Значи върху това е работил Мартин Белдекос, преди да бъде убит! Не беше чудно, че Едуардо искаше лично да получава съобщенията за Мартин и да не ги вижда никой друг.

Вдигнах факса и отидох до офиса му в ъгъла на залата. Почуках на вратата и се опитах да я отворя. Беше заключена.

— Днес отсъства — обади се една жена на средна възраст, властваща над подредени в полукръг бюра точно пред офиса му. — Ще дойде утре. С какво мога да ви помогна?

Замислих се дали да не й дам факса. Едуардо ми беше казал да не показвам съобщенията до Мартин на никого. Но тя беше негова секретарка. От друга страна, това определено беше важно съобщение. Спомних си завоалираната заплаха в гласа му и реших, че ще е най-добре да изчакам да дойде и тогава да му го предам.

— Няма нищо — казах и се запътих към бюрото си.

— Едно на нула! — Дейв затръшна телефона на бюрото си и се изправи триумфално с ръце във въздуха и изпъчен корем.

Околните му хвърлиха по един бегъл поглед. Поредната малка победа на пазара. Още един спечелен долар.

Внезапно изстинах. Може би Дейв бе имал право. Може би Мартин е бил убит от поръчков убиец. Ако е знаел за прането на пари в „Декер“, някой може да е заповядал да му запушат устата.

Не. Сигурно си фантазирах. Върнах се на бюрото си, стиснал здраво факса. Просто трябваше да го дам на Едуардо и толкова. Той да се оправя.

Но Едуардо? Може би той вече знаеше всичко за това. Ако някой переше пари през „Декер Уорд“, не би ме изненадало, ако Едуардо е в течение на цялата работа.

Какво да правя, по дяволите?

Огледах се за Джейми, но той беше на онази среща.

После видях Рикардо — идваше към бюрото ми.

— Още ли искаш да задържиш онази аржентинска позиция? Протакат малко на пазара, нали?

Пуснах факса на бюрото си и се върнах на пазарите.

— Причините, поради които закупихме облигациите, все още са в сила — казах. — Така че: да.

— Добре, тогава всичко е наред. Ще видим как ще се развият нещата. С какво се занимаваш в момента?

Факсът до Мартин Белдекос беше върху бюрото ми, с лицето нагоре, частично закрит от левия ми лакът. Сега беше моментът да кажа всичко на Рикардо. Просто да му го дам — и край.

Но нещо сякаш задържа ръката ми. Мисля, че беше, защото не можех да предвидя последствията, макар и да бях сигурен, че ще са важни. Трябваше ми време да обмисля нещата.

И затиснал факса с лакът, просто казах:

— Чета.

— Аха. Не мислиш ли, че вече е време да се захванеш с истинска работа?

— Да. С най-голямо удоволствие.

— Добре. Изабел тази вечер пътува за Рио, за да оправи онази сделка с фавелите. Ще се нуждае от известна помощ. Можеш ли да й дадеш едно рамо?

— Разбира се. — Перспективата да работя рамо до рамо с Изабел внезапно разтупка сърцето ми. А и освен това беше и великолепен шанс: първата ми командировка, и то за такава крупна сделка. Такава, от която Рикардо беше лично заинтересован. Макар и да бях длъжен да призная пред себе си, че той се интересуваше лично от всяка сделка.

Погледнах към Изабел. Тя се бе привела на бюрото си и говореше по телефона, но бе видяла Рикардо при мен и ми хвърли бърз окуражаващ поглед.

— Добре. Бих искал да видя как ще работиш на пазарите, които познаваме добре, преди да те насоча към Русия — каза Рикардо. — Виж какво можеш да направиш.

— Рикардо! — прекъсна го нечий глас. — Василий Иванович от руското финансово министерство на дванайсета линия.

— А, руснаците идват — засмя се той и се върна на бюрото си да приеме обаждането.

Изабел затвори, обърна се към мен и каза:

— Дръпни един стол насам. Ще ти обясня какво ще правим.

— Само секунда — отвърнах. Взех факса и го погледнах още веднъж. После отворих долното чекмедже на бюрото си, още празно, и го пуснах вътре. Щях да се оправям с него по-късно, когато имах време да го обмисля.

Издърпах стола от бюрото си и седнах до нея. Парфюмът й направо ме замая. Иди се концентрирай!

— Казах ти, че започнеш ли да се занимаваш с тия неща, всичко ще тръгне по-леко, отколкото само да четеш за тях, нали така? — Тя се усмихна. — Е, може да се окаже, че греша. Тази сделка съвсем не е подходяща като начало.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Добре. Нека ти разкажа историята. Първо, знаеш ли какво е фавела?

— Това е нещо като отпадъци, нали?

— Точно така. В Бразилия през последните четиридесет години има голяма миграция от провинцията към градовете. Хората пристигат в градовете, без да имат къде да живеят. Така че намират някакво празно пространство и си построяват някакъв навес. Правят ги от дъски, тръби, гофрирана ламарина, неща от тоя род. С прииждането на повече хора постройките стават все по-обширни и тези райони се разрастват в големи общности, някои с хиляди обитатели. Това са фавелите.

— Звучи ми много зловещо.

— Така е — кимна Изабел. — Там няма никакви санитарни възли, помията тече по улиците. Няма водопровод. Няма събиране на отпадъците. Пламне ли пожар, противопожарната охрана не може да се добере до мястото, за да го угаси. Почти няма клиники и училища. Гъмжи от наркотици и гангстерски войни. Те са ужасни. На никой човек не бива да се позволява да живее при такива условия.

— Но защо властите не направят нещо за тях?

— Опитвали са се. Всеки път, когато прогонват живеещите там, те просто си построяват друга фавела на някое друго място. Понякога градът строи евтини жилища за някои хора, но много скоро те биват заменяни с още хиляди фавели. А знаеш добре колко малко пари може да отделя Бразилия напоследък за такива нужди.

— Добре, къде е решението тогава?

— Градската управа на Рио де Жанейро мисли, че са го намерили. Нарича се проект „Фавела Байро“. Байро означава квартал. Идеята е, вместо да се опитват да местят хората или да събарят фавелите, да се опитат да ги променят. Да ги превърнат в квартали. Да построят пътища, здравни центрове, училища, паркове, да прекарат водопровод и канализация, електричество. И най-важното — да дадат на обитателите им документи за имотите.

— Какво? Право на собственост ли?

— Не съвсем. Но един дългосрочен лизинг, което е горе-долу същото. Това трябва да промени коренно нещата. Щом хората проумеят, че няма да ги изритат от домовете им, те ще ги подобрят. И което е не по-малко важно, ще имат инициативата да не допускат повече новодошли да строят фавели върху земята им. Това е вече голямата разлика. Така фавелите ще се превърнат в истински квартали.

Вече бях чувал някъде този аргумент.

— Нещо от рода на онова, което предлагаше Маргарет Тачър тук: продажбата на общински къщи.

— Точно така — усмихна се Изабел.

Замислих се.

— Ще проработи ли наистина?

— Трябва да проработи — каза тя. — Поне си струва да се опита. Трябва да направим нещо.

— И как ще се финансира всичко това?

Изабел се приведе напред, изпълнена с желание да обяснява.

— Точно в този пункт се включваме и ние. Макар че Световният фонд за развитие е готов да помогне, организацията по финансирането на тези проекти може да се окаже костелив орех. Обикновено тези неща минават през градската управа. Там вече се смесват с фондове от други проекти и трябва да се спазят всички видове бюрократични ограничения, свързани с бюджета. Преди време имаше обвинения по някои контракти, че цените са били раздути в замяна на отстъпки. Този проект може частично да се самофинансира от данъци, събрани от фавелите, но градската управа няма право да облага с данъци доходите от каквито и да било източници на приходи. Така че цялата идея пропадна.

— Звучи ми кошмарно.

— То си е кошмар. Докато не ни хрумна идеята за тръст.

— Тръст ли?

— Да. Тръст, който да финансира проекта. Ще се нарича тръст „Фавела Байро“ на Рио де Жанейро. Ще се финансира със сто милиона долара от градската управа и двеста милиона долара от десетгодишна емисия облигации, гарантирана от Световния фонд за развитие.

— И ще е уреден от „Декер Уорд“.

— Точно така.

— И този тръст ще отговаря за финансирането на проекта?

— Точно така. Ще има доверени лица от градската управа, от фавелите и от Световния фонд за развитие.

— Умно измислено. — Замислих се за момент. — Как ще се връщат парите?

— Тръстът ще получава арендни вноски по дългосрочни аренди. Тъй като те представляват арендни вноски, а не данъци, могат да се приложат към емисията от облигации. Разбира се, ако това не е достатъчно, градската управа или Световният фонд за развитие ще допълни разликата.

— Разбирам. Но няма ли властите на Рио да недоволстват, че губят контрола върху фондовете?

— Точно там е проблемът — каза Изабел. — Но сегашният кмет на Рио наистина иска да направи нещо за тия места. Той и новият финансов министър са изключително строги по отношение на връчването на контракти на политически съюзници. Това ще им помогне да изчистят цялата каша.

— И всеки печели?

— Това е идеята, Бразилия се нуждае от чуждестранен капитал. Това е начин да се уверят, че той отива там, където има най-голяма нужда от него.

Бях силно впечатлен.

— Това твоя идея ли беше?

— Да. Или поне структурата на тръста. Много отдавна имах желание да направя нещо такова, но никой не искаше да ме чуе. После Рикардо ме подкрепи и май накрая работата ще стане. Успеем ли да я прокараме през бразилската бюрокрация, искам да кажа.

— Какво представлява тя?

— Ще видиш.

Напуснах салона около шест, доста рано по стандартите на „Декер“. Трябваше да се прибера и да си приготвя багажа, преди да потегля за летището „Хийтроу“. Бях възбуден пред перспективата от пътуването, но и нервен. Нещата се развиваха бързо. Само от три дни на работа, и вече заминавах в командировка! Бях уверен в способността си да схващам нещата бързо при нормални условия, но се страхувах, че в Рио дълбочината на мисълта може да ми изневери. Надявах се Изабел да прояви търпение.

На излизане зърнах Джейми на бюрото му. Той ми махна с ръка.

— Как мина при застрахователната компания? — попитах го.

— Великолепно! Ще отделят сто милиона лири за развиващите се пазари. И това е само началото. Ако им хареса, ще се бръкнат още. Повярвай ми, ще имам грижата да не останат разочаровани.

После забеляза, че съм облякъл сакото си и куфарчето ми е издуто от документи.

— Накъде си се запътил?

— В Бразилия. Рикардо ме помоли да помогна на Изабел по сделката за фавелите.

— Това обещава да е интересно. Изабел е много добра. Можеш да научиш много от нея. Баща й е някаква голяма клечка, банкер, така че всички й стоят мирно. Но не забравяй: не пипай!

Усмихна се.

— О, Джейми. Знаеш ли, тъкмо се сетих. Получих факс на името на Мартин Белдекос. Исках да го обсъдя с теб. Не съм много сигурен какво да правя с него…

В този момент телефонът на Джейми замига и той го вдигна.

— Робърт, здравей. Следобедът стана хубаво събиране, не мислиш ли? — И докато слушаше отговора, ми прошепна: — По-късно.

Личеше, че разговорът няма да свърши скоро, а не исках да пристъпвам от крак на крак и да рискувам да изтърва самолета, така че му махнах и излязох.