Сити

2.

Въздухът беше чист и студен. Карах по улиците на Айлингтън. Беше много по-добре да въртя педалите в шест и трийсет сутринта, отколкото по обяд, макар и да бях изненадан от големия брой автомобили толкова рано по улиците.

Слънцето висеше ниско над хоризонта — бледа размита сфера в утринната мъгла. Младите дръвчета, смело вкоренили се в напуканите настилки, предизвикателно размахваха крехките си клонки срещу навъсените, надвиснали над тях сгради. Жълти нарциси добавяха пръски цвят към късчетата зеленина, успели да пробият тук-там сред урбанистичния пейзаж. Понякога, при някое рядко затишие на уличното движение, дори се разнасяше пронизителното чуруликане на някоя птица, възвестяваща правото си на собственост върху някой разръфан храст или дърво.

Опитвах се да не карам много бързо, въпреки изкушението на празните стотина метра пред мен. Велосипедът ми, въпреки очукания си вид, ми осигуряваше съвсем прилична скорост. Бях го купил при една разпродажба в полицията преди две години, поради рядката му комбинация от външен вид и скоростни характеристики: щеше да е последният велосипед, за който би се полакомил някой крадец. Тази сутрин обаче не исках да се напрягам, за да избегна обилното потене.

Носех един от трите нови костюма, с които се бях обзавел благодарение на парите на Рикардо. Открих, че ми е адски трудно да свикна с мисълта да дам повече от триста лири за парче, като дори и тази сума ми се стори астрономическа. Двата нови чифта обувки пък струваха по шестдесет лири, но въпреки това по-голямата част от заема си стоеше непокътната, макар сега да изглеждах много по-добре от всеки друг път в живота си. Дори се бях подстригал.

Подкарах през Сити, а оттам по Комършъл Роуд. От дясната ми страна се издигаше високата бяла сграда на Канари Уорф — извисяваше се над текстилните отдушници и гъмжилото от домове на Лаймхауз, солиден бял квартал, простиращ се в мъглата. Скоро щях да съм там горе и да гледам от високо на останалата част от Лондон. Чудех се дали щях да зърна сградата на школата за руски изследвания.

Потръпнах леко, припомняйки си последната си среща с Ръсел Чърч, шефа на факултета ми. Той направо побесня, когато му казах за плановете си да прекратя преподавателската си дейност. Но докато не приключех с доктората си, което означаваше най-малко още половин година, той не можеше да ми обещае никаква постоянна работа, а дори и тогава пак би било трудно. Притесняваше ме мисълта, че съм го подвел, но нямах избор. Нещата трябваше да се променят.

Когато завъртях педалите по Уестфери Роуд и оставих зад гърба си остатъците от Ийст Енд, се почувствах по-добре. И от двете ми страни имаше вода: пълноводната Темза от едната, Уест Индия Док от другата. Пред мен блестеше лъскавият комплекс Канари Уорф с гигантската си кула, защитена от гъста стена по-малки, но също така внушителни служебни сгради. Изведнъж всичко стана изрядно — от нископодстриганите ливади и цветни лехи на Уестфери Съркъс до прясно боядисаните сини жерави, които стояха като оръдия, бранещи подстъпите към кулата. Отляво на гарата, кацнала на петдесет стъпки над водата, спря влак.

Минах покрай охраната и влязох в подземния паркинг, част от който беше наета от „Декер Уорд“. Попитах служителя къде да поставя велосипеда си и той ми посочи няколко мотоциклета: един „Харли Дейвидсън“ и три БМВ-та. Паркингът представляваше нещо страховито. Компанията го използваше съвместно с една голяма инвестиционна банка и той вече беше наполовина пълен с колите на инвестиционните банкери. Почти всички бяха германски — мерцедеси, поршета и БМВ. Събрани накуп, те създаваха представата за отчайваща липса на въображение, смекчавана донейде от един черен „Корвет“ и едно яркочервено „Ферари Тестароса“. Оставих велосипеда си незаключен — едва ли някой щеше да спре погледа си върху него при това изобилие от скъпоценни камъни.

Изкачих се до площадчето в подножието на кулата. То също беше безупречно — редици току-що извадени от разсадника дръвчета, игриво фонтанче в центъра, изящни ниски стени, пейки от скъпо дърво. Кулата се издигаше високо в небето, покривът й все още бе забулен от мъглата и парите, струящи от тръбите близо до върха й. Дори и в този час имаше доста хора: измъкваха се от входа на железопътната гара, от подземните паркинги и от процесията таксита, забързани към четвъртитите масивни сгради в ъглите на площадчето, или, като мен, към централния комплекс на самата Канари Уорф.

Нервно прекосих ултрамодерния атриум с магазините от осемдесетте години — „Блейзър“, „Сити Органайзер“, „Бърлиз“ — и минах в кафявото мраморно фоайе на Уан Канада Скуеър. Влязох в един празен асансьор и се стрелнах нагоре през четиридесетте етажа, докато стигнах офисите на „Декер“.

Приседнах на един мек черен кожен диван в приемната и изчаках Джейми под предупредителния поглед на добре отгледана дежурна блондинка. Той дойде след минута, забърза към мен с протегната ръка и ухилен до уши.

— Успя! Направо не вярвах. През цялото време ли въртя педалите?

— Разбира се.

Той ме огледа от горе до долу.

— Хубав костюм. Надявам се, че ще се отървеш от стария. Да ти кажа, внимавай, когато го изхвърляш. Нали знаеш, токсични отпадъци и така нататък.

— Задържах си го. По сантиментални причини. А и освен това той сигурно е единственият костюм с автентичен произход от развиващите се пазари. Поне тук.

Джейми се засмя. Дрехите му не бяха крещящи, но аз знаех, че харчи големи суми за тях на Джърмин стрийт и в околностите й. Не можех да преценя това само по вида им, но Джейми ме беше уверил, че хората, с които се сблъсква ежедневно, ги оценяват. Според него това беше необходим разход.

— Е, ако толкова не можеш без велосипеда си, по-късно ще ти покажа фитнес залата. Там ще можеш да вземеш душ.

— Не, няма нужда.

— Ник, имай ми доверие. Ти си един новоизлюпен банкер. Вземи си душ. А сега да влизаме да ти покажа бюрото.

Минахме през няколко двойни врати. След мъглявото осветление на приемната борсовият салон връхлетя върху сетивата ми с водопад от шумове, светлина и движение.

— Засега бюрото ти ще е от външната страна — каза Джейми, докато очите ми се опитваха да въведат някакъв ред в суетенето пред мен.

— От външната страна ли?

— Да. Съжалявам, ще ти обясня. Виждаш ли онези бюра там? — Той посочи двайсетина борсови бюра по средата на залата — бяха подредени в квадрат. Видях Рикардо до едно от тях — говореше по телефона. Почти всички бяха заети. — Това е вътрешната страна. Тук седят агентите по продажбите и търговците. Това е добро разположение. Всички можем да общуваме един с друг през пространството в центъра. Тези бюра тук — той посочи три редици бюра, обърнати към всяка страна на квадрата — са външната страна. Тук седят хора, на които не им се налага да бъдат в епицентъра на събитията, хората от капиталовите пазари, проучванията, администрацията, ти.

В главата ми вече цареше хаос.

— Не се тревожи. Още тази седмица можеш да седиш до мен. Скоро ще навлезеш в нещата.

В този момент прозвуча двукратно пляскане с ръце. Беше Рикардо.

— Окей, компанерос, да се съберем. Вече е седем и петнадесет.

Рикардо се облегна на стола си и огледа квадрата от бюра. Всички го гледаха в очакване, външно спокойни, но усещах напрежението, с което се подготвяха за действията през седмицата. Както ми беше обяснил Рикардо, бяха от всякакъв размер и калибър, макар че повечето имаха добре охранен латински вид. Мнозина пушеха. Познах повечето от хората, които ме бяха интервюирали, включително Педро, който седеше, може би само символично, от дясната страна на Рикардо. Той и неколцина други в залата бяха по жилетки. Всички други — освен мен — бяха по ризи. Опитах се да смъкна сакото си по възможно най-незабележимия начин.

— Добро утро на всички — започна Рикардо и се изправи. Ризата му на сини райета беше безупречно изгладена. Виждах избродираните върху предницата му инициали RMR. — Вярвам, че всички сте прекарали отлично уикенда. Бих искал да започнем с поздрав към един нов член на екипа ни. Ник Елиот.

Всички се извърнаха към мен. За щастие бях успял да се измъкна от сакото си.

— Здравейте — усмихнах се нервно аз.

В отговор се разнесе мърморене от рода на: „Добре дошъл“. Тонът беше приятелски. Бях им благодарен за това.

— Ник говори руски и разбира от икономика и аз съм уверен, че ще бъде ценен член на групата ни — продължи Рикардо. — До този момент не е работил във финансова фирма, така че не е имал възможността да придобие никакви лоши навици. Искам всички вие да му покажете как работи „Декер“. А сега, как се развиват нещата? Педро?

Педро Хатори заговори неща, от които не разбрах нищичко: брейди, еврооблигации, „цедилки“, аржентински диско. Опитах се да вдяна нещо, но бързо се отказах. После един американец на име Харви заговори за политиката на федералния резерв на САЩ по отношение на лихвените проценти. Това беше донякъде позната територия, но отново изгубих нишката, когато той продължи с петгодишните специални облигации. Следващата беше Шарлот Бакстър — шефът на отдела по проучвания — висока американка с кестенява коса. Бях се впечатлил от нея при първата ни среща. Тя говореше за сходството в позициите на венецуелското правителство и Международния валутен фонд по въпроса за поредния срив и последствията, които би имало това. Макар и да не знаех кой знае колко по темата, разбрах, че това е добър материал. Джейми внимателно си водеше записки.

Рикардо мина по всички членове на групата. Разменяха клюки, информация, впечатления, прогнози. Всеки беше пределно ясен и сбит. И добре информиран. Нямах впечатление да се стремят да блеснат пред Рикардо или да трупат точки, защото явно той не приемаше подобно поведение. Но все пак всички внимателно наблюдаваха реакцията му и окуражителните му думи биваха направо попивани.

Накрая той стигна и до последната част от групата.

— Изабел? Как върви сделката с фавелата?

Изабел беше стройна тъмнокоса жена на около тридесет години. Беше приседнала на бюрото и отпиваше от чашата си с кафе.

— Господи, не знам. Моят човек в отдела по строителството наистина иска да я свърши. Аз мисля, че и шефът му иска същото. Но как са нещата с шефа на шефа му? — Гласът й беше нисък и дрезгав, тя говореше забавено и провлачено. Английският й беше добър, с лек носов акцент, който по-късно щях да науча, че е бразилски.

— Можеш ли да го уредиш?

— Аз съм кариока. Рио е родният ми град. Разбира се, че мога да го уредя. — Ъгълчетата на устата й се свиха. — Не знам само дали ще го уредя през това столетие, там е цялата работа.

Рикардо се усмихна.

— Сигурен съм, че можеш, Изабел. Но ще се радвам да отскоча с теб дотам, ако имаш нужда от мен. Мога да говоря с Освалдо Бочи. Свържи се с него да пусне няколко благоприятни статии. Може и нещо на тема как това е най-добрата възможност Рио най-сетне да почне да прави нещо за фавелите. Той ми е длъжник заради сделката, която му осигурихме миналата година.

— Местната преса вече е положително настроена — каза Изабел и отметна кичур тъмна коса от очите си. — Бих искала да не прибягваме до Освалдо, освен ако не е крайно необходимо. Летя за там в сряда вечер. Надявам се да уредя нещата. Ако не се получи, може би трябва да говориш с него.

— Е, тогава късмет — каза Рикардо. — Предполагам, че можем да приложим този модел и към останалите градове?

— О, да. Би трябвало да можем да го използваме навсякъде. Определено в Бразилия. Щом приключим сделката с Рио, ще разговарям със Сао Пауло и Салвадор. Но този модел би трябвало да проработи навсякъде в Латинска Америка. Ще имаме нужда от подкрепата на Международния валутен фонд за всяка сделка, но те определено смятат, че това е добро приложение за фондовете им.

— А ще проработи ли в Ромфорд? — обади се Мигел, високият аржентински благородник.

— Слушай, остави Ромфорд на мира! — бурно запротестира един едър млад здравеняк с крещяща вратовръзка и много къса коса. Спомних си, че се казваше Дейв.

— Може би си прав. Това е бита карта.

— Благодаря ти за подсказването, Мигел — каза Рикардо. — В действителност ти ще помогнеш да открием представителния си офис в Есекс. Но ако говорим сериозно, това е най-важната сделка. Щом я приключим, искам всички да търсят още. Сега си ти, Карлос.

Размишленията на Карлос върху възможната сделка със Съединените мексикански щати не можа да ме заинтригува. Очите ми останаха приковани в Изабел. Не беше точно от особено привлекателните. Носът й беше малко по-дълъг от необходимото, устата й — малко по-широчка. Дрехите й не изглеждаха супер: синя късичка пола, кремава блуза, черни обувки; и бухнала около лицето буйна коса. Но тя излъчваше нещо страшно женствено. Може би идваше от гласа й или от начина, по който се държеше. Или пък причината се коренеше в очите й — големи, тъмнокафяви, влажни, наполовина скрити под дълги ресници. Точно в този момент те ме стрелнаха и ме заловиха на местопрестъплението. Ъгълчетата на устата й се свиха отново и аз набързо преместих погледа си върху Карлос.

— Разбра ли всичко, за което стана дума? — попита ме Джейми, когато сбирката приключи.

— Нещичко хванах. Но имам много въпроси. Имам страшно много да уча.

— Като например как да гледаш Изабел и да не ти увисва ченето — ухили се Джейми.

— Толкова ли беше очевидно?

— Не се тревожи, всички сме минали по твоя път. След време привикваш.

— Има нещо в нея. Но не мога да определя точно какво е.

— Тя е адски сексуална, това е. Но не бих й го показвал прекалено отблизо. Хапе.

— Наистина ли? Изглежда ми доста дружелюбна.

— Е, не пипай. Дори и не гледай. Повярвай ми.

Повдигнах рамене и седнах на бюрото му. Никога до този момент не бях виждал отблизо напълно оборудвано борсово бюро, а тези на „Декер“ бяха последна дума на техниката. Джейми ми обясни предназначението на всеки модул. Имаше пет монитора, които осигуряваха новини, цени и анализи в диапазон от различни цветове. Джейми, изглежда, имаше неприятна слабост към розовото. В допълнение към цялата тази машинария имаше телефонна централа с тридесет линии, вентилатор, испанско-английски речник, два тома от Bankers’ Almanac и една малка сребърна топка за ръгби — спомен от едно аржентинско турне. Всичко това беше облепено с лепенки и отрупано с купища хартия.

— И така, сега ще те въведа в основите — каза Джейми, след като ми показа как да извиквам коментара за ръгби срещи по информационната система „Блумбърг“. — Всички момчета от тази половина на квадрата — той посочи — са хора по продажбите. Нашата задача е да говорим с клиентите, да им даваме информация, да откриваме какво искат да правят и после да купуваме и да им продаваме облигации. Онези там пък — той посочи другата половина от квадрата с борсовите бюра — са търговците. Те правят пазари от стотици различни облигации, така че когато някой от клиентите ни иска да купи или продаде нещо, ние питаме някой от търговците за цена. Той ни дава предлаганата и търсената цена. Ние отразяваме това при клиента, който или ще продава на предлаганата цена, или ще купува на търсената цена. На теория разликата между предлаганата и търсената цена трябва да ни осигури печалбата.

Кимнах. Дотук всичко беше ясно.

— Другият начин да правим пари е чрез емитирането на нови емисии. Виждаш ли онези хора там? — Той ми посочи няколко бюра извън квадрата. Забелязах, че Изабел е на едно от тях и чете купчина документи. Джейми проследи погледа ми и се изкашля. — Разбира се, че ги виждаш. Те са известни като „Капиталовите пазари“. Тяхната работа е да разговарят с потенциални клиенти за вземане на заеми и да пускат съвместно емисия облигации, която да събере пари за тях при най-ниската лихва. Която, между другото, обикновено е много висока. Инвеститорите няма да поемат риска някоя от тези страни отново да не успее да се издължи навреме, без да поискат порядъчна възвръщаемост.

Джейми прекара следващите два часа в обяснения как функционира „Декер“. Слушах внимателно, като складирах всяко късче получена информация в ума си, преценявах как се съгласува с това, което вече бях чувал, и се опитвах да предугадя какво още има да ми се изяснява.

Слушах телефонните му разговори през един втори телефон, включен към бюрото му, докато той разговаряше с клиентите си. Те се оказаха най-разнообразни: малка френска банка, британска търговска банка, холандска застрахователна компания, американски хедж фонд.

Говори също така за Венецуела и преговорите й с Международния валутен фонд. Обмени слухове за една бъдеща мексиканска сделка. Говори за футбол и за предаванията по телевизията от предната вечер. Купи и продаде облигации на стойност милиони долари, като винаги продаваше на цена малко по-висока от тази, на която купуваше. Много от тези сделки бяха регистрирани с инициалите ДТ, следвани от номер. Джейми ми обясни, че това били номерирани сметки в компанията филиал на „Декер Тръст“ на Каймановите острови.

Обядът беше някакво специално козе сирене, сандвич със салата и кока-кола, разнесени от момче в работен комбинезон с голям поднос. Нямаше нужда човек да си напуска бюрото. И без това нямаше време за това.

Разговорите се движеха с часовите пояси, като хващаха Бразилия в ранния предобед, останалата част от континента и Ню Йорк в следобедните часове, Калифорния вечерта. В действителност темпото се усилваше с напредването на деня: много от останалите играчи на пазара оперираха от Ню Йорк или Маями. Нашият ден се удължаваше така, че да обхваща техните. Повечето разговори бяха на испански, така че не ги разбирах. Трябваше да уча испански.

Към шест часа отидох да видя Шарлот и екипа от отдела по проучвания, и се върнах на бюрото си с купища доклади. Политическите и икономическите анализи бяха превъзходни. Особено бях впечатлен от бързите и мръсни забележки, отбелязани със „Само за вътрешно ползване“. Използваха се огромен обем източници на информация: местни банкери, правителствени служители, търговци на ценни книжа в Ню Йорк. Четях с все по-голям и по-голям интерес.

Бюрото на Изабел беше съседно на моето. Тя изглеждаше непрестанно заета — четеше купищата документи, тракаше бележки на компютъра си или обсъждаше документи по телефона на нещо, дето трябва да беше португалски. Опитвах се да не я гледам, но не можех да сдържам погледа си. Лицето й беше частично закрито от кичури тъмна коса. От време на време спираше за малко, захапваше долната си устна и се втренчваше в пространството пред себе си. Беше много приятна за гледане. Дори и когато не я гледах, усещах аромата на парфюма й във въздуха или чувах гласа й, докато говореше по телефона. Иди се концентрирай!

В един момент погледите ни се срещнаха.

— Много сте ентусиазиран — изрече тя усмихната.

— Имам много да уча.

— След като започнете, става лесно. Откъде идвате? Преди да дойдете при нас?

— До миналата седмица преподавах руски.

— Наистина ли? — повдигна тя вежди. — И какво ви накара да дойдете в „Декер“?

— Трябваше ми работа. А Джейми беше достатъчно добър, за да ме представи. Защо ме взеха, не съм много сигурен.

— Добър приятел ли сте с Джейми?

— Да. Много добри приятели сме. Познаваме се от десет години.

И тук разговорът ни приключи. Тя се обърна към телефона си и го вдигна. Не бях сигурен дали не бях изтърсил нещо, дето не е за казване.

В този момент звънна и моят телефон.

Две последователни прозвънявания. Външна линия. Странно. Не си спомнях да съм давал някому служебния си номер.

Вдигнах слушалката.

— „Декер“ — казах в опит да имитирам сбитата интонация, която се разнасяше около мен цял ден.

— Мога ли да говоря с Мартин Белдекос? — запита ме женски глас.

Не бях чувал за такъв. Огледах се. Почти всички вече се бяха разотишли, с изключение на Рикардо, Педро и Изабел. Тя беше съсредоточена в собствения си телефонен разговор, а Рикардо и Педро бяха прекалено далеч, за да ги питам.

— Е, няма го в момента — отвърнах. — Мога ли да му предам съобщение утре?

— Да, обажда се помощник на Доналд Уинтърс, от канадската Обединена банка в Насау. Искам да изпратя факс на господин Белдекос. Можете ли да ми дадете неговия номер на факса?

— Задръжте секунда — казах. На няколко крачки от мен имаше факс апарат. Отскочих до него, проверих номера и го дадох на жената. Тя ми благодари и затвори.

Изрових вътрешния телефонен указател и потърсих Белдекос Мартин. 6417. Това беше вътрешният ми номер! Не беше чудно, че обаждането бе дошло при мен. Той явно беше предишният обитател на бюрото ми.

Факс апаратът зад мен оживя.

Отидох до него и взех листа с факса, след което пак се върнах на бюрото си. Беше адресиран до Мартин Белдекос в „Декер Уорд“ върху бланка за факс на филиала в Насау на Обединена канадска банка. Съобщението беше кратко и просто.

Факсът беше подписан от Доналд Уинтърс, вицепрезидент.

— Изабел?

Тя тъкмо затваряше телефона си.

— Да?

— Току-що получих този факс за Мартин Белдекос. Къде седи той?

Тя не ми отговори веднага. Напрегна се и си пое дълбоко дъх.

— Седеше точно на мястото ти — отвърна тя монотонно.

— Напуснал, така ли? — Виждах, че с напускането на Мартин Белдекос нещо не е било наред. — Уволнен ли беше?

Тя поклати глава.

— Не. Не беше уволнен. Беше убит.

Дъхът ми секна.

— Как?

— В Каракас. Крадци се вмъкнали в хотелската му стая, докато спял. Трябва да се е събудил и да ги е изненадал, защото са го наръгали с ножове.

— Господи! Кога е било това?

— Преди двайсет дни.

— О. — Потреперих. Ужасно е да съзнаваш, че последният обитател на бюрото и стола ти е бил убит.

Исках да я питам още, но тя явно изпитваше неохота да отговаря, а аз не исках да рискувам с някоя неподходяща реплика.

— Ами, такова… какво да правя с това?

— Аз ще го взема — каза тя.

Подадох й листа. Тя го погледна, застина за миг, навъси се, надраска нещо отгоре му и го постави в изходящата тава на едно близко бюро. После прелисти документите пред себе си, натъпка някои от тях в куфарчето си, облече си якето и каза:

— Лека нощ.

— Лека нощ. До утре.

Останах сам, седнал на бюрото на един мъртвец.