Сити

5.

Умберто Новаиш Алвеш, финансовият секретар на градската управа на Рио де Жанейро, скочи, протегна ръце към нас и възкликна:

— Изабел! Тудо бем? — Целуна я по двете бузи и продължи да дърдори на португалски.

Изабел се изтръгна от ръцете му и се обърна към мен.

— Умберто, това е моят колега Ник Елиот. Не говори португалски, но английският не е проблем за теб и…

— Абсолютно никакъв проблем! — увери я Умберто и разтърси ръката ми. Заобленото му лице разцъфна в усмивка. — Сядайте, сядайте. Кафе?

Докато Умберто даваше поръчката, огледах офиса му. Беше голям и добре обзаведен, без съмнение подхождащ на статуса му. Стените бяха накичени с дипломи и фотографии на сияйни проекти с нови здания. Върху голямото бюро нямаше никакви листове. Миришеше на нов мокет. Долу, откъм улицата, на всеки няколко секунди гърмеше вибропистолет. Бяхме на десетия етаж. Тъмните флангове на кметството се издигаха на стотина метра от нас — кулоподобна сграда, извисяваща се над финансовото министерство. А зад нея бяха морето, планините и наблъсканите една в друга сгради на Рио де Жанейро.

От летището бяхме пристигнали направо тук, в овехтелия административен център на града през хаотичните олющени северни предградия на Рио. Таксито ни бе вкарало в нещо, напомнящо заградена с бодлива тел строителна площадка, обграждаща финансовото министерство, и бяхме преминали през четири кордона охрана, дежурни и секретарки, преди да стигнем до светая светих, сиреч офиса на Умберто.

Една жена влезе с поднос и три чашки кафе. Умберто добави няколко лъжички захар в своята, Изабел си капна няколко капки от малко синьо шишенце. Аз предпочитам кафето чисто и отпих направо. Беше силно и горчиво.

— Как е скъпият ти баща, Изабел? — попита Умберто.

Наближаваше петдесетте и ми изглеждаше повече англичанин, отколкото бразилец. Блед и донякъде пухкав, с оредяваща тъмна коса, с модерен сив костюм и вратовръзка на райе. Би се вписал съвсем естествено в Уайтхол.

— Добре е — отвърна тя. — Както винаги, работи много.

— И с отлични резултати. „Банко Оризонте“ тези дни е в отлично състояние, доколкото чувам. Има много здрава репутация. Кога беше основана? Преди осем години ли?

— Октомври ще направи десет.

— Е, той постигна много за десет години. Ще му предадеш поздравите ми, нали?

— Непременно. — Усмивката на Изабел беше малко напрегната. Вече имах впечатлението, че повечето от деловите й разговори в Бразилия започват с баща й.

Умберто отпи от кафето си и запали цигара.

— Е, Изабел, скъпа, имаме добри новини. Много добри. Всичко най-после се урежда. Тръстът „Фавела Байро“ вчера беше учреден официално и аз съм му председател. — Той положи ръка върху гърдите си и присмехулно се поклони. — Кметът напълно подкрепя идеята десет министерства да работят за нас. — Той започна да ги изброява с късите си пръсти. — На финансите, на здравеопазването, на градоустройството, образователното, на жилищното строителство, противопожарното, на водите, на околната среда, на социалното развитие плюс канцеларията на генералния прокурор. И всички работят заедно. А това, както сама разбираш, е вече голямо постижение.

— Страхотно! — Лицето на Изабел просия. Това явно надхвърляше очакванията й.

— Имаш ли документите, които ти изпратих?

— Тук са — каза тя, потупвайки куфарчето си. — Имам обаче няколко забележки. Нищо особено, но трябва да направим някои промени, просто за да сме сигурни, че механизмът работи правилно. И утре, разбира се, ще проведем срещите с агенциите по рейтинга. Те няма да представляват проблем. Ще имат най-много по един-два въпроса.

Агенциите по рейтинга отговаряха за оценката и публикуването на кредитния рейтинг за всяка нова сделка на пазара. При тази сложност на конструкцията на Изабел това бе изисквало доста работа от тяхна страна, но те не бяха недоволни.

— Добре. Чакай да извикам Рафаел. Един момент. — Той вдигна телефона и заговори бързо на португалски. — Ще дойде след пет минути. — После положи ръце върху бюрото си, усмихна се и каза: — Щом съгласуваме документите и задоволим агенциите, няма да има никакви пречки от наша страна да продължим и по-нататък.

— И тогава вече можем да приключим окончателно сделката в края на следващата седмица, както го планирахме?

— Що се отнася до нас, да.

Изабел улови в гласа му някаква особена нотка.

— Умберто?

— Има само един малък проблем. Не е нещо особено, но…

— Да?

— Световният фонд за развитие трябва да уточни някои подробности с Вашингтон. Казват, че ще се върнат при нас в началото на следващата седмица.

— Какви подробности?

Умберто повдигна рамене.

— Ще им се обадя — каза Изабел.

— Добре. Изабел, ние ще направим тази сделка, обещавам ти.

— Ще я направим, разбира се — усмихна се тя.

На вратата се почука. Беше Рафаел, адвокатът. Преместихме се в залата за съвещания, където разгледахме документите, които Изабел беше донесла със себе си. Бях ги чел няколко пъти, за да вникна във всички подробности, и успях да дам няколко полезни предложения. Беше хубаво да допринеса с нещо за промяната.

В таксито обратно за хотела попитах Изабел как е минала според нея срещата.

— Доволна съм. Струва ми се, че сме вече към самия край. Умберто винаги е бил ентусиазиран относно тази сделка. Казваше, че няма да имаме никакви проблеми с оторизацията, но трябва да ти кажа, че не му вярвах. Сега обаче, изглежда, май се е справил и с това препятствие.

— А какво беше това за Световния фонд за развитие?

Изабел се навъси.

— Не знам. Ще разбера, когато се върнем в хотела. О, между другото, благодаря ти за помощта. Схванал си доста неща. — Тя ме дари със срамежлива усмивка, достойна да умре човек за нея.

— Благодаря — изрекох с дрезгав глас.

Шофьорът се гмурна в трафика на Рио, като минаваше на червено, избягваше на косъм дупките по пътя и проклинаше и ругаеше всички задръствания по пътя. От време на време минавахме през тунели и тогава движението се ускоряваше. Изскочихме пред едно широко езеро. Около него бяха накацали жилищни сгради, а зад тях от всички страни се издигаха високи зелени планини. На върха на една стърчеше статуята на Христос, с ръце, протегнати сякаш да прегърне целия град под себе си. Подминахме езерото, като с голям труд се провирахме през тълпа от любители на джогинг и пешеходци. Две двойки скул пореха вълните на езерото; греблата им се издигаха и загребваха водата в съвършен синхрон. Гледах секващите дъха планини и просто не можех да повярвам, че се намираме в сърцето на града.

Следващите няколко дни в Рио щяха да бъдат трудни. Не ставаше дума само за бизнеса. Бях останал доволен от първата среща и участието си в нея. По-скоро ставаше дума за Изабел. Присъствието й ме притесняваше. Достатъчно беше само да седи до мен и да прелиства някое списание, за да ми секне дъхът. Стигаше ми само да зърна начина, по който захапваше долната си устна, начина, по който косата й галеше врата й, ключиците й, които изпъкваха в горната част на роклята й…

Мислех си, че съм добър в игнорирането на хубавите жени, когато е необходимо. Бях научил на това множество изпълнени с желание двадесетгодишни момичета, влюбващи се в голямата литература, които лесно се впечатляваха от своя преподавател. В академичните среди не се гледа с много добро око на близките взаимоотношения между студентка и преподавател и аз успешно бях успявал да заобикалям подводните ями.

Бях се опитал да завържа разговор с нея в самолета. Не беше се държала грубо, но и не беше приказлива. Беше демонстрирала нещо като срамежлива дистанцираност, която слагаше край на почти всеки започнат разговор, но и я правеше още по-привлекателна. Щеше да е много по-лесно, ако просто ме беше отрязала с някоя приказка от рода на: „Затваряй си устата и ме остави на мира“. Накрая се бях отказал и вместо това се зачетох в разни документи за теглене на заеми, докато накрая предградията на северен Рио де Жанейро не се показаха през илюминаторите на самолета с първите лъчи на утрото.

След няколко минути таксито спря пред двореца Копакабана, сгушен посред безцветни хотели и жилищни блокове, гледащи към знаменития бряг със същото име. Беше четвъртито бяло здание, чиито елегантни черти те връщат към тридесетте години на нашия век, когато дворецът е бил хотел за богати знаменитости. Бях чел, че в него са танцували Фред Астер и Джинджър Роджърс, а Ноел Кауард и Ева Перон са залагали. Таксито спря и в същия момент мъж с безупречно изгладена бяла униформа отвори вратата, а друг взе чантите и куфарите ни. Минахме през рецепцията и тръгнахме през един двор покрай плувен басейн, който хвърляше студени синкави отблясъци върху белите хотелски стени. Самотен плувец се вряза в леко накъдрената му повърхност. Две двойки, едната банкери, а другата туристи на средна възраст, пиеха кафе в сянката на едно голямо дърво. Разбира се, гледката ме остави занемял. Бях пътувал и преди — до Индия, Тайланд, Мароко, но никъде не бях отсядал в нищо по-скъпо от двадесет лири на вечер. Тук сигурно бе много по-скъпо. Изабел, разбира се, познаваше хотела добре и крачеше бързо, без да се оглежда.

Качих се в стаята си, взех една студена бира от минибарчето и излязох на балкона. Под мен се намираше басейнът, а отвъд него, извън спокойните очертания на хотела, покрай постоянния трафик по Авенида Атлантика, се простираше величественият плаж Копакабана. По него се точеха пешеходци и от време на време изпълняваха ритуални прикляквания и протягания на крайниците. Самият плаж беше осеян с кафяви и черни тела. Това беше плаж, където хората правеха какво ли не: играеха волейбол или футбол, продаваха сладолед или шапки, бърбореха или просто седяха и гледаха какво правят останалите. А след тях вече идваше и морето, което ту нежно въздишаше край брега, ту изведнъж се надигаше в бели разпенени вълни, които се сгромолясваха с грохот върху бледия пясък.

Свалих си сакото и вратовръзката, отпих от студената бира, притворих очи и подложих лице под меката топлина на късното следобедно слънце. Ревът на трафика и вълните ме унесе. Бавно започнах да се отпускам.

Бъркотията на последните няколко дни бавно започна да се утаява в мозъка ми. Първата ми седмица в „Декер“ и опитите ми да осмисля всичката нова информация; сложностите на сделката с фавелите; факсът до Мартин Белдекос…

Още не знаех какво да правя с него. Прииска ми се да бях имал възможността да го обсъдя с Джейми, преди да тръгна. Изглеждаше ми напълно вероятно в „Декер Тръст“ да се перат пари. Нямах представа дали Рикардо и Едуардо знаят това. Но нямах представа и какво общо може да имам аз с това. Инстинктите ми нашепваха да го игнорирам, поне докато установя взаимоотношенията си в „Декер“. Да, нещата спокойно можеха да изчакат, докато се върна.

На вратата се почука. Беше Изабел.

— Влизай — казах. — Искаш ли бира?

Тя поклати глава. Излязох пак на балкона и тя ме последва.

— Страхотно е — казах.

— Рио е красив град — каза прозаично тя. — А щом работиш за „Декер“, винаги отсядаш в най-хубавите хотелски стаи.

Беше облякла проста черна лятна рокля. Облегна се с гръб към перилата на балкона. Гърлото ми изведнъж пресъхна. Отпих още една глътка от бирата.

— Опитах се да се свържа с Джак Лангтън, моята връзка в Световния фонд за развитие, но нямах късмет — каза тя. — Оставих му съобщение да ми се обади утре в Министерството на финансите.

— Добре.

— Тази вечер ще вечерям с едни стари приятели. Ще се справиш ли без мен?

— Няма проблеми.

— Ако излизаш, не вземай много пари, и ако някой ти ги поиска, просто му ги дай.

— Да, мамо.

Тя се усмихна и се изчерви.

— Съжалявам, но този град може да бъде опасен за чужденци.

— Няма нищо, не се тревожи. Ще внимавам.

Тя понечи да тръгне, но се поколеба.

— В събота ще обядвам с баща ми. Искаш ли да дойдеш? Той обожава руските романи. Мисля, че с радост ще се запознае с теб.

Опитах се да прикрия изненадата си.

— Благодаря ти много.

Седнах и загледах как вечерта бавно се спуска над брега. После пъхнах в джоба си няколко банкноти и се присъединих към стъргалото на Авенида Атлантика.

Срещите с агенциите по рейтинга в петък минаха добре. Единствената лека тревога беше, че не ни се обадиха от Световния фонд за развитие. Така че през обедната почивка Изабел им позвъни и разбра, че Джак Лангтън няма да го има целия ден и ще се появи в понеделник.

В събота сутринта се обадих на Педро Хатори в салона, като разчитах, че има шанс да го открия. Оказа се, че съм бил прав. Моите аржентински диско бяха паднали с един пункт поради някакъв безпочвен слух за всеобща стачка през следващата седмица. Педро ме посъветва да не се тревожа, защото нямало за какво. Аз обаче се тревожех.

Прекарах предобеда в изследване на Рио. Той направо задръсти сетивата ми. Изключителен град, най-красивият, който бях виждал. Някаква абсурдна смесица от море, плаж, гора и планина, всичките четири толкова близо едно до друго, че направо изглежда невъзможно градът да се побере между тях. Където и да отиде човек, пред него винаги има плаж, а зад него — планина. Самите сгради не бяха нещо особено, всичко старо в Рио беше износено и овехтяло, но дори и най-съвременните модерни сгради бледнееха пред обграждащата ги красота на природата.

Върнах се в хотела в един, за да се срещна с Изабел. Скочихме в едно такси до Ипанема, където живееше баща й. Плажът Ипанема беше почти същият като Копакабана. Същият бял пясък и същите сочно зелени планини — но жилищните сгради изглеждаха по-нови и по-добре поддържани, а летовниците бяха по-различни, по-отпуснати. На всеки стотина метра имаше телефонни кабини, приличащи на гигантски мотоциклетни шлемове в жълто и оранжево. В повечето от тях момичета по шорти и бикини бъбреха и се смееха. Предната вечер, докато се разхождах по Копакабана, момичетата бяха изглеждали като курви; тези тук напомняха на ученички от средната класа, уговарящи дневните си развлечения на плажа. Ипанема: слънце, море, пясък и пари.

Но в другия край на плажа, зад един правоъгълен хотел, видях скупчени коптори, малки кутийки, впили се в ръба на планината. Като че ли всеки миг щяха да се катурнат в морето. Бяха наблъскани една в друга, нямаше нито една права геометрична линия, нито една сграда не беше довършена. Значи това беше фавела.

— Удивително е да се видят тези две неща толкова плътно едно до друго — казах. — Богати и бедни. Та това е почти неприлично.

— Неприлично е — отговори Изабел.

Свърнахме в една странична улица и спряхме пред желязна врата с видеокамера и електронна брава. Над нас се издигаше жилищна сграда с пясъчножълт цвят. Вратата измърка и се отвори, и таксито продължи до входа с черни стъкла.

Влязохме в студено фоайе. Един униформен пазач поздрави Изабел. Едно момче, също в униформа, ни въведе в асансьор с дървена ламперия, който ни изкачи до петнадесетия етаж. Вратите се отвориха направо в един коридор.

— Изабел! — извика дълбок мъжки глас. Висок мъж на средна възраст с леко приведени рамене ни чакаше.

— Татко! — възкликна тя и го прегърна.

Бащата на Изабел се втренчи в мен през очилата си.

— Аз съм Луиш. Добре дошли. — Той разтърси ръката ми и се усмихна.

Беше много висок. Дори и с приведени рамене се извисяваше над мен, а аз съм почти метър и деветдесет. Косата му беше още черна, но вече бе започнала да оредява. Имаше добродушно лице, набръчкано от слънце и смях.

— Влизайте, влизайте.

Въведе ни в една просторна всекидневна. Мебелите бяха ниски, изработени или от тъмно дърво, или от камъш. Картини в ярки цветове покриваха стените. Слънцето струеше през големите прозорци, които извеждаха на един балкон. Отвъд всичко това се простираше искрящото синьо море.

Внезапно откъм коридора се чу дрънчене, последвано от тежко трополене.

— Изабел! — извика дрезгав глас и една едра чернокожа жена в тъмна униформа и престилка се втурна в стаята, сграбчи Изабел и бурно я зацелува. Последваха смехове и бързи коментари, след което жената забеляза и мен и прошепна нещо на Изабел. Тя поруменя цялата, завъртя се и игриво я тупна по рамото.

— Мария е бавачката ми — обясни Изабел. — Още си мисли, че може да ми нарежда какво да правя.

Протегнах ръка и казах:

— Тудо бем? — И с това изчерпих петдесетте процента от португалския си речник.

Усмивката на Мария стана още по-широка и тя ме възнагради с безкрайна тирада на португалски. Задоволих се да коментирам с „обригадо“, сиреч „благодаря“, което вече я докара до бурна истерия.

Луиш гледаше развеселен.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? Опитахте ли вече кайпириня?

— Още не.

— Е, значи трябва да опитате. — Той заговори бързо на друга прислужница, която пърхаше около вратата, и тя мигновено изчезна.

Луиш ни изведе на балкона. Макар че масата и столовете бяха на сянка, безмилостният блясък на обедното слънце се отразяваше в околните бели сгради и се врязваше болезнено в очите ми. Виждахме залива Ипанема — удивително синьо, изпъстрено със сочни зелени острови. Яркоцветни растения цъфтяха на терасата, а една бугенвилия с разкошен пурпурен цвят обрамчваше цялата гледка. Нежният ромон на отдалеченото движение, морето и хората прииждаше до слуха, носен от вълните на бриза. Точно под нас имаше и два тенискорта и плувен басейн, потънали в зеленина — явно някакъв частен клуб.

Прислужницата дойде с напитките. Кайпиринята се оказа ром с лимонов сок. Сладостта на рома, киселината на лимоновия сок, студът на леда и ефектът от алкохола създаваха превъзходен коктейл от усещания.

Луиш, който ме следеше с поглед, се усмихна.

— Харесва ли ви?

— Много е пивко.

— Внимавай — предупреди ме Изабел. — С кайпиринята винаги трябва да се внимава.

Луиш се разсмя.

— Сигурно е много трудно човек да привикне към Лондон след всичко това — казах на Изабел.

— Прав си — усмихна се тя. — Бразилецът трябва да е въоръжен с голям кураж, за да изкара лондонската зима.

— Изабел ми каза, че работите с нея в „Декер Уорд“ — каза Луиш.

— Точно така. Имам почти цяла седмица опит в банковото дело. Но и вие самият сте банкер, нали?

— Да. Произхождам от род на земевладелци в щата Сао Пауло. От поколение на поколение те са демонстрирали завидна упоритост в смаляването на богатството. Предполагам, че имам правото да кажа, че успях да прекъсна този обичай. — Той хвърли поглед към Изабел. — И наистина, изглежда, банковото дело вече се предава по наследство.

Изабел поруменя.

— Татко, на мен ми доставя удоволствие, разбираш ли? Имам си хубава работа и си я върша добре.

— Сигурен съм в това — кимна баща й. В гласа му прозвуча едва доловима снизходителна нотка. Изабел я долови и сви устни. — Изабел ми каза, че сте преподавали руски език.

— Точно така. В Лондон.

— Бих искал да мога да чета на руски. Толкова руски романи съм прочел, всичко от най-великите им писатели, но си мисля колко чудесно би било да ги чета в оригинал.

— Така е — казах. — Руската проза е забележително нещо. Граничи направо с поезията. Звуците, резонансът, нюансите, които постигат автори като Толстой и Достоевски, са изключителни. Прекрасни.

— А кой е любимият ви автор?

— О, Пушкин, без съмнение, тъкмо поради тази причина. Той прави чудеса с езика, ненадминати до и след него. И умее да разказва хубави истории.

— Често си мисля, че Бразилия си прилича малко с Русия — каза Луиш.

— Наистина ли?

— Да. И двете страни са огромни. И двата народа сякаш живеят само за настоящето. И двата народа са привикнали с нищетата, корупцията, огромния потенциал, който винаги дреме само на косъм извън досега ни. Знаете ли, твърдят, че Бразилия е страната на бъдещето и че винаги ще си бъде такава. — Той се засмя. — Но ние не се предаваме. Пием си пиенето, веселим се, танцуваме, радваме се на себе си, макар че утре може би вече няма да ни има.

Замислих се над думите му. Колко точно описание на странната смесица от изключителен хумор и меланхолия, която ме бе привлякла към руската литература.

— Може би сте прав. Страхувам се, че не знам много за Бразилия. Но подозирам, че климатът е по-хубав от нашия.

Луиш пак се засмя.

— Вярно е. Това ни улеснява да се наслаждаваме на живота.

— Бразилия е очарователна страна. Бих искал да науча повече за нея.

— Чели ли сте разказа на Толстой „Господарят и слугата“?

Усмихнах се.

— Преподавах го само преди половин месец.

— Това би могло да се случи съвсем естествено и в Бразилия.

— За какво става дума, татко? — попита Изабел.

— Вие й разкажете — каза Луиш.

— Един благородник и слугата му внезапно са връхлетени от снежна буря. Благородникът препуска с единствения им кон и оставя слугата да се спасява пеш. След някое време благородникът пада от коня и докато се промъква с мъка през снега, размишлява за безполезността на живота си, и по всяка вероятност на смъртта си, прекаран в самота и егоизъм. Така че се връща, намира слугата си проснат на снега, полузамръзнал, и ляга върху него да го стопли. На сутринта, когато бурята е отминала, ги намират. Слугата оцелява, но благородникът умира.

Големите тъмни очи на Изабел не се отделяха от мен; тя попиваше всяка моя дума.

— Красиво.

— Това отразява вярата на Толстой в задълженията на благородството — казах.

— Вяра, в която ние тук, в Бразилия, трябва да се вслушаме добре — каза Луиш.

— За нещастие и повечето от съвременниците на Толстой не са й обърнали внимание. Четиридесет години след разказа му там избухва революция.

— Тук няма да има повече революции. Само анархия, насилие и бедност.

— Каза ли ви Изабел какво правим тук? — попитах го.

Изабел изведнъж се смути.

— Дъщеря ми не обича да разговаря с мен за работата си — каза той. — Моята банка и нейната често се оказват конкуренти, така че може би така е най-добре.

Не бях сигурен дали няма да издам търговска тайна, така че хвърлих един поглед на Изабел. Тя само повдигна рамене. И аз му разказах всичко за сделката с фавелите. Той слушаше внимателно, като от време на време хвърляше по някой поглед на Изабел, която бе свела очи.

Когато свърших, последва мълчание.

— Кога казахте ще пуснете на пазара емисията облигации? — попита накрая той.

— След три седмици, надявам се — отговори Изабел.

— Добре, кажи на хората си да ми се обадят. Ще уредя банката ни да закупи известно количество.

— Но, татко, ти никога не търгуваш с „Декер“.

— Знам. Но този път е различно. Смятам, че е от особена важност „Банко Оризонте“ да подкрепя инициативи като тази.

Устата на Изабел провисна.

— Недей да изглеждаш толкова изненадана, скъпа.

— Не го правиш само за да ме развеселиш, нали?

— Не, разбира се, че не. Това е добра идея и заслужава подкрепа. Радвам се да видя, че се справяш толкова добре. А, ето го и обяда.

Една прислужница ни донесе пържоли и салата. Месото беше много по-крехко от британския си събрат. Салатата включваше безброй зеленчуци, които не бях виждал до този момент. Изглеждаше чудесна.

— Изабел, мислех си нещо — каза по едно време Луиш. — Не би ли искала да дойдеш и да работиш в банката?

Изабел изгледа неспокойно първо мен, после баща си.

— И какво точно ще правя?

— О, не знам. Но съм сигурен, че все бихме могли да ти намерим нещо. Вече имаш доста натрупан опит. Можеш да бъдеш полезна в маса неща.

— Татко…

— Това ще бъде добре за теб. Би могла да се върнеш в Рио. Да се устроиш…

— Татко! — Изабел ми хвърли един бърз поглед и после изгледа злобно баща си. Заговори бързо и разгневено на португалски. Луиш се опита да протестира, но тя го пресече грубо. Накрая и двамата замълчаха.

Режех пържолата си бавно и съсредоточено.

— Трябва да ви се извиня… — заговори Луиш.

— Не се притеснявайте — казах. — Няма смисъл човек да създава семейство, ако понякога не се разгаря оживено обсъждане на проблемите. — Реших да сменя темата. — Тъкмо се чудех дали мога да зърна отблизо някоя фавела?

Казах го само за да премахна напрежението. А и бях заинтригуван от тези общности — бях слушал толкова много за тях, а още не ги бях виждал.

— Би могла да го заведеш при Корделия — каза Луис.

Изабел още се цупеше, но вече почваше да й минава.

— Да, бихме могли. Искаш ли?

— Добре. — Изкашлях се. — Коя е тази Корделия?

— О, Корделия е сестра ми. Тя помага в изграждането на приюти за улични хлапета в една от фавелите. Днес следобед трябва да работи там. Можем да отидем, след като се нахраним.

— Добре — повторих аз.

— Между другото, Корделия има някои добри новини — каза Луиш на Изабел.

Тя се замисли за момент, после погледна баща си и ъгълчетата на устата й се извиха.

— Да не е бременна?

Луис повдигна рамене, но не можа да скрие усмивката си.

— Трябва да я питаш!

Изабел се ухили.

— Това са чудесни новини! Сигурно е безкрайно щастлива! Ти също. Мога да си те представя като дядо, знаеш ли?

Луис направо сияеше. Това очевидно беше роля, за която мечтаеше.

— Е, тогава непременно трябва да се видим с нея следобед — каза ми Изабел.

— Не искам да ви преча. Може би е по-добре да отидеш сама.

— Не. Искам да се запознаеш с нея — каза Изабел.

Това ме изненада доста. Защо искаше толкова много да се запозная със сестра й?

— Искам да кажа, че няма да е зле да видиш как изглежда един приют.

— Чудесно тогава. Ще отидем.