Сити

25.

Прекарах възможно най-кратко с Кейт и Джейми същата вечер, като се извиних, че имам работа по дисертацията си, и се спасих в стаята си. Седнах пред бюрото с купищата листове пред мен и ум, блуждаещ на друго място. Щеше ли да му каже? Как ли щеше да реагира той?

Разбира се, бях подготвил оправданието си — беше същото, което вече бях казал и на Кейт. Джейми обаче щеше да погледне на нещата от друг ъгъл. Знаех отлично колко важен е „Декер“ за него. Освен това той ми беше дал подслон в дома си, а аз го бях предал. Не исках да го предавам.

Започнаха да ме гризат съмнения дали нямаше да е по-добре, ако изобщо не се бях захващал с „Декер“. Да се бях отказал, както ме беше посъветвал Дейв. Да бях оставил Рикардо на мира, както бяха направили всички смачкани от него. Но не го бях направил. А вече беше късно да променя нещата.

На следващата сутрин изтървах Джейми. Той бе потеглил на работа още преди другите да са се събудили, както винаги. На закуска бяхме тримата с Кейт и Оливър.

— Разговаря ли с него? — попитах я.

— Излез да си поиграеш, Оли — каза тя на сина си, който човъркаше остатъците от закуската си още по пижама.

Той дори не я дочака да довърши — стрелна се като светкавица. Много мразеше да се облича сутрин и това беше шанс да отложи омразната му процедура.

— Не — каза тя, след като Оли изчезна.

Усмихнах се с облекчение.

— Поне можеше да ми кажеш какво правиш! — избухна тя.

— Не можех — отвърнах. — Това щеше да те постави в невъзможно положение.

— Е, добре, как мислиш, в какво положение се намирам сега?

Свих се. Браво на нея — право в десетката.

— Ще му кажеш ли?

— Не — поклати глава тя. — Снощи си блъсках много главата. По-добре е да не знае. Така, ако „Декер“ оцелее като независима фирма или „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, той ще бъде чист.

— Съжалявам, Кейт, но това, което правя, е единственото правилно нещо.

— Знам — кимна тя. — И се надявам да пипнеш тези копелета за гушите!

Същия ден следобед позвъних на Стал в Ню Йорк. Въпреки високото си положение, той разговаряше охотно с мен. Това вдигаше здравата кръвното на подчинените му, които не одобряваха достъпа, който имах до него.

— Как се движат нещата? — попитах го.

— Чудесно, Ник, чудесно. Вчера се върнах от Женева. Срещнах се с директорите на „Шалме“. Съсипах ги! Нямаха си представа какви яйца се мътят в „Декер“. Убеден съм, че нямат представа и какво възнамеряват да правят техните хора по развиващите се пазари. Но здравата са уплашени. Започват да загряват, че целият този многообещаващ латиноамерикански бизнес съвсем не е само мед и масло, както си го мислят. Те дори не знаеха, че „Шалме“ използва стотици милиони от паричките на клиентите, за да захранва „Декер“! — Стал се изкикоти. — Да можеше само да зърнеш физиономиите им! Сякаш изсипах цяла каруца пресен говежди тор върху лъскавите им бюра. Което в известен смисъл направих де, разбираш ме.

— И какво се канят да правят?

— Искат да се отърват колкото е възможно по-бързо. Жадуват да продават.

— Отлично. Означава ли това, че сме успели?

— Кажи-речи. Работим върху крайния срок: четиринадесети юни. Има да се свърши още работа и Къртън трябва да убеди съответните институции и фондовата борса да одобрят сделката, но това не би трябвало да е проблем. И тогава вече птичката каца в ръката ни.

Четиринадесети юни беше следващият петък.

— Великолепно!

— Да-а, страхотна сделка, Ник.

— Рикардо надушил ли е нещо?

— Не. Няма си и представа. — Последва ново изкикотване. — Хайде, че имам работа, Ник. — И телефонът замлъкна.

Загледах триумфално телефона. Най-после!

Този път, когато Кейт почука, наистина работех върху дисертацията си.

— Ник, на телефона. Мисля, че е бащата на Изабел.

Втурнах се презглава по стълбите. Кейт дискретно не влезе след мен.

— Луиш! Как си?

— Ник! Имам новини.

— Какви?

— Изабел е жива.

Сърцето ми подскочи. Обзе ме огромна радост, която страхът обаче веднага потисна. Беше прекалено хубаво, за да е вярно.

— Къде е? При теб ли е?

— Не, Ник. — По тона му разбрах какво ще последва. — Зико ми се обади. Каза, че още я държат.

Разочарование. И веднага нов страх.

— Имаш ли доказателство, че е жива?

— Да. Решил съм да ти се обаждам само когато съм сигурен, че е жива.

— Какво стана? Защо тогава не представиха доказателство, че е жива?

— Не знам. Зико каза, че тогава са прекъснали преговорите поради полицейската операция. Това обаче не ми звучи особено убедително.

На мен също не ми звучеше достоверно. Но Изабел беше жива, това беше най-важното!

— И колко иска този път?

— Там е работата, Ник, че този път не иска пари.

— Че какво друго ще иска?

— Да спреш поглъщането на „Декер“.

Бях зашеметен. Откъде можеше Зико да знае за поглъщането на „Декер“, по дяволите? И какво му влизаше на него в работата?

— Ник? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те — отвърнах. — Това направо ме хвърли в тъча. Но е толкова хубаво да знам, че Изабел е жива. Остава ни само да измислим как да я отървем.

— Каква е тая работа с поглъщането на „Декер“? — попита той.

Поех си дълбоко дъх и му обясних. Безопасността на Изабел беше много по-важна от всякаква лоялност, която дължах на „Блумфийлд Уайс“.

Луиш, разбира се, ме слушаше с внимание.

— Но защо похитителите ще ги е грижа за „Декер“?

— Не знам. — Опитах се да разсъждавам на глас. — Единственият човек, който може да е загрижен за това, е Рикардо?

— От това следва, че той стои зад отвличането, така ли?

— Предполагам. Или той, или брат му Едуардо. По-вероятно ми изглежда зад цялата работа да се крие Едуардо.

— Filho da puta!

— Не мисля обаче, че Рикардо знае за поглъщането.

— Е, щом Зико знае, значи някой трябва да му го е казал — измърмори Луиш. — И между другото, той каза и още нещо. — Гласът му изведнъж стана напрегнат.

— Да?

— Ако говорим с полицията, обеща да ми изпрати главата на Изабел.

— Искаш да кажеш… — Стомахът ми внезапно се сви. — О, господи!

— Разговарях с Нелсън. Всъщност той е тук.

— Добре. — Зарадвах се на успокояващото му присъствие край Луиш. — Какво казва той?

— Че не трябва да се обаждаме на полицията в Рио след всичко, което се случи последния път. Мисли, че има вероятност похитителите да са били предизвестени от някой вътрешен човек в полицията.

— Има логика. А какво ще каже да се обърнем към полицията в Британия? Попитай го какво мисли за това.

Изчаках малко, докато Луиш обсъждаше с Нелсън възможното участие на Едуардо и Рикардо в отвличането.

— Нелсън мисли, че е рисковано. Твърди, че тази заплаха се различава от обичайните блъфове при отвличанията. Ако Рикардо или Едуардо, или който и да е друг надуши за осведомяването на полицията, похитителите ще осъществят заканата си. Но може би ти можеш да се довериш на британската полиция, че няма да се намеси.

Нямах никаква представа какво ще направи британската полиция.

— Нека да не ги закачаме тогава — казах.

— Добре. — В гласа на Луиш се прокрадна облекчение.

— Значи Зико иска да спра „Блумфийлд Уайс“?

— Можеш ли? — Гласът му бе изпълнен със страх и надежда.

— Не знам. С колко време разполагам?

— Ден и половина. Изтича в четвъртък в полунощ, бразилско време.

Интересно. „Блумфийлд Уайс“ трябваше да представят офертата си в петък.

— А ако не успея?

— Тогава ще я убият — прошепна Луиш.

— А ако успея, ще я пуснат ли?

— Казват, че ще я пуснат. Нелсън обаче мисли, че може да я задържат още, за да получат и пари. Ако го направят, с радост ще платя.

Обмислих чутото до този момент.

— Предполагам, че зад цялата работа стои Едуардо, той едва ли ще иска пари. Но ако е той, може да я задържи, за да не ни позволи да отидем в полицията.

— Може и да си прав. Аз мисля, че те ще осъществят заплахата си, освен ако не спрем „Блумфийлд Уайс“.

Това поне беше ясно.

— Добре, Луиш, ще направя каквото мога.

Затворих телефона и се замислих. Беше ли възможно зад отвличането да се крие Рикардо или Едуардо? Рикардо беше способен почти на всичко, само и само да спаси „Декер“. Но дали щеше да стигне чак дотам, че да отвлича Изабел, бившата си любовница? Не бях сигурен в това. Спомних си обаче заплахите на Едуардо, отправени към мен, и потреперих. Едва ли щеше да е проблем за него.

Всичко се връзваше. Но защо бяха отвлекли именно Изабел? На този въпрос нямаше очевиден отговор.

В момента не можех да разсъждавам много над това. Трябваше да се обадя на Стал. Какво ли щях да му кажа, по дяволите?

Погледнах през прозореца за вдъхновение. Момиче на едно пъстро пони изкачваше хълма по една тясна пътека. Изглеждаше истински абсурд, че трябва да жонглирам преговорите за спасяване на един човешки живот и оцеляването на една компания между три континента от това тихо и спокойно място в сърцето на Англия. Само че аз не жонглирах. Топките бяха увиснали във въздуха и нямаше начин да ги хвана, преди да се стоварят върху главата ми.

Не можех да заповядам на Стал да откаже сделката. Блъсках си главата да измисля някакво извинение от финансов характер. Нямаше такова. Трябваше да му кажа цялата истина и да го призова към човечност.

„Блумфийлд Уайс“ обаче бе прочута като една от най-безчовечните инвестиционни банки на Уолстрийт.

Позвъних му. Преминах през секретарката му, казах на Престън Морис, че е спешна информация във връзка със сделката за „Декер“, и след две минути вече разговарях лично със Сидни Стал.

— Какво има, Ник? В съвещание съм.

Поех си дълбоко дъх.

— Искам да прекратиш сделката.

— Защо? — Отговорът му беше мигновен и рязък.

— Една от служителките на „Декер“ беше отвлечена в Бразилия миналия месец. Похитителите са заявили, че ще я убият, ако сделката за поглъщането на „Декер“ не бъде прекратена.

— Какви са тия дрънканици? Това истина ли е?

— Да.

— Не мога да прекратя сделката в този момент. А и защо трябва да я анулирам? Служителите на „Декер“ не са моя отговорност. Ако те искат да убиват собствените си служители, аз не мога да ги спра. Това просто няма смисъл.

— Сидни, тази жена означава много за мен.

На другия край на телефона настъпи мълчание. За момент изпитах надежда. Може би преценяваше как да се справи с тази ситуация.

Грешах.

— Съжалявам, Ник. Ти си емоционално момче и си замесен прекалено емоционално в случая. Виж, благодарен съм ти, че ми осигури тази сделка, наистина е голяма. Но това е бизнес. Тази сделка може да се окаже най-важната в историята на „Блумфийлд Уайс“. Не мога да я спра. Време е да се отдръпнеш, Ник. Кажи им, че сме разговаряли и че аз не мога да направя нищо.

— Но те ще я убият!

— Това нещо е набрало прекалено голяма инерция, за да може да спре сега. Съжалявам. Довиждане, Ник.

И телефонът замлъкна.

Господи! Не можех да повярвам на ушите си. За последния час научих, че Изабел е жива, само за да разбера, че не мога да направя нищо, за да запазя живота й. Представях си я затворена някъде в Рио. Един господ само знаеше как изглеждаше сега, след цял месец в плен. Какво ли си мислеше? Дали знаеше за заплахата? Дали знаеше, че ще умре, освен ако не направя нещо, за да я спася? И дали разбираше, че в действителност бях с вързани ръце?

Седях, стиснал в ръце главата си, в безсилно отчаяние.

Помислих си дали да не отида в полицията. Имаше вероятност да арестуват Едуардо. И колкото повече размишлявах върху това, толкова повече ми изглеждаше вероятно, че именно Едуардо, а не Рикардо, е човекът, организирал отвличането. Но макар да ми беше ясно, че е замесен, не разполагах с никакви доказателства. Дори полицията да го арестуваше, той без съмнение щеше да си наеме първокласен адвокат, който щеше да се позове на липсата на доказателства. Британската полиция щеше да бъде принудена да работи с бразилските си колеги. Колкото повече обаче се замислях върху нещата, толкова по-очевиден ставаше фактът, че престъплението там беше извършено срещу бразилски гражданин. Щеше да има всевъзможни юридически пречки.

Проклех се. Идеята да накарам „Блумфийлд Уайс“ да глътне „Декер“ ми бе изглеждала като идеално отмъщение за всичко, което Рикардо и Едуардо бяха причинили на мен и на останалите. Отначало усещането беше сладко, но сега, след като можеше да доведе до смъртта на Изабел, вкусът му ставаше отвратителен.

Трезво погледнато не можех да обвинявам Стал. Той се бе държал точно както бях очаквал. Нямах причина да считам, че „Блумфийлд Уайс“ ще са поне мъничко по-човечни от „Декер“.

Обадих се на Луиш. Той веднага вдигна слушалката.

— Ник? — Беше останал без дъх, беше изпълнен с надежда.

Само за миг я разруших.

— Стал няма да промени решението си. „Блумфийлд Уайс“ продължават със сделката.

— Не! — изкрещя Луиш. Последва мълчание, докато събираше сили да се съвземе. — Не можа ли да го убедиш? Този човек нищо ли не изпитва? Дали и аз да не говоря с него?

— Няма смисъл, Луиш. Той няма да промени решението си.

— Ще му се обадя — реши той. — Ще му разкажа всичко.

Оставих го да опита късмета си и той. Нямаше никакъв шанс, знаех го.

През нощта почти не спах. В два станах и се обадих на Луиш. Не успя да ме изненада, че е претърпял неуспех със Стал. Последната ни надежда беше да успее да убеди похитителите, че няма смисъл да убиват Изабел, защото той ще им плати. Луиш беше оптимист, но аз — не. Едуардо не се нуждаеше от пари. Той ме мразеше. По всяка вероятност ненавиждаше и Изабел.

Следващият ден, четвъртък, беше безкраен. Чувствах стаята си като килия. Не можех да я напусна, освен за да се измия и да ям по най-бързия начин. Избягвах по всички възможни начини Кейт и Джейми, гълтах залъците надве-натри и веднага се пъхвах пак в стаята си.

Поне знаех, че Изабел още е жива, а докато беше жива, значи имаше надежда. Имаше вероятност похитителите да се смилят над нея. Може би щяха да се върнат отново на искането си за откуп, както бе предположил Нелсън.

Не можех да си намеря място в стаята, не можех и да работя; стрелките се влачеха по-бавно и от охлюви. Очаквах Луиш да ми съобщи резултата от опита си да убеди Зико да остави Изабел жива. Лошото беше, че не Зико беше човекът, който трябваше да бъде убеждаван, а Едуардо.

И изведнъж ми просветна. Не можех да разговарям с Едуардо, но с Рикардо поне имаше реална вероятност да стигна донякъде.

Хукнах надолу, сграбчих слушалката и набрах номера.

— „Декер“.

Колко беше странно да чуя отново този глас. Толкова отчетлив и уверен.

— Обажда се Ник Елиот.

За момент настъпи тишина.

— Да, Ник, какво мога да направя за теб? — Гласът му беше студен, но учтив.

— Искам да говоря с теб.

— Слушам те.

— Не, не по телефона. Очи в очи. Ще се срещнем на една от пейките пред „Корни и Бароу“. — Погледнах часовника си. Два без петнайсет. — В три.

— Добре — каза той и затвори.

Помолих Кейт да ме откара на гарата. Пътят ни мина в мълчание. Не ме попита какво съм си наумил, а и аз не й споменах. В три и десет стигнах до пейките пред „Корни и Бароу“. Рикардо вече ме чакаше.

Седнах до него. Денят беше топъл и той беше без сако, само по риза с навити ръкави. Гледаше втренчено ръждясалия кораб, закотвен завинаги на пристана. Внезапен смях се разнесе от отворените врати на „Корни и Бароу“ — неколцина закоравели обедни пияници се изсипаха в слънчевия ден. Над и зад нас се извисяваше кулата на Канари Уорф, горда и бяла в следобедното слънце.

— Какво искаш? Зает съм — каза той, без да ме погледне.

— Изабел е жива — казах. Наблюдавах го внимателно и ми се стори, че зърнах някакво едва доловимо трепване на тялото му, мигновено разширяване на очите му, но всичко това изчезна още преди да съм сигурен. — Но на теб това ти е известно, нали?

— Не го знаех — отвърна той. — Радвам се да го чуя.

— Но знаеш, че „Блумфийлд Уайс“ е в преговори с лорд Къртън относно поглъщането на „Декер Уорд“, нали?

Този път той не каза нищо.

— Бащата на Изабел е получил съобщение от похитителите, че ако до петък „Блумфийлд Уайс“ не се откаже от сделката, тя ще умре.

Пак не последва реакция. Въпреки това продължих.

— Искам ти и Едуардо да знаете, че разговарях със Сидни Стал и го помолих да спре поглъщането. Той не се вслуша в молбата ми. — Усещах как отчаянието набъбва в мен. — Рикардо, не мога да спра това поглъщане! Трябва да ми повярваш!

Той се извърна към мен. Студените му сини очи ме огледаха и ме прецениха.

— Защо ми казваш всичко това? — попита ме накрая той.

— Защото ти си организирал отвличането! Или ако не си, тогава го е направил Едуардо, което всъщност е едно и също. А аз не искам да я убиваш. — Вече му се молех. Не знаех какво друго да направя.

Рикардо гледаше през мен, лицето му беше ледено.

— Ти ме предаде. Ти се опитваш да продадеш компанията ми на най-големия ми съперник. И идваш тук с някаква налудничава история за това, как съм бил организирал отвличането на една от собствените ми служителки. Искам не по-малко от теб Изабел да е жива. Дори повече от теб. Не знам нищо за отвличането, Ник. Така че не мога да ти помогна. А сега трябва да се връщам на работа.

Той се изправи и бързо закрачи обратно през площада към Кулата.

— Добре, тогава поне поговори с Едуардо — подвикнах отчаяно, докато притичвах покрай него. Той не ми обърна никакво внимание. — Едуардо не можеше да не знае какво става. Говори с него.

— Остави ме на мира, Ник — каза той и ме прониза с ледения си поглед.

Спрях и го проследих с поглед до бронзовите врати на кулата.

— Рикардо! — извиках подире му. — Не можеш да я оставиш да умре! Не можеш!

Гласът ми отекна в околните сгради. Рикардо не се обърна.

Върнах се у Джейми и Кейт. Метро, влак и после пеша от гарата. Прибрах се към шест.

През цялото време умът ми проиграваше срещата ми с Рикардо. Той беше убедителен с отрицанието си за всякаква съпричастност с отвличането на Изабел. Но нали винаги беше убедителен? Винаги. Имаше вероятност Едуардо да е организирал отвличането без знанието на брат си. Може би Рикардо щеше да говори с него. Да го убеди да не убива Изабел. Да го убеди да я пусне!

Сламките на давещия се.

Погълнах вечерята си за десет минути и пробърборих на Джейми нещо в смисъл, че си имам още проблеми с дисертацията. После се прибрах в стаята си и се загледах в празното пространство.

Двамата с Луиш бяхме сигурни, че Зико ще му се обади в полунощ бразилско време, което отговаряше на четири сутринта в Англия. Едва ли щях да мигна дотогава.

В единадесет Кейт почука на вратата ми.

— Просто да ти кажа лека нощ. Отивам да си лягам.

— Лека нощ.

Тя приседна на леглото.

— Какво става, Ник? Какво има?

— Нищо.

— Разбира се, че има нещо. Не е свързано само с поглъщането, нали? Има и още нещо.

И в този миг сякаш отстрани дочух как някой друг изтърси всичко.

— Не успея ли да измисля някакъв начин да спра „Блумфийлд Уайс“ от поглъщането на „Декер“ през следващите пет часа, Изабел ще умре.

— Но аз си мислех…

— Че е мъртва ли? Е, хубавата вест е, че не е. Лошата обаче е, че скоро ще умре — казах горчиво.

— Но защо похитителите ще ги е грижа дали „Декер“ ще бъде погълната?

Споделих с нея теориите си за Рикардо и Едуардо.

Тя ме слушаше смаяна.

— Не мога да повярвам!

— Можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?

Кейт се навъси, поклати глава и попита:

— И какво ще правиш?

— Ще чакам крайния срок.

— О, господи! Говорил си с „Блумфийлд Уайс“?

Кимнах.

— И те изобщо не обърнаха внимание?

Въздъхнах и кимнах повторно.

— А Рикардо?

— Днес следобед ходих да се срещна с него. Мълча си. Отрече всякаква съпричастност с отвличането и си тръгна.

— Вярваш ли му?

— Знаеш колко убедителен може да е Рикардо — поклатих глава.

— Знам. — Тя се замисли за момент. — А Андрю Къртън?

Само я изгледах втренчено.

— Той не може ли да направи нещо? — попита тя. — Разговаря ли с него?

— Господи! Изобщо не ми хрумна. — В следващия миг свъсих вежди. — Едва ли ще спре сделката заради мен, не е ли така? Искам да кажа, че това е единственият му шанс да продаде компанията.

— Не можеш да разбереш, без да опиташ.

Погледнах часовника си. Единайсет и петнайсет. Само пет часа до крайния срок на Зико.

— Знаеш ли къде живее? — попитах Кейт.

— Нямам представа. Но можем да се обадим на справки.

— Сигурен съм, че го няма в справочника. — Пробвах. Така се и оказа.

— Джейми може да го знае — каза Кейт. — Мисля, че е ходил у тях.

— Не искам да намесвам Джейми в тази работа.

— Нямаш избор.

Джейми тъкмо подсушаваше съдовете в кухнята.

— Знаеш ли къде живее лорд Къртън? — попитах го задъхано.

Той се обърна и се навъси.

— Защо?

— О, хайде, Джейми, кажи ни — сряза го Кейт.

— Някъде на Кенсингтън Скуеър. Номера не го помня.

— Хайде, Ник. Ще те закарам — каза Кейт.

— Какво става? — попита Джейми.

— После ще ти кажа — викна Кейт вече от вратата.