Сити

32.

Таксито до Докенбуш Фарм направо ми одра кожата. Платих на шофьора, поех си дъх и застанах пред входната врата. Беше топла лятна нощ, звездите и луната осветяваха фермата. Два прозореца от първия етаж хвърляха квадрати светлина върху застланата с чакъл алея. Някъде зад мен в тъмното се обади бухал.

„Рикардо е знаел, че е Джейми — помислих си. — Още щом му казах за Франсишко, и е разнищил нещата.“ Защото Алехо беше клиент на Джейми, който уж работеше за някакво потайно богато мексиканско семейство. В действителност обаче Алехо бе работил за Франсишко. Лусиана наистина беше посредник на Франсишко, но с Джейми, не с Рикардо. Била е наясно, че Рикардо в никакъв случай не би правил бизнес с брат й. Сега на Франсишко му се беше дръпнало лайното и чрез Алехо той разпродаваше всичко, което бе придобил от „Декер Тръст“.

И Рикардо ми го бе съобщил, за да ми даде възможност да стигна до Джейми пръв. Бях сигурен, че мога да разчитам на Рикардо да се оправи с Франсишко.

Натиснах звънеца.

Мина доста време, докато вратата се отвори. Джейми бе сменил костюма си с джинси и стара памучна риза. Облегна се на вратата.

— О, ти ли си. Мислех си, че някой може да дойде, но не предполагах, че ще си ти.

Вонеше на уиски. Очите му блестяха, но не бяха съвсем на фокус. Бях го виждал много пъти в такова състояние.

— Мога ли да вляза?

— Разбира се.

Поведе ме през коридора, а оттам във всекидневната. Свиреше музика: познах албума на Леонард Коен — не го бях слушал от завършването на университета. Това беше любимата музика на Джейми за един семестър, но след това я беше забравил.

Той рухна в едно кресло. На масичката до него имаше преполовена бутилка уиски.

— Пийни — каза Джейми.

Взех бутилката и отидох в кухнята за лед. На мивката бяха струпани купища съдове. Кейт я нямаше от десет дни. Къщата се нуждаеше отчаяно от нея.

Когато се върнах в стаята, Джейми ме загледа втренчено. Седнах срещу него. Леонард Коен монотонно се разнасяше из къщата.

— Изабел е свободна — казах.

— Добре ли е?

— Да. Като имаме предвид, че е прекарала два месеца затворена.

— Добре — каза Джейми. — Знаеш, нали?

Кимнах.

Той въздъхна и отпи яка глътка.

— Радвам се, че са се грижили за нея. Казаха ми, че ще бъдат внимателни.

— Под „те“ имаш предвид Франсишко, нали?

— Да — кимна той. — Колко знаеш?

— Знам, че Франсишко е открил в „Декер Тръст“ сметка за пране на пари. Чрез теб. Сметката се е управлявала от Алехо, който се е правел, че работи за някаква богата мексиканска фамилия, която си познавал от времето на работата ти в „Гърни Крохайм“. Правел е голям бизнес с теб. После обаче Мартин Белдекос е започнал да подозира нещо.

Джейми изсумтя.

— Шибан педал! Ако беше като хората, нямаше да имаме никакъв проблем. Но не и той. Винаги всичко да разрови. Ако беше открил и най-малката следа, веднага щеше да хукне в полицията. Нямаше да имаме никакъв шанс да хванем Рикардо или Едуардо да потулят нещата.

— А той откри ли нещо?

— Беше на косъм. След Каракас искаше да посети Алехо в Маями.

— И ти нареди да го убият.

Джейми прехапа устни.

— Не исках да го убиваме. Но Франсишко настоя. Не исках да го прави.

— А аз? Какво ще кажеш за мен? И мен ли искаше да убият?

— Не — отвърна той. — Не. — Джейми разтърси глава, без да откъсва поглед от мен. Въздъхна. — Франсишко искаше да те убием. Бях му казал колко близо си до разкриването на нещата. Когато ми спомена, че искаш да говорим за някакъв факс за Мартин Белдекос, прерових бюрото ти и го взех. Но си знаех, че накрая пак ще разнищиш всичко.

Той глътна уискито си.

— Казах на Франсишко, че убийството на Белдекос е абсолютна глупост. То изведнъж повиши страшно много рисковете. Внезапно престъплението ни не беше повече чиста технология, а се превърна в убийство. Две убийства вече ставаха повече от очевидни. Но той въпреки всичко задейства машината. Когато разбрах за случилото се с теб в Бразилия, направо побеснях. Но вече нямаше какво да направя.

Повярвах му.

— Защо организира отвличането на Изабел?

Джейми ме стрелна с поглед.

— Не Изабел се опитвахме да отвлечем, а теб.

— Мен?

— Да. Според мен това беше единственият начин да те измъкнем от играта, като останеш жив. Казах на Франсишко, че това ще да даде време да заличим следите си и да потулим нещата. А ако не те бяхме отвлекли, Франсишко вече щеше да те е убил. Знаех, че си споделил доста неща с Изабел, така че ми се стори добра идея да отвлечем и нея.

Спомних си, че бях споменавал на Джейми как съм обсъждал Франсишко Арагао с Изабел. И като си помисля как ме убеждаваше да й нямам вяра!

— Освен това Изабел беше съвършеното прикритие — продължи той. — Всичко беше направено така, че да изглежда като обикновено отвличане в Рио. И наистина свърши работа. Дори и след като успя да се измъкнеш, ти беше толкова ангажиран с преговорите, че забрави всичко останало.

— Защо не нареди да я освободят?

— Исках. Но след като се намеси полицията, Франсишко се заинати да я убиваме. Похитителите пък първоначално поискаха откуп. Беше истински хаос. — Той вдигна молещия си поглед от чашата си. Лицето му беше бледо и набраздено от напрежението на последните месеци. Направо беше изумително, че не го бях забелязал по-рано; но пък и той се бе прикривал добре.

— Значи това беше причината искането за откуп да отпадне толкова бързо в края?

— Да. Но ние бяхме постигнали компромис. Щяхме да я оставим жива, но без да я освобождаваме, като накараме семейството й и „Декер“ да си мислят, че е убита.

— И през цялото време, докато бях в къщата ти и те питах за мнението ти какво става, ти си знаел къде е тя?

Той кимна.

— Тук поне можех да те държа под око. И когато видях, че опитите ти да раздвижиш властите не доведоха до резултат, се успокоих. До момента, в който прочетох документите на „Блумфийлд Уайс“ относно „Декер“ на масата. Не можех да допусна такъв развой. Погълнеха ли „Декер“, схемата ни щеше да гръмне само след дни.

— И използва Изабел, за да ме принудиш да отменя поглъщането?

Джейми се втренчи в чашата си.

— Струваше си да се опита. Трябваше да предприемем нещо.

Отпих от уискито си. Тук, на четири очи с Джейми, на чашка в къщата му, както го бяхме правили толкова пъти, направо изглеждаше абсурдно, че обсъждаме такива неща като пране на пари и убийство. Само преди три месеца тази част от живота му, от седем сутринта до осем вечерта в Сити, ми бе изглеждала пълна мъгла. Сега вече знаех.

— Защо? — попитах.

— Какво искаш да кажеш с това „защо“?

— Защо направи всичко това?

Джейми въздъхна, изправи се и си доля, като остави съвсем малко на дъното на бутилката — него наля на мен.

— Едно нещо води до друго. Искам да кажа, когато Лусиана ми съобщи, че Франсишко иска да открие сметка, без Рикардо да знае за това, тогава ми се стори добра идея. Разбира се, че се досещах откъде идват парите, но защо трябваше да ме е грижа? Това беше нов бизнес, който Рикардо не можеше да поеме. И се оказа, че е наистина голям. Знаеш какъв оборот правеше Алехо. Нещата вървяха толкова добре, че Франсишко продължаваше да помпа все повече и повече средства. Разбира се, не се интересувах за произхода им.

Вероятно бяха от колумбийските и венецуелските контакти, за които беше чувал Луиш.

— А и не можех да разбера защо Рикардо не иска да прави бизнес с Франсишко. Искам да кажа, че Рикардо печели сделките, като престъпва правилата. Струваше ми се, че е грешка да не искаш да работиш с някого само защото имал лоша репутация. В този бизнес не можеш да си позволиш да бъдеш гнуслив.

— Не можеш ли? — На мен ми изглеждаше, че въпреки всичко Рикардо винаги знаеше точния момент, в който да прояви гнусливост.

Джейми повдигна рамене.

— Е, прав си. Допуснах грешка. Но в онзи момент всичко ми изглеждаше съвсем лесно. „Декер“ е устроена така, че да обърква всякакви ревизори и инспектори. Ако не се беше пръкнал онзи педал Белдекос, нещата щяха да си вървят като по релси.

Джейми прокара пръсти през косата си. Лицето му беше изпито, с хлътнали очи.

— И изведнъж всичко отиде по дяволите. Особено след като позволих на Франсишко да… да се справи с Мартин. Тогава най-вече.

Той впи очи в мен.

— Беше някаква лудост. Все едно водех два съвършено различни живота. През по-голямата част от времето работех нормално, разговарях с теб, бях с Кейт и Оливър, държах се като всеки друг инвестиционен банкер. Е, непрекъснато ми се струваше, че всеки момент всичко ще се разкрие… но някак си все съумявах да го крепя. До този момент.

— До този момент.

— И какво мислиш да правиш, Ник?

Той ме погледна с молещи очи, но за какво, сякаш и той не знаеше. Вероятно за някакъв изход, който бе търсил и не бе успял да открие.

— Не знам. — И наистина не знаех. Това беше прекалено голям товар за плещите ми.

Седяхме, мълчахме и се гледахме. Очите му излъчваха хаос от чувства, кипящи в душата му: вина, разкаяние, гняв, страх, самота, самосъжаление, разбъркани допълнително от алкохола.

— Ще се разтъпча малко — каза той и се изправи несигурно на крака.

Зачаках го. Къщата беше спокойна, ако не се броеше граченето на враните отвън и едва доловимото тиктакане на часовника върху камината. Седях и се опитвах да сортирам всичко в ума си. Как бе могъл Джейми, който ми беше толкова добър приятел през всичките тези години, да направи такова нещо? И то на мен. И на себе си. Истински абсурд. Пълна безсмислица.

Внезапна мисъл се стрелна през съзнанието ми като струя леден въздух, от която целият настръхнах. Не беше абсурд. Беше се случило. А и след като познавах Джейми, вече виждах как е станало. Джейми беше амбициозен и обичаше да поема рискове. И досега винаги бе успявал. Беше чаровен, интелигентен, работеше упорито, зарът винаги падаше на неговото число. Имаше късмет. Ако беше успял да спаси сметката на Франсишко и другите като нея, щеше да си изгради свой собствен бизнес, да спечели онази милионна премия и кой знае, може би един ден да се превърне във втори Рикардо. За него парите си бяха пари. Съсипаните от международната дрога съдби и животи бяха просто една абстракция, за която можеха да се тревожат само изкукуригали интелектуалци като мен, но не и Джейми. Не, той нямаше да се остави да го хванат. Не и Джейми.

Същото беше и с Лусиана. Той можеше да съблазни безнаказано жената на Рикардо. Никой не можеше да го хване. Не и Джейми.

Но накрая беше заловен. От мен. И какво щях да правя сега?

Чух го да идва към всекидневната. Обърнах се и чашата се изплъзна от ръката ми, като видях какво носеше.

Пушка.

Той се приближи до мястото, където беше седял, и люшна дулото към лицето ми. Очите му се заковаха в моите. Чувствата, кипели допреди малко в тях, сега бяха като замръзнали. Господи, та той се канеше да ме застреля!

— Джейми, аз съм твой приятел, нека да ти помогна.

Той повдигна дулото към мен, поколеба се, после го обърна към лицето си.

— Не! — изкрещях.

Но той натисна спусъка.