Сити

31.

Първият човек, когото видях при влизането си в залата за съвещания на „Декер Уорд“, беше Сидни Стал. Седеше на един стол и от устата му стърчеше пура.

— Здравейте — изграчи той и се ухили победоносно. Мислеше, че ще ни бие. Зад него беше Дуайт Годфри, който избегна погледа ми.

Къртън се надигна иззад масата да ни поздрави; на масата пред него имаше три плика. Игнорирах го. Вниманието ми беше привлечено от мъжа, седнал до него с крак връз крак и цигара в уста.

Рикардо.

Къртън ни представяше едни на други и крякаше около Изабел, но аз не го чувах. Какво правеше тук Рикардо, по дяволите? После бързо хвърлих поглед върху пликовете на масата пред лорд Къртън. Да, бяха три.

— Добър ден, Ник — каза Рикардо. — Здравей, Луиш. — После се обърна към Изабел: — Радвам се да те видя. Не знаех, че са те освободили.

Не казах нищо. Просто рухнах на стола до Луиш.

Имаше много народ: адвокати, съветници, от този род. Много от тях бяхме довели ние. Но за мен те не се брояха. Единственият човек в залата, който имаше значение за мен, беше Рикардо. Макар и да беше натрапник, имаше вид на човек, който знае, че е на мястото си.

— Благодаря ви, че дойдохте лично — каза лорд Къртън. — Според мен това е най-добрият начин да свършим работа. Така ще можете сами да се убедите, че всичко е честно. — Тези думи бяха отправени към Стал и Луиш.

— Тази сутрин получих писмо от Рикардо, който ме попита дали би могъл да направи оферта за фирмата. Не можах да му откажа, така че го поканих.

Не бях изненадан, че Рикардо е научил за аукциона. За него беше съвсем в реда на нещата да поеме инициативата в свои ръце, а не да чака да продадат фирмата му. И въпреки всичко беше истински шок да го видя тук, да наддава с нас за „Декер“.

— Възразявам! — заяви Стал. — Признавам, че бях изненадан да видя Рикардо тук. Но си помислих, че е дошъл, за да наблюдава, а не да представя оферта.

— Е, Сид, той представи собствена оферта — каза Къртън. — Бих го нарекъл мениджърско изкупуване. Или по-скоро — кредитно изкупуване.

— Тая работа не ми харесва. Щом ще променяш базисните правила, си грабвам шапката и изчезвам!

— Доколкото си спомням, не съм ти споменавал колко участници ще има в търга, когато те поканих да участваш. Ти просто си решил, че ще бъдете двама. Е, трима сте. Ако искаш да оттеглиш офертата си или да я промениш, нямаш проблеми.

Проклятие! Променеше ли Стал офертата си заради присъствието на Рикардо, това би означавало скок на цената. С което шансовете ни за успех съвсем изтъняваха. Лорд Къртън можеше да тържествува.

Стал се замисли за момент, дръпна от пурата си и се закашля.

— Не — каза той. — Офертата ни си остава тази, която е в този плик. Няма да дам и цент повече за този боклук.

Къртън само се усмихна учтиво и се обърна към Луиш.

— Ако искам да бъда почтен, трябва да направя и на вас същото предложение. Желаете ли да промените офертата си?

Луиш поклати глава. Той и без това предлагаше свръх възможностите си.

— Добре. И така, сега ще отворя офертите.

Той вдигна един плик. Разпознах емблемата на „Банко Оризонте“.

— Вземам ги както дойде — каза той и разряза плика с един елегантен бронзов нож за хартия. — И така, офертата на „Банко Оризонте“ е… осемдесет милиона лири. — Каза го спокойно, после подаде листа на адвоката до себе си да удостовери числото.

Рикардо опъна от цигарата си. Стал запуфка с пурата си. Аз дъвчех един молив.

Следващият плик беше на „Блумфийлд Уайс“. Не можех да разчета напечатаното върху него, но със сигурност различих познатия шрифт. Къртън го разряза със същия нож.

— Офертата на „Блумфийлд Уайс“ е… — той бързо пробяга с очи по листа… — седемдесет и шест милиона лири.

Да! Стал си бе правил прекалено тънки сметки. Бе направил същите изчисления като Скот-Лидел, бе получил същите числа, след което бе добавил малко отгоре. Е, Луиш бе добавил малко над него.

Хвърлих поглед към Стал. Той продължаваше да дъвче пурата си, без да гледа никого. Опитваше се да се изкара наперен, да ни убеди, че не дава пет пари. Лицето му обаче поаленяваше и челюстите му се стегнаха с такава сила върху пурата, че малко остана да я прегризе. Да, Сидни Стал определено не беше щастлив.

Очите на всички обаче бяха вперени в третия плик. Погледнах Рикардо в момента, в който Къртън вдигна неговия плик. Той седеше във все същата отпусната поза. Венчалната му халка лениво обикаляше пръста му. Обявяването на първите две оферти не бе променило изражението му с нищо. И внезапно проумях, че той е победил. При едно наддаване със запечатани пликове, в което играеше и Рикардо, можеше да има само един победител. Изведнъж ми проблесна защо не ни се беше обаждал по време на целия този процес. За да може да отмери с точност до секунда намесата си в тази борба, така че да грабне „Декер Уорд“ преди ние или „Блумфийлд Уайс“ да имаме време да реагираме.

— Офертата на Рикардо Рос е осемдесет и осем милиона. — Къртън пусна плика на масата.

Рикардо си позволи бегла усмивка.

— Моите поздравления — обърна се към него Къртън. — Приемам офертата ви.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Хей, я почакайте! — избухна Стал. — Откъде знаете, че той има парите?

Къртън повдигна вежди към Рикардо. Това беше очакван въпрос, но всеки, който познаваше Рикардо поне малко, знаеше, че поеме ли ангажимент за дадена сума, той ще успее да намери парите. Тръстовете на служителите щяха да бъдат първото място, откъдето щеше да тръгне.

— Утре сутринта сумата ще е в независима сметка, Андрю. Ако не, можеш да анулираш офертата ми.

— Достатъчно — заяви Къртън. — Това е всичко, господа.

Стал кипеше от гняв. Той замърмори бясно на Годфри и замята унищожителни погледи към Къртън и Рикардо. Пламтеше от злоба, докато излизаше от залата — дори не си взе довиждане с никого.

Аз също имах проблеми с овладяването на гнева си. Не можех да повярвам на разигралото се пред очите ми. След всичките проблеми, които си бях създал, за да организирам продажбата на „Декер Уорд“, да видя как Рикардо ни я измъква изпод носа! Сега вече имаше пълен контрол върху „Декер“. А си бях мечтал как ще изгуби работата си! Но той ме бе надхитрил. Беше надхитрил всички ни.

Луиш улови погледа ми, повдигна рамене и каза:

— Да си кажем довиждане с лорд Къртън и си тръгваме.

Лорд Къртън се изпъна като струна, докато протягаше ръката си. Тримата се ръкувахме с него.

— Защо го направихте? Знаете, че Рикардо за малко не ви докара до просешка тояга — попита го спокойно Луиш.

Къртън се сви неудобно, но отговори честно.

— Само преди седмица тази фирма струваше едва десет милиона. Сега цената й е осемдесет и осем. Идва момент, когато човек просто трябва да вземе парите, които му се предлагат, и да бяга. А аз мисля, че моментът е точно такъв.

Тръгнахме си, без да обърнем внимание на новия собственик на „Декер Уорд“.

Серджо дойде да вечеря с нас. Луиш беше разочарован от поражението. Не можех обаче да не отбележа начина, по който гледаше Изабел. Тя беше жива и това беше най-важното.

Нямах къде да отида и Луиш настоя да ми плати престоя в хотела още два дни, като ми осигури време да си потърся квартира. Не се оплаквах. Знаех, че имам за какво да се тревожа и какво да планирам, но с Изабел до мен не ми се мислеше за нищо друго, исках само да я чувствам до себе си.

На връщане в хотела заварихме бележка, че някой ни чака в американския бар.

Беше Рикардо. Седеше в ъгъла на бара и галеше чаша газирана вода. Вписваше се добре в околната среда с безупречния си костюм, ризата с монограм, копринената вратовръзка и външния вид на богат латиноамериканец.

Двамата с Изабел спряхме като вкопани.

— Какво иска този? — попита тя.

— Не знам. Ела да разберем.

Рикардо се изправи, но не протегна ръка. Не изпитвах някакво желание да се ръкувам с него, а погледът на Изабел беше леден.

— Радвам се да ви видя — каза той.

— Не знаехме, че си ти — отвърна Изабел.

— Така ли? — попита той, сякаш това беше неприятен пропуск от страна на някой друг. — Все пак бих се радвал, ако ми отделите няколко минути. Иска ми се да продължа разговора, който имахме с Ник преди две седмици.

Добър начин да привлече вниманието ми.

— Добре — казах и седнах. Изабел ме последва. Рикардо махна на сервитьора и поръча бира за мен и чаша бяло вино за Изабел. Чакахме го да започне.

— Много се радвам, че всичко с теб е свършило благополучно, Изабел — започна той. — Сигурно е било жестоко изпитание. Бих искал да знаеш, че нямам нищо общо с отвличането ти.

Той направи кратка пауза и ни огледа с ясните си сини очи. Приведен леко напред, с ръце положени върху масата, с красиво и открито лице, той изглеждаше така, сякаш казваше истината. Двамата с Изабел обаче само го гледахме мълчаливо. Само това не стигаше, за да му хванем вяра.

Рикардо остави паузата да продължи прекалено дълго.

— Знам, че не ми вярвате, и едва ли трябва да съм изненадан. Моля ви само да ме изслушате. Мисля, че можем да си помогнем взаимно.

Продължавахме да мълчим.

— Ти ми каза много неща, които не ми бяха известни, Ник. Че Изабел е още жива и че похитителите й са настоявали поглъщането да бъде отменено.

— Не ми се стори изненадан тогава — отбелязах.

— Просто не знаех как да реагирам — отвърна той. Гледаше ме в очите. — Не знаех дали ми казваш истината. Беше възможно да ми оказваш натиск, за да се предадем на „Блумфийлд Уайс“. Но когато спомена името на Едуардо, ми мина през ума, че може и да имаш някакво право. Беше възможно да е правил нещо без мое знание. Нямаше да му е за пръв път.

— И така ли се оказа?

— Не. Разговарях с него и той отрече.

— Има си хас да потвърди!

— Ник, аз познавам брат си. Усещам, когато крие нещо от мен, дори да не знам точно какво е. Повярвай ми, той няма връзка със станалото.

— Но нае няколко горили да ме пребият и да съсипят апартамента ми, нали?

Рикардо само вдигна рамене.

— Съжалявам. Понякога прекалено се пали.

— А ти подкупи Ръсел Чърч, за да си сигурен, че аз никога повече няма да работя в Школата за руски изследвания.

— Вярно е — кимна той. — Винаги съм бил безмилостен към хората, които са изменили на екипа. Както знаеш, бях разочарован от теб. Почувствах се така, сякаш ме беше предал.

Усетих как гневът заклокочи у мен.

— Бил съм те предал! — едва сдържах вика си. — А какво ще кажеш за Мартин Белдекос? Беше ли смъртта му следствие от прекален ентусиазъм? Или просто е резултат на нечие разочарование?

— Не, не, не беше. Мислех си, че се е оказал жертва на хотелски обир. А когато те наръгаха на плажа Ипанема, си помислих, че е просто въоръжен грабеж.

— Не беше просто въоръжен грабеж — заявих. — Разбрах го.

— Добре, сега аз също вече подозирам, че не е било — каза той. — В действителност подозирам, че ти знаеш много повече от мен за станалото. Точно затова съм тук. Кажи ми какво се случи в Бразилия.

— Познаваш Франсишко Арагао, нали?

— Разбира се, че го познавам. — Рикардо повдигна вежди. — Нали е брат на Лусиана. Има ли нещо общо с цялата работа?

— Със сигурност има. — Не бях сигурен дали Рикардо наистина няма представа за съучастието на Франсишко, но не виждах вреда да му разкажа това, което знам.

Изабел се присъедини с разказа си какво й се е случило след отвличането й.

Рикардо слушаше всяка дума, претегляше всяко късче информация и го поместваше в нужното му място. Когато свърших, не каза нищо, само се загледа напред с безизразен поглед. Мислеше.

— Е? — попитах с надеждата да предизвикам отговор.

— Какво?

— Инвестира ли Франсишко пари от наркотици в „Декер Уорд“?

Очите му отново се фокусираха.

— Не, доколкото ни е известно. Нямаме регистрирана негова инвестиция при нас. Всеки наш инвеститор ни е лично познат, най-малко на един човек от екипа, и ние не правим бизнес с хора, който имат връзки с наркотрафиканти. За мен Франсишко определено поддържа връзки с наркотрафиканти и съм положил много усилия да избягвам всякакви сделки с него. Мислех си, че съм успял.

— Но все някой в „Декер Уорд“ трябва да си е имал работа с него.

— Може и да си прав — повдигна рамене той. — Не знам. Много е тайнствено, нали? — Той направи кратка пауза. — Разбира се, ако открия, че Франсишко по някакъв начин е прал пари от наркотици през „Декер Уорд“ без мое знание, бих бил много загрижен. И със сигурност бих известил съответните институции.

Той допи рязко газираната си вода, изправи се и извади от портфейла си банкнота от десет лири за напитките.

— Трябва да се връщам на работа. Без значение дали ми вярваш, или не, Изабел, но съм много щастлив да те видя жива. И разбира се, да работиш отново за „Декер Уорд“. Винаги си добре дошла отново на работа в офиса.

Изабел стисна ръката му и си позволи една бегла усмивка.

— Не, благодаря. Мисля, че много скоро ще получиш заявлението ми за напускане.

— Това също го разбирам. — Той се наведе и я целуна по двете бузи. — Желая ти щастие. Ник, съжалявам много, че не работиш в „Декер“. Бих искал да си от моята страна.

Не можах да сдържа усмивката си, докато му стисках ръката.

— Наистина трябва да тръгвам — продължи той. — Имаме малка криза. Един от клиентите ни започна да разпродава всичките си акции. Алехо. Сигурно си го спомняш, Ник. Един от хората на Джейми. Боя се, че Джейми се е прибрал у тях в отвратително настроение. В нашия бизнес никой не е застрахован от подобен обрат. Е, това е. Довиждане.

Зашеметен го проследих с поглед, докато излизаше от бара. Внезапно проумях, че Рикардо наистина беше говорил истината.

— Ник? Ник? — като през сън дочух гласа на Изабел.

— О, Изабел, извинявай. Трябва да отскоча до едно място.

— Ник, какво има? Късно е вече.

— Ще се опитам да се върна още тази вечер, стига да мога. Ако не успея, ще се видим утре сутринта. — Целунах я и хукнах.