Сити

23.

Внезапен трясък на счупено стъкло ме подхвърли в кревата. Седнах и се опитах да съобразя какво става. От всекидневната се разнесе силно дрънчене. Скочих от леглото и се втурнах натам както си бях само по слипове.

Бяха трима здравеняци с фланелки с къси ръкави и по джинси. Нахвърлих се върху най-близкия и го блъснах в библиотеката.

— Дръжте го!

Силни ръце ме сграбчиха за лактите. Вкопчих се в мъжа под себе си, като се опитах да го докопам за гръкляна. Той се дърпаше и риташе с всичка сила. Другите двама успяха да ме откъснат от него и да ме изправят. Третият, когото бях блъснал в библиотеката, се изправи и ме изрита в слабините. Изревах от болка и се сгърчих. Последва удар в гърба ми, който на косъм се размина с единия ми бъбрек, подир което нечие коляно се заби в лицето ми. Бузата ми изтръпна и устата ми се напълни с кръв, но основната болка идеше от слабините ми. Опитах се да се свия на две, но те не ме пуснаха. После нещо твърдо ме халоса по главата и всичко потъна в мрак.

— Линейка! Бързо!

Изпука полицейско радио. Някой коленичи до мен.

— Диша! Ударен е в главата. Проверете спалнята!

Лежах като труп. Нямах сила даже да се помръдна, дори да отворя очи. Цялото ми тяло беше като натрошено на парчета. Около мен се суетяха много хора. След малко долових нежното прошумоляване на одеяло, което покри полуголото ми тяло, после се чу воят на сирена. Силни ръце ме качиха на носилка. Усетих студен полъх на вятър върху лицето си. Отворих очи.

Намирах се на улицата пред жилището си. Макар да беше нощ, навред беше светло, оранжево от уличните лампи и мигащо синьо от линейката.

Мъж в яркозелена манта се надвеси над мен.

— Дръж се, момче. Ще се оправиш.

Пъхнаха ме в линейката. Цялото ми тяло изпищя от болка. Бях страшно изтощен. Мракът отново ме погълна.

Второто ми посещение в болницата беше по-кратко от първото. Изписаха ме на следващата сутрин със заръка да се върна, ако главоболът ми се влоши. Черепът ми беше охлузен, но главата ми по-скоро беше размътена, отколкото да ме боли. Целият бях здравата натъртен: гърбът и едното ми бедро бяха посинели.

С трепет се качих на таксито до вкъщи. Апартаментът ми представляваше пълен хаос. Бяха откраднали няколко вещи: златните копчета за ръкавели, подарък от татко и мама за осемнадесетия ми рожден ден, записващото видео… и компютърът ми.

По дяволите! Твърдият му диск съдържаше тригодишния ми труд по недовършената ми дисертация. Строполих се на дивана и загледах бюрото, където бе стоял. „А сега мисли — казах си. — Не може да е чак толкова страшно.“ Под бюрото имаше три кашона, които съдържаха записките ми. Господи, дано поне не бяха задигнали и разпечатките ми!

Втурнах се към кашоните и трескаво зарових в тях. Слава богу, бележките ми си бяха непокътнати, плюс черновите на три от главите. Но останалото? Всичко беше изчезнало. Стиснах главата си с ръце. Щяха да ми трябват месеци, докато възстановя всичко онова, което бях въвел в компютъра.

Седнах на пода, заобиколен от пораженията на нападението. Навсякъде бяха разхвърляни книги, чекмеджетата бяха изсипани на пода. Тялото ме болеше адски, а в главата ми беше истинска каша. Нямах работа. Очакваха ме месеци къртовски труд на преписване и систематизиране на оцелелите останки от дисертацията ми. А Изабел беше или мъртва, или затворена в някое тъмно подземие на хиляди мили от мен.

Телефонът иззвъня. Пропълзях до него и вдигнах слушалката.

— Ало?

— Ник?

Целият изстинах. Познах чий е този басов глас. На Едуардо.

— Да?

— Как си?

— Знаеш много добре как съм! Току-що си наредил на горилите си да ме пребият и да обърнат дома ми с краката нагоре!

— Нападнали са те? О, толкова ми е жал за теб. — Едуардо не си правеше дори труда да скрие издевателската си нотка. — Вчера в бразилската преса излезе една много неприятна статия. Много, много неприятна. И не забравяй, че те наблюдавам. И искам да не се вълнуваш много, нали ме разбираш?

— Еби се в гъза, педераст! — изкрещях в слушалката и затръшнах телефона.

Подреждането на хаоса ми отне много време. Бях обезсърчен, пребит и муден. Един полицай прекъсна подреждането ми — беше дошъл да направи опис на изчезналите вещи. Казах му какво липсва. Казах му също така и за обаждането на Едуардо. Защо пък не, по дяволите? Съмнявах се много дали ще могат да открият нещо, което да докаже съпричастността му към нападението, но все пак щях поне малко да му вгорча живота. Полицаят се отнесе към мен като към малко мръднал бивш служител, какъвто всъщност си бях, но обеща да провери нещата.

След като най-после успях да поподредя, се обадих на Ръсел Чърч, шефа ми в школата за руски изследвания.

— Ник, как си? Тъкмо се канех да ти се обадя, за да ти благодаря.

— О, така ли? — За какво ми говореше, по дяволите?

— Да. За спонсорството от страна на „Декер Уорд“.

Сърцето ми се сви. Проклятие!

— Какво спонсорство?

— Току-що разговарях по телефона с някой си Рос. Той каза, че „Декер Уорд“ искали да осигурят значителна финансова помощ за школата по руски изследвания, като започнат с изпитателен период от година и после ще решат за евентуално продължение.

— В замяна на какво?

— Ами, искат достъп до някои от нашите хора и контактите ни. Планирали да разширят бизнеса си в Русия. Готови са да плащат добри търговски цени за всякаква консултантска работа, при която те са посредници. Всичко е абсолютно точно. Точно това външно финансиране, от което толкова много се нуждаем! Отлично свършена работа.

— В действителност аз не знам нищо за това.

— О! А аз си мислех, че на теб дължа благодарността. Сигурно така или иначе си им направил отлично впечатление. Е, как вървят нещата при теб?

— Ами, никак. — Опитах се да прогоня подмилкващата нотка от гласа си, но не успях. — Напуснах. Ти ми каза да ти се обадя, ако атмосферата на Сити се окаже неподходяща за мен.

Ръсел беше преизпълнен от ентусиазъм.

— Е, сега вече ще можем да намерим нещо подходящо за теб тук. Още не сме изяснили подробно детайлите от сделката по спонсорството, но ти вероятно би могъл да поемеш част от работата по връзката с „Декер“.

— Чакай за секунда, Ръсел — прекъснах го аз. — Не съм сигурен, че това може да стане. Раздялата ни с „Декер“ съвсем не беше джентълменска.

— О!

— Би ми било от полза, ако продължим разговора на тема работни места в други университети. А и бих искал да те използвам за поръчител, ако мога.

Номерът стана. Гласът на Ръсел изведнъж стана по-предпазлив.

— Добре. Нека си поговорим.

— Утре?

— Няма проблеми. Да кажем в единайсет? До утре.

Нервно почуках на полуотворената врата на Ръсел; състоянието ми беше същото както и преди пет години, когато бях дошъл пак тук да търся работа.

— Влизай.

Още като го зърнах разбрах, че е разговарял с някого от „Декер“. Защото той обикновено ме поздравяваше с лъчезарна усмивка, но този път се надигна доста неловко от бюрото си и ми стисна ръката, като избягваше погледа ми.

— Здравей, Ник. Заповядай, седни.

Все едно че му се бях изтърсил изневиделица. Щръкнах на малкия стол, прилепен плътно до бюрото му. Познавах много от книжата, натрупани отгоре му. По-голямата част от тях бяха с грифа на школата за руски изследвания — купища административни задачи и нито една страница на кирилица.

Той свали очилата си, изтри ги и се навъси.

— И така, за какво искаше да си поговорим?

— Търся работа. Бих искал да знам дали можеш да ме насочиш нейде?

— Не съм чувал за нищо конкретно, откакто си тръгна оттук. Мисля, че онова място в Шефилд може би е още свободно. Има вероятност скоро да изскочи нещо и в университета в Съри. Освен тези две възможности няма кой знае какво.

И това беше моят преподавател, почти приятел през изтеклите почти шест години. Човекът, който си заложи авторитета заради мен въпреки липсата на все още официална диплома за квалификацията ми по руски език. Можеше да направи много повече от това за мен.

Трябваше да разбера какво се е случило.

— Ще ми дадеш препоръка, нали?

Препоръка от Ръсел беше от съдбоносна важност за мен. Той беше високо ценен и уважаван сред академичните среди на Великобритания. Дори и по целия свят. Без добра препоръка направо угасвах. Нямаше да имам и най-малък шанс да си намеря работа.

Очилата му отново станаха обект на поредното бърсане и лъскане.

— Може да се окаже трудна работа — каза той. — Мога да ти дам нещо от този род, разбира се. Но ще ми е много трудно да го разкрася.

— Защо? Какво не е наред? Какво ти казаха от фирмата?

— Господин Рос от „Декер Уорд“ ми разясни обстоятелствата, при които си напуснал фирмата им.

— Кой господин Рос?

Ръсел се поколеба.

— Мисля, че спомена, че се казва Едуардо Рос. Не съм сигурен.

— О, ясно. И какво ти каза?

Ръсел се разшава неловко в креслото си.

— Каза ми, че си бил заловен от властите в Бразилия при опит за подкупване на длъжностни лица по някаква сделка там, че това станало публично достояние и че на тях им се наложило да те освободят.

— Но това е пълна глупост!

— Аз четох статията във вестника, Ник. — Той извади фотокопие на статията от вестника на Бочи.

— Но това беше работа на „Декер Уорд“. Мога да ти покажа друга статия, която твърди точно противоположното!

— Рос ми каза, че освен това ти си се свързал с пресата зад гърба на фирмата. — Поведението на Ръсел рязко се бе променило. Той вече се бе привел напред с издадена долна челюст, готов за сблъсък.

— Добре, не желаеш ли все пак да изслушаш и моята гледна точка за тази история?

— Окей. Давай.

И аз се опитах да обясня. Беше трудно, защото нямах възможност да разказвам в подробности, но мисля, че се справих добре. Ръсел обаче не ме слушаше. Просто не ме чуваше — не искаше да ме чуе.

И когато приключих, той почука с молива си и каза:

— Общо взето, Ник, това е само твоята версия на случая срещу тази на „Декер“ и пресата в Рио. — Пак почука с молива — този път по статията на Бочи. — А в момента „Декер Уорд“ са от изключителна важност за бъдещето на тази институция. Не мога да си позволя да подлагам действията им на съмнение.

Това вече прехвърляше всякакви граници.

— Ръсел! Те са те купили!

— Що за абсурдно обвинение!

— Не, не е. Ако бях дошъл при теб от някаква безлична институция в Сити и ти кажех, че искам да се върна в академичния живот, ти не би ми задал никакви въпроси. Но понеже тези хора са ти обещали много пари, ти се вслушваш само в техния глас.

— Не мога да ти дам препоръка с чиста съвест, след като знам, че си бил замесен в опит за подкупване на правителствени служители.

— Ти не знаеш нищо такова. Всичко, с което разполагаш, е думата на Едуардо Рос. Това спонсорство идва заедно с няколко условия, и първото от тях е да бъда смачкан. Това е първата ти сделка за спонсорство и в рамките на само един ден ти си позволяваш компромиси с независимостта!

Ръсел вдигна ръце.

— Успокой се, Ник. Дай да си поговорим за онова място в Съри, става ли?

— Зарежи го! — срязах го аз и изфучах навън.

Карах велосипеда си към Примроуз Хил с рекордна скорост, пренебрегвайки болката в гърба и крака. Реакцията на Ръсел не беше трудна за предвиждане, но от това горчивината ми не ставаше по-малка. Откакто бе станал шеф на факултета преди три години, той бе поставил осигуряването на спонсорство в центъра на стратегията си за запазване финансовата база на факултета. До този момент не бе имал особени успехи. Самото му положение в школата все още не беше съвсем сигурно. Освен това беше и амбициозен. Защо да жертва всичко заради един преподавател по руски език, па бил той и обещаващ, който още не е защитил дисертацията си?

Защото това щеше да е най-правилното нещо, което трябваше да направи. Защото беше мой приятел и поддръжник. Защото школата за руски изследвания не беше „Декер Уорд“.

Копеле!

Но защо бяха постъпили по този начин „Декер Уорд“? Толкова ли бях важен за тях, че да са готови да се изръсят с един или два милиона долара, само и само да не мога да си намеря никъде работа? Предполагах, че от тяхна страна това беше интелигентен ход с няколко нива. Школата за руски изследвания все още имаше добри контакти и познания за Русия, от които Рикардо би могъл да има полза. А и освен това в момента единственото, с което разполагаше Ръсел, бяха голи обещания. „Декер“ щеше да измисли хиляди формалности, за да се измъкне от сделката, преди да им се наложи да броят суха пара.

Отбих се в кръчмата на ъгъла до жилището ми и си купих бира и сандвич с шунка. Обмислих положението си. Сега вече беше изключено да си намеря работа като преподавател по руски в някой университет. По всяка вероятност и Сити вече нямаше да ме приеме, дори и да исках. Имах поне половин година работа по приключването на дисертацията, без да включвам и другите три или четири месеца, които щяха да са ми необходими, за да стигна дотам, където я бях зарязал. Явно трябваше да си заровя главата в записките си и да довърша дисертацията. В банковата си сметка имах три хиляди лири — остатъкът от парите, които Рикардо ми беше дал на заем да си купя дрехи. Щях да карам с тях.

Вноските по погасяването на ипотеката отново щяха да станат невъзможни. Нямах никаква възможност да продам апартамента за сума, по-голяма от тази на заема, който бях взел. Щеше да ми се наложи да го дам под наем и да изляза на квартира, стига да успеех да намеря нещо по-евтино. Ама много евтино. Боксониера или нещо от този род. Погледнах сандвича с шунка. В бъдеще вече нямаше да мога да се отбивам по заведения.

А и какво ли беше бъдещето ми? Гледах напред с почти пълно безучастие. Ако Изабел беше някъде наблизо, или поне ако знаех, че е жива, щеше да е съвсем друго. Но несигурността, заобикаляща изчезването й, продължаваше да тегне върху душата ми. Вече губех куража, че може да е жива, а без него бъдещето ми изглеждаше безкрайно сиво.

Върнах се в апартамента си. Вече беше почти оправен. Работниците бяха поставили временна врата към балкона. Следобед щяха да монтират нещо по-дълготрайно. За късмет застраховката ми бе предвидила подобни неприятности.

Тъпчех из четирите миниатюрни помещения: кухнята, всекидневната, банята и спалнята. Щеше да е истински позор да напусна жилището си. Навремето, когато Джоана го беше купила, ми бе изглеждало екстравагантно, а после се бе превърнало във воденичен камък на шията ми. Но тук бяха всичките ми рафтове с книги, които в продължение на часове, не, на дни, бях подреждал, рафтовете, които по някакъв чудотворен начин побираха две хиляди книги. А отпред беше и миниатюрната градинка, в която познавах всяко растение, всеки плевел.

Заля ме внезапен и неочакван гняв. Губех си жилището заради „Декер“. Бях провалил кариерата си заради „Декер“. Ръководството на фирмата бе уредило да ме пребият. За какво се мислеха тия хора, по дяволите? Не можех ли да направя нещо, за да ги спра? Или поне да им причиня неприятности? Жадувах за отмъщение, и то веднага.

Но какво? Разкритието на манипулацията на Рикардо с пресата на Бочи им бе причинило загуби, но не достатъчно големи. Скоро щяха да се съвземат. Исках да направя нещо, което да им причини големи и непоправими щети.

Но какво? Аз, един безработен с два месеца стаж като банкер. Страшно ми се прииска да разтръбя на целия свят за прането на пари, с което се занимаваха. Но за да се разкрият доказателства, достатъчни да ги приковат на позорния стълб, щеше да е необходимо продължително международно разследване, а от Агенцията по наркотиците изобщо не даваха признак, че са готови да започнат такова, най-малкото поне на „Декер“. Вече вярвах на Дейв по въпроса за безразличието на властите.

Ненавиждам чувството на безпомощност. Все трябваше да има нещо, което да мога да направя.

Телефонен звън прекъсна терзанията ми.

— Ник? Аз съм, Кейт. Чух ужасните новини. Обаждам ти се да разбера как си.

— Кои ужасни новини?

Долових колебанието й.

— Ами, и двете, предполагам. За Изабел. И че си загубил работата си. Сигурно е ужасно.

— Ужасно е. Освен това се вмъкнаха с взлом в жилището ми и ме пребиха.

— О, господи! Кога?

— По-предната нощ.

— Много ли те биха?

— Не знам. Изгубих съзнание. Главата още ме боли. Гърбът също. И кракът.

— И какво правиш сега?

— Мисля къде да си търся квартира.

— Не можеш ли да си намериш друга работа?

— Не. „Декер Уорд“ внезапно са решили да спонсорират Школата за руски изследвания. Условието да им дадат пари е те да не ми дават никаква работа.

— О, не! Къде ще живееш?

— Не знам. Все ще си намеря някаква боксониера. — Въпреки усилията ми гласът ми прозвуча уморено и обезверено.

Кейт замълча за момент.

— Добре, стига си унивал. Събери си багажа и веднага идвай у нас. Можеш да останеш в къщи, докато си намериш мансардата на бляновете. Не можеш да оставаш повече сам. Двамата с Оливър не сме кой знае каква компания, но е по-добра от никаква.

Внезапно проумях, че това е най-доброто решение на въпроса.

Качих отрупания си със сакове велосипед на влака и в осем часа вече бях на гарата на тридесетина мили от Лондон. Къщата на Джейми и Кейт се намираше на три мили от нея, в селцето Боднъм.

Беше още светло. Въртях педалите по тесните улички. Навсякъде стърчаха кестени, отрупани с бели свещи. Беше шумно, птиците огласяха простора с гълчавата си, а някаква селскостопанска машина се връщаше от полето. Спуснах се стремглаво по стръмния хълм, в чието подножие се гушеше Боднъм, и свърнах наляво покрай едно езеро с патици, като на косъм пропуснах един гъсок, който важно-важно се клатушкаше по пътя. Дори и в това затънтено място велосипедистите не получаваха дължимото им уважение.

Къщата им беше в края на една права отсечка, дълга половин миля. Чух автомобила зад себе си едва когато мощният му клаксон изрева зад гърба ми, като едва не ме изхвърли от седалката. Обърнах се и видях ягуара на Джейми. Той се опита да ме изпревари, но аз намалих до скоростта на пешеходец и му пресякох пътя. Някои хора цял живот си остават деца.

Те живееха в една стара ферма, все още обградена от селскостопански постройки, използвани от един техен съсед фермер. От едната страна имаше малка горичка с лилаво-зелен килим от неокосена трева и диви зюмбюли. Огромен розов храст се бе разпрострял пред къщата и трябваше да направя маневра, за да избегна един щръкнал бодлив клон.

— Трябва да го поокастря — каза Джейми. — От друга страна — не пуска в къщата ми такива пъргави юнаци като теб.

— Аз ще го направя, щом те мързи толкова. Ако кажеш, ще окося и двора.

Бяха се преместили тук преди две години, точно след като Джейми бе започнал работа в „Декер“. Къщата ми бе изглеждала абсурдно голяма за двама души плюс малчугана, особено след като бях свикнал да ги виждам в миниатюрната им едностайна квартира в Чизуик. Напомняше ми малко на къщата, в която бе израснал Джейми и където му бях гостувал преди баща му да бъде принуден да я продаде. В това нямаше случайност, разбира се. Също така подозирах, че не беше случайност и фактът, че Рикардо също си бе купил къща в провинцията.

Кейт се появи на прага и се надигна на пръсти, за да ме целуне.

— Добре дошъл. Вечерята е вече почти готова. За съжаление само задушено, друго няма.

Просторната старовремска кухня се затопляше от една готварска печка и приятното дрънчене на тигани, тенджери и всякакви съдини. Задушеното беше превъзходно. Гаврътнахме му една бутилка чилийско червено вино и през цялото време не спряхме да приказваме и да се смеем. И едва тогава, след като Кейт ни сервира по порция френско сирене, Джейми засегна темата, която до този момент всички внимателно бяхме избягвали.

— Рикардо те спомена тази сутрин.

— Така ли?

— Да. Изнесе ни малко слово. Каза ни защо си напуснал. Обясни ни, че няма нищо против хората, които не са съгласни с кодекса на „Декер“, и че ти е дал шанс да си подадеш оставката, който ти не си използвал. Той нямало да толерира човек от екипа да предава останалите. Каза ни, че ти никога повече няма да си намериш работа — нито в Сити, нито в някой университет.

— Джейми! И ти си мълчал? — възкликна негодуващо Кейт.

Джейми само сви рамене.

— Не би могъл да каже нещо, дори и да иска — казах. — Рикардо просто не е такъв човек. А какво мислят останалите? — запитах Джейми.

Той въздъхна.

— Не знам. Всички са много потиснати след това, което стана с Изабел. А и тази мексиканска сделка ни увисна като воденичен камък. Всички знаят, че двамата с теб сме приятели, и избягват да говорят на тази тема с мен. Подозирам обаче, че ще си държат езика зад зъбите. Рикардо беше пределно ясен. Да се държим за него, за да се грижи и той за нас. Зарежем ли го, ще ни сполети същото, което и теб.

Кейт погледна загрижено съпруга си. Джейми избегна погледа й и се втренчи в сиренето в чинията си.

— Мисля, че това спонсориране на Школата за руски изследвания само за да ми отрежат всички пътища за спасение вече прехвърля мярката — казах.

— Така е. И затова похватите му са особено ефикасни. Това е предупреждение към всички останали докъде може да стигне Рикардо с хората, за които мисли, че са го предали. Но това също така е и добра идея. Ще имаме нужда от информация и контакти, за да навлезем в Русия. Старото ти работно място може да ни окаже голяма помощ.

— А боят, дето ми го хвърлиха? Съсипването на апартамента ми? Рикардо спомена ли пред всички и тези факти?

— Съмнявам се дали изобщо знае за това. Тази работа е сто процента дело на Едуардо.

— Джейми, трябва да се махнеш оттам! — заяви разгорещено Кейт. — Особено след начина, по който постъпиха с Ник. Трябва да се махнеш, преди да е станало прекалено късно.

— Вече е прекалено късно — въздъхна той. — Особено сега. Рикардо ще ме дебне и за най-малките признаци на нелоялност.

— Зарежи го! — избухна Кейт. — Просто се махни и точка!

— Не е толкова лесно — каза той. — Тази къща също трябва да се изплаща. Ще ми трябват най-малко две години добри премии, за да се оправя с полицата. Напусна ли, как ще изкарам необходимите пари? Не е особено приятно да имаш Рикардо за враг. Пазарът на латиноамериканските ценни книжа е малък: хората си познават и кътните зъби.

— Би могъл да работиш за „Блумфийлд Уайс“ — каза Кейт. — Ще те глътнат като топъл хляб.

— Да, и ако загубят войната с „Декер“, както върви работата, няма да дадат и пукната пара за мен и се озовавам право на улицата.

— О, Джейми! — изръмжа безсилно Кейт, хвърли салфетката си върху масата и стана.

Двамата с Джейми останахме дълго време в мълчание.

— Съжалявам — наруши го накрая той.

— Не се притеснявай. Свободен съм да сложа кръст на кариерата си. Не е необходимо да слагаш и ти кръст на твоята, само за да си солидарен с мен. Имаш да мислиш за Кейт и Оливър. — „И за амбицията си“ — помислих си. Това му беше истинският проблем и двамата го знаехме отлично. Той се справяше добре в „Декер“ и ако си държеше устата затворена, след няколко години щеше да събере първия си милион. И отчаяно се стремеше към целта си.

Но той също така беше и мой стар приятел. Не исках да го принуждавам да жертва амбициите си заради мен.

Помогнах му да измие съдовете и после си легнах. Кейт повече не излезе от стаята си.

На следващия ден двамата с нея се разговорихме. Джейми бе отишъл на работа, а тя бе откарала Оливър на училище. Времето беше чудесно, слънчево, със слаб ветрец. Седяхме в градината зад къщата и пиехме кафе.

— Знаеш ли, че твоят кръщелник вече си има приятелка? — попита Кейт.

— Наистина ли? Не е ли малко малък за тази работа?

— Мисля, че на тази възраст се привързват много към противоположния пол, а поотраснат ли, вече престават да се интересуват едни от други.

— Как се казва?

— Джесика.

— Хубавка ли е?

— Трябва да питаш Оливър. На мен ми изглежда малко дундеста. Но иначе играят на федербал, така че не мисля да има нещо против нея. Попита ме дали имам нещо против Джесика да идва да си играят. Беше страшно срамежлив и ужасно сладък.

— Е, надявам се да ме представят официално.

Замълчахме. Нещо подплаши враните в близката горичка и те се разкряскаха разтревожено.

— Мислиш ли, че ще я открият? — попита тя.

— Изабел ли?

— Да.

Помислих за момент.

— Да, вярвам. Вярвам, че накрая ще я открият.

— Тя ми изглеждаше страшно мила.

— Така е.

— Обаче ненавиждам жени с фигури като нейната. Изглеждат страхотно каквото и да облекат.

Усмихнах се. Спомних си как изглеждаше Изабел — кожата й, ароматът на тялото й, гласът й. Тя беше жива. Не можеше да е другояче.

Кейт се пресегна и стисна ръката ми.

— Съжалявам за снощи — каза тя. — Но Джейми направо ме влудява. „Декер“ сякаш са му обсебили живота. Понякога ми се струва, че си е продал душата на Рикардо.

— Знам какво ти е на ума. Рикардо дава мило и драго да има пълен контрол върху хората, които работят за него. Оставя ги да си вършат работата както намерят за добре, но прави всичко интересите им да съвпадат с неговия. Разбирам гледната точка на Джейми. Той трябва да изплаща всичко това.

— Не, не трябва! — възрази тя с внезапно ожесточение. — В действителност изобщо нямаме нужда от толкова огромно жилище. Разбира се, много е хубаво, но можехме да си живеем щастливо в апартамента си в Чизуик. А и ония дрънканици, че трябвало да се грижи за мен, са пълна глупост. Аз си имах чудесна работа в една адвокатската кантора в Сити. Пак бих могла да изкарвам същите пари. Разбира се, че искам да съм до Оливър, докато отрасне, макар че не съм длъжна.

Не казах нищо. Не исках да вземам страна между двамата. Особено след като според мен единият бе прав, а другият — не.

— Знаеш ли, че се сдърпахме здравата с него, че съм те поканила у нас? — попита тя.

Поклатих глава.

— Каза, че във фирмата щели да го гледат с лошо око. Казах му, че не е необходимо да се вживява чак дотам.

— Не искам да оставам, щом…

— Ще останеш — заяви твърдо тя. Очите й пламнаха. Това ме изненада доста. Познавах я като спокойна и уравновесена жена. Никога не я бях виждал толкова възбудена.

Изненадата ми явно бе проличала, защото тя се усмихна и каза:

— Не се тревожи. Джейми също иска да останеш. Мисля, че вече е разбрал, че се е държал глупаво.

Тя отпи от кафето си и зарея поглед към хълма отвъд градината.

— Той се променя, да знаеш.

В първия момент се въздържах от коментар. Не исках да навлизам прекалено дълбоко във взаимоотношенията им. Тя обаче явно искаше да си разтовари душата. Внимателно навлязох в опасната тема.

— Така ли?

Тя ме стрелна с поглед. Усети неохотата ми да разговарям на тази тема, но въпреки това продължи.

— Спомняш си го какъв беше в университета. Нищо не вземаше на сериозно. Винаги беше страшно забавен, страшно мил, винаги съпричастен. И след това пак беше същият. Ако не беше той, не знам как щях да преживея смъртта на баща ми.

Спомних си, че когато бащата на Кейт бе загинал при автомобилна катастрофа, тя беше направо съкрушена. Джейми бе направил всичко, което се очаква от един съпруг. Той сякаш знаеше отлично кога да я развесели и кога да я остави сама.

— Винаги е бил добър приятел — казах. — Уреди ми работа в „Декер“, нали така? Знам, че нещата просто не се получиха, но не бива да забравяме, че си заложи главата заради мен.

— Да, така е — усмихна се Кейт, но само за момент. — Но какво ще кажеш за Оливър? Джейми направо беше полудял от радост, когато се роди. А сега едва ли го вижда и за няколко минути на седмица.

— Просто няма друг избор, Кейт. Бях в кухнята на „Декер“. Трябва да работиш пряко сили, за да се задържиш. Джейми не прекарва там повече време от другите. Всъщност вероятно дори прекарва по-малко от всички.

— Но защо му е да работи там? След всичко, което сториха на теб, и това, което правят сега с него.

В гласа й се промъкна нотка на страдание. Знаех отговора. Навремето с него бяхме играли ръгби. Той беше един от най-упоритите хора, които познавах. Никога не се предаваше. Ако беше решил да прави състояние в „Декер“, нито аз, нито Кейт можехме да направим нещо, с което да го разубедим.

— Знаеш ли, наистина ти се възхищавам за това, което направи — каза тя.

— Имаш предвид напускането ми ли?

Тя кимна, все така втренчена пред себе си.

— Нямах друг избор.

— Точно това имам предвид и аз.

Тя се обърна към мен и ме дари с топлата си приятелска усмивка. Слънцето се пречупи в късата й кестенява коса. Носеше бяла фланелка с къси ръкави и дълга памучна рокля, леки летни дрехи, които меко обгръщаха плавните очертания на тялото й.

Джейми не я заслужаваше.

И така, останах при Кейт и Джейми. Прекарах два дни в събиране на нещата в апартамента си. Налагаше се да говоря с фирми посредници за търсене на наематели, да търся водопроводчик за ремонт на бойлера, да подреждам, опаковам и да наемам фургон за прекарването на багажа си, осемдесет процента от който бяха книги. Агентите бяха изпълнени с оптимизъм, че могат да намерят наемател, чийто наем почти да покрива ипотеката ми.

Отново заработих над дисертацията си. Бях си мислил, че възстановяването на липсващите глави ще е отчаяна работа, но не се оказа така. Спомнях си много добре какво бях написал и макар да ми се наложи да преровя записките си, дори и това ми достави удоволствие.

А и на самата дисертация това й се отрази благотворно. За съжаление обаче не бях си съставял подробни списъци за всички източници, от които се нуждаех. Щеше да ми се наложи да отделя няколко дни в библиотеката на Школата за руски изследвания в Лондон. По-голямата част от останалата работа спокойно можех да си я свърша при Джейми в Докенбуш Фарм.

Беше много приятно за работа местенце, особено през май. На горния етаж на къщата имаше стая за гости. Нагласих си една маса и стол пред прозореца и разположих на масата новия си „Макинтош“, който бях купил в очакване на парите от застраховката. Погледът ми минаваше над короните на ябълковите дървета и стигаше до две ниви с млада ръж и един нисък залесен хълм зад тях. Картината беше рядко идилична. Работех по цял ден, от осем до осем, като прекъсвах по час за обяда с Кейт и Оливър. Успях да се потопя целият в света на Пушкин и да забравя собствения си свят. Рикардо, Едуардо и „Декер“ все още съществуваха някъде, но много далеч.

Единственото, което ми напомняше за тях, беше Джейми, който всяка вечер донасяше със себе си атмосферата на „Декер“. Скоро обаче и това изчезна: той не искаше да разговаряме на тази тема, аз и Кейт също. Атмосферата в къщата се бе подобрила от спора им за моето пристигане. Всяка вечер си прекарвахме много весело — стояхме до късно, пийвахме и разговаряхме. Имах чувството, че всеки ден е празник.

Позвъних на полицейския участък в Кениш Таун да разбера как върви работата по делото номер 152634/Е. Не ме изненадаха с вестта, че все още тъпчат на едно място. Нищо от откраднатите ми вещи не се бе появило на пазара. Бяха разпитали Едуардо, който естествено бе отрекъл всякаква съпричастност към взлома, и не бяха успели да намерят никаква връзка между него и обира, ако не се брояха подозренията ми.

Сещах се от време на време за Изабел, макар и не редовно. Изпитвах горестно чувство на вина заради това, макар и с разума си да разбирах, че така е по-добре за мен. Когато мислех за нея, винаги бях напрегнат, разтревожен, изпитвах чувство на вина, несигурност, гняв. Бяхме прекарали само няколко дни заедно, но непрекъснато се тормозех с въпроса дали връзката ни би могла да оцелее и все повтарях, че всичко би се развило добре. Много добре. И изпадах в гняв, че ми бяха попречили да се убедя в това.

Позвъних на Луиш да го питам дали няма някакви нови вести. Зарадва се на обаждането ми. Каза ми, че бил представил една голяма холандска банка с добри връзки в Бразилия на Умберто Алвеш и предложил да си поговорят за финансирането на сделката с фавелите. Възраждането на сделката щяло да отнеме поне два месеца, но въпреки това Умберто бил оптимист. Зарадвах се, че Рикардо наистина е имал причина да изпадне в гняв.

— Някакви, новини за Изабел?

Последва тежка тишина.

— Нищо — отвърна накрая той. — Нищо.

— Полицията не откри ли нещо?

— Не. — Той млъкна. Изчаках го да продължи. — Тя е жива, да знаеш. Още не са намерили тялото й. Ако беше мъртва, щяха да я открият. Знам, че е жива. Усещам го.

— Моля се да си прав — казах. Бях длъжен да вярвам, че е прав.

Една вечер в края на втората ми седмица в Докенбуш Фарм „Декер“ отново нахлу в живота ми. Джейми се върна от работа доста напрегнат и за пръв път първата чаша вино не успя да прогони напрежението. Беше дошъл моментът да нарушим негласното си табу.

— Какво става? — попита Кейт.

— Лоша работа.

— Какво по-точно?

— На Ник със сигурност ще му хареса. — Той ми хвърли един бърз поглед. — Мисля, че сме изправени пред много сериозни проблеми. Пазарът цяла седмица е в състояние на свободно падане и по всички личи, че това ще продължи и тази седмица.

— Какво се е случило? — запитах го. Съвсем съзнателно бях спрял да чета новините от Латинска Америка във вестниците.

— Мексико рухва. Банки гърмят по цялата страна, правителството пада под огромното бреме на дълг-рефинансирането, за да се справи с положението тази година, и на всички им се е дръпнало лайното.

— А „Декер“ са все още на дълга позиция по онази двумилиардна сделка с Мексико от миналия месец?

— Да, и има още цял куп други неща. Мексико паднаха с двайсет процента и Рикардо продължава да купува още. Разбираш ли, неговата теория е, че САЩ са спасили задника на Мексико през 1995 и сега ще го повторят. От негова гледна точка възможността да изкупуваш на безценица по време на паника е нещо голямо. Да знаеш, че е получил допълнително финансиране от „Шалме“, нали я знаеш, швейцарската банка, която притежава двайсет и девет процента от активите ни. Имаме вече достатъчно мексикански ценни книжа, за да запълним цялата кула Канари Уорф.

— И колко точно е това?

Джейми се присви.

— Имаме дълга позиция от четири милиарда долара по мексиканската сделка и още два милиарда по други.

— Господи! Какво се е случило? Рикардо да не си е изгубил ума?

— Рикардо — не, но Конгресът на САЩ със сигурност. Чувал ли си нещо за закона на Пинък?

— Не.

— Това е един нов закон, който изисква конгресът им да одобрява всеки авариен пакет от помощи, който надхвърля определен обем. Създаден е специално, за да не позволява на американското правителство да измъкне отново Мексико.

— А ще го гласуват ли? Президентът няма ли да наложи вето?

— Казва ли ти някой? Това е свързано с още цял куп други сделки. Нека да кажем, че това прави ситуацията около Мексико още по-неясна. Някои от брейдиоблигациите се сринаха до трийсет процента.

Брей! Спомних си, че само преди месец се търгуваха на шейсет и седемдесет процента.

— Значи никакви премии тази година?

Джейми въздъхна.

— Нещата са още по-мрачни. В началото на тази година капиталът ни възлизаше на милиард и половина. По днешни цени загубите ни са по-големи от тази сума. В техническо отношение ние сме в положение на несъстоятелност. Разбира се, всички загуби са нереализирани. А и никой извън групата не знае нищо за случая, дори и лорд Къртън. Все още има шанс пазарът да се завърти благоприятно за нас. Но дотогава ще разчитаме на парите от „Шалме“ и на виртуозното счетоводство.

Джейми имаше право. Бях доволен, но направих всичко възможно да не го покажа. Той беше много притеснен. Не искаше „Декер“ да изчезне яко дим, преди да си е получил поне първото солидно възнаграждение от тях.

Когато обаче на следваща сутрин седнах да работя, открих, че ми е невъзможно да се съсредоточа. Бележките ми, погълнали така силно вниманието ми предния ден, сега лежаха разпилени върху бюрото. Погледът ми се зарея през прозореца към ябълковите градини.

Значи „Декер“ рухваше? Чудесно! Съжалявах единствено, че не аз съм този, който им е придал първоначалната скорост. Изпитвах леко угризение заради Джейми и някои от останалите, които щяха да изгубят солидните си премии след всичкото нечовешко блъскане, което бяха вложили. Но Джейми трябваше да е щастлив, че има жена като Кейт. За какво му бяха толкова пари?

„Декер“ по всяка вероятност все някак си щеше да се измъкне. Цената на мексиканските ценни книжа щеше да се вдигне. Кой знае, може би пък „Декер“ щеше да извади късмета и да приключи с цяло състояние ситуацията, вместо да рухне? Точно сега обаче бе много слаб и уязвим. Ако исках да си отмъстя, сега беше моментът.

А аз жадувах за мъст. Рикардо и брат му бяха съсипали кариерата ми, бяха откраднали дисертацията ми, бяха уредили да ме пребият и да ме изхвърлят от квартирата ми — и всичко това с очевидна безнаказаност. Арогантността им надминаваше всякакви граници. Не можех да ги оставя, без да си платят. Какво ми беше заявил Рикардо? „Не си ли с мен, значи си против мен.“ Чудесно. Аз бях срещу него.

Какво обаче можех да направя?

Спомних си, че Кейт предлагаше на Джейми да си потърси работа в „Блумфийлд Уайс“. Вярно, това щеше да ядоса Рикардо. Но той едва ли щеше да се развълнува чак толкова, ако започнех работа при тях. Едва ли щях да представлявам чак толкова голяма ценност за тях с двумесечния си опит във финансовото дело.

Я почакай! Май че го измислих. Отначало ми се стори истински абсурд, но колкото повече го обмислях, толкова по-смислено ми изглеждаше. Захвърлих Пушкин на една страна и започнах трескаво да подреждам мислите си върху чист лист хартия.

Щеше да ми трябва късмет. Извадех ли го обаче, „Декер“ щеше да го духа много здраво. И то благодарение на мен.