Сити

11.

Битката започна в седем и петнадесет в сряда сутринта. Ние я започнахме. Или по-точно, Рикардо сложи началото й. Бойното поле беше емисията от облигации с моите аржентински диско.

Тези облигации бяха рожба на плана „Брейди“, на името на финансовия министър на САЩ Николас Брейди, който бе спонсорирал първоначалната идея за Аржентина. В началото на деветдесетте банките, давали милиарди долари заеми на Латинска Америка, се бяха споразумели да обменят неизплатени кредити за облигации, които после можеха да се търгуват. Те станаха известни като брейдиоблигациите. През следващите няколко години повечето от основните латиноамерикански страни бяха подложени на плана „Брейди“ и в момента в обръщение имаше облигации за над един милиард долара. Излишно е да се споменава, че „Декер“ с голяма радост търгуваше с тях. Аржентинските диско, известни още като „аржи дискос“, бяха един от трите класа облигации, създадени в резултат на плана „Брейди“ за Аржентина през 1992 година.

След обичайната размяна на мнения от всички Рикардо ни сподели идеята си.

— Както знаете, аржентинските ценни книжа бяха евтини доста време и още поевтиняват. В това няма логика. Планът на Кавальо за песото работи и техният банков кризис е под контрол. Там няма да има втори мексикански срив. — Имаше предвид кризата, сполетяла Мексико след катастрофалната девалвация през декември 1994.

— Диското са евтини. Знаем, че фондът „Шайлъх“ разтоварва цял тон от тях на пазара. Така че ето къде ще се насочим. Двамата с Педро досега сме закупили облигации на стойност двеста милиона, но това е само началото.

Затаих дъх. Двеста милиона! Рикардо не преувеличаваше, когато ми каза, че бил закупил много облигации. Не можах да сдържа гордостта си. От всички облигации на света Рикардо се бе спрял на моите. Слушах в очакване.

— В момента диското са най-малките от трите аржентински емисии с малко над четири милиарда долара непогасени облигации. Това е все още огромно количество, но ние мислим, че една част до три милиарда е блокирана от хора, които няма да продават на тези цени, най-вече защото ще им се наложи да регистрират загуби. Така че закупим ли четиристотин или петстотин милиона, със сигурност ще раздвижим пазара. Ще изтъргуваме тези облигации там, където им е мястото.

Разнесе се задружен кикот.

— Това ми харесва — заяви Дейв.

— Да известяваме ли клиентите си? — попита Джейми.

— Още не — каза Рикардо. — Днес ще дръпнем малко нагоре нашите цени на предлагане, за да видим какво можем да закупим. Но не окуражавайте клиентите си да продават, освен ако наистина не им се налага. Не е необходимо утре да ни се смеят всички. Други въпроси?

Нямаше.

— Още нещо?

Обади се Карлос Убеда, шефът на „Капиталови пазари“.

— Да, Рикардо. Утре трябва да предложим цена за мексиканската сделка. Два милиарда долара, пет години. — Знаех, че Мексико иска да вземе на заем два милиарда долара от пазарите посредством емисия на облигации и че оттам са помолили да им дадем цена, на която да им водим емисията.

— Два милиарда! Мислех, че искат само един. Това е голяма сума. Защо им са толкова много пари?

— Тази година имат да изплащат голяма част от дълга си. А и ти познаваш мексиканците. Обичат да се изфукат пред целия свят, че мога да сключват сделки, по-големи от всички останали.

— Сега едва ли е моментът за пъчене. Каква цена мислиш, че ще е най-подходяща?

— Мисля, че може да се наложи да се вместим в рамките на десет процента.

— Доста тясно пространство за маневриране.

— Конкуренцията е жестока.

— Добре, слушайте всички. Питайте клиентите си какво чуват за Мексико. Вижте дали можем да открием каква цена замисля конкуренцията. Но се уверете, че те знаят, че според нас цената трябва да бъде най-малко десет процента.

Събранието приключи. Последвах Джейми до бюрото му.

Той ми се ухили и потри ръце. Очите му искряха.

— Днес ще се повеселим.

Вдигна телефона и започна да се свързва с клиентите. Беше спокоен, сякаш това беше ден като всеки друг, но този път разговорите бяха по-сбити от обикновено. Приказките бяха сведени до минимум.

Първо отрепетира цените ни с Крис Фруър от „Колониал енд Империал“ в Лондон.

— Да си чувал нещо за една нова сделка с Мексико? — попита Джейми.

— Да. „Блумфийлд Уайс“ казват, че можели да изкарат голяма печалба. — Фруър беше англичанин и по гласа ми звучеше на същите години като мен и Джейми.

— О, така ли? Нещо да си подочул за цена?

— Малко над десет процента. Ще се включите ли?

— Дали ще се включим ли? — изсумтя Джейми. — Разбира се, че ще се включим. Ще те известя веднага щом чуя повече.

— Чакай, задръж малко. Преди да започнете, не каза ли шейсет и осем и половин пункт цена предлагана за аржентинските диско?

— Точно така!

— Това добре ли е за десет процента?

— Добро за десет, добро за петдесет — каза Джейми и снижи гласа си до шепот. — Но на твое място не бих се хвърлял на нищо тази сутрин.

— О, така ли? — В гласа на Фруър се появи нотка на интерес. Той не беше глупав. — И защо да не го правя?

— Е, мога да ти хвърля прах в очите с икономически дрънканици, но не искам да ти губя времето. Нека да кажем, че се вдигат.

Фруър се замисли за момент.

— Добре. Ще задържа топката и ще следя какво става.

— Умно решение. Крис?

— Да?

— Няма да тръгнеш да купуваш още сега, нали?

— Разбира се, че не — засмя се Фруър. — Дръж ме в течение.

Изчаках Джейми да затвори телефона, преди да го запитам нещо, което ме тревожеше.

— Почтени ли сме към тях?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да изграждаме позиция в емисия от облигации, преди да сме я препоръчали на клиентите ни.

— Ние не търгуваме „Бритиш Телеком“ на лондонската фондова борса — усмихна се той. — Намираме се на дивите и скалисти брегове на развиващите се пазари. Тук важи законът на прерията. Това е единственият закон за нас.

— Аха.

Момчето със сандвичите направи обиколката си и аз сграбчих един с бекон и авокадо. Донесох и за двама ни кафе. Това не ни пречеше да въртим телефоните и да говорим. И някъде около един часа дочух познатото вече пляскане с ръце. Вдигнах поглед. Рикардо бе застанал в средата на квадрата от бюра. Приказките бързо замлъкнаха и всички телефони бяха поставени на изчакване. Всички се обърнахме към него.

— И така, компанерос, в момента разполагаме с триста и четиридесет милиона долара облигации диско на средна цена шейсет и осем и половина. Време е вече да излизаме пред публиката. Кажете на най-привилегированите си клиенти. До един час Шарлот ще пусне един доклад от проучване. Всички облигации, които Педро ще придобива от този момент, ще ги използва да запълва заявките на клиенти. Искаме да известим нашите приятели. До този момент трябва да сме изсмукали всичките облигации, хвърлени по дъмпингови цени от фонда „Шайлъх“. Ще държим Уолстрийт изкъсо, така че цената трябва да тръгне нагоре.

Групата се раздвижи нетърпеливо.

— А сега, какво става с Мексико? — попита Рикардо.

— Говори се за малко количество над десет процента — обади се Джейми.

— Кой е на пазара?

— Очевидно „Блумфийлд Уайс“. Били сигурни, че ще грабнат сделката.

Рикардо се навъси.

— Е, дръжте си ушите отворени. И не позволявайте на никого дори и да си мечтае за доходоносност по-малка от десет процента.

Съвещанието приключи и Джейми веднага се свърза с най-привилегированите си клиенти. Крис Фруър се изкикоти и закупи двадесет милиона. Ню Йорк, Маями и градовете от Южна Америка бяха вече будни. Андреа Гелер от един малък нюйоркски хедж фонд закупи още двадесет милиона. Алехо пък взе петдесет.

Алехо беше най-големият клиент на Джейми. Той беше сериозен играч — работеше в Маями, но управляваше парите на една от най-богатите мексикански фамилии. Излишно е да се споменава, че сделките се регистрираха посредством една от номерираните сметки на „Декер Тръст“. Джейми явно беше култивирал Алехо като клиент по време на предишната си работа в „Гърни Крохайм“ и после си го беше взел и в „Декер“.

Алеховите петдесет милиона бяха на цена шейсет и осем и половина.

— Нали цената трябваше да се вдигне — казах му.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Дай им малко време. Това е добре. Дадохме на хората си добра цена.

Огледах се из залата. Всичко жужеше. Хората жужаха, жужаха телефоните, жужаха облигациите. Машината на „Декер“ работеше на пълни обороти и изглеждаше, че нищо не е в състояние да спре устрема й.

Излезе обаче, че машината на „Декер“ не е единствената на пълни обороти този ден на пазара.

— Предлагат ми шейсет и осем за диското!

Беше Педро. Всички се извърнахме към него. Говореше бързо на Рикардо, който се беше свъсил.

— Какво става? — извика Дейв.

— Не знам! — отвърна Педро и прокара пръсти през късо подстриганата си коса. — Отвсякъде ме затрупват с облигации! — Той сграбчи един телефон, каза бързо нещо и после го затръшна.

— Хей, Педро! Къде предлагаш десет диско?

Педро разтърка брадичката си.

— Шейсет и седем и половина!

Цената се сгромолясваше. Педро продължи да понижава цената си и продължи да продава облигации. Виждахме зелените числа върху екраните пред нас да мигат. Шейсет и седем и половина. Шейсет и седем. Шейсет и шест и половина.

— Господи! — подсвирна Джейми. — Трябва вече да имаме петстотин милиона.

— Петстотин милиона! — При два пункта загуба това правеше…

— Десет милиона загуба! — възкликнах.

Джейми мрачно кимна.

Рикардо веднага долетя при нас и се приведе до Джейми.

— Не знам какво става тук. Кент разговаря с фонда „Шайлъх“, а те определено са изчистили всичко. Някой продава голямо количество от тези облигации. Трябва да разберем кой.

— Ще видя какво мога да направя — каза Джейми.

Той се замисли за момент и после набра Фруър от „Колониал енд Империал“.

Крис Фруър беше ядосан.

— Какво става? Поисках да продам малко облигации тази сутрин — и какво стана? Приключих с двайсет милиона повече, отколкото бях започнал, а цената падна с два пункта. Надявам се, че не съм допуснал грешка.

— Спокойно. Рикардо се е заел със сделката. Обещавам ти, че всичко ще се оправи. Виж, направи ми една услуга.

— Трудна работа — отвърна Фруър. — Искам да се отърва от Аржентина.

— Ще се отървеш. След два дни. Само искам да разбера какво става.

— Сто на сто знаеш какво става!

— Крис, имай ми доверие. Позвъни на „Блумфийлд Уайс“ и ги запитай какво мислят за тази емисия на дискос. Кажи им, че мислиш да купиш още.

Последва тишина; Фруър обмисляше предложението. Джейми се бе хванал като удавник за слушалката.

— Добре, добре — каза накрая Фруър. — Ще ти се обадя. Чакай.

— Надявам се само да не се осерем гигантски този път — каза Джейми. Беше се втренчил в телефона, без да го докосва. В този момент нищо не беше по-важно от обаждането на Фруър.

Минаха пет минути. Сякаш бяха час. После директната линия с „Колониал енд Империал“ светна и Джейми веднага вдигна.

— Да?

— На „Блумфийлд Уайс“ им се повдига от сделката. Казаха ми, че имали някакъв шибан компютърен модел, който им показвал, че доходоносността на диско е половин процент по-ниска, отколкото изглежда. Човекът ще ми го прати по факса всеки момент.

— Не можеш ли да пратиш и на мен едно копие? — заумилква се Джейми.

— Няма проблеми — отвърна Фруър. — Но какво да правя с моите диско?

— Е, те са два пункта по-ниски — подмигна ми Джейми. — Защо не си купиш още малко? От „Блумфийлд Уайс“.

— Сигурен ли си? — попита Фруър.

— Разбира се, че съм сигурен. Както ти казах, Рикардо се е заловил със сделката.

И така Фруър се завтече да купи още двайсет милиона облигации от „Блумфийлд Уайс“.

Първо обаче ни изпрати копие от факса си. Чаках до факс апарата и го занесох на Джейми. Беше подписано от някакъв доктор на науките, който използваше цялата математическа джунгла, за да докаже, че методът, прилаган от всички за пресмятане на доходоносността от аржентинските диско, е изцяло погрешен. Не вдянах дори и една дума. Разбрах само, че „Блумфийлд Уайс“ иска да ни го начука.

— Всичко това са пълни глупости! — заяви Джейми.

— Разбираш ли какво пише?

— Разбира се, че не. Там е цялата работа. Нека го покажем на Рикардо.

Прекосихме квадрата до бюрото на Рикардо. Той говореше по телефона, но щом видя изражението на Джейми и начина, по който държеше факса, веднага затвори. Педро също затвори телефона си. Късата му коса бе залепнала за челото му. Денят му определено не беше от най-щастливите.

— Какво ми носиш? — попита Рикардо.

Джейми му подаде факса.

— Carajo! — изруга на испански Рикардо и го подаде на Педро. После се обърна към мен. — Би ли дал копие на Шарлот? Някой от хората й трябва да състави отговор. Там ще искат някои числа, за да измислят нещо.

Кимнах, но пристъпих от крак на крак. Исках да чуя какво ще направи Рикардо. Той ми позволи да остана.

— И така, „Блумфийлд Уайс“ се опитват да ни прецакат — започна той. — Наводнили са пазара с облигации и правят всичко възможно да окалят сделката, за да накарат клиентите си да продават. Искат да ни причинят загуби. И разполагат с десет пъти по-голям капитал от нашия. Как се търгуват сега диското, Педро?

— Шейсет и шест и половина до шейсет и седем.

— И колко имаме до този момент, осемстотин и петдесет милиона ли?

— Осемстотин петдесет и шест.

Сделката се превръщаше в гигантска схватка. Купувахме облигации на стойност стотици милиони долари, а „Блумфийлд Уайс“ продаваха още повече. Цената непрекъснато падаше. Това означава, че на пазара имаше повече продавачи, отколкото купувачи. И че „Блумфийлд Уайс“ водят в резултата.

А те имаха по-голяма огнева мощ от нас. С десет пъти по-голям капитал от нашия можеха да си позволят много по-голяма позиция от нас. Ние не можехме да си позволим да купуваме безкрайно облигации. „Блумфийлд Уайс“ обаче можеше да си позволи да ги продава.

За пръв път виждах Рикардо разтревожен. Беше се навъсил и въртеше венчалната си халка. После извика няколко търговци и им каза какво става.

— Не можем да им позволим да спечелят тази сделка — каза той. — Прекалено явно е. Светът ще види какво става. Точно затова „Блумфийлд Уайс“ отправят това съобщение. Искат всички да разберат, че това е битка между нас и тях. Тези облигации трябва да скочат.

— Не можем ли просто да продължим да купуваме? — попита Дейв.

Рикардо поклати глава.

— И без това вече сме надхвърлили лимита си. Можем да скрием част от тях в „Декер Тръст“, но не можем да си позволим по-голяма позиция. Ако ще купуваме още, трябва да сме сигурни, че ще има ефект.

Джейми ми беше обяснил, че регулаторите са поставили лимити върху максималния размер на всяка позиция от облигации. „Декер“ бе разработила всякакви начини да ги заобикаля, но очевидно Рикардо не искаше да отива прекалено далеч.

— Тук нещо се губи — каза Дейв. — Това е емисия на стойност четири милиарда долара и ние знаем, че три милиарда са блокирани в клиенти, които никога няма да ги продават. Остава един милиард, а ние вече имаме голяма част от него. Тогава откъде вземат облигациите си „Блумфийлд Уайс“?

— Сигурно продават на късо — каза Педро. — Щях да знам със сигурност, ако притежаваха наистина толкова голямо количество.

— Значи ги вземат на заем — заключи Рикардо. — Чудя се само от кого.

Последва тишина. „Блумфийлд Уайс“ бяха наводнили пазара с облигации, които не бяха тяхна собственост. Според Педро продаваха на късо, което означаваше, че вземат на заем облигации от някой приятелски разположен към тях собственик, за да ги продават. Разбира се, когато този приятелски разположен към тях собственик си поискаше облигациите, „Блумфийлд Уайс“ трябваше да ги изкупят от пазара. Идеята на „Блумфийлд Уайс“ се свеждаше до това, че тогава цената на облигациите ще е паднала достатъчно, така че те да направят голяма печалба. Освен това до този момент щяха да са изтикали и „Декер“ от пазара.

Тук не ставаше дума за някакви си двайсет или трийсет милиона, макар че и тези суми не бяха малки. Ставаше дума за бъдещето на „Декер Тръст“ в Латинска Америка.

Умът ми трескаво заработи. Преди два дни бях чел някакви стари копия от борсовата преса от 1992 година, когато Аржентина бе преговаряла по плана „Брейди“. Особено бях наблегнал на зараждането на диското.

— Може да са щатската „Комерс Банк“ — обадих се с дрезгав, почти прегракнал глас.

Всички се обърнаха към мен. Всички ме слушаха.

Прокашлях се.

— Щатската „Комерс Банк“ — повторих. — Те са били най-големите собственици на аржентинския банков дълг през 1992 година. По време на преговорите по плана „Брейди“ те са настоявали на суапиране на целия техен банков дълг в диско, които са предпочели пред другите класове облигации поради някакви счетоводни причини. Възможно е още да ги държат.

Последва тишина. Рикардо ме гледаше втренчено.

— Хей, Карлос! Ела тук! — Карлос Убеда вдигна глава от бюрото си и забърза към нас. — Щатската „Комерс Банк“ се опитват от доста време да се вмъкнат в пазара ни, нали?

— Да. Но нямат добър кредитен рейтинг. Миналата година успяха да вземат участие само в две сделки.

— Тогава как биха реагирали на предложението да водим съвместно най-голямата сделка на годината?

— Мисля, че направо ще подскочат от радост.

— Дано да си прав — мрачно каза Рикардо и вдигна телефона.

Втурнах се да правя копие на факса от „Блумфийлд Уайс“ за Шарлот. Тя беше сигурна, че това са пълни глупости, и имаше под ръка един приятел ядрен физик, който можеше да го докаже. Върнах се в квадрата. Всички бяха притихнали в очакване. Фруър и Алехо се обадиха да питат какво става. Джейми чаровно ги увери, че нещата се оправят. Педро беше засипан с още облигации. Останалите лъжеха кой както може.

Рикардо проведе седем последователни телефонни разговора. Педро удържаше цената си на шейсет и шест, но с цената на късане на живо месо.

И тогава, към шест часа, Рикардо затвори телефона и плесна с ръце. Залата замлъкна.

— Оказа се, че Ник е прав. „Комерс Банк“ разполагат със седемстотин милиона долара облигации от аржентинските диско и с радост са готови да ги дадат на заем на „Блумфийлд Уайс“. Става въпрос до днес. След един час „Блумфийлд Уайс“ ще получат изискване да върнат облигации на стойност седемстотин милиона долара на „Комерс Банк“ с краен срок дванайсет часа утре по обед. А те могат да ги вземат от едно-единствено място — от нас.

Залата направо избухна в рев.

„Декер Уорд“ продължи да купува облигации до късно през нощта.

Седем и петнадесет следващата сутрин. Бях спал малко и подозирах, че и останалите са като мен. Всички обаче бяхме бодри и готови за работа. Събрахме се около Рикардо.

— И така, компанерос, събрали сме облигации на стойност два милиарда долара. — Всички ахнахме. Това беше наистина нещо огромно, дори и за стандартите на „Декер“. — Облигациите още са заковани на шейсет и седем. „Блумфийлд Уайс“ снощи ни продаваха дотогава, докато можехме да купуваме и докато пазарът в Ню Йорк затвори. И после изведнъж се смълчаха. Ще видим какво ще стане тази сутрин.

Всички се захилиха.

— А сега какво става с мексиканската сделка?

— Приказките за цената се въртят около десет процента и четвърт — каза Мигел. — А „Блумфийлд Уайс“ звучат много уверено.

— Е, ще се наложи да извоюваме и тази сделка — каза Рикардо.

Шарлот леко се изкашля.

Рикардо вдигна ръка.

— Спокойно, Шарлот. Знам, че Мексико точно в момента изглеждат малко рисковани. А и това не е моментът, който бих избрал, за да продам два милиарда долара от дълга им. Но ние си разделихме сделката с щатската „Комерс Банк“, което скъсява изложените ни позиции. А днес ми изглежда денят, в който ще изхвърлим веднъж завинаги „Блумфийлд Уайс“ от Латинска Америка. Така че влизаме с девет процента и три четвърти и печелим сделката, ясно?

Видях как Джейми се присви. Щеше да му се наложи да продаде мексиканската сделка. Дори и аз проумях, че хич няма да е лесно при тази доходоносност. Той отвори уста, но размисли и я затвори.

— Добре. — Рикардо потърка ръце. — А сега, да направим малко парички.

Последва силен шум и активност. Но само два телефонни разговора бяха наистина от голяма важност. Първият беше за Рикардо в единадесет и половина. Беше главният търговец на „Блумфийлд Уайс“. Не беше толкова често събитие главните търговци да говорят директно един с друг, но той нямаше избор. Искаше да знае на колко може да му предложи „Декер“ седемстотин милиона облигации от аржентинските диско.

Залата мигновено разбра какво става. Всички затаихме дъх, вперили очи в Рикардо.

— Седемдесет и два процента.

Последва пауза.

После Рикардо затвори телефона.

— Аржентински диско на стойност седемстотин милиона продадени на седемдесет и два процента!

Залата избухна в овации. В тази секунда в баланса на „Декер Уорд“ бяха постъпили тридесет и два милиона долара.

Второто обаждане последва доста по-късно, около седем часа лондонско време. „Декер Уорд“ и щатската „Комерс Банк“ бяха получили мандата да продадат два милиарда долара еврооблигации на Съединените мексикански щати с петгодишен срок на погасяване при доходоносност от девет цяло и три четвърти процента. Емисията щеше да бъде пусната на пазара следващата сряда.

Майсторът на пазара Рикардо бе изхвърлил „Блумфийлд Уайс“. И имахме много облигации за продаване.