Сити

8.

Имах си собствена стая в болницата, чиста и подредена. Изабел се бе погрижила за това. Беше осигурила квалифициран лекар, който се произнесе, че раната от ножа, макар и дълбока, не е опасна. Ударът беше пропуснал сърцето, но бе закачил белия ми дроб. Беше се получил някакъв вътрешен кръвоизлив, но не голям, защото не бях позволил на ножа да излезе от раната. Самият бял дроб не беше опасно засегнат и щеше да се оправи бързо. Лекарят ме беше зашил внимателно, така че белегът щеше да е минимален. Лекарите в Рио явно бяха майстори на иглата и конеца. Бях дошъл на себе си с тръба в гърлото — скоро я извадиха, но въпреки това дишането ми все още беше болезнено. Лекарят искаше да ме задържи още два дни в болницата, за да се увери, че няма да развия инфекция, и за да ми даде време да се съвзема от шока на нападението.

Имах нужда от тази почивка. Усещах постоянна тъпа болка в гърдите, но не в нея беше проблемът. Чувствах се изнемощял, а мозъка си — размътен. Тялото ми искаше да си почива.

Изабел почти не излизаше от стаята. Един цивилен полицай дойде да се срещне с мен. Изабел превеждаше. Тя очевидно му беше дала всичката информация, с която разполагаше, и нямах какво да добавя. Тя ми каза, че полицията било особено жестока спрямо местните престъпници, които нападали чужденци: това било зле за туристическия бизнес. Някой щеше да го отнесе за нападението. Никога нямаше да се разбере дали ще са момчетата, извършили нападението, или някои други. Полицията в Рио действаше на принципа „когото хванем“.

Баща й също дойде да ме види. Каза, че се чувствал виновен, че това ми се случило в Рио, неговия град. Беше успокояващо да знам, че Изабел и Луиш се грижат за мен. Мисълта да си имам работа с полицията на Рио и медицинското обслужване сам, ранен, и без да знам грам португалски, ме хвърляше в ужас.

Рикардо ми се обади в неделя вечерта да ми пожелае бързо оздравяване. Каза, че съм имал късмет Изабел да се грижи за мен. Съгласих се с него.

Пуснаха ме от болницата в понеделник по обед, при условие че прекарам следобеда в хотела. Започвах вече да чувствам подобрение. Изабел предложи да остана в хотела във вторник и да отлетя за дома същата вечер, но аз я помолих да я придружа в Министерството на финансите. Сделката беше почти приключена и след като бях прелетял толкова километри заради нея, исках да я видя вече окончателно готова. Или поне така й казах. Много по-важна за мен беше насладата, която изпитвах от компанията й, и исках да удължа това усещане колкото е възможно повече.

Трябваше да се срещнем с Умберто Алвеш в девет и половина във вторник сутринта. Подранихме с десет минути. Към единадесет още го нямаше и Изабел започна да се безпокои.

— Половин час закъснение е нещо съвсем в реда на нещата. Но час и половина? Не знам. Нещо не е наред.

Така и излезе.

По едно време Умберто ни повика в офиса си. Покани ни да седнем и закрачи из стаята. Разфуча се над лекомислието ми, което си беше в реда на нещата, но го удължи далеч над необходимото.

— Умберто, ще ни кажеш ли какво не е наред? — попита накрая отчаяно Изабел.

Той прокара ръка през остатъците от косата си и нервно я изгледа.

— Решихме да определим „Блумфийлд Уайс“ като водеща компания на сделката за фавелите. Помолихме ги да ви поканят да участвате в сделката като спомагателна компания и те се съгласиха.

— Какво си направил? — изпищя Изабел и скочи.

Умберто мина зад бюрото си и заби поглед в блестящата му повърхност.

— Помолихме „Блумфийлд Уайс“ да водят управлението на сделката.

Изабел му закрещя на португалски. Той се опита да отговори, но без особен успех. Накрая въздъхна, хвърли поглед към мен и каза на английски:

— Добре. Заслужавате обяснение.

Изабел сякаш бе готова всеки момент да скочи и да се впие в гърлото му. Умберто се чудеше къде да си намери място.

— Е? — попита през зъби Изабел.

— Добре, знам, че тази сделка беше твоя идея от самото начало. И ние ти дадохме мандата. Ще ви овъзмездим за всички разходи.

— Пет пари не давам за разходите, искам си сделката! — изкрещя Изабел.

— Знам. Ако беше до мен, щях да продължа с теб.

— Не ми дрънкай небивалици. Всичко е до теб.

Умберто се сви.

— Не съвсем.

— Че кой има проблеми с нас? Кметът? Губернаторът? Познаваме се добре с тях. Толкова много неща сме направили за тях през последните няколко години.

— Не, не са те.

— Кой тогава?

— Световният фонд за развитие.

— Джак Лангтън? — Изабел направи пауза. Това очевидно имаше смисъл за нея. — Какъв му е проблемът? — попита тя вече по-спокойно.

Умберто също се отпусна малко.

— Не знам. Каза, че ако Световният фонд за развитие трябва да гарантира сделката, „Декер Уорд“ не могат да бъдат водещи.

— Защо да не можем? Каза ли нещо?

Умберто повдигна рамене.

— Каза, че било въпрос на политика. Имало нещо общо с глобалната финансова стратегия на Световния фонд за развитие. Казва, че се тревожели за монопола, който „Декер Уорд“ има при воденето на облигационните емисии в Латинска Америка. Че щяло да е добре да има избор между няколко източници на фондове, а най-добрият начин да го постигнат било да настояват за друга водеща компания.

— Но защо „Блумфийлд Уайс“?

— Очевидно те са най-голямата водеща компания в глобалните сделки на Световния фонд за развитие. А и освен това никой друг не е искал да ви отнеме сделката. Което подчертава донякъде гледната точка на Джак Лангтън, не мислиш ли?

— Не, Умберто, не мисля! Никой друг не е отнел сделката, защото това би било крайно неетично при положение, че сме свършили цялата работа. „Блумфийлд Уайс“ са единствените достатъчно гадни, за да се опитат.

— Виж, Изабел, борих се за вас. Направих всичко, което ми беше по силите. Но Джак не ме чу. А ти знаеш, че не е възможно да осъществим тази сделка без гаранцията от Световния фонд за развитие.

— Умберто, разочарована съм от теб — каза тя с треперещ глас.

— Има и още едно нещо, което Джак спомена, но не го разбрах каза Умберто.

Изабел зачака.

— Очевидно Световният фонд за развитие притежава информация, че „Декер Уорд“ има връзка с някои наркотрафиканти, които контролират фавелите. Това не им позволява да ви използват, така ми каза.

Изабел само се завъртя и излетя като фурия от стаята.

Последвах я, макар и не с такова темпо. Тъкмо се канех да кимна и да му се усмихна, когато проумях, че това би било съвсем неподходящо, така че побързах да настигна Изабел.

Таксито ни си пробиваше път към хотела ни.

— Лоша работа — казах.

Изабел захлупи лице в шепите си.

— Много лоша. Направо не мога да повярвам!

— Но те ни помолиха да бъдем спомагателна компания.

Изабел поклати глава.

— Това е оскърбление. Никога няма да вземем участие в сделка, която „Блумфийлд Уайс“ са ни отнели. Рикардо ще побеснее. Щом „Блумфийлд Уайс“ покаже на пазара, че може да краде сделки изпод носа ни, всички ще почнат да го правят.

— Не можем ли да разговаряме със Световния фонд за развитие?

— Няма смисъл. „Блумфийлд Уайс“ има по-голямо влияние върху тях от нас. — Тя се втренчи мрачно през прозореца.

— Ако те попитам нещо, обещаваш ли да не ме убиваш?

— Не — отвърна тя, — не мога да ти обещая подобно нещо. — Но ме загледа с любопитство.

— Не са ли прави? — продължих аз. — Искам да кажа, не е ли по-добре за Световния фонд за развитие да има избор между инвестиционни банки да водят сделките им в Латинска Америка?

— Не се тревожи, няма да те убия — каза тя със слаба усмивка. — Да, те са абсолютно прави. И всъщност съм изненадана, че това не е се е случвало досега. Не можем да доминираме вечно на този пазар. Но въпреки това днес е черен ден за нас. Поне да беше всеки друг, само не и „Блумфийлд Уайс“!

— Има и още нещо, което не разбирам — продължих. — Какво беше онова накрая за работата, която си имали „Декер Уорд“ с наркотрафикантите в Рио?

— Пълна идиотщина — изсумтя тя. — Знам всичко за бизнеса на „Декер“ в Бразилия и повярвай ми, ние не смеем и да припарим до наркодилъри.

Замислих се за факса до Мартин Белдекос и за Франсишко Арагао, който според Обединената канадска банка беше перач на пари от Бразилия. Реших обаче в този момент да не й противореча.

Придружих я до стаята й, откъдето тя позвъни на Рикардо. Никога до този момент не я бях виждал толкова напрегната. Тя обясни какво се е случило и отговори накратко на няколко въпроса. Последваха няколко едносрични „да“ и „не“ и тя затвори.

— Предполагам, че не е останал доволен — казах.

Тя ме погледна.

— Никога досега не съм го чувала толкова ядосан.

— Какво ще прави?

Тя се навъси.

— Тази вечер лети с първия самолет. Утре сутринта ще е в Рио. Казва, че ще оправи всичко.

— О!

— Не е точно вот на доверие, нали? — измърмори Изабел. — Но не мога да го обвинявам.

— Как може да оправи това?

— Нямам представа. Ще почакаме и ще видим.

Двамата с Изабел го чакахме във фоайето. Тя бе проверила дали самолетът му е кацнал навреме. Чакахме в тишина. Изабел явно нервничеше. Не се чувствах чак толкова зле — в края на краищата бях толкова неопитен, че едва ли бих могъл да бъда обвинен в нещо. Но изпитвах съчувствие към Изабел и непрекъснато й отправях окуражителни усмивки, за които тя ми беше много благодарна.

Изпитвах странно чувство, седнал в този прекрасен хотел, на пет хиляди мили от Лондон, в очакване да ни навикват. Във фоайето беше хладно и именно това правеше нещата странни. Отвън беше горещо, задушно и влажно. Вън беше също така и място, където хора бяха нападани с ножове. А тук, вътре, хората с пари седяха в безопасност, с костюми и на хладно.

Спря кола и Рикардо слезе от нея — висок и строен. Изобщо нямаше и признак, че е прекарал нощта в самолет. Връзката му беше безупречно завързана върху снежнобяла изгладена риза, а костюмът му изглеждаше като току-що взет от шивача. Един портиер взе двата му куфара, малка ръчна чанта и голямо куфарче.

Двамата с Изабел стояхме като на тръни.

Рикардо ни видя и се усмихна.

— Как си, Ник?

— Добре. Малко наръган. Малко потресен.

— Има си хас. Чувам, че си извадил голям късмет.

— Да, така беше. Макар че извадих голям кутсуз да ме наръгат още при първата ми командировка.

— Първо Мартин в Каракас, сега теб тук — поклати глава той. — Тия дни пътуванията наистина стават опасни. — Той погледна към рецепцията. — Само ме почакайте минутка, докато се регистрирам.

Той попълва няколко минути формулярите и после се върна при нас.

— Какво ще кажете да пийнем по чашка кафе?

Закуската беше почти приключила, но ни настаниха на една маса със сервирано кафе. Рикардо си свали сакото, облегна се на стола и въздъхна. Притвори очи и се протегна. После се приведе напред и погледна Изабел право в очите.

— Добре. Първо, искам да знаеш, че съм силно впечатлен от работата по сделката „Фавела Байро“. Това е точно съзидателната работа, която правим в „Декер“.

— Благодаря — прошепна Изабел, изненадана и с облекчение.

— Изгубихме сделката заради онези задници от Световния фонд за развитие. Не знам дали е имало нещо, което би могла да направиш, за да го предотвратиш. Така или иначе, прекалено късно е да се тревожим за това. На мен обаче никак не ми се нрави начинът, по който „Блумфийлд Уайс“ ни откраднаха сделката. Лично аз няма да им позволя да се измъкнат ненаказани.

Двамата с Изабел кимнахме в синхрон. Каквото кажеш, шефе.

Той погледна часовника си.

— И така, сега е десет часът. Уредил съм среща с Освалдо Бочи в десет и четиридесет и пет. Тъкмо ще имаме време да си допием кафето.

Кантората на Освалдо Бочи се намираше на най-горния етаж на едно цилиндрично здание от стъкло с думите TV GOGO над входа. От него се откриваше една от страхотните гледки на Рио, към които вече започвах да привиквам; тази беше на залива Гуанабара, който надзърташе иззад останалите престижни сгради. Креслата бяха от светлосинкава кожа, а стените бяха украсени с произведения на абстрактното изкуство, изобилстващи от тропически цветове. Имаше и индиански статуетки, повечето от тях с огромни гърди или силно подчертани гениталии, всички изложени демонстративно и със съответните пояснения.

Самият Бочи беше петдесетгодишен мъж с могъщо телосложение, гарвановочерна коса и квадратна челюст. Носеше разкопчана копринена риза, плътно прилепнала по якия му торс. Златото блестеше от всички възможни места по тялото му: ръцете, врата и лявото му ухо. Ароматът на одеколона му за след бръснене се смесваше с мириса на екзотичните цветя в една висока ваза до бюрото му.

Рикардо ми беше разказал за Бочи в таксито. Очевидно той беше един от множеството бразилски медийни предприемачи, които отправяха предизвикателство към империята „Глобо“ на Роберто Мариньо за властта върху сърцата и умовете на хората. До този момент той разполагаше с вестници в Рио и Минас Жераис и бе съградил телевизионна станция буквално от нищото в района на Рио. Беше постигнал всичко това с пари, осигурени от „Декер“.

Беше доволен от срещата с Рикардо, учтив с мен и се ухили похотливо на Изабел. Тя го игнорира.

След едно бързо обсъждане шансовете на „Фламенго“ да спечели купата на страната по футбол, Рикардо си дойде на думата.

— Нуждаем се от помощта ти, Освалдо.

Очите на Бочи светнаха и той се усмихна. Не беше щедра усмивка — той надушваше сделка.

— Всичко, каквото мога да направя за вас, приятелю.

— Сигурно си чувал за проекта „Фавела Байро“?

— Да.

— И какво мислиш за него?

— Бих казал, че е досаден. Мисля, че сме против него, но забравих защо. Профукване парите на данъкоплатците, увеличаване на дълговото бреме, неща от тоя сорт.

— Аз разполагам с известна интересна информация за сделката.

— Наистина?

— Да. Финансовият министър е обсъждал с местните наркобанди контрола върху фавелите. По-голямата част от парите ще заседнат в джобовете им, макар че, разбира се, Умберто Алвеш също ще прибере известна част. Скандал, не мислиш ли?

Бочи разтри квадратната си челюст.

— Може би. Не знам. Къде са доказателствата?

— О, знаеш много добре. Анонимни източници от банковите среди.

— Значи си знаел за това?

— Ние го открихме — каза Рикардо. — И се оттеглихме от сделката. Оставихме я на друга финансова къща, готова да си затвори очите.

— И коя по-точно?

— „Блумфийлд Уайс“, американската инвестиционна банка. — Рикардо направи пауза, без да откъсва поглед от събеседника си. — И така, какво мислиш?

— Разбира се, че е скандал. Но не чак толкова голям. Плюс това няма твърди доказателства. Просто не знам.

— Добре, разбирам — каза Рикардо, извади цигара и предложи пакета на Бочи, който си взе. Двамата запалиха. — Е, как върви бизнесът?

— Страхотно. — Бочи издуха пушека към тавана. — TV GOGO върви много добре. Моделът наистина действа — популярна комерсиална телевизия за хората. Зрителите го разбират. Също и рекламодателите. За дванайсет месеца изпреварихме далеч числата, които ти дадохме в прогнозите си.

— Знам, виждал съм ги — усмихна се Рикардо. — Винаги е радостно да се срещаш с хора, които надхвърлят очакванията ти. Това не се случва всеки ден, мога да те уверя. — Той дръпна замислено от цигарата. — Кажи ми, дали този модел ще проработи, да кажем, и в Сао Пауло?

Бочи се втренчи в него. Рикардо издържа погледа му, без да мигне.

— Сигурен съм, че ще проработи. Разбира се, ще ни трябват и средства.

— Колко?

— Петдесет милиона долара.

— Сигурен съм, че бихме могли да ги съберем за вас. Ще ви трябва известно време, разбира се, за да съставите подробни планове. Звъннете на Изабел, когато сте готови, и ще измислим нещо.

— Трябва да съм сигурен, че ще можем да съберем необходимите средства. Не е ли необходимо да говорите с инвеститорите и така нататък?

Рикардо небрежно махна с ръка.

— О, разбира се, че все някога ще се наложи да направим и това. Но аз съм сигурен, че мога да ви осигуря парите, Освалдо. А думата ми е по-добра от всякакъв лист хартия. Знаеш го.

— Добре — ухили се широко Бочи.

— А сега — продължи Рикардо, — реши ли вече каква ще ти е уводната страница за тая работа с фавелите?

И така, всичко беше уредено. Сделката с фавелата беше унищожена. „Блумфийлд Уайс“ си научиха урока: не можеш да крадеш от „Декер“ и да се отървеш безнаказано. Мисията ни бе приключила и вече можехме да се прибираме у дома. Всички.

Целият кипях. Не можех да повярвам какво бе направил Рикардо. Виждах, че и Изабел е бясна. Но тя нямаше право на дума: ако бе успяла да попречи на „Блумфийлд Уайс“ да победи, тогава сделката за фавелите щеше да оцелее. Рикардо със сигурност усещаше какво става в главите на двама ни, но не личеше да го е грижа.

Излязохме от кантората на Бочи, прибрахме си багажа от хотела и се запътихме към летището в болезнено мълчание. Разбира се, бяхме в първа класа. Рикардо ни настани. Обезсърчен видях, че мястото ми е до неговото. Изабел седеше от другата страна на прохода.

Вечерята в самолета мина в мълчание. Рикардо се зарови в купчина документи. Носеше със себе си едно от онези огромни дипломатически куфарчета, които адвокатите често използват — куфарче със стандартни размери нямаше да му осигури достатъчно суровина за обработка през двата дни командировка. Загледах се през илюминатора в черното небе. Внезапно установих, че Рикардо не бе прекарал дори една вечер в Бразилия. Беше му потрябвал само час да довърши онова, което Изабел и Умберто бяха градили цяла година.

След като стюардесата отнесе остатъците от вечерята ми, отпуснах облегалката и се престорих, че спя. Не беше лесно — гърдите ме боляха, а и неспирното шумолене на документите и настойчивото стържене на молив до мен не ме оставяха на мира.

Банковото дело изведнъж се бе превърнало на битка в джунглата. Една идея, способна да подобри живота на десетки хиляди хора, беше унищожена поради ревността на страната, която не искаше да позволи на другата да извлече облагите от сделката. Направо кипях и раздразнението ми нарастваше. По едно време вече не можех да издържам. Отворих очи и разтворих куфарчето си за книга. Беше „Островитяни“ от Евгений Замятин, руски писател, прекарал две тъжни години в Нюкасъл, строейки кораби точно преди избухването на Първата световна война. Бях унесен от музиката на прозата му; по мое мнение Замятин беше най-близо до майсторството на Пушкин с езика от двадесетото столетие, макар и да му липсваше абсолютната Пушкинова прецизност. „Островитяни“ беше сатира на лицемерието и моралната пустота на капиталистическа индустриална Европа. Той обаче познаваше само част от нея. Трябвало е да си намери работа в банка.

После си спомних, че Замятин бе свършил живота си в отчайваща бедност в Париж.

— Как се движи аржентинската ти търговия?

— Какво? — Вдигнах глава от книгата си и примигнах срещу Рикардо.

— Казах, как върви аржентинската ти сделка?

Пет пари не давах за аржентинската ми сделка. Всъщност давах. Искрено се надявах „Декер“ да изгуби купища пари. Но имах достатъчно здрав разум, за да не кажа. Знаех отлично, че безгрижното ми отношение към позиция на търговия щеше да е равносилно на напускане, а аз още не бях решил дали искам да го направя.

— Не е помръднала цяла седмица.

— Още ли вярваш в нея?

Какъв нелеп въпрос. Можех да вярвам в Господ, Маркс или дори Тачър. Но как можех да вярвам в облигации?

Поех си дълбоко дъх.

— Онова, което ми беше известно в онзи момент, беше, че аржентинските диско изглеждат добри облигации за покупка. Но тъй като имах само два дни опит, въз основа на който да взема решението си, трябва да кажа, че изобщо не бях уверен в правотата си. Единственото нещо, което ми вдъхна увереност, беше, че вие самият купихте позицията. Вярвам на преценката ви. Ако още не сте я продали, още вярвам в нея. Продадохте ли я?

— Харесва ми фактът, че осъзнаваш собствените си ограничения — усмихна се Рикардо. — Но това беше един добър избор. А ти си прав, аз не бих заложил на позицията, ако не бях съгласен с теб. Всъщност не съм продал, а закупих още. Още много.

— Това е добре. Надявам се, че нещата се развиват добре — избъбрих и се върнах на книгата си.

Но усещах погледа на Рикардо върху себе си.

— Беше доста жестока седмица за теб, нали? Първо те нападат с нож, после пък губим сделката с фавелите.

— Така е — измърморих.

— Трябва да е много страшно, когато те нападат така.

Вдигнах глава и го погледнах. Очите му бяха искрени. Толкова искрени, сякаш самият той някога беше наръгван с нож.

— Беше страшно — казах. — В един момент се разхождахме по брега и в следващия вече от гърдите ми стърчеше дръжката на нож.

— Бразилия е жестока страна — кимна Рикардо. — Има прекрасна природа и архитектура, но под тази повърхност се крие бруталност. Голям срам. Това е една от причините, поради които сделката с фавелите беше добра идея.

Не исках да се връщаме на темата, но не можах да се сдържа.

— Тогава защо я унищожихте?

— Нямах избор. Не можех да позволя на „Блумфийлд Уайс“ да извоюва този мандат. Това би означавало края на „Декер Уорд“.

— О, хайде. Пак щяхме да държим най-големия дял от пазара. А и нещо щеше да бъде направено за тези фавели. А сега всички тези хора просто ще бъдат оставени да се заравят в собствените си отпадъци.

— Не аз съм отговорен за социалните условия на Бразилия или която и да е друга страна — заяви спокойно Рикардо. — През последните сто години Бразилия е разполагала със същия достъп до капитал, природни ресурси и работна сила като Щатите и Канада. Причината тя да е бедна страна си е изцяло проблем на самите бразилци и на начина, по който използват или не използват ресурсите си, а не мой.

Слушах, без да мога да скрия отношението си към цинизма в думите му.

— Моята отговорност е успехът на „Декер Уорд“ — продължи той. — Направил съм я една от най-печелившите инвестиционни банки в света, но в момента, в който се отпусна, в момента, в който позволя на някой друг да ми отнеме инициативата, всичко ще рухне. О, естествено, ние всички разбираме, че това е един приятелски пазар и че всички останали момчета са просто щастливи да ни оставят да си движим нещата. Но те биха дали много, за да ни видят да се препънем. А дваж по-щастливи биха били, ако можеха да си отръфат къс месо от тялото ни. Най-големият ми страх е да не се изпълним със самодоволство.

Сините му очи се впиха в моите като бургии.

— Има моменти, когато не можеш да си позволиш да пипаш с ръкавици. „Блумфийлд Уайс“ не могат просто така да ни крадат сделки изпод носа. Те играха абсолютно грубо. Трябваше да им покажа, както и на всеки друг, че съм способен на още по-груби ходове от тях.

— А какво ще кажете за децата в онези фавели?

— Ако идеята „Фавела Байро“ е толкова добра, колкото си мислим, по всяка вероятност все някога ще бъде финансирана. А не забравяй, че „Декер“ беше компанията, върнала международния капитал в Латинска Америка, когато всички останали банки в света й бяха обърнали гръб. Ние организирахме осигуряването на повече от двадесет милиарда долара за региона. Знаеш много добре колко много се нуждаят тези страни от свободни капитали. И сега те ги използват както трябва, инвестират в създаването и разкриването на нови работни места и подобряват инфраструктурата.

Той видя съмнението в очите ми й продължи:

— Добре, няма да се правя, че това беше основната причина, поради която превърнах „Декер“ в това, което е сега. Но това е един важен резултат от работата и аз се гордея с него.

— А какво ще кажете за всички пари, които правите?

— О, хайде, Ник! Нали ми каза, че тъкмо парите са причината, поради която искаш да постъпиш на работа при нас.

— Да, но…

— Но какво?

— Аз исках пари, за да направя нещо с тях. Да си купя свободата, за да правя с живота си каквото искам.

— И?

— И… — Поколебах се, търсейки точните думи. — Просто си мисля, че в компании като „Декер“ парите сякаш са самоцел.

Рикардо разтърка брадичката си.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но това не е съвсем така, както изглежда. Непрекъснато повтарям, че обичам хората, които са гладни, хората, които имат нужда да правят пари заради самите себе си. След това те започват да ги правят и заради самата фирма, в резултат на което фирмата се разраства. И това е добре. Но не мисля, че това е точно алчност.

— Добре, какво е тогава?

— Парите са като спортния резултат. Предполагам, че просто искам да имам най-високия резултат, когато състезанието приключи.

— И кога ще стане това?

— Добър въпрос — засмя се той. — Не съм сигурен. Предполагам, че за мен това е игра без край.

Известно време помълчахме, като всеки размишляваше над думите на другия. И двамата бяхме изненадани от факта колко личен бе станал разговорът ни. Спомних си фланелката с късите ръкави, която бях видял във фавелата: „Който умре с най-много играчки, печели“. Играта на Рикардо се играеше по целия свят, от богати и бедни.

Той махна с ръка на една стюардеса и поиска коняк. Аз си поръчах уиски. Отпуснахме се в широките седалки и отпихме.

— Баща ми игра същата игра и загуби — каза Рикардо.

— Джейми ми каза, че бил бизнесмен във Венецуела.

— Беше. Почина преди петнадесет години.

— Съжалявам.

— Беше търговец на ценни книжа, само че в нефтената индустрия. Преместил се в Каракас от Аржентина през петдесетте и си изградил доста голям портфейл от интереси. Тогава обаче се надцени. Беше хиляда деветстотин и осемдесета, точно след втория голям срив в цените на нефта. Той си мислеше, че цената ще скочи до четиридесет долара за барел. Вместо това се срина до шест. Открай време обичаше да си пийва, но тогава вече запи сериозно. Почина след четири години. Остави ни почти без нищо, така че трябваше да се справяме сами. С което особено се гордея.

— На много ли ви научи?

— Честно казано, не. Ние всъщност не го виждахме много, той винаги беше някъде и сключваше сделки, а аз бях на училище в Англия. Но си мисля, че съм наследил нюха му към сделката. Надявам се само да знам кога да спра.

— Значи вие мислите, че се конкурирате с него?

Рикардо обмисля няколко секунди думите ми.

— В известен смисъл, да. Много бих искал да можеше да види какво съм постигнал. Той никога не ме е насърчавал или потупвал по рамото, докато беше жив. Може би би го направил сега.

— А майка ви?

— О, не мисля, че майка ми знае какво правя или се интересува. Поне докато разполагам с достатъчно пари, за да поддържам банковата й сметка.

— А Едуардо? И той ли е като баща ви?

— Едуардо наследи други черти от баща ни — усмихна се Рикардо.

Страшно ми се прииска да го запитам какви точно са тези черти, но нещо в гласа му ми подсказа, че вече и без това съм си позволил твърде много. Той беше очарователен мъж и се чувствах поласкан, че ми е позволил да науча още за него. Но дали не ме манипулираше с тази своя откровеност? Ако беше така, тогава тя беше особено ефективна.

Рикардо остави чашата си и се обърна към мен.

— Виж, знам, че ти е особено трудно да приемеш нещата, които видя днес. Знам, че подлагаш на съмнение цялата основа на онова, което правим. А аз уважавам такова поведение. Честно. Предпочитам да имам хора, които първо подлагат принципите на съмнение, отколкото такива, които изпълняват сляпо всичко, което им се казва. Така че размишлявай. Но не се заблуждавай, че можеш да работиш във финансовата сфера, да вземаш награди и да избягваш трудните решения.

Сините му очи задържаха погледа ми. Бяха искрени. Знаех, че вярва в това, което казва. Очите му бяха подканящи, убеждаващи, почти хипнотични. „Тръгни след мен“ — казваха ми те.

— Искам да работиш за „Декер“. Ще бъдеш в епицентъра на най-вълнуващия пазар в световните финанси днес и ще се забавляваш страхотно. Мисля, че можеш да направиш много за нас. Но трябва да бъдеш убеден в това, което вършиш. Ако не вярваш в това, което правим, тогава се върни при руските си книги. Решението е твое.

Преглътнах. Когато първоначално бях приел да работя в „Декер“, бях размишлявал над тази дилема. Тогава бях решил, че ако искам да успея във финансовото дело, трябва да приема етическата система, която го съпровожда. А тя не беше неморална, тя просто беше аморална. Както беше казал Рикардо, причината Бразилия да се намира в такъв хаос, беше, че самите бразилци бяха направили така. Същото можеше да се каже и за Русия, другата огромна и кипяща в хаос страна. Бащата на Изабел харесваше разказа на Толстой „Господарят и слугата“ и неговата почтеност беше достойна за уважение.

Но господарят се бе оказал крайно глупав да настоява да пътуват във виелицата, вместо да изчакат в странноприемницата бурята да отмине. А в реалния свят господарите просто не даваха живота си за слугите си.

После си спомних за Корделия и за напрегнатото момче с широката усмивка и упоритите очи и обърнах гръб на Рикардо.