Сити

10.

Къщата на Рикардо представляваше правоъгълно викторианско имение, построено от жълтеникав камък. Намираше се върху малък хълм с купчина къщи и църква в подножието му. Чудех се какво ли мислят местните жители за новите хора в голямата къща. Джейми ни прекара по един дълъг път, който рязко свърна през една просторна ливада. Градините по-скоро бяха създадени с мисълта за лесната грижа за тях, отколкото заради самата красота. Имаше храсти и дървета, но малко цветя. Най-модерни германски коли се бореха за пространство върху чакълената ивица пред къщата. Джейми вмъкна британския си „Ягуар“ сред тях, до единствената друга не германска кола — ферарито на Едуардо.

Рикардо правеше събиране за всички от офиса. Това явно бяха редовни веселби, а тази специално била планирана още преди седмици. Джейми ми каза, че това било партийна заповед, но аз все пак приех поканата с удоволствие. Двамата с Кейт се бяха съгласили да ме вземат от една близка станция на метрото.

Вътре къщата беше обзаведена по традиционния начин, но стените на коридора и салона бяха окичени с големи ярки платна със сцени от Бразилия. Повечето от плоските повърхности служеха за опори на причудливи екзотични скулптури, които сякаш съчетаваха американо-индианския и модерните абстрактни стилове. И много успешно. Те изпълваха и обагряха онова, което без тях би било само просторни, студени английски стаи.

Това беше първият топъл уикенд на годината и повечето от гостите излязоха в задната градина да се срещнат с пролетното слънце. Гърбът на къщата беше много по-малко аскетичен в сравнение с фасадата — с тераса и дървета, и лалета навсякъде. Една скара работеше на пълни обороти. Сервитьори в бели сака разнасяха коктейли с шампанско, които охотно се разграбваха.

— Ненавиждам такива стълпотворения — прошепна ми Кейт. — Последните две ги пропуснах под предлог, че Оливър е болен, но Джейми особено настояваше да дойда на това.

— Защо не ти харесват? Хората изглеждат толкова любезни и приятелски настроени.

— О, така е. Но те работят заедно, а аз се чувствам като натрапница.

— Нали има и други съпруги?

— О, да. Съпруги трофеи и любовници трофеи. Съпругите са онези с бръчките около очите.

Повдигнах вежди.

— Този следобед си доста цинична.

— Само се огледай.

Последвах съвета й. Наоколо действително пърхаха множество красиви жени. Скъпо облечени, внимателно поддържани — съвършеното допълнение към богатите си съпрузи.

— Разбирам какво имаш предвид — казах.

Отпихме от шампанското си.

— С кого ходи в Бразилия? — попита Кейт, оглеждайки тълпата.

— С една жена. Изабел Перейра.

Усетих как лицето ми пламна. Разбира се, че Кейт го улови. Руменината ми се усили.

— О, така ли? — каза тя и лешниковите й очи дяволито засияха. — И коя е тя, можеш ли да ми я покажеш?

Огледах се и видях Изабел — стоеше сред група гости и глозгаше пилешко крилце.

— Ето я там.

Кейт се надигна на пръсти да я огледа по-добре.

— Много е красива. Ще ни запознаеш ли?

— Ммм… — Как да се измъкна от тази ситуация? Изгледах Кейт. Нямаше да мога да се отърва. — Ние не сме, нали разбираш…

— Все още не, разбирам — каза Кейт. — Хайде. Нека си побъбрим.

Пробихме си път през тълпата до Изабел. Беше облякла тъмнозелен копринен костюм, който изглеждаше семпъл, но достатъчно скъп. Говореше с Педро на португалски.

Лицето й просветна, когато ме видя, или поне аз така си помислих. А може и така да ми се беше сторило. Запознах ги с Кейт.

След известно време се появи и Рикардо. Съпровождаше го ослепителна красавица с тъмна коса, облечена в къса черна рокля, която подчертаваше фигурата й. И то каква фигура! Лицето й беше покрито с дълбок загар, с черни очи и снежнобели зъби. Злато блестеше от ушите й, шията и пръстите й.

Рикардо се приведе и целуна Кейт по двете бузи.

— Много се радвам да ви видя. Щастлив съм, че ни почетохте днес. Оливър добре ли е?

В гласа му звучеше искрена вежливост плюс една едва забележима нотка, че Оливър винаги е бил добре.

— О, да, добре е — отвърна весело Кейт.

— Ник, предполагам, че не се познаваш със съпругата ми — каза Рикардо. — Лусиана, това е Ник Елиот.

— Здравейте — каза тя с нисък, почти дрезгав глас и ми подаде ръка. — Приятел на Джейми ли сте?

— Да, приятели сме.

— Вие сигурно познавате Ник от доста отдавна, нали? — обърна се Рикардо към Кейт.

— От почти десет години. Всъщност познавам го по-отрано от Джейми.

— О, наистина ли? Запознали сте се в „Магдален“? — Рикардо бе успял да запомни дори и името на колежа ми.

— Не, на Каули Роуд.

Рикардо се засмя.

— Спомням си го много добре. „Бретс Бъргърс“ още ли бяха там по онова време?

— Естествено — усмихна се тя.

— Е, ние тук едва ли можем да се конкурираме с тях. Но си вземете бъргър или каквото ви душа поиска. — Той махна с ръка към скарата, обслужвана от двама мъже в бели сака. — Там някъде има много хубаво червено вино — или можете да останете на шампанско, ако предпочитате.

И той се отдалечи.

— Откъде може да знае за „Бретс Бъргърс“, по дяволите? — прошепнах на Кейт. — Нали не е учил в Оксфорд?

— Не е — отвърна тя. — Но той знае всичко. Ще привикнеш.

После се обърна към Изабел, а Лусиана — към мен.

— Чух, че сте имали много неприятно преживяване при първото си посещение в моята страна — каза тя. Беше застанала съвсем близо до мен. Макар и да беше добре гримирана, виждах бръчките около устата и очите й. Упорити очи. Но от такава близост беше невъзможно човек да пропусне гърдите й.

Опитах се да съставя някакъв приемлив отговор.

— Да, така беше. Но Рио е прекрасен град. Най-красивият, който съм виждал. Вие оттам ли сте?

— Не, от Сао Пауло съм. Но баща ми имаше делови интереси в Рио и имаме къща там. Брат ми прекарва по-голямата част от времето си там.

— С какво се занимава?

— О, не съм сигурна. Франсишко нарича себе си финансист, но аз всъщност не знам какво означава това. Имам още двама братя — единият ръководи семейния бизнес в Сао Пауло, а другият е кандидат за правителството на щата.

Значи Лусиана имала брат на име Франсишко, който бил нещо като финансист. Интересно.

— Не ви ли липсва Бразилия? — попитах.

— Разбира се, че ми липсва. Но често пътуваме дотам. Знаете как е. Запознах се с Рикардо, когато бяхме млади, в Америка. Влюбихме се. Оженихме се. — Тя се усмихна. — Не е толкова лошо. А си имам и собствен бизнес.

— Какъв по-точно?

— Вътрешно обзавеждане. Имам клиенти в Лондон, Париж, Ню Йорк. Обикновено са от Латинска Америка. Искат да украсяват къщите си с неща, които им напомнят за дома. Обичам да създавам сложен и модерен интериор с латиноамериканска тема. Нещо, което да отразява личността на латиноамериканеца в северна Европа. Видяхте ли салона?

— Да. Хареса ми. Не бихте ли могли да направите нещо и с моя апартамент?

— Бих искала, но ме е страх, че не можете да си го позволите. — Тя ми се усмихна закачливо над ръба на чашата си с шампанско.

Не можах да скрия плъзналата по страните ми руменина.

— Ясно — казах. — Значи ще си остана вътрешно необзаведен.

Тя се разсмя.

— Разкажете ми какво видяхте в Рио.

И аз й разказах. Разказах й всичко — за фавелата, за приюта на Корделия, за хлапетата, които ме бяха нападнали. Тя ме слушаше. Беше заинтригувана. Определено не беше глупава. Бях поласкан, че такава красива, умна — и не мога да си изкривя душата — разкошна жена лови всяка моя дума.

— О, Лусиана, тудо бем? — прекъсна ни някой.

Беше Изабел, която се появи пред нас и целуна Лусиана по двете бузи.

— Тудо бем — отвърна тя. — Познаваш Ник, нали?

— Да, току-що се върнахме с него от командировка — каза Изабел.

— Значи сте били двамата, така ли? Не ми казахте, че сте били с Изабел там, Ник.

Не бях й споменал. Повдигнах рамене.

— Е, оставям го на теб — каза Лусиана, ослепи ме с усмивката си и величествено отплава да забавлява следващия гост.

— Вие двамата май си говорехте доста увлекателно — забеляза Изабел.

— Не е лъжа.

— Тя направо ти беше скочила. Достатъчно възрастна е, за да ти бъде майка.

— Не, не е.

— Тя е на четиридесет и две!

— Е, и? Моята е на петдесет и осем.

— Ще те изяде жив.

— Я задръж малко топката — казах. — Нали е жена на Рикардо.

— Да. Когато го види. Което, като имаме предвид работното му време, на практика е никога. През останалото време си е напълно самостоятелна жена.

— Така казваш ти.

— А също и значителен брой по-млади мъже тук. Питай например приятеля си Джейми.

— Изабел!

— Извинявай.

— Не е ли малко рисковано да се навърташ около жената на шефа си?

— Прав си. Повечето удържат на чара й. Знаят какви могат да бъдат последиците, ако Рикардо научи. — Тя ме изгледа многозначително.

— Е, благодаря ти за съвета. Ще ми бъде от полза за кариерата ми в „Декер“.

Усмихнах се наум. Под поучителните й думи се криеше ревност. Не бях имал намерение да я провокирам, но се чувствах добре, че не съм й безразличен. Искаше ми се да я придърпам към себе си и да я целуна. Проблемът беше само там, че наоколо имаше поне четиридесет души. Някой друг път. Някой друг път — много скоро.

— Как са гърдите ти? — попита тя.

— Още ме болят, но раната заздравява — казах.

— Добре.

— Благодаря ти за грижите, които положи за мен в Рио. Не знам какво щях да правя без теб.

Тя се усмихна.

— Ако живееш в Бразилия, трябва да знаеш как да работиш със системата. Винаги трябва да има някой, който да оправя нещата. Аз съм експерт в това.

— Е, много се радвам. — Огледах се из английската градина. — Това не е точно къщата, която бих очаквал да притежава.

— Не е толкова удивително. Много хора в Южна Америка обичат да си имат ферма в провинцията. Ние например също имаме. А ти знаеш ли какво казват за аржентинците?

— Какво?

— Че до един са италианци, които говорят испански и се преструват на англичани.

— Рос едва ли е италианско име.

Изабел се подсмихна дяволито.

— Но Роси е.

— Така ли? Не може да бъде!

— Просто си помислих.

Смених си празната чаша с пълна от един плаващ наоколо поднос и грабнах един портокалов сок за Изабел. Тя щеше да кара. Щяха да го правят и поне половината от присъстващите, но от поведението им трудно можеше да се заключи това. Те сякаш обичаха да нарушават всички правила.

— Не вярвай на жените тук, Ник! — Беше Дейв, търговецът от Ромфорд, размахваше кутия бира. Мигел, високият аржентинец, беше до него. — О, прощавай, Изабел, присъстващите се изключват, разбира се. Не знам откъде ги изравят. Мигел мисли, че онази датчанка с Карлос е гледачката на децата му.

За мое разочарование Изабел се отдалечи нанякъде.

— Ами къде е жена му? — попитах.

— В къщи с децата, къде другаде — отвърна Мигел. — Все някой трябва да се грижи за тях, не мислиш ли?

— Няма ли да си вземеш и ти една такава, Миг? — попита Дейв.

— Какво, детегледачка ли? Но аз нямам деца.

— Нищо, така дори е по-добре, защото няма да има други грижи, които да я откъсват от основното й задължение — захили се Дейв и надигна с бирата.

Мигел поклати глава.

— Бедната Тереза. Това е съпругата на Дейв, да знаеш — обясни ми той. — Прекрасна жена, само дето си има един малък проблем с очите, това е всичко.

— Ох! — изплака присмехулно Дейв.

— И с ушите — намигна Мигел.

Веселбата почваше да се разгаря и аз също започнах да се отпускам. Дейв и Мигел бяха пълна противоположност, но много скоро станаха едно цяло — след няколкото погълнати питиета. Дори и Едуардо ни удостои с присъствието си: доведе млада германска манекенка, момиче, едва навършило осемнадесет или деветнадесет години, което дори не говореше английски или испански. Това обаче не личеше да притеснява особено Едуардо. Той също беше чаровен и приятелски настроен, но забелязвах, че всички се свиват в присъствието му.

След доста време Кейт се насочи клатушкайки се към мен. Или може би вървеше по права линия, а аз се клатушках.

— Стига ми толкова — заяви тя. — Тръгвам си. Не мога да понасям повече това и ако си тръгна сега, ще мога да се прибера навреме, за да сложа Оливър да спи. Джейми каза, че щял да остане и да се върне с влака. Ще му хвърляш ли по едно око?

Навъсих се, опитвайки се да реша дали да не си тръгна с нея.

Тя усети мисълта ми.

— Не, ти остани. Ти не можеш да си тръгнеш рано, но аз мога. А и ще съм много по-спокойна, ако има кой да държи Джейми под око.

— Правил съм го и преди.

— Добре, довиждане тогава. — Тя ме улови за ръката и каза: — Изабел е чудесна.

Намигна ми и си тръгна.

След около час, когато хората започнаха да се разотиват, повиках по телефона такси да ни откара на гарата и отидох да потърся Джейми.

Нямаше го в къщата, поне от това, което видях, нито в градината. Мярнах Изабел.

— Тръгвам си. Довиждане до утре.

— О, довиждане. Много ми беше приятно да си побъбрим.

Обикновена учтивост, но аз бях сигурен, че тя беше искрена.

— Да, беше чудесно — казах. — Да си виждала Джейми?

— О, да — каза тя. — Отиде с Лусиана да хвърлят поглед на някаква статуя. Преди половин час. — И ми хвърли развеселен поглед.

— Статуя?

— Да. Очевидно сред дърветата има статуя на Херкулес. Един от викторианските собственици на къщата му махнал… сещаш се какво. Лусиана обаче поръчала да го реставрират. Сигурна съм, че е много горда.

Господи! Кейт ми беше заръчала да не откъсвам поглед от Джейми, а аз… Но да си позволи волности със съпругата на шефа на увеселение с всички служители на фирмата щеше да е повече от глупаво. Истинска лудост. Обаче беше точно онова, по което най-много си падаше пияният Джейми.

Забързах през градината, стараейки се да вдигам колкото е възможно повече шум, за да не ги изненадам случайно. Малка групичка дървета стоеше дискретно настрани от къщата, между тях криволичеше пътечка. Започваше да се смрачава.

— Джейми! — повиках. Прекалено високо. Някой можеше да ме чуе. Някой друг — не Джейми.

Открих статуята. Нямаше и следа от Джейми или Лусиана. Не бях обаче изненадан да видя, че Лусиана наистина беше върнала мъжеството на Херкулес. Много горда статуя.

— Джейми! Аз съм, Ник! Къде си? — Тръгнах през някакви шубраци и в един момент се озовах пред къщата. До едно такси видях група хора, сред тях Лусиана, Джейми, Едуардо и Педро.

— А, Ник, ето те и теб! — извика Джейми засмяно. — Търсих те навсякъде. Таксито ни е вече тук.

Бях прекалено смутен, за да се връщам и да си вземам довиждане с Рикардо, но благодарих на Лусиана, която ме придърпа към себе си и ме целуна и по двете бузи.

— Радвам се, че се запознахме, Ник — измърка тя. — Ела някой ден да разгледаш нещата ми.

— С удоволствие — отвърнах и напъхах Джейми в таксито.

Сделката за фавелите беше мъртва. Вестниците на Бочи разнесоха скандала през уикенда. Това нанесе удар върху Умберто Алвеш и кмета, но не чак дотолкова, че да ги застраши сериозно. Бразилците бяха подели ентусиазирано нова битка срещу корупцията — нали дори бяха свалили президента си. Но в тази история нямаше нищо, което да удиви града: всички бяха наясно, че тези неща продължават да си съществуват. Освен това кметът на Рио, подпомаган от Умберто, беше направил много, за да изчисти финансовите въпроси на кметството, и градът нямаше намерение да го изхвърля само заради някакъв си незначителен скандал.

При „Блумфийлд Уайс“ обаче нещата бяха по-различни. Международните банки, които работят в Латинска Америка, трябва да са изключително внимателни в поддържането на безупречната си репутация. Тоест „Блумфийлд Уайс“ не можеха да си позволят да продължат със сделката и се оттеглиха.

Машината на „Декер“ продължаваше да работи, сякаш нищо не се бе случило, хвърляше облигационни емисии на пазара, пръскаше слухове, купуваше, продаваше. Наблюдавах как работи Джейми: нещата вече започваха да ми се изясняват. Но и двамата мълчахме. Не споменавахме сделката за фавелите, прането на пари или къде се бяха усамотили той и Лусиана на увеселението предния ден.

Дейността ни в Бразилия обаче не беше отбелязана само във вестниците на Бочи. Една малка статия в „Международен финансов преглед“ причини истинско вълнение в борсовия салон. Беше в колоната с клюките, където събитията често се появяваха под формата на слухове.

Джейми прехвърли трескаво статията.

— Не си разговарял с тях, нали?

— Не — отвърнах. — Но е интересно, не мислиш ли?

— Това са само клюки. Истинският проблем ще се появи, когато Едуардо открие кой си е отварял устата. Внимание — за вълка говорим, а той в кошарата.

Едуардо вървеше през квадрата към бюрото на Рикардо. Поговориха няколко минути, после Едуардо тръгна към нас.

— Проклятие! — изсъска Джейми.

— Ела — изръмжа ми Едуардо, гневно свъсил вежди.

Тръгнах след него и влязохме в непрозрачния ъглов офис.

— Сядай.

Седнах.

Той отиде до бюрото си и седна срещу мен; широките му плещи се извисяваха над купищата документи пред него.

— Е?

Усетих как гневът ми започва да се надига. Не бях направил нищо погрешно. Не му бях ученик. Той нямаше право да се държи така с мен.

— Какво „е“? — отвърнах, като го погледнах право в очите.

— Ти ли си пял пред разни журналистчета?

— Не. — Стараех се да запазя спокойствие.

Едуардо се облегна на стола си и заби поглед в мен. Очите му бяха големи, тъмни и гневни, бяха се забили в мен, заплашвайки ме да си кажа цялата истина.

— Никой от персонала на „Декер Уорд“ няма право да говори с пресата без разрешение — заяви Едуардо. — А разпространяването на такива слухове е предателство към всеки, който работи тук. „Декер Уорд“ работи упорито, за да съхрани безупречната си репутация в Латинска Америка. Такива слухове могат само да ни навредят. Разбираш ли ме?

— Разбирам ви много добре — казах. — Както вече ви съобщих, не съм разговарял с никакви журналисти. — Гневът се надигаше в гърдите ми и заплашваше да пръсне раната ми. — Преди седмица бях наръган с нож, докато изпълнявах задълженията си към „Декер Уорд“. Мисля, че заслужавам вашето доверие. Всъщност очаквам го като нещо заслужено.

Едуардо ме наблюдаваше с присвити устни.

— Надявам се, че казваш истината, защото в противен случай…

Това вече надхвърляше всякаква мярка.

— Разбира се, че казвам истината — избухнах. — А сега ще ме извините, но си имам работа. — И излязох, сподирен от пламтящия поглед на Едуардо.

Джейми беше прав. Нямаше начин да съобщя на Едуардо за факса до Мартин Белдекос.

Същата сутрин още много колеги бяха привикани в офиса на Едуардо, включително и Джейми. Атмосферата в салона забележимо се промени. Не бях единственият, изпаднал в гневно настроение.

Точно преди обяд Рикардо излезе от офиса на Едуардо и се насочи към бюрото на Джейми.

— Ник, подозирам, че Едуардо е прехвърлил мярката с теб тази сутрин — каза той.

Кимнах.

— Така е. И то без никаква причина или повод. Няма никаква причина да подозира, че аз съм човекът, разговарял с пресата. Освен това аз бях наръганият.

— Знам. И съжалявам. Оценявам това, което понесе заради „Декер Уорд“. Вярвам ти и Едуардо също ти вярва. Просто за фирмата не е добре да я свързват с убийство, извършено от наркобанда, и си мисля, че това е била причината за гнева на брат ми. Не се тревожи, ти работиш отлично и ние го знаем. Нека му сложим пепел, става ли?

Той ме потупа по рамото и се отдалечи към Дейв и Мигел; и двамата изглеждаха ядосани.

Хвърлих поглед към Джейми.

— Едуардо го прави редовно — каза той. — Изтърва си нервите и хвърля къчове наоколо. После пък идва Рикардо и успокоява топката. Поне този път май няма да има пострадали.

Гневът ми още не се бе уталожил. Но скоро се случи нещо, което ме накара да забравя и прането на пари, и убийството на Мартин Белдекос, и Едуардо.

Това беше битката за брейдиоблигациите.